Джон Гришам
Теодор Буун — Заподозрян (22)

22

Съгласно нарежданията на госпожа Гладуел Тео се яви в кабинета й точно в осем и петнайсет в понеделник сутринта. Седна срещу нея пред бюрото, докато тя разлистваше някакви папки. Още не се усмихваше, все едно продължаваше да е ядосана заради сбиването.

— Как прекара почивните дни? — попита тя без капчица истински интерес.

— Добре, струва ми се — отговори Тео.

Не беше отишъл да си бъбрят за уикенда, имаха друга работа. Всъщност уикендът му беше минал доста тъпо и той вече осъзнаваше, че животът му няма да се върне в обичайното русло, докато не изчисти името си. Все още беше заподозрян, а това си беше тъмен облак, надвиснал над главата му.

— Хайде да променим кода за достъп до шкафчето ти — каза тя. Затова искаше да се срещнат рано, преди началото на часовете. — Измисли ли нов код?

— Да, госпожо. 2325426. (Адвокат.)

Тя си го записа и го сравни с другите кодове.

— Мисля, че ще свърши работа.

Тео се прокашля и каза:

— Госпожо Гладуел, отново искам да ви кажа колко съжалявам за случилото се миналия четвъртък — за сбиването и всичко останало. Наруших правилата и моля да ме извините.

— Очаквам по-добро поведение от теб, Тео. Наистина съм разочарована и искам да не се забъркваш в повече неприятности.

— Добре.

Тя затвори папката и леко се усмихна.

— Говори ли с полицията през почивните дни?

— Не, госпожо.

— Приключиха ли с разследването?

— Мисля, че не. Доколкото ми е известно, не са заловили когото трябва.

— Още ли подозират теб, Тео?

— От миналия петък съм главният заподозрян.

Тя поклати невярващо глава.

Тео се замисли за съвета на Айк, намести се на стола, прокашля се, изломоти едно „ъхъ“ и създаде недвусмисленото впечатление, че се кани да направи трудно съобщение.

— Госпожо Гладуел, ако знаехте, че един от седмокласниците тук, в нашето училище, има мобилен телефон, какво щяхте да направите?

Тя се облегна на стола си и задъвка химикалката си. После каза:

— Щях да поговоря с класния му ръководител, да го помоля да разбере от ученика дали наистина има телефон и да го конфискува. Обичайното наказание е половиндневно отстраняване от учебни занятия. Защо питаш, Тео?

— Само от любопитство.

— Не, не е само от любопитство. Познаваш седмокласник, който носи мобилен телефон в училището, нали така, Тео?

— Може би.

Госпожа Гладуел дълго се взира в него и започна да се досеща.

— Възможно ли е телефонът да е откраднат? — попита тя.

Тео кимна и каза:

— Възможно е. Не съм сигурен, обаче е възможно.

— Разбирам. А възможно ли е този откраднат телефон да е свързан с обира в магазина на Биг Мак миналата седмица?

Тео кимна леко и отговори:

— Възможно е. Не съм сигурен и не обвинявам никого в кражба.

— Проникването с взлом е едно, Тео, и то наистина не е моя работа. Полицията се е заела с разследването. Ако обаче седмокласник има мобилен телефон, това е нарушение на правилата в училището, тоест на моя територия. Нека първо разрешим този проблем.

Тео я гледаше, но мълчеше.

Последва дълга пауза. Госпожа Гладуел чакаше. Най-накрая погледна часовника си и каза:

— Добре, ако искаш да ти помогна, дай ми име. Ако ли не, понеделник сутрин е и имам хиляди неща за вършене.

— Чувствам се като доносник — призна Тео.

— Най-напред, Тео, ученикът никога няма да разбере, че ти си ми казал. Второ, и това е много по-важно, ти си главният заподозрян за престъпление, извършено от друг. На твое място щях да направя всичко по силите си да намеря истинския престъпник. А сега ми дай името или отивай в клас.

— Джона Фин — каза Тео, преструвайки се, че го прави неохотно.

Айк го беше убедил, че няма друг избор, освен да издаде престъпника.

 

 

В девет без десет би звънецът за първия час и господин Краутхамър освободи седмокласниците си от часа на класния. Докато момчетата се изнизваха от стаята, той направи няколко крачки към чиновете, постави ръце върху раменете на Джона Фин и каза:

— Може ли да поговорим за минутка?

След като стаята се опразни, господин Краутхамър затвори вратата и попита:

— Преди десетина минути наистина ли те видях с мобилен телефон в коридора? — Всъщност не го беше видял, но това беше част от стратегията му.

— Не — рязко отговори Джона и отстъпи назад с виновно изражение.

— Какво има в джоба ти? — попита господин Краутхамър и пристъпи към него.

