Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Теодор Буун (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Theodore Boone: The Accused, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Американска Първо издание

ИК „Обсидиан“ София, 2012

Редактор: Димитрина Кондева

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-300-5

История

  1. — Добавяне

12

От едната страна на масата бяха Бакстър и Гриф, а от другата — Уди и Тео. Противниковите страни седяха една срещу друга, докато напрежението постепенно отшумяваше и всички започваха да осъзнават действителността. Бакстър притискаше торбичка с лед отстрани към лицето си, а лявото му око беше подуто и напълно затворено. Изглеждаше ужасно. Уди беше горд, но потискаше усмивката си. Нямаше място за усмивки, понеже ги застрашаваше отстраняване от учебните занятия и им предстоеше да се оправят с разгневените си родители. Лицето на Гриф не беше пострадало, лицето на Уди също. Долната устна на Тео беше подута и на нея имаше засъхнала кръв. Той я попи с хартиена кърпичка. По-сериозно го измъчваше пулсиращата болка в главата, причинена от ритника на Бакстър или Гриф, но Тео изобщо не споменаваше за нея.

Господин Маунт седеше в края на масата, вперил поглед в момчетата. Гневно ги беше разтървал и ги беше повел към занималнята, където сега седяха и охлаждаха страстите. Секундите и минутите се нижеха и момчетата постепенно се успокояваха. Дишането им се забави. Пулсът им се нормализира. Нищо не може да накара кръвта да се разбушува и сърцето да се разтупти, така както едно хубаво сбиване.

— Какво се случи? — попита най-накрая господин Маунт.

И четирите момчета забодоха погледи в масата. Не продумваха. Нищичко.

— Случайно да е свързано със слуха, че Тео е бил арестуван вчера? — попита господин Маунт и се взря в Тео, който не отместваше очи от масата.

Господин Маунт знаеше, че Уди се пали лесно, а Бакстър обича да се забърква в неприятности. Знаеше също, че Гриф следва Бакстър като пале. Никога не би повярвал обаче, че Тео Буун може да предизвика бой или да се включи в него. Господин Маунт разбираше как стоят нещата. Подозираше, че Бакстър и Гриф са подразнили Тео, а Уди е защитил приятеля си.

Пред стаята се чуха гласове.

— Мисля, че госпожа Гладуел е тук — каза господин Маунт. — И не ми се иска да съм на ваше място.

С тези думи той стана и излезе. Щом вратата се затвори зад гърба му, Уди изръмжа:

— Никой да не е посмял да порти! Ясно?

Изрекъл-недоизрекъл тези думи, вратата се отвори широко и в занималнята влетя госпожа Гладуел. Само един поглед беше достатъчен на момчетата да разберат, че с тях е свършено.

Тя строго се втренчи в тях и бавно седна в другия край на масата. Господин Маунт влезе отново, затвори вратата и застана прав до стената. Присъстваше в качеството си на свидетел.

— Добре ли си, Бакстър? — попита госпожа Гладуел без капчица съчувствие.

Бакстър кимна леко.

— А ти, Тео? Това на долната ти устна кръв ли е?

Тео също кимна.

Тя сковано изпъна гръб, намръщи се още повече и започна:

— Е, искам да разбера какво се е случило.

Нито едно от момчетата не помръдна. И седемте очи (в този момент само едното око на Бакстър виждаше) не се откъсваха от нещо неустоимо, макар и невидимо, върху масата. Секундите се нижеха. Цареше мълчание. Лицето на госпожа Гладуел почервеня и се свъси още повече.

— Сбиването е много сериозно провинение — поде лекцията си тя. — В това училище не търпим побоите и вие го знаете още откакто дойдохте тук в пети клас. Побоят автоматично води до отстраняване. Отстраняването влиза в досието ви и става неизменна част от атестацията ви.

Не точно, каза си Тео. Да, провинението щеше да бъде неизменна част от досието на ученика, но нямаше да излезе от прогимназията. Нито един колеж, университет по право или евентуален работодател нямаше да узнае, че еди-кой си е бил временно отстранен от учебни занятия, защото като осмокласник се е сбил.

— Тео — строго се обърна тя към него, — искам да разбера какво се случи. Погледни ме, Тео.

Той бавно се извърна и погледна доста страховитото лице на директорката.

— Кажи ми какво се случи — настоя тя.

Тео не издържа погледа й, забоде очи в една точка на стената и стисна челюсти.

Сред четиримата нарушители той беше лидер, Гриф беше последовател, а Уди и Бакстър обикновено не се отличаваха от тълпата. Ако Тео си държеше устата затворена, другите трима щяха да направят същото. Това беше първата грешка на госпожа Гладуел.

