Джон Гришам
Теодор Буун — Заподозрян (14)

14

През следващия половин час спориха за подробностите. Въздухът сякаш се беше сгъстил от напрежение, а репликите, разменени между полицаите и родителите на Тео, бяха доста резки. Най-накрая се споразумяха, че семейство Буун няма да влизат в дома си до пет часа следобед, когато щяха да се срещнат с инспекторите и полицаите, които ще извършат обиска.

Единственото, което успя да каже Тео, беше:

— Само си губите времето. Нищо няма да намерите там.

И двамата му родители му наредиха да мълчи.

След като Хамилтън и Ворман си тръгнаха, Тео най-сетне си възвърна дар словото и увери родителите си, че не е замесен в никакво престъпление и че обискът ще бъде загуба на време. И тримата бяха смаяни от обрата на събитията. Тео никога не беше виждал родителите си толкова объркани и дори уплашени. Бяха се споразумели да се посъветват с адвокат по наказателно право, техен приятел, и госпожа Буун излезе от заседателната зала, за да му се обади.

В два следобед господин Буун докара Тео обратно в училището, където се срещнаха с госпожа Гладуел. Тео се извини за сбиването. Господин Буун я увери, че двамата със съпругата му разбират решението й да отстрани Тео от училище и го приемат. Разбира се, били разочаровани, но подкрепяли решението на госпожа Гладуел. След това Тео си взе колелото, установи, че гумите му не са срязани, и потегли обратно към кантората.

Родителите му бяха заети с клиенти и с неотложни правни дела. Бяха затворили вратите си и сякаш бяха забравили за него. Елза, Винс и Дороти също бяха затрупани с камари документи, които им бяха много по-интересни от разговора с тринайсетгодишен младеж. Или пък просто Тео беше прекалено чувствителен. Той и Джъдж в крайна сметка се оттеглиха в кабинета му и Тео се зае да си пише домашните. Нищо не се случваше. Не можеше да престане да мисли за Спайк Хок, едно момче, което живееше на няколко пресечки и беше прекарало осемнайсет много неприятни месеца в затвора за малолетни на триста километра от тук, когато в девети клас го спипали да продава дрога. Тео не познаваше Спайк и никога не беше разговарял с него, обаче беше чувал много истории за живота му зад оградата от метална мрежа и бодлива тел. Банди, побои, жестоки надзиратели, отвратителен и дълъг списък. Спайк така и не си взе поука и се върна към живота на улицата. Тео беше в съдебната зала, когато седемнайсетгодишният Спайк беше осъден като възрастен на двайсет години затвор за многобройни престъпления. Спайк даде показания, помоли за снизхождение и обвини за проблемите си ужасните условия в затвора за малолетни, в които беше живял.

Спайк беше кораво хлапе от улицата. Тео не беше. Той беше свястно момче от добро семейство, бойскаут, отличен ученик с много приятели. Как щеше да оцелее, затворен заедно с побойници и бандити? Откъснат от родителите си, от приятелите си, от Джъдж. Страхът го завладя и вече не беше способен да мисли за нищо друго. Изтегна се на легълцето на Джъдж и за щастие заспа до кучето си.

Събуди го звънът на мобилния му телефон. Беше Ейприл Финмор.

— Къде си, Тео? — напрегнато попита тя.

— В кабинета — каза той и скочи на крака. — Защо?

— Аз съм в Съда за животни с мама и с госпожица Петюния. Нуждаем се от помощта ти.

— В момента съм малко затруднен.

— Хайде, Тео, много сме уплашени и се нуждаем от теб. Няма да отнеме дълго.

— Не съм обещавал да помогна на тази жена.

— Знам, знам, обаче тя е много разстроена и има нужда от приятел. Моля те, Тео. Не може да си позволи истински адвокат и… ами вече цял час не спира да плаче. Моля те.

Тео се замисли за секунда. Никой не му беше нареждал изрично да не мърда от кабинета. Всички останали изглеждаха адски заети и вероятно изобщо нямаше да забележат отсъствието му.

