Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Теодор Буун (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Theodore Boone: The Accused, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Американска Първо издание

ИК „Обсидиан“ София, 2012

Редактор: Димитрина Кондева

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-300-5

История

  1. — Добавяне

20

Дъждът беше престанал, но небето все още беше заплашително свъсено. Тео се понесе през града към Леви Парк, разположен на хълма край река Янси, в източния край на Стратънбърг. Докато бясно въртеше педалите, той се надяваше дъждът да не е попречил на пазара на производителите, защото му беше любопитно какво е станало с ламата Луси. Дали отново беше нападнала Бък Надувката? Или приятелчето му Франки? Дали Тео щеше отново да се окаже принуден да се яви пред Съда за животни, за да спаси любимеца на госпожица Петюния?

Пазарът все още беше отворен, а много от търговците се бяха прибрали под платнени тенти, докато клиентите им обикаляха с пазарски чанти и чадъри в ръка. Земята беше мокра и лепкава, а по подметките на всички имаше най-малко два пръста кал. Луси беше до сергията на госпожица Петюния, цялата мокра, но необезпокоена от този факт. Изглеждаше съвсем безвредна, когато две малки деца спряха пред нея и я зяпнаха. Отсреща, от другата страна на входа, дребен мъж в кафява униформа ядеше пуканки и разговаряше с продавачката на хотдог. Вероятно това беше Франки. Бък не се виждаше никакъв.

Тео поздрави госпожица Петюния, която се зарадва да види адвоката си. Тя го стисна в прегръдката си и отново му благодари за невероятната помощ в съдебната зала. Разказа му, че засега Луси се държи прилично, двамата охранители — също. Никакво плюене, преследване, нищо обезпокоително. Никакви оплаквания от никого.

На съседната сергия Мей Финмор продаваше козе сирене, собствено производство. Тя седеше на сгъваем стол и плетеше, а маймунката й Жабок висеше от кола, на който се крепеше тентата над сергията. Тео така и не беше получил логично обяснение защо една паякообразна маймуна ще се казва Жабок. Беше питал Ейприл, при това нееднократно, и тя все отговаряше: „Майка ми си е такава, Тео.“ Малко от действията на госпожа Финмор бяха разбираеми за хората. Тео избягваше да се среща с нея, доколкото бе възможно, но не и днес. Мей се изправи и неловко прегърна Тео.

— Ейприл е тук — съобщи му тя.

— Къде? — попита Тео и се зарадва, че ще я види.

Ейприл мразеше пазара и рядко оставаше при майка си, докато тя продаваше отвратителното си сирене. Тео го беше опитвал няколко пъти и му се повдигаше винаги когато го зърнеше или помиришеше.

— Отиде натам — посочи госпожа Финмор към една редица сергии.

Тео й благодари и побърза да изчезне. Оглеждайки се зорко за Бък Надувката, той мина покрай десетки търговци, повечето от които вече прибираха непродадената си стока и опразваха сергиите. Ейприл стоеше до малко павилионче, където дребен мъж с брада скицираше портрет на момиче, седнало на щайга пред него. Само срещу десет долара „господин Пикасо“ можеше да те нарисува за по-малко от десет минути. Беше изложил пет-шест примерни портрета — на Елвис, на Джон Уейн и разни други.

Тео застана до Ейприл и каза:

— Здрасти.

— Здравей, Тео — усмихна му се тя, после се обърна и се взря в лицето му. — Нали устната ти беше цепната?

— Да, но отокът спадна.

Ейприл остана разочарована от раната му.

— Как беше отстраняването?

— Нищо особено. Всъщност е доста скучно. Училището ми липсваше. — Бавно тръгнаха да се отдалечават. — Какво правиш тук? — попита я той.

— Мама ме помоли да дойда днес. Каза, че можело да им потрябват допълнителни свидетели, ако Луси започне да плюе по хората. Засега не й се е приискало. А ти защо си тук?

— Дойдох да нагледам Луси и да видя дали няма да се наложи пак да се явявам пред Съда за животни. Може ли да поговорим насаме?

— Разбира се.

Ейприл беше кротко момиче, което разбираше колко е важно да пазиш тайна. Семейството й беше разбито и тя често споделяше с Тео, а той я изслушваше замислено. Сега беше неин ред да слуша. Седнаха на масичка до продавача на сладолед, Тео се увери, че никой не ги подслушва, и разказа на Ейприл всичко.

Продавачът на сладолед затваряше и искаше да прибере масичката им. Те отново тръгнаха да се разхождат, бавно доближавайки предната част на пазара.

— Това е ужасно, Тео — каза тя. — Не мога да повярвам, че полицията подозира теб.

— И аз не мога, но май изглеждам доста виновен.

— Какво мислят родителите ти?

— Разтревожени са и имам чувството, че когато не съм край тях, обсъждат много неща. Знаеш какви са родителите.