За да разрешиш случай с няколко обвиняеми, най-напред трябва да ги разделиш. Ако случаят беше в ръцете на Тео, той щеше да изолира Гриф в тясна стаичка с неколцина намръщени възрастни — чиновници, треньори, хора с авторитет и влияние. Те щяха да му обяснят, че другите три момчета са си развързали езиците, и да обвиняват него. „Гриф, Бакстър твърди, че ти си тормозил Тео.“ А също и: „Гриф, те твърдят, че ти пръв си ударил с юмрук.“ И така нататък. Отначало Гриф нямаше да повярва, но след като го пообработеха няколко минути, щеше да се разприказва. А разкажеше ли своята версия, щяха да му съобщят, че тя не съответства на казаното от останалите трима, така че Гриф явно лъже. Лъжата щеше само да задълбочи проблемите му. Лъжата плюс побоят щяха да доведат до още по-продължително отстраняване от училище и до изпитателен срок. След това Гриф щеше да направи всичко по силите си да убеди възрастните, че всъщност разказът му е достоверен и точен. Приложеха ли същата стратегия и при четирите момчета, те щяха да запеят като птички и истината за сбиването щеше да излезе на бял свят.

Разбира се, това изискваше управата на училището да прибегне до измама, но законът позволяваше подобна тактика. Стратегията на госпожа Гладуел не включваше измама, затова тя нямаше да изкопчи нищо от момчетата. Тео се радваше, че директорката не познава основните полицейски тактики за провеждане на разпит.

Той не продума и отново забоде поглед в масата пред себе си. Отказът му да говори и да стане доносник означаваше, че и четиримата ще загазят еднакво.

— Бакстър, кой те удари в окото? — продължи госпожа Гладуел.

Бакстър остави плика с лед на масата. Компресът беше оказал ефект и отокът беше поспаднал. Той едва не изръси: „Не знам“, обаче се овладя. Разбира се, че знаеше. Нямаше смисъл да лъже за това. Трябваше просто да стисне устни като Тео и да издържи.

Настана продължително мълчание, докато тя чакаше. Въздухът сякаш се сгъсти от напрежението и от очертаващите се неприятности. Нито едно от момчетата не беше отстранявано от училище досега, макар че Уди и Бакстър няколко пъти бяха поставяни на изпитателен срок.

По-рано сутринта госпожа Гладуел беше информирана за гъмжащите в интернет слухове, че Тео е арестуван за кражба и предстои да бъде съден. Показаха й снимката, публикувана в „ГашМейл“. Тя възнамеряваше да се срещне с него по някое време през деня и да изрази подкрепата си. А сега се оказваше изправена пред неприятната задача да отстрани временно от училище него и останалите трима нарушители.

Накрая директорката каза:

— Подозирам, че или Бакстър, или Гриф е подметнал нещо за проблемите на Тео с полицията — може би, че е бил арестуван или нещо подобно. Понеже Уди и Тео са съученици и добри приятели, допускам, че Уди се е намесил и така е започнал боят. Права ли съм, Гриф?

Гриф се сепна, все едно са го зашлевили, но бързо се овладя и не каза нито дума. Нищичко. Присви очи, стисна зъби и не й отговори.

Тя чака дълго и постепенно изражението й се смекчи. Момчетата играеха игрички, така че защо и тя да не се включеше.

— Бакстър?

Бакстър нервно потропваше по масата, но не каза нищо.

— Момчета, можем да седим тук цяла сутрин — увери ги тя.

Зад нея господин Маунт се мъчеше да овладее усмивката си. Той тайничко се възхищаваше на това, че момчетата се предпазват взаимно и поемат наказанието си заедно.

— Господин Маунт, бихте ли извели навън Бакстър, Гриф и Уди? — помоли го госпожа Гладуел. — Искам да поговоря с Тео насаме.

Тримата мълчаливо последваха господин Маунт и излязоха от занималнята. Когато вратата се затвори, Тео се почувства напълно изолиран.

— Погледни ме, Тео — тихо каза тя. Той вдигна глава и я погледна в очите. — Знам, че седмицата е трудна за теб. Сигурно се чувстваш жертва. Полицията те е погнала. Някой се опитва да те натопи за кражба. Преследват те. Тормозят те. Снимката, на която излизаш от полицията заедно с родителите си, е навсякъде в интернет. Разпространяват се лъжи. Носят се неконтролируеми слухове. Разбирам всичко това, Тео. На твоя страна съм и се надявам да го знаеш.

Той успя леко да кимне.

— Сигурна съм, че не ти си започнал боя. Искам да ми кажеш точно какво се случи, става ли?

— Участвах в сбиване — каза Тео.

— Но кой го започна?

— Участвах в сбиване, а това не е разрешено. — Страшно му се искаше да отмести поглед, но някак устоя и продължи да я гледа в очите.

Тя беше разочарована и дори обидена и Тео се почувства отвратително. Смяташе я за свой приятел, за съюзник, за авторитетна личност, която се опитва да му помогне, а той изобщо не й помагаше.

След продължително напрегнато мълчание госпожа Гладуел каза:

— Значи няма да ми кажеш какво се случи.

Тео поклати глава. Болеше го повече, като я движеше.

Последва жесток въпрос:

— Какво ще си помислят родителите ти, когато им се обадя и им съобщя, че си отстранен от училище заради побой?