— Добре — каза той и затвори телефона си. — Стой тук, Джъдж!

Измъкна се през задния вход, заобиколи тичешком до предната част на сградата и тихо свали велосипеда си от верандата. Десет минути по-късно го заключи на стойката пред съдебната палата.

Госпожица Петюния отглеждаше цветя и билки в задния двор на малката си къща извън Стратънбърг. Всяка събота сутрин от март до октомври тя носеше цветята си на пазара на производителите в Леви Парк, близо до реката. Там заедно с десетки други фермери, градинари, цветари, рибари, млекари и търговци излагаше стоката си на сергиите, подредени в спретнати редици върху малки, старателно разделени и контролирани парцели. Тъй като госпожица Петюния продаваше билките и цветята си от много години, нейната сергия беше може би най-хубавата, точно до входа на пазара. До нея се намираше сергията на Мей Финмор, ексцентричната майка на Ейприл, която произвеждаше и продаваше козе сирене. Госпожица Петюния също беше доста особена, така че с годините двете жени бяха станали близки приятелки.

Пазарът беше много популярен и при хубаво време в събота сутрин на него се изсипваше целият град. Там можеше да намериш буквално всякакви храни. Тортилите на Криспино бяха безспорният фаворит и още от десет сутринта пред сергията му се образуваше опашка. Марта Лу продаваше своите „световноизвестни“ джинджифилови бисквитки на килограм и винаги привличаше тълпи. Много от производителите разчитаха на пазара, за да реализират продукцията си, и имаше списък на хора, които чакаха да се освободят сергии.

Тъй като госпожа Буун прекарваше малко време в кухнята, пазарът не привличаше вниманието на семейството. Тео и баща му играеха голф в събота сутрин, като започваха в девет и обядваха в един часа. За Тео това беше много по-важно от купуването на домати и вегетариански бургери.

Госпожица Петюния имаше неприятности със закона заради любимата си лама Луси. Ейприл спомена за проблема пред Тео предишния ден на обед, но той беше твърде ангажиран със собствените си грижи, за да се разтревожи за госпожица Петюния. По молба на Ейприл обаче проучи как стоят нещата съгласно градските разпоредби и закони. Беше й предал информацията и що се отнася до собственото му участие, смяташе въпроса за приключен.

Убеден, че вече е белязан и че целият град говори за него, особено край сградата на съда, Тео влезе през страничната врата и забърза надолу по задното стълбище. Съдът за животни се помещаваше на приземния етаж — подходящо място за най-нископоставения съд в страната. Истинските адвокати правеха всичко по силите си да го избягват. Хората с оплаквания сами си бяха адвокати и точно това привличаше Тео към този съд. Поне в повечето случаи. Днес обаче явяването му в съда не породи у него никакво вълнение.

За пръв път в живота му съдът беше място, което му се искаше да избягва.

Мина през входа и се запъти навътре. По средата на залата минаваше прашна пътека, от двете страни на която имаше сгъваеми столове. От дясната си страна Тео видя Ейприл, майка й Мей и трета жена, която предположи, че е госпожица Петюния. Имаше лилава коса и кръгли бабешки очилца с яркооранжеви рамки. Ейприл я беше описала като „по-странна от майка ми“.

Тео седна и шепнешком поведе разговор с жените.

Съдия Йек не беше на мястото си. От другата страна на пътеката чакаха няколко души. Единият от тях беше Бък Боланд, по-известен като Бък Надувката, облечен с обичайната си прилепнала униформа от „Ол-Про Секюрити“. Бък носеше униформата навсякъде, дори когато не беше на работа; беше с нея и в понеделник сутринта, когато спря Тео, докато пресичаше задния му двор. Беше стиснал колелото му и го беше заплашил. Преди това беше хвърлил камък по него, а сега го гледаше злобно от другата страна на пътеката, като че искаше да го удуши.

