Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Теодор Буун (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Theodore Boone: The Accused, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Американска Първо издание

ИК „Обсидиан“ София, 2012

Редактор: Димитрина Кондева

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-300-5

История

  1. — Добавяне

11

Четвъртък сутринта. Тео беше напълно буден, когато алармата му звънна в седем и половина. Коремът му се беше стегнал на топка и той беше сигурен, че е твърде зле, за да ходи на училище. Взираше се в тавана и чакаше страданието му да се задълбочи и дори да се превърне в действително гадене, та да повърне. Главата също го болеше и беше убеден, че това е мигрена, макар че никога не беше имал. Минутите се нижеха, но за жалост състоянието му не се влошаваше.

Как да отиде в училище и да се изправи пред цялото това подозрение? Как щеше да издържи на подигравките, на злобните подмятания и заяжданията? Днес беше идеален ден да пропусне училище, да се скатае, като се престори на болен.

Джъдж се раздвижи пръв. Изникна изпод леглото, готов да потегли. Тео му завидя. Щеше да прекара деня в кантората, да дреме до бюрото на Елза, да обикаля из стаите, да се навърта в кухнята, търсейки нещо за хапване, да спи в кабинета на Тео, докато го чака да се върне от училище. Без тревоги, без напрежение, без страх, че някой го следи и крои планове да му причини още неприятности. Ама че живот, помисли си Тео. Кучешки живот. Не беше честно.

Той седна на ръба на легло го си, почака малко с надеждата да повърне, но бързо си призна, че се чувства по-добре. Джъдж само го гледаше. Пред вратата се чуха стъпки, последвани от тихо почукване.

— Тео? — тихо каза майка му. — Буден ли си?

— Да, мамо — отговори Тео с престорено дрезгав глас, сякаш поемаше последната си глътка въздух.

Тя отвори вратата, влезе и седна до него на леглото.

— Ето, донесох ти горещ шоколад.

Тео пое чашата и я обгърна с длани. Ухаеше ароматно.

— Добре ли спа? — попита майка му. Още беше с тежкия си хавлиен халат и с любимите си розови мъхести чехли.

— Не особено — отговори Тео. — Сънувах онзи упорит кошмар.

— Разкажи ми — подкани го тя и разроши косата му.

Тео отпи от горещия шоколад и облиза устни.

— Беше много странен сън без никакъв смисъл, който като че ли нямаше край. Гонеха ме полицаи, много полицаи, изплъзвах им се, те изоставаха, обаче тогава ми простреляха и двете гуми. Зарязах колелото в една канавка и хукнах през гората. Полицаите ме настигаха, куршумите улучваха дърветата край мен, освен това имаха и кучета, които бяха по петите ми. Някой изкрещя: „Ей, Тео, насам!“ Хукнах по посока на гласа и видях, че Пийт Дъфи седи в един пикап. Скочих в каросерията и потеглихме, а край нас хвърчаха куршуми. Той караше като луд, аз се търкалях из каросерията, изведнъж се озовахме на Мейн Стрейт и хората закрещяха: „Давай, Тео, давай“, и други подобни. Зад нас бяха полицейските коли с пуснати сирени и лампи. Профучахме през една пътна блокада и точно преди да се измъкнем, ченгетата простреляха и четирите ни гуми.

Тео замълча и отпи от шоколада си. Джъдж се взираше в него с една-едничка мисъл — къде ми е закуската?

— Избяга ли? — попита майка му. Историята, изглежда, я забавляваше.