— Всъщност не знам. Ти имаш нормално семейство, Тео. Аз нямам.

Тео не беше сигурен как точно да отговори.

— И според Айк всичко може да се окаже свързано с неприятен развод, така ли? — попита Ейприл.

— Да, това е неговата теория и е доста добра. Нищо друго не ми се струва смислено.

— Аз познавам Джона Фин.

— Така ли?

— Недобре, само малко.

— И какво ти е мнението?

Тя се позамисли, докато вървяха, и каза:

— Луда глава, саможивец, умно момче, което обаче има лоши оценки. Мисля, че семейството му е точно толкова откачено, колкото моето.

— Откъде знаеш?

— В класа му учи едно момче, Родни Тапскът, който живее срещу нас. Те двамата с Джона са приятели. Познаваш ли Родни?

— Знам кой е, но не го познавам. Не свири ли на барабани?

— Опитва се. Чуваме го от отсрещната страна на улицата.

— Можеш ли да поговориш с него?

— За какво?

— За Джона Фин. Искам да разбера за него всичко възможно. Засега той е единственият ми заподозрян и ми трябва информация.

— Ще видя какво мога да направя.

— И, Ейприл, пази всичко в тайна. Не искам никой друг да си вре носа, а и не можем да обвиним никого в нищо. Вероятността не е голяма, нали разбираш.

— Ясно, Тео.

 

 

Освен Ейприл другите двама приятели, на които Тео смяташе, че може да се довери, бяха Уди Ламбърт и Чейс Уипъл. С обяснението, че тримата ще използват дъждовния съботен следобед, за да започнат работа по предстоящия проект по химия, Тео убеди приятелите си да се срещнат и да започнат да планират нещата.

Всъщност Чейс беше последният човек, с когото Тео би работил в химическата лаборатория. Чейс беше блестящ отнесен учен с многобройни експерименти, завършили в пълен хаос. Беше предизвиквал пожари и експлозии, така че никоя лаборатория не беше безопасно място, ако в нея работеше Чейс. Беше му забранено да припарва до училищните лаборатории, освен ако наблизо нямаше учител, който да го контролира. Уди беше безразличен към математиката и точните науки, но се интересуваше от история и обществени науки.

Срещнаха се в стаята за игри в сутерена на семейство Уипъл, поиграха пинг-понг половин час и се заловиха за работа. Разбира се, най-напред трябваше отново да обсъдят сбиването. Чейс, който никога през живота си не беше вдигал ръка срещу човек, беше свидетел на цялата свада и беше страшно развълнуван. Уди каза, че майка му отначало се развикала, а после се разплакала. Баща му просто вдигнал рамене и заявил:

— Момчетата са си момчета.

Тео ги накара да се закълнат, че ще пазят тайна. Накара ги дори да вдигнат дясната си ръка и да обещаят, че няма да казват нищо пред никого, и след като се увери, че може да им има доверие, им разказа цялата история. За срязаните гуми, за счупеното стъкло, за кражбата от шкафчето му, за подхвърлените там крадени вещи, за разпита на инспекторите, всичко. После ги осведоми за Айк и неговото разследване, но не призна, че е откраднал паролата от компютъра на Винс. Описа как Айк е прегледал досиетата на адвокатската кантора и се е спрял на евентуален заподозрян или заподозрени.

— Това е блестящо — възкликна Уди.

— Звучи логично — добави Чейс. — Зад всичко това стои някой, който те мрази, без ти дори да го подозираш.

Тео се съгласи и после им разказа за братята Фин и за тежкия развод на родителите им.

— Брат ми е десети клас — каза Уди. — Сигурно познава Джеси Фин.

— Трябва да разберем — настоя Тео. — Това е главната ни задача в момента — да научим всичко възможно за тези двамата.

Чейс се качи горе да си вземе лаптопа. Уди извади мобилния си и се обади на брат си Тони, но се свърза с гласовата поща. Тео звънна на Гриф, който не беше успял да научи името на деветокласника, опитал се да продаде на черно таблет 0–4 за петдесет долара. Но обеща да не се отказва.

Госпожа Уипъл, която също беше адвокат и близка приятелка на госпожа Буун, им донесе долу чиния със сладки и кутия прясно мляко. Попита как върви проектът по химия и тримата я увериха, че много се радват на напредъка си. След като тя си тръгна, Чейс влезе в уебстраницата на гимназията в Стратънбърг, поразгледа я за няколко минути и каза:

— Има триста и двайсет деветокласници. Познайте колко от тях се казват Джеси.

— Четирима — каза Уди.

— Трима — обади се Тео.

— Двама — осведоми ги Чейс. — Джеси Фин и Джеси Ноймайър. Трябва да измъкнем името от Гриф.

— Опитвам се — увери го Тео.

— Гриф! — изръмжа Уди. — Ще го фрасна тоя гадняр следващия път, когато го срещна в училище. Не мога да повярвам, че ми скочи така. Подлец!