Престарялата секретарка на съдия Йек седеше на маса в ъгъла, решаваше кръстословица и се мъчеше да не заспи. Няколко минути по-късно съдия Йек се показа от вратата зад бюрото си и каза:

— Не ставайте.

Никой и не понечи да се изправи. В Съда за животни, известен като Котешкия съд, нямаше формалности. Съдията носеше обичайното си облекло — джинси, войнишки боти, риза без вратовръзка и старо спортно сако, а освен това се държеше с обичайното презрение към работата си. Някога беше работил в адвокатска кантора, но не бе успял да се задържи на работа. Ръководеше Съда за животни, понеже никой друг не го искаше.

— Така, така — каза той с усмивка, — отново господин Буун.

— Здравейте, господин съдия — поздрави Тео. — Винаги се радвам да ви видя.

— И аз вас. Кой е клиентът ви?

— Госпожица Петюния Планкмор, собственичка на животното.

Съдия Йек зачете някакви документи, после погледна към Бък Надувката.

— А кой е господин Боланд?

— Аз — отговори Бък.

— Много добре. Страните могат да се приближат и ще се опитаме да оправим нещата.

Тео познаваше процедурите и двамата с госпожица Петюния минаха през малката вратичка на подсъдимата скамейка и седнаха на маса по-близо до съдията. Бък ги последва и седна възможно най-далече. Когато се настаниха, съдия Йек каза:

— Господин Боланд, вие сте подали оплакване срещу госпожица Петюния. Говорете пръв. Не ставайте, просто ни разкажете какво се случи.

Бък се огледа неспокойно и поде:

— Ами, господин съдия, аз работя в „Ол-Про Секюрити“ и фирмата има договор с фермерския пазар.

— Защо носите оръжие? — попита съдията.

— Защото съм охранител.

— Не ме интересува.

— И имам разрешително.

— Не ме интересува. Не допускам оръжия в съдебната си зала. Моля ви да го свалите.

Бък хвана кобура си и го откачи от колана. После остави пистолета на масата.

— Тук горе — нареди съдията и посочи бюрото си.

Бък тромаво пристъпи напред и сложи оръжието си където му наредиха. Беше много голям пистолет.

— Сега продължете — подкани го съдия Йек, когато Бък се върна на мястото си.

— И така, работата ми е да се грижа за сигурността на фермерския пазар. Двама охранители сме, аз и Франки. Той работи в западния край, аз наблюдавам предната част. Така е от няколко месеца. Госпожица Петюния има сергия близо до главния вход и продава там цветя и билки, а вдясно от сергията има свободно място, където държи ламата си.

— Допускам, че става дума за Луси — обади се съдията.

— Да, сър. Преди две съботи минавах покрай сергията й, както винаги… Просто си вършех работата, разбирате ли, а ламата се приближи и се втренчи в мен. Очите ни са почти на едно ниво и отначало си помислих, че тя може да се опита да ме целуне.

— Ламата целува ли хора? — прекъсна го съдия Йек.

— Тя е много мила лама и обича хората, поне повечето хора — избъбри госпожица Петюния.

Съдия Йек я погледна и каза учтиво, но твърдо:

— След малко ще ви дам думата. Моля, не ни прекъсвайте.

— Извинете, господин съдия.

— Продължете.

Бък глътна възголемия си корем и продължи:

— Да, господине, ламата целува хора, особено малки деца. Доста е отвратително, ако питате мен, но край нея обикновено се навъртат хора, за да я разгледат по-добре, и тя понякога, така да се каже, се навежда и целува някого.

— Добре, добре. Установихме, че ламата Луси обича да целува хора. Продължете.

— Да, сър. Както казах, ламата се приближи до мен. Взирахме се един в друг няколко секунди, после тя вирна нос, което означаваше, че не е доволна, наклони глава назад и се изплю в лицето ми. Ама много обилно, не бяха само няколко пръски. Беше отвратително — лепкава и смрадлива плюнка.

— Ламите плюят ли по хората? — попита съдия Йек развеселено.