— Не съм сигурен. Май не успях да довърша съня. Тичахме през някакви улички, но зад всеки ъгъл имаше още полицаи, които стреляха по нас. Все едно ни гонеше малка армия. Имаше спецчасти и дори хеликоптер. Пийт Дъфи непрекъснато повтаряше: „Няма да ни пипнат, Тео. Само не спирай да бягаш.“ Профучахме през съда, който беше пълен с хора дори посред нощ, после хукнахме към реката. Кой знае защо решихме да минем по моста. По средата видяхме на отсрещната страна екип от спецчастите, идваха към нас. Спряхме, озърнахме се назад — навсякъде имаше ченгета и кучета. „Трябва да скочим, Тео“, отсече Пийт Дъфи. „Няма да скачам“, отговорих му. Той прекрачи парапета и тъкмо щеше да скочи, когато отвсякъде полетяха куршуми. Дъфи изкрещя и политна, а аз го гледах как пада и цопва във водата. В реката имаше хора в лодки, които посрещнаха падането му с радостни възгласи. „Скачай, Тео, скачай“, развикаха се те. Полицията настъпваше към мен и от двете страни. Кучетата ръмжаха, в далечината виеха сирени, чуваше се стрелба. Вдигнах ръце, все едно се предавам, после за части от секундата прескочих перилата — бяха около два и половина метра, но нали стана насън! Приличах на олимпийски шампион по скокове във вода, докато летях към реката. Започнах да правя салта и да се премятам във въздуха, изобщо не знам откъде се бях научил на тези неща. Реката беше далече долу и се приближаваше, приближаваше се…

Тео отново отпи от шоколада си.

— И какво се случи? — попита майка му.

— Не знам. Дълго време летях във въздуха и се събудих, преди да падна във водата. Помъчих се да заспя отново, за да си довърша скока, но не успях.

— Страхотен сън, Тео. С много екшън и с много вълнение.

— Тогава не ми се стори страхотен. Бях уплашен до смърт. Случвало ли ти се е по теб да стреля полиция?

— Не, не ми се е случвало. Обеща да помислиш за евентуални врагове, които може да ти имат зъб за нещо.

Тео пийна още една глътка и се замисли.

— Стига, мамо, децата нямат врагове, нали? Виж, винаги има хора, които не ни харесват и които ние не харесваме. Но не се сещам за никого, когото да нарека мой враг.

— Добре. Кое от децата те харесва най-малко?

— Бети Ан Хакнър.

— И каква е причината?

— Преди няколко месеца имахме дебати — момчета срещу момичета. Темата беше контролът над оръжията. Спорът доста се разгорещи, но всичко си беше честно. Ние спечелихме, а тя много се разстрои. По-късно я чух да ме нарича „тъпак“ и „фокусник с евтини номера“. Оттогава я срещам почти всеки ден и тя все ме гледа така, сякаш с удоволствие ще ми пререже гърлото.

— Трябва да се опиташ да се помириш с нея, Тео.

— Няма да стане.

— Защо?

— Страх ме е, че ще ми пререже гърлото.

— А способна ли е да ти пререже гумите или да хвърли камък през прозореца?

Тео се замисли за секунда и поклати глава.

— Едва ли. Тя е добро момиче, но няма много приятели. Малко ми е мъчно за нея. Не, не е нашият заподозрян.

— Тогава кой?

— Не знам. Още размишлявам по въпроса.

— По-добре се приготвяй за училище.

— Никак не се чувствам добре, мамо. Боли ме главата и ми се гади. Май ще е по-добре днес да си остана в леглото.

Госпожа Буун се усмихна и отново разроши косата му, но не му повярва.

— Каква изненада! — каза тя. — Знаеш ли, Тео, ако не си измисляше толкова оплаквания, за да пропускаш училище, сигурно от време на време щях да ти вярвам.

— Училището е скучно.

— Но е задължително. Ако искаш да учиш право, трябва да завършиш осми клас.

— Покажи ми къде го пише.

— Току-що си го измислих. Виж, Тео, днес сигурно ще ти е малко трудно. Ще има много клюки, а сигурно и малко подигравки. Знам, че ти се иска да пропуснеш часовете, но не може. Прехапи устни, стисни зъби и вирни високо глава, понеже не си направил нищо нередно. Няма от какво да се срамуваш.

— Знам.

— И се усмихвай. С усмивка светът става по-хубав.

— Днес може би ще ми е трудно да се усмихвам.

* * *

Тео остави колелото си на друга стойка, по-близо до кафето, заключи го, после не се сдържа и се огледа да провери дали някой не го наблюдава. Вече му ставаше навик да се озърта и започваше да му идва до гуша.