— Стига толкова — сряза го Тео. — Гриф вече е на наша страна. Освен това се извини. Бакстър също.

— На мен Бакстър не ми се е извинявал. Много ми се иска да му видя окото. Сигурно още е насинено.

Чейс влезе в „Гугъл Ърт“ и изписа адреса на Фин на Еджкъм Стрийт, близо до колежа. Увеличи картата и оповести:

— Ето я тяхната къща.

Тео и Уди застанаха зад Чейс и тримата впериха поглед в монитора. Къщата на Фин беше двуетажна бяла постройка, една от няколкото такива на улицата. В сградата нямаше нищо различно или отличително. В задния двор имаше малък надуваем басейн, а в дъното до оградата се виждаше барака. Добре беше, че се сдобиха с информацията, но всъщност не им беше от полза.

Телефонът на Тео завибрира в джоба му. Той го извади бързо, отвори го, погледна дисплея и каза:

— Гриф е.

Гриф му съобщи, че сестра му най-накрая се свързала с Бени, който се обадил на Горди, който пък неохотно им казал, че момчето, което продавало таблетите 0–4, се казвало Джеси някой си, обаче не знаел фамилията му и всъщност не знаел почти нищо за него. Гриф увери Тео, че сестра му не е разбрала защо той проявява интерес. Тео пък отново подчерта необходимостта да пазят тайна.

— Вече напредваме — отбеляза Уди.

— Защо не се обадим на полицията? — попита Чейс. — Те може да разпитат и двамата Джеси от девети клас и да разберат кой се опитва да продаде откраднатите стоки.

— Още е рано — заяви Тео. — Представи си, че наистина е Джеси Фин. Какво ще направи, когато го потърсят ченгетата? Ще си признае, че е откраднал компютри и мобилни телефони? Ще падне на колене и ще изпее всичко? Няма начин. Ще отрича докрай, а ако ченгетата не намерят част от крадената стока в раницата му, нищо не могат да направят. Ще го уплашат и никога няма да намерят предметите.

— Тео е прав — съгласи се Уди. — Трябва да купим нещо от него. А после ще го дадем на полицията и те ще проверят регистрационните номера.

— И как ще го купим? — попита Чейс.

— Това е големият въпрос — съгласи се Тео. — Най-напред започваме с Горди. Ако той се съгласи да ни помогне, ще се свържем с Джеси Фин и ще купим таблета.

— Не го познавам този Горди — каза Уди, — обаче се съмнявам, че е толкова глупав. Защо му е да се замесва в тази каша? Не можем да очакваме от него да купи таблет, за който знае, че е откраднат, а после да ни го даде да го занесем в полицията.

— Той няма да загази — обясни Тео. — Не и ако помогне за разкриването на престъпление.

— Съмнявам се — възрази Уди.

— Съгласен съм с Уди — каза Чейс.

— Ами брат ти Тони? — попита Тео.

— Сигурен ли си, че няма да пострада?

— Напълно. Ако помогне на полицията да намери откраднатите вещи, те ще му благодарят и ще го похвалят. Познавам закона, забрави ли?

— Че как ще забравя!? — възкликна Чейс.

— Както знаете, Тони е способен на всичко. Малко е шантав и обича да си вре носа навсякъде. Страхотна идея, Тео. Обаче откъде ще вземем петдесет долара?

— Вече ги имам — оповести Тео.

Уди погледна Чейс, който каза:

— Защо ли не съм изненадан?

— Звънни му пак — каза Тео на Уди.

Уди извади мобилния си телефон. Усмихна се, като го чу да звъни.

— Здрасти, Тони. Аз съм.

Поговориха си няколко минути, но Уди не спомена на брат си идеята им да го въвлекат в разследването си. Обясни му само, че им трябва малко вътрешна информация за деветокласника Джеси Фин. Тони не го познаваше, но обеща да разпита.

Половин час тримата приятели обсъждаха как да пипнат братята Фин, които вече смятаха за виновни извън всякакво съмнение. Чейс намери снимките им от училищните албуми и разпечата увеличени копия. Тео разгледа лицата на двамата, сигурен, че никога не ги е виждал. Джеси Фин имаше страница във Фейсбук (Джона нямаше) и Чейс я прегледа, но не откри нищо, което да ги заинтригува или да им помогне в търсенето на улики. Уди, който се беше изтегнал на канапето и си подхвърляше едно топче за пинг-понг, си спомни една история.

— Знаете ли, това напълно се връзва. Имам двама братовчеди, които живеят близо до Балтимор. Миналата година родителите им преживяха гаден развод. Беше отвратително. Помня, че братовчедите ми плюеха адвоката на баща си. Наистина го мразеха, а той просто си е вършел работата. Майка ти притеснява ли се от такива неща, Тео?

— Сигурен съм, че се притеснява, но никога не говори за делата си.

— Това й е работата — отбеляза Чейс. Син на адвокатка.