— О, да, господин съдия, при това го направи много бързо. Изобщо не го допусках.

Мей Финмор, майката на Ейприл, беше шумна и недодялана жена, на която винаги можеше да разчиташ да направи не каквото трябва. Тя се изсмя и изобщо не се постара да го прикрие.

— Достатъчно — строго нареди съдия Йек, макар че самият той всеки момент щеше да прихне. — Продължете, господин Боланд.

— Няколко деца гледаха и според мен знаеха, че ламата обича да плюе, така че, когато тя ме заплю в лицето, те се разкикотиха. Беше адски неловко и аз се вбесих, затова, след като си избърсах лицето, отидох при госпожица Петюния и й разказах какво се е случило. „Ами Луси не те харесва“, каза тя. „Пет пари не давам дали ме харесва — отговорих, — обаче не може да плюе по хората, особено по охраната.“ Тя изобщо не се извини, всъщност според мен й стана забавно.

— Ламата на каишка ли е? Вързана ли е по някакъв начин? — попита съдия Йек.

— Не, сър, не е. Просто се мотае около сергията на госпожица Петюния. Винаги има деца, които я галят и се лигавят около нея. Обсъдихме въпроса няколко минути и понеже си дадох сметка, че собственичката няма да предприеме нищо, реших да се махна, да се успокоя и да си измия лицето. Но държах ламата под око и мисля, че тя също ме държеше под око. Част от работата ми е да наблюдавам главния вход. Някои хора се опитват да изнесат стоки, които не са платили, и мое задължение е да се погрижа за почтеността им, нали ме разбирате, господин съдия?

— Да, разбира се.

— Така или иначе, половин час по-късно си вършех работата и отново минах покрай сергията й. Дума не обелих нито на нея, нито на ламата. Спрях и докато си говорех с господин Дъдли Бишъп, усетих нещо зад гърба си. Той замълча. Обърнах се и отново видях ламата да се блещи срещу мен. Преди да успея да се дръпна, тя за втори път плю в лицето ми. Беше отвратително, както и първия път. Дъдли е тук като свидетел.

Господин Дъдли Бишъп вдигна ръка от един сгъваем стол в залата.

— Вярно ли е, господин Бишъп? — попита съдията.

— Всяка дума — отговори свидетелят.

— Продължете, господин Боланд.

— Ами много се разстроих. Хората ми се смееха, нали разбирате, така че избърсах лицето си и отидох при госпожица Петюния. Тя беше видяла какво се случи, но изобщо не беше притеснена. Каза ми, че ако не се доближавам до ламата, всичко ще бъде наред. Обясних й, че имам правото да си върша работата и че проблемът е неин, а не мой. Настоях да предприеме нещо с проклетата лама. Тя обаче отказа. Аз отново се успокоих и се помъчих да стоя на разстояние. Доближах ли се до входа, ламата преставаше да прави каквото там правеше и ме поглеждаше злобно. Поговорих с Франки и му предложих да си разменим местата до края на смяната, но той не искаше да има нищо общо с ламата. Казах, че трябва да се обадим на Службата за контрол над животните, и го направих. Дойде един служител, който си поговори с госпожица Петюния. Тя заяви, че нито една градска разпоредба не изисквала ламите да са на каишка или нещо подобно, и служителят се съгласи с нея. Явно е напълно нормално ламите да обикалят из градовете на воля и да плюят по хората.

— Не знаех, че в Стратънбърг има такъв проблем — отбеляза съдия Йек.

— Е, вече има. Има и още, господин съдия.

— Продължете.

— Миналата събота се случи отново, но беше дори по-неприятно. Стоях на разстояние от животното и си вършех работата възможно най-добре, като гледах да го избягвам и дори да не го поглеждам. Дума не обелвах на госпожица Петюния и на никой край нея. Другата жена, госпожа Финмор, която държи съседната на цветарската сергия и продава козе сирене, има паякообразна маймуна, която се навърта там, привлича клиенти и увеличава продажбите, струва ми се.

— Какво общо има маймуната с ламата?