Беше осем и двайсет. Срещна се с Ейприл Финмор в кафето, където учениците, които пристигаха по-рано с автобусите, можеха да се срещат и да общуват, да пийнат ябълков сок и понякога да учат. Ейприл му беше приятелка, близка приятелка, но не му беше гадже. Тео й вярваше повече, отколкото на всеки друг, и тя също му се доверяваше. В семейството й вечно цареше бъркотия, баща й ту си тръгваше, ту се връщаше, майка й беше поне наполовина луда, ако не и повече, а по-големите й братя и сестри вече бяха избягали от града. И Ейприл искаше да се махне от къщи, но беше още малка. Мечтаеше да стане художничка и да живее в Париж.

— Как си? — попита го тя, когато седнаха в края на дълга маса, възможно най-далече от другите ученици.

Тео стисна зъби, вирна глава и отговори:

— Добре съм. Нищо ми няма.

— Новината плъзна по интернет. Май още повече се раздухва.

— Виж, Ейприл, не мога да контролирам всичко това. Невинен съм. Какво да направя? Искаш ли ябълков сок?

— Да.

Тео прекоси кафето и се запъти към плота, където бяха подредени чашки с безплатен ябълков сок. Взе две и тръгна обратно към Ейприл, когато група момчета от седми клас започнаха да скандират: „Виновен! Виновен! Виновен!“

Тео ги погледна и шините му проблеснаха в престорена широка усмивка, все едно постъпката им го забавляваше. Най-кресливото хлапе се казваше Фил Джейкъби — хулиган от лош квартал. Тео го познаваше, но двамата не бяха близки. Включиха се още няколко момчета: „Виновен! Виновен! Виновен!“ Докато Тео седне, възгласите вече бяха утихнали и забавлението беше приключило.

— Гадняри — изсъска Ейприл и изгледа ядосано агитката.

— Не им обръщай внимание — каза Тео. — Ако им отговориш, ще стане по-лошо.

Пристигнаха още ученици, още раници се стовариха върху масите.

— Какво ще предприеме полицията сега? — попита Ейприл почти шепнешком.

— Ще довършат разследването — тихо отговори Тео и се огледа. — По таблетите, които намериха в шкафчето ми, няма отпечатъци, затова според тях крадецът е доста съобразителен. Канеха се да снемат отпечатъци от шкафчето ми, но сега мислят, че ще е загуба на време. Не забравяй, че това е дребно престъпление. Ченгетата си имат по-важни грижи.

— Например да намерят Пийт Дъфи.

— Именно. Освен това ги чакат дела за наркотици и по-сериозни престъпления, които да разследват. Няма да отделят много време на този обир. Не е толкова сериозен случай.

— Освен ако ти не си обвиняемият. Не ми казвай, че не те е страх да не те натопят.

— Разбира се, че се притеснявам, но имам доверие на полицията и на съда. Човек трябва да вярва на системата, Ейприл. Невинен съм. Полицаите ще намерят истинските крадци и аз ще се отърва.

— Толкова ли е просто?

— Да, струва ми се.

Групата седмокласници се приближиха зад гърба му. Фил Джейкъби изтърси на висок глас:

— Ей, момчета, пазете си раниците. Тео Крадеца е в стаята.

Приятелчетата му отминаха, заливайки се от смях. Другите ученици гледаха лошо Тео. Един-двама придърпаха раниците си по-наблизо.

— О, боже! — отчаяно възкликна Тео. — Май ми излезе нов прякор.

— Гадняри.

На Тео никак не му беше лесно да прехапе устни, да стисне зъби и да вирне глава. Очертаваше се много дълъг ден.

 

 

Боят започна няколко минути по-късно, докато Тео затваряше шкафчето си. Подстрекател беше друг кресльо — Бакстър, който беше в класа на мадам Моник и шкафчето му беше недалеч от това на Тео. Бакстър се приближи зад гърба на Тео и на висок глас попита:

— Ей, пандизчията, к’во става?

Няколко момчета се засмяха, но Бакстър се надяваше на нещо повече. Той стоеше и се хилеше на Тео.

