Джон Гришам
Теодор Буун — Заподозрян (24)

24

Линда Фин спеше дълбоко в спалнята си на първия етаж на къщата си към пет часа следобед в понеделник, когато звънецът на входната врата я стресна и я събуди. Все не си доспиваше. Работеше от осем вечерта до осем сутринта четири дни в седмицата, а понякога и през почивните дни заради допълнителното заплащане. Необичайното работно време нарушаваше съня й и тя непрекъснато се чувстваше изморена. Често, когато трябваше да спи, тя будуваше и се тревожеше за мъчителния си развод, за безполезния си съпруг и за твърдоглавия му адвокат, за двете си момчета, които явно бяха поели по лош път. Линда си имаше много грижи.

Звънецът не спираше, затова тя наметна стар халат и се запъти боса към входната врата. Отвори. Озова се пред инспектор Ворман и Джона, а зад тях стояха двама униформени полицаи. До тротоара бяха спрели две полицейски коли с лампи, надписи и емблеми. На алеята имаше още една кола без никакви отличителни знаци. Линда ахна, закри устата си с ръка и едва не припадна.

После успя някак да отвори втората външна врата и попита:

— Какво има?

Ворман показа значката си и каза:

— Инспектор Скот Ворман от полицията на Стратънбърг. Може ли да вляза?

— Какво е станало, Джона? — попита Линда ужасена.

Джона сведе поглед към обувките си.

— Трябва да поговорим — настоя инспектор Ворман и отвори вратата още по-широко.

Жената се отдръпна, стиснала халата си от приличие. Ворман последва Джона вътре и затвори вратата. На алеята инспектор Хамилтън седеше в колата заедно с Джеси на предната седалка.

— Ние ще влезем ли? — попита Джеси.

— Може би — отговори Хамилтън.

Двамата униформени полицаи се мотаеха в предния двор и пушеха. От отсрещната страна на улицата неколцина съседи се бяха показали на верандите си и зяпаха любопитно.

В къщата Ворман седна на стар стол с дупки в тапицерията. Линда и Джона се настаниха на канапе с прокъсани възглавници.

— Веднага минавам на въпроса, госпожо Фин. Миналия вторник през нощта е бил ограбен компютърен магазин на Мейн Стрийт. Крадците са отмъкнали няколко лаптопа, мобилни телефони и таблети. Стока на стойност около двайсет хиляди долара. Главните ни заподозрени са Джона и Джеси.

Тя се завъртя рязко и гневно изгледа Джона, чието внимание все още бе изцяло погълнато от обувките му.

— Претърсихме раниците и шкафчетата им в училище — продължи Ворман — и засега сме намерили пет таблета и един мобилен телефон. Подозираме, че останалата част от стоката е скрита някъде в къщата, затова имаме подписана от съдия заповед за обиск, която ни позволява да претърсим навсякъде.

— Навсякъде ли? — ахна Линда и първата й мисъл беше за камарите неизмити съдове в кухненската мивка, купчините мръсно пране в мазето, неоправените легла, прашните мебели и полици, непочистените бани, боклука в коридора, полупразните чаши на масичката пред телевизора — и всичко това беше само на долния етаж. Горе, където живееха момчетата и където тя се страхуваше да се качи, беше по-зле и от природно бедствие.

— Точно така — потвърди Ворман, извади заповедта за обиск и й я подаде.

Тя само я погледна глуповато и поклати глава.

— Всяка стая, всеки шкаф, всяко чекмедже — повтори Ворман, засилвайки напрежението. Той знаеше, че никоя жена не иска полицията или който и да било да си вре носа и къщата й.

— Вярно ли е, Джона? — попита тя и очите й изведнъж се насълзиха.

Джона мълчеше.

— Да, вярно е — потвърди Ворман. — Джеси призна всичко, но не иска да ни каже къде са останалите откраднати стоки. Затова не ни остава друг избор, освен да преобърнем къщата и да проверим дали стоката е тук.

— Тук ли са, Джона? — попита строго тя.

Той я погледна виновно.

— Важно е да ни съдейства — услужливо обясни Ворман. — Съдията ще го вземе предвид.

— Ако са тук, кажи им — гневно нареди Линда на Джона. — Няма смисъл да караме полицията да рови из къщата ни.