— Ще ви кажа. Понякога маймуната седи на гърба на ламата, все едно я язди, и това винаги е атракция. Събират се деца и снимат. Някои хора дори снимат децата си с ламата и маймуната. Едно момиченце обаче се уплаши и се разпищя. Аз се приближих и щом ме видя, ламата хукна към мен. Не бях и на трийсет крачки от нея, но тя въпреки това ме нападна. Не исках пак да ме наплюе, затова се дръпнах. Но ламата продължи да приближава, а маймуната я беше яхнала като някакъв каубой. Когато разбрах, че ламата не се шегува, се обърнах и хукнах да бягам. Колкото по-бързо тичах, толкова по-бързо тичаше и ламата. Чувах как маймуната врещи и се забавлява. Беше към осем часа, така че пазарът беше пълен с хора и всички се смееха. Не знаех дали това чудо ще ме ухапе. Замислих се дали да не извадя пистолета и да се защитя, но имаше твърде много народ, пък и не исках да убивам животно. Тичахме нагоре-надолу по пътеките из целия пазар, хората се смееха, маймуната врещеше… беше ужасно.

Съдия Йек вдигна една папка, за да прикрие лицето си. Всеки момент щеше да се разсмее. Тео огледа залата и установи, че всички се забавляват.

— Не е смешно, господин съдия — отбеляза Бък.

— Продължете.

— Ами всичко приключи, когато паднах. Препънах се пред сергията за дини на Бъч Такър и преди да успея да се изправя, ламата се наведе и ме наплю. Не улучи лицето ми, обаче ми намокри ризата. Бъч е тук, може да потвърди.

Бъч вдигна ръка.

— Вярно е, господин съдия. Бях там — каза той, широко ухилен.

— Благодаря ви. Продължете, моля.

Бък дишаше учестено и лицето му беше почервеняло.

— Ами най-накрая се изправих и тъкмо се канех да цапардосам ламата, а може би и маймуната, когато Франки дотърча с една пръчка и изгони ламата. Мисля, че животното се върна на мястото си. Не знам. Бях твърде разстроен. Трябва да направите нещо, господин съдия. Имам правото да си върша работата, без да ме нападат.

— Нещо друго?

— Мисля, че не. Засега е това.

— Ще проведете ли кръстосан разпит, господин Буун?

Тео реши, че за клиентката му е най-добре да разкаже своята версия за случилото се. От опит знаеше, че съдия Йек не харесва обичайните съдебни процедури.

— Да чуем версията на госпожица Петюния — каза Тео.

— Добра идея. Госпожице Петюния, моля, разкажете ни своята версия.

Госпожица Петюния скочи на крака, готова да защитава Луси.

— Може да не ставате — каза съдия Йек.

— Предпочитам да съм права — каза тя.

— Тогава стойте права.

— Благодаря ви, господин съдия. Всичко казано е истина, но той пропусна някои неща. Ламите плюят, когато се чувстват заплашени или тормозени, правят го като защитна реакция, за да се предпазят. Не хапят и не ритат. Те са спокойни животни, които са на тази земя от хилядолетия. От семейството на камилите са, знаехте ли го, господин съдия?

— Не.

— Ами така е. Освен това са работливи, предани и непретенциозни. Имам Луси от дванайсет години, всяка събота по изгрев тегли каручката ми до пазара. Колата ми е малка, с нея не мога да пренасям цветята и билките си, затова Луси ми помага.

Съдия Йек вдигна ръка, погледна към Тео и попита:

— Законно ли е лама да тегли каручка по градските улици?

— Да, сър — отговори Тео. — Няма разпоредби, които да го забраняват.

— Къде живее ламата?

— В задния ми двор — отговори госпожица Петюния. — Имам голям заден двор.

— Градската управа позволява ли лами да бъдат отглеждани в частни домове?

— Не, ваша чест — отговори Тео. — Обаче госпожица Петюния не живее в града. Къщата й е извън пределите на града, в провинцията, а там не е забранено да държиш лама в задния си двор.