Джона неохотно извади мобилния телефон и му го подаде. Пет пари не даваше, че ще го отстранят за половин ден. И по-лоши неща му се бяха случвали. Господин Краутхамър погледна телефона — смартфон „Ексел 7“ — и каза:

— Много добре, ела с мен.

След кратка среща с госпожа Гладуел Джона беше отведен в малка читалня в библиотеката, където щеше да остане затворен през следващите няколко часа под бдителния поглед на библиотекарката госпожа Дънлийви. Сложиха учебниците му върху масата, все едно очакваха да пише допълнителни домашни като част от наказанието си. Вместо това Джона положи глава на масата и тутакси заспа.

Госпожа Гладуел се обади на инспектор Ворман и му продиктува регистрационния номер на мобилния телефон.

 

 

Вторият час на Стратънбъргската гимназия свърши в десет и половина и последва двайсетминутно междучасие. Тони Ламбърт, братът на Уди, следеше Джеси Фин от разстояние и го видя да излиза от главната сграда в просторния открит двор, където много ученици убиваха време през междучасията. Джеси седна сам на една масичка и тъкмо щеше да провери мобилния си телефон, когато Тони изникна изневиделица и каза:

— Здрасти, човече, чух, че предлагаш таблети нула-четворки на добра цена. — Той се озърна, все едно сключваха наркосделка.

Джеси го огледа подозрително и попита:

— Ти пък кой си?

— Тони Ламбърт от десети клас — отговори Тони и протегна ръка.

Джеси я пое неохотно и попита:

— Така значи, и от кого го чу?

— Ами говори се. Колко искаш?

— За кое?

— За нула-четири. Имам петдесет долара.

— Кой ти каза, че продавам нещо?

— Стига, Джеси, такива неща се разчуват. Много искам да имам таблет.

— Нищо нямам, човече. Вече го продадох.

— Можеш ли да намериш още един?

— Може би, но цената се вдигна. Седемдесет и пет долара.

— Ще намеря толкова. Кога можеш да ми го донесеш?

— Утре. На същото място по същото време.

— Готово.

Ръкуваха се и Тони си тръгна. Влезе в сградата и изпрати есемес на Уди: Няма сделка, може би утре.

 

 

Сутринта на Тео премина без особени събития. В часа на класния господин Маунт приветства изключително сърдечно него и Уди обратно в час, а някои от съучениците му заподмятаха шеги. Повечето обаче, изглежда, се гордееха с приятелите си, задето са се осмелили да отстояват своето. През първия час — по испански — мадам Моник попита Тео как е и изглеждаше малко разтревожена за него. Той отговори бодро, че всичко е наред. По време на втория час — по геометрия — госпожа Гарман се държеше, все едно нищо не се е случило, което идеално устройваше Тео. През голямото междучасие Ейприл осведоми Тео за новината, която й бе предал Родни. Джона Фин бил в часа на класния, но после изчезнал и той не знаел къде е.

Докато Джона си подремваше в читалнята в библиотеката, инспектор Ворман пристигна в училището и се срещна с госпожа Гладуел. Двамата спокойно се приближиха до редицата шкафчета на седмокласниците и тя набра кода на шкафчето на Джона. Вътре намериха обичайните учебници, тетрадки, пособия и боклуци. А в една чанта откриха два чисто нови таблета „Линкс 0-4“. Занесоха ги в кабинета й, където инспектор Ворман си сложи гумени ръкавици, свали задните капаци и си записа регистрационните номера. След това ги върна в шкафчето на Джона и старателно ги постави в чантата.

Инспектор Ворман благодари на госпожа Гладуел, тръгна си от училището и се върна на бюрото си в полицейския участък, където свери регистрационните номера с дадения му от Биг Мак списък. Нищо чудно, че съответстваха. Съобщи за откритието си на инспектор Хамилтън и двамата решиха да издействат заповед за обиск на дома на семейство Фин. Ворман попълни обичайните бланки за клетвени показания, където изложи подробности за онова, което беше намерил. Добави и изявление, че според твърденията на очевидци братът на Джона Джеси Фин се опитал да продаде таблет „Линкс 0-4“ на свой съученик миналата седмица. След като инспектор Ворман приключи с клетвените си показания и ги подписа, той подготви и двете страници на заповедта за обиск, в които описваше какво точно иска да претърси — дома на семейство Фин и помощните сгради. После измина пеша четирите пресечки по Мейн Стрийт до сградата на съда и остави клетвените си показания и заповедта за обиск на секретарката на съдия Даниъл Шоуалтър от първи състав на съда за малолетни. Секретарката го осведоми, че в момента съдията е на изслушване и че ще минат може би два часа, преди да успее да прегледа клетвените показания на инспектора и заповедта за обиск.

Инспектор Ворман се върна в кабинета си, уверен, че е разкрил поредното престъпление, макар и дребно. Би предпочел да залавя наркопласьори и сериозни престъпници.