Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Теодор Буун (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Theodore Boone: The Accused, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Американска Първо издание

ИК „Обсидиан“ София, 2012

Редактор: Димитрина Кондева

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-300-5

История

  1. — Добавяне

4

„Буун и Буун“ беше малка адвокатска фирма на улица, пълна с други правни кантори, счетоводни къщи и архитектурни ателиета. Навремето, много преди раждането на Тео, всички сгради в тази част на Парк Стрийт бяха жилищни.

Той пренесе колелото си през предните стълби и го облегна на стената близо до вратата — на обичайното място. Озърна се, просто да се увери, че никой не наблюдава него или колелото му. Приемната на входа беше територия на Елза Милър, главната секретарка на кантората и понякога неин шеф. Тя беше пъргава и свръхенергична жена, достатъчно възрастна да бъде баба на Тео — и често се държеше точно така.

Както винаги, Елза скокна от стола зад бюрото си и се метна на Тео още щом го зърна. Бурна прегръдка, болезнено подръпване на ухото му и леко разрошване на косата, но за щастие нямаше целувки. Елза разбираше, че едно тринайсетгодишно момче вече не иска да го целуват. По време на нападението, а според Тео то си беше точно това, тя не млъкваше:

— Тео! Как мина денят ти? Гладен ли си? Ризата ти отива ли на панталона? Написа ли си домашните? Чу ли новината, че Пийт Дъфи скочил от моста?

— Скочил от моста ли? — повтори Тео, отстъпи назад и се измъкна от прегръдката й.

— Ами само една от теориите, но, боже мой, в момента в града се носят толкова много слухове.

— Днес сутринта бях в съда, когато той не се появи — гордо я осведоми Тео.

— Нима!?

— Да.

Елза се оттегли толкова бързо, колкото му се беше нахвърлила, което даде възможност на Джъдж да се приближи да го поздрави. Джъдж по цял ден обикаляше из кантората, наглеждаше всички, спеше на най-различни места и постоянно търсеше нещо за хапване. Обикновено чакаше Тео на две места — или на стола му в дъното на коридора, или на легълце в краката на Елза, откъдето уж пазеше кантората, но в действителност не правеше нищо подобно.

— В кухнята има кексчета с ядки — съобщи му усмихнато Елза.

— Кой ги е правил? — попита Тео.

Въпросът беше основателен. Кексчетата на Елза ставаха за ядене, ако човек умираше от глад, но не и онези, които понякога носеше Дороти, секретарката по недвижимите имоти. На вид бяха като хоросан, имаха вкус на кал, а Джъдж отказваше дори да ги подуши.

— Аз съм ги правила, Тео, и са много вкусни.

— Твоите са страхотни — увери я Тео и се запъти надолу по коридора.

— Майка ти е в съда, а баща ти е в другия край на града, за да приключи някаква имотна сделка — осведоми го Елза.

Важна част от работата й беше да следи къде се набират всички, особено господин и госпожа Буун, което беше лесно, понеже тя отговаряше за графиците им, Елза обаче във всеки момент бе в състояние да те осведоми за точното местонахождение на Дороти и на Винс, правния асистент, който работеше като помощник на госпожа Буун. Елза знаеше ангажиментите на всички, уговорените обеди, срещи на кафе, посещения при лекари, клетвени показания, уреждане на заеми, рождени дни, отпуски, годишнини и дори погребения. Веднъж връчи на Дороти съболезнователна картичка за смъртта на баща й — на точната дата три години след погребението на стареца.

Според всекидневното разписание на семейство Буун Тео трябваше (1) да идва в кантората всеки ден след училище, където той (2) се явяваше пред Елза и изтърпяваше нейните ритуали, после (3) се отбиваше в кабинета на майка си за едно бързо „здрасти“, (4) качваше се по стълбите, следван по петите от Джъдж, където правеше пред баща си отчет за свършеното през деня, след това (5) набързо разменяше няколко думи с Дороти и (6) още няколко с Винс, а накрая се затваряше в малката си стая в дъното на сградата, където си пишеше домашните, с които трябваше да приключи преди вечеря. Разбира се, ако имаше да прави нещо друго, например да работи по някоя скаутска задача или да гледа мача по футбол или баскетбол на съучениците си, го освобождаваха от режима в кантората. Той беше още дете, единственото дете на родителите си, а колкото и да бяха строги, те разбираха какво означава да отглеждаш многостранно развито тринайсетгодишно момче.

Тео затвори вратата на тесния си кабинет и извади лаптопа от раницата си. Провери дали местните новини не съобщават нещо ново за Пийт Дъфи. Нито дума за човек, скочил от мост, което изобщо не учуди Тео. Всеизвестно бе, че Елза преувеличава.

На Тео му беше трудно да се съсредоточи, но два часа по-късно беше готов с домашните. Почти. Елза подреждаше бюрото си и се готвеше да си тръгва. Господин и госпожа Буун все още бяха заети някъде извън кантората. Тео огледа колелото си за нови поражения и след като не откри такива, отпраши, следван плътно от Джъдж.

Офисът на Айк беше на втория етаж на стара сграда, собственост на семейство гърци. На първия етаж се намираше ресторантчето им и в офиса горе винаги миришеше на печено агнешко с лук. Тежък удар за обонянието на всеки посетител, не съвсем неприятен, и след толкова много години тук наемателят беше престанал да обръща внимание на миризмата. Айк седеше на дългото си разхвърляно бюро, пиеше бира направо от бутилката и слушаше Боб Дилън, който едва се чуваше от стереото, когато Тео влезе, без да чука, и се стовари на прашен стар стол.