— Благодаря. Моля, продължете, госпожице Петюния.

— Преди няколко месеца, докато с Луси се прибирахме след пазара, ни спря патрулка. От нея слязоха двама полицаи и започнаха да задават въпроси. Обвиниха ни, че пречим на движението и всякакви други глупости, но според мен просто бяха любопитни. Луси наистина се разстрои. Почувства се застрашена.

— Наплю ли ги? — попита съдия Йек.

— Не, сър.

— Колко често плюе по хора?

— Случва се рядко, господин съдия. Преди около година служителят, който отчита електромерите, дойде вкъщи и просто не я остави на мира. Тя го намрази. Той носеше някаква униформа. Разбирате ли, господин съдия, според мен Луси не обича хора в униформа. Чувства се застрашена от тях. Никога не е плюла жена или дете, нито мъж, който не е облечен в униформа.

— Браво, даваме й медал.

— А господин Боланд не се държи добре с нея. Няколко пъти е идвал да важничи и да ми обяснява, че трябва да е вързана или затворена, такива работи. Въобразява си, че е началник на целия пазар. Донякъде сам си е виновен за случилото се.

— Не е вярно, ваша чест — обади се Бък.

Всеки, който бе виждал Бък в униформа, тутакси забелязваше колко се гордее той с властта си.

— Няма да спорим. Приключихте ли, госпожице Петюния?

— Да, струва ми се.

— Добре. Господин Боланд, какво точно искате да направя?

— Ами според мен, ваша чест, тя трябва да си държи ламата вкъщи, в задния двор, понеже там животното не може да напада хора и да ги плюе на публично място.

— Но, господин съдия — намеси се Тео, — госпожица Петюния трябва да превозва цветята и билките си до пазара, а законът не забранява ламата да тегли каручката й. Ще е несправедливо да задължите клиентката ми да държи ламата си у дома.

— Може би, но нещо трябва да се направи, господин Буун — отговори съдия Йек. — Не можем да допуснем това животно да плюе по хората. Господин Боланд има правото да си върши работата, без да се бои, че ще го нападне лама. Съгласен ли сте, господин Буун?

— Съгласен съм, и от името на клиентката си поднасям извинения на господин Боланд за стореното от Луси.

Съдия Йек много държеше на извиненията, затова Тео настоя да се извинят. Госпожица Петюния не хареса идеята, но Тео се наложи.

Бък кимна, че приема извиненията, ала не беше доволен.

— Имате ли план, господин Буун? — попита съдия Йек.

Тео се изправи и се обърна към съдията.

— Да опитаме следното. Следващата събота господин Боланд да се размени с другия охранител, Франки, който да бъде инструктиран да стои възможно най-далече от ламата, доколкото това не пречи на работата му. Ако Луси погне Франки, всички ще бъдем единодушни, че са нужни по-драстични мерки.

— Например?

— Ваша чест, Луси никога не е била връзвана, но клиентката ми е склонна да опита. Госпожица Петюния е убедена, че може да поговори с Луси и да я убеди да не бъде толкова агресивна към едри мъже в униформа.

— Колко едър е Франки? — обърна се съдия Йек към Бък.

— Дребосък е.

— Госпожица Петюния разговаря с Луси, така ли? — попита съдията.

Госпожица Петюния също се изправи и каза:

— Да, господин съдия, непрекъснато разговаряме. Луси е много интелигентна. Мисля, че мога да я убедя да престане да плюе.

— Господин Боланд, какво мислите за тази идея?

Бък си даде сметка, че няма да получи каквото иска, поне не днес, затова сви рамене и каза:

— Да опитаме. Не искам да създавам неприятности, господин съдия. Но е много смущаващо.

— Не се съмнявам. Ще осъществим този план, а ако не свърши работа, ще се съберем отново следващата седмица. Съгласни ли сте?

Всички кимнаха в знак на съгласие.

— Съдът за животни се разпуска — оповести съдия Йек.