— Не знам — успя да прошепне Тео, ужасен от перспективата. Да се изправи пред родителите си щеше да е по-лошо от ритника в главата. Остра болка го прониза в корема, когато си представи физиономиите им.

— Добре. Моля те, излез навън.

Тео скочи от стола си и излезе от стаята. Когато прекрачи прага, видя останалите трима и прокара показалец по устните си. Гроб съм. Не съм ви издал, вие също не го правете.

Дойде ред на Бакстър. Той влезе в стаята и се върна на масата, все едно ще го екзекутират.

— Ти ли подметна на Тео нещо във връзка с неприятностите му? — попита госпожа Гладуел.

Никакъв отговор.

— Да си го дразнил или тормозил?

Никакъв отговор.

— Уди ли те удари в лицето?

Никакъв отговор.

— Или Тео?

Нищо.

— Излез, моля те, и изпрати Уди.

Когато излезе навън и видя останалите трима, Бакстър плъзна пръст по устните си. Никой да не пропява.

Докато госпожа Гладуел въртеше Уди на шиш, Тео, Гриф и Бакстър седяха на дървена пейка под надзора на господин Маунт, на когото му беше жал за момчетата. Бяха добри деца и отстраняването им от занятия нямаше да постигне нищо. Но все пак правилата си бяха правила.

От четиримата Уди последен би се огънал под натиск, така че и той отказа да отговаря на въпросите на госпожа Гладуел. Когато тя го попита дали е ударил Бакстър, Уди отговори:

— Мога да ви кажа само името, чина и номера си.

— Много смешно, Уди. Да не мислиш, че това е някаква игра?

— Не.

— Ти ли посегна пръв?

— Отказвам да обсъждам вината си — отговори той.

— Върви си!

Най-слабата брънка беше Гриф, а когато и той издържа разпита на госпожа Гладуел, без да проговори, тя отново събра всички момчета в стаята.

— Ето какво — каза директорката. — Отстранявам ви за един ден заради побоя и за още един ден заради отказа да сътрудничите. Днес е четвъртък, наказанието важи за днес и за утре. Ще се върнете на училище в понеделник, а оттогава започва да тече трийсетдневен изпитателен срок. Само едно нарушение през тези трийсет дни, и ще ви отстраня за цяла седмица.

Перспективата да пропусне два учебни дни изобщо не притесняваше Тео, но предстоящата среща с родителите му определено го плашеше. Зачуди се дали преди това да не се обади на Айк, понеже той щеше да разбере и най-вероятно дори да похвали Тео за решителната позиция. Може би след това Айк щеше да съобщи новината на родителите на Тео и да смекчи удара. Тео тъкмо обмисляше тази възможност, когато госпожа Гладуел оповести:

— Ще се обадя на родителите ви.

 

 

Работата по уточняването на подробностите и документите във връзка с отстраняването от училище отне около един час. Момчетата останаха в занималнята, седнали на масата един срещу друг, а господин Маунт се бе разположил отегчено в другия край. Излезе веднъж, за да си вземе кафе, а докато го нямаше, Бакстър каза:

— Извинявай, Тео.

— Няма проблем — увери го Тео.

Уди не се извини.

Родителите на Уди и на Бакстър работеха, затова през деня никой не си беше вкъщи. Госпожа Гладуел обясни, че те двамата ще бъдат отстранени от занятия, но ще останат на територията на училището и ще трябва да седят в отделни занимални от сутринта до края на часовете в три и половина следобед. Щяха да бъдат сами и единственото им занимание щяха да са допълнителните домашни. Никакви мобилни телефони и лаптопи, само учебниците. Всеки щеше да обядва на чина си сам. Това беше много по-неприятно от доброто старо отстраняване, когато просто те изритваха от училище. Майката на Гриф беше домакиня, така че той щеше да си остане у дома, най-вероятно щеше да спи до късно, да гледа телевизия, да си играе с кучето и да прави каквото си поиска, освен ако родителите му не се ядосаха достатъчно, за да му наложат наказания. Тео също имаше къде да отиде — в кантората „Буун и Буун“.

Майка му беше в съда. От училище го взе баща му. Докато потегляха с колата, Тео попита:

— Ами колелото ми?

— Ще го приберем по-късно — отговори баща му. Засега той беше забележително сдържан и спокоен, поне външно.

След няколко пресечки, баща му попита:

— Какво се случи?

— Но ще си остане между нас, нали?

— Какво се случи, Тео? — сряза го господин Буун.

— Нали няма да кажеш на госпожа Гладуел? Не мога да изпортя другите момчета.

— Няма. Просто ми кажи какво се случи.

Тео му разказа всичко.

Подробностите просто се изляха от него и понеже досега не беше имал възможността да изложи своята версия на историята, на Тео му олекна. Когато приключи, двамата седяха на малкия паркинг зад кантората.

— Сърдиш ли ми се, татко? — попита Тео.

— Знаеш правилата, а си ги нарушил — строго отговори баща му.

— Така е, но тогава просто нямах избор.

Господин Буун изключи двигателя и каза:

— И на мен така ми се струва.