— Как е любимият ми племенник? — зададе Айк неизменния въпрос, с който го посрещаше всяка седмица.

Тео всъщност беше единственият племенник на Айк.

— Страхотно — отговори Тео. — Е, малко съм вкиснат заради процеса.

— Наистина е странно. Цял ден слушам новини и нищо.

След драматичния си провал от известен и уважаван адвокат до изключен от Асоциацията на юристите ексцентричен стар хипар, Айк живееше в покрайнините на подземния свят на Стратънбърг и много неща стигаха до ушите му. В един покер клуб играеше карти с пенсионирани полицаи и адвокати. В друг общуваше с неколцина бивши престъпници като него. Каквато и сензационна история да въртяха медиите, Айк обикновено успяваше да проследи даден слух и да го проучи задълбочено, преди той да се разчуе.

— Е, каква е твоята теория? — попита Айк.

Тео вдигна рамене, като че ли знаеше точно какво се случва.

— Много е просто, Айк. Пийт Дъфи се качва на велосипед някъде след полунощ, кара няколко километра по застлания с чакъл път, среща се със съучастника си, мятат колелото в багажника на автомобил или в каросерията на пикап и отпрашват. — Тео поднесе бързия си разказ небрежно, сякаш беше напълно сигурен, че нещата са се случили точно така, а след като приключи, мислено благодари на господин Маунт.

Айк присви очи, за да асимилира чутото. Челюстта му леко увисна, докато го анализираше. Челото му се набърчи замислено.

— Къде го чу? — попита той.

— Да съм го чул ли? Никъде. Според мен е очевидно, че е станало така. Как иначе ще го обясниш?

Айк почеса брадата си и погледна към отсрещната страна на масата. Често се впечатляваше от зрелостта и житейската схватливост на племенника си, но това поднесено с лекота обяснение на свързаната с Дъфи загадка му се стори малко отрепетирано.

Тео реши да продължи:

— Обзалагам се, че няма да го открият. Бас ловя, че Пийт Дъфи е планирал всичко безупречно и сега е някъде далече, най-вероятно с доста пари и с нови документи за самоличност.

— Нима?

— Разбира се, Айк. Разполага с преднина от осем часа, а полицията няма никаква представа с какво се придвижва той. Така че какво точно търсят? И те не знаят.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита Айк и се завъртя със стола си. Под шкафа зад бюрото му имаше малък хладилник, обикновено добре зареден.

— Не, благодаря — отговори Тео.

Айк извади още една бутилка бира, отвори я и отпи. Тео знаеше, че чичо му пие твърде много, беше го научил в кантората „Буун и Буун“, а също и в съда. На два-три пъти беше дочувал коментари, които намекваха, че Айк Буун има проблеми с алкохола, и предполагаше, че това е вярно. Никога обаче не го беше виждал с очите си. Айк беше разведен и доста отчужден от децата и внуците си. Живееше сам и по мнението на Тео беше тъжен възрастен човек.

— Още ли имаш петица по химия? — попита Айк.

— Стига, Айк. Трябва ли непрекъснато да говорим за оценките ми? Нашите им обръщат предостатъчно внимание. Освен това е пет и половина, а не пет.

— Как са вашите?

— Добре са. Мама ми е оставила бележка да те поканя да вечеряш днес с нас в „Робилио“.

— Много мило от нейна страна. — Айк махна с ръка над папките, струпани в безпорядък върху бюрото му, после отговори със същата изтъркана фраза, която Тео чуваше почти всеки ден от родителите си: — Имам много работа.

Каква изненада, ха-ха, помисли си Тео. По неразбираеми за него причини взаимоотношенията между родителите му и Айк бяха сложни и той не можеше да направи нищо, за да ги опрости.

— Вечерята не отнема много време — отбеляза Тео.

— Благодари на Марсела от мое име.

— Добре.

Тео често се доверяваше на Айк и споделяше с него неща, които не казваше на родителите си. Мислеше да му разкаже колко странен ден е имал, след като си бе тръгнал от съдебната зала предобед, но реши да си замълчи. Можеше да сподели неприятностите си и по-късно и да го помоли за съвет.

Поговориха за бейзбол и за футбол и след половин час Тео и Джъдж се сбогуваха. Колелото му беше точно където го беше оставил, с две напомпани гуми, така че го яхна и полетя, следван от Джъдж. В кантората завари и двамата си родители и както обикновено им разказа накратко как е минал денят му.

Марсела Буун не обичаше да готви и най-често беше прекалено заета, за да се заседява в кухнята. Уудс Буун беше ужасен готвач, но пък обичаше да си похапва, затова още откакто Тео беше съвсем малък, семейството опитваше най-разнообразните в етническо отношение храни в Стратънбърг. В понеделник хапваха италиански ястия в „Робилио“. Във вторник бяха на супа и сандвичи в приюта за бездомни. В сряда си наваксваха с китайска храна за вкъщи от някой от трите си любими ресторанта. В четвъртък господин Буун купуваше специалитета на деня от един турски ресторант. Петъчната вечеря винаги беше риба в „Малуф“ — шумно ливанско заведение. В събота се редуваха да избират заведение, като всеки от тримата самостоятелно определяше предпочитанията си, без другите двама да му влияят. И накрая в неделя госпожа Буун влизаше във владение в кухнята си и пробваше нова рецепта за печено пиле. Резултатите невинаги бяха блестящи.

Точно в седем вечерта семейство Буун влязоха в ресторант „Робилио“, където ги поведоха към любимата им маса.