Грешката на Бакстър беше, че отвори голямата си уста, когато Уди се случи близо до своето шкафче. Той рязко се завъртя и го сряза:

— Млъквай!

Всички се пазеха да не дразнят Уди. Той имаше двама по-големи братя, които играеха футбол, падаха си по карате и се биеха с повод и без повод. В дома на Уди постоянно се млатеха, чупеха мебели и прозорци, а понякога — и кости. Тъй като беше най-малък, Уди изпълняваше ролята на боксова круша, а освен това наистина обичаше да се сбие с някой от своята категория. Не беше побойник, но понякога твърде бързо мяташе крошета или заплашваше съученик.

На Бакстър обаче също му се носеше славата на здравеняк и той не възнамеряваше да отстъпи, защото всички ги гледаха.

— Ти не ми нареждай! — изстреля той в отговор. — Ако искам да викам на Тео пандизчия, ще му викам и толкова.

Уди вече се беше запътил към Бакстър и сериозните неприятности бяха неизбежни. В коридора настъпи оживление, когато и останалите ученици осъзнаха, че, подобно на същински гангстери, нито един от двамата не възнамерява да отстъпи.

Тео огледа коридора и в двете посоки с надеждата да мерне господин Маунт или друг учител, но точно в този критичен момент не се виждаше никакъв възрастен.

— Всичко е наред, Уди, всичко е наред — обади се Тео.

Според Уди обаче не беше наред. Той изгледа кръвнишки Бакстър и заповяда:

— Вземи си думите обратно.

— Няма — отговори му той. — Според мене, който краде и го арестуват, е пандизчия. — Думите му още звучаха нахакано. Бакстър се кокореше, обаче лявото му око след малко щеше да се затвори.

Уди изстреля къс удар с лявата си ръка, който се стовари точно в лицето на Бакстър. Той пък, трябваше да му се признае, успя да фрасне Уди с юмрук, преди двамата да се вкопчат в хватка и да се свлекат на пода. Сбиванията бяха рядкост в училището, затова един хубав бой не беше за пропускане. Край тях тутакси се събра тълпа. По-надолу по коридора някой оповести:

— Бой! Бой!

Уди и Бакстър се търкаляха по застлания с плочки под, вкопчени един в друг и дращещи като диви котки.

Приятелчето на Бакстър беше един дребосък на име Гриф, който явно знаеше онова, което знаеха всички — след броени секунди Уди щеше да надвие Бакстър и да започне да го млати по лицето. Ето защо Гриф прояви глупостта да се включи в мелето, с цел да защити приятеля си. Нададе импровизиран боен вик и се метна на гърба на Уди. Тео и останалите зрители ги зяпнаха смаяно.

Всяко сбиване автоматично водеше до отстраняване от часовете. Училищният правилник беше недвусмислен и всеки учител подчертаваше колко опасен е боят. Наказанията, налагани от госпожа Гладуел, бяха гъвкави и зависеха от обстоятелствата. Бутането и блъскането на игрището можеха да завършат с еднодневно отстраняване от занятия и три допълнителни часа в занималнята. Юмручен бой с разкървавени устни и носове можеше да предизвика тридневно отстраняване, лишаване от извънучилищни занимания и едномесечен изпитателен срок.

Тео не си падаше по сбиванията. За последен път беше участвал в подобно нещо в четвърти клас, когато двамата с Уолтър Норис се сборичкаха ожесточено на градския басейн. Сега обаче, докато стоеше замръзнал на мястото си и гледаше боя, развихрил се пред очите му, изведнъж изпита желание да се включи. В крайна сметка приятелят му Уди се биеше, за да защити неговата чест. Най-малкото можеше да му се притече на помощ. Пък и едно отстраняване от училище надали беше краят на света. Родителите му щяха да се вбесят, но накрая щяха да се успокоят. Какво каза майка му снощи? „Най-напред трябва да отвърнеш на удара. Да нападнеш. Когато правдата е на твоя страна, никога не отстъпвай.“

Айк щеше да се гордее с него. Понякога мъжът трябва да се сражава.

Тео пусна раницата си на пода, изкрещя нещо, което и сам не разбра, и се метна върху купчината от тела.