След дълго мълчание Ворман каза:

— Вижте, нямам на разположения цял следобед и цяла нощ. Ще повикам още хора и ще започнем да претърсваме стаите на момчетата.

— Кажи ми, Джона! — изръмжа госпожа Фин.

Джона скръсти ръце, прехапа долната си устна и най-сетне отрони:

— В таванчето над гаража.

От цивилната кола на алеята Джеси ужасено наблюдаваше как полицаите излизат от гаража, понесли камари лаптопи, таблети и смартфони.

— Виж ти, виж ти, май са намерили всичко — отбеляза Хамилтън. — Стой тук.

И излезе от колата да погледне. Джеси изтри една сълза от бузата си.

Линда Фин бързо се облече и придружи полицаите до центъра на града. Джеси беше в колата отпред. Джона и инспектор Ворман пътуваха с друга кола. Тя плака през цялото време и не спираше да се пита как се бе случило всичко това? Какво бе сбъркала като майка? Какво щяха да направят с момчетата й? Как случилото се щеше да се отрази на развода и на борбата й Джеси и Джона да останат при нея? Щяха ли да ги изпратят в изправителен дом? Стотици въпроси се стрелкаха в съзнанието й, докато малката процесия минаваше по улиците на Стратънбърг.

В участъка събраха всички в тясна стаичка на приземния етаж и за пръв път от сутринта Джона и Джеси се озоваха лице в лице. На Джеси явно му се искаше да фрасне по-малкия си брат. Джона пък си мислеше каква порта е по-големият му брат. Но и двамата не можеха да кажат нищичко.

Инспектор Хамилтън пое нещата в свои ръце.

— Престъплението е разкрито и вие, момчета, здравата сте загазили, така че няма смисъл да увъртаме. Тази вечер няма да спите в дома си, всъщност изобщо няма да се приберете вкъщи за известно време.

Линда отново се разплака. Изхълца няколко пъти и успя да попита:

— Къде ще ги отведете?

— Надолу по улицата има арест за малолетни престъпници. Вдругиден ще се изправят пред съда за малолетни и съдията ще реши как да постъпим с тях на този етап. Официалното изслушване ще бъде след месец. Някакви въпроси?

Хиляди, но нито един изречен гласно.

— Ще помоля инспектор Ворман да ви прочете правата. Слушайте внимателно.

Ворман побутна към двете момчета по един лист.

— Те са си същите. Първо: имате право да мълчите. Второ: всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас в съда. Трето: имате право на адвокат, ако не можете да си позволите такъв, ще ви бъде назначен служебен.

— Точно като по телевизията — отбеляза Джеси, умник както винаги.

— Схванал си — отговори Ворман. — Някакви въпроси? Добре, подпишете се долу. Госпожо Фин, като тяхна майка, подпишете под имената им.

Семейство Фин неохотно поставиха подписите си. Ворман събра листовете. Хамилтън погледна Джеси и Джона и заяви:

— Хиляди пъти съм минавал през това и ви уверявам, че най-добрият начин да си помогнете, е да ни съдействате. Виновни сте. Ние знаем, че сте виновни. Можем да докажем вината ви. Така че край с обвиненията към други хора. Съдията, който ще реши дали да ви изпрати в изправителен дом и за колко време, ще ме попита в съда дали сте ни съдействали. Ако кажа „да“, това му харесва. Ако кажа „не“, се мръщи и не му харесва. Ясно?

— Искам адвокат — обади се Джеси.

— Ще ти намерим, не се тревожи — изстреля Хамилтън в отговор. — Скот, отведи ги в ареста.

Ворман скочи на крака, свали чифт белезници от колана си, стисна Джеси за врата, изправи го и щракна белезниците на ръцете му зад гърба. Отвори вратата и точно преди да го изведе, Линда удари по масата и каза:

— Чакайте малко! Искам да разбера истината! Искам вие двамата да кажете истината. Сядай, Джеси. Сядай срещу мен и ми кажи какво се случи.

Ворман пусна Джеси, който беше смаян от бързината, с която му сложиха белезниците. Предпазливо приседна на ръба на стола, все още с белезници и с ръце зад гърба.

Всички си поеха дълбоко дъх, а Джона каза:

— Направихме го, понеже ни трябваха пари.