Джон Гришам
Теодор Буун — Заподозрян (8)

8

Биг Мак се оказа твърде дребен, всъщност малко по-висок от Тео. Когато влезе в кабинета на госпожа Гладуел, измери заподозрения с толкова гневен поглед, все едно искаше да го разстреля. Тео стоеше зад стола на директорката и наблюдаваше как инспекторите подават на Биг Мак чифт хирургически ръкавици.

— Вие двамата изчакайте отвън — каза Хамилтън.

Тео и госпожа Гладуел излязоха навън в канцеларията. Когато вратата зад гърба им се затвори, тя му каза тихичко:

— Не разбирам защо се държат толкова грубо.

— Вършат си работата — увери я Тео.

— Искаш ли пак да се обадиш на родителите си?

— Може би по-късно. Не са в кантората и са заети.

Звънецът удари и Тео потърси с поглед някое скривалище. Учениците щяха да сменят кабинетите и нерядко някои нахлуваха в канцеларията по спешни въпроси. Можеха да го видят да седи тук с виновен вид, явно задържан по някаква причина. По коридорите на училището се разнесе глъчка и Тео грабна едно списание. Скри лицето си зад него и се сгуши до автомата за минерална вода.

В кабинета на госпожа Гладуел Биг Мак провери регистрационните номера на всеки таблет. Беше сложил ръкавици, за да не размазва евентуално намиращите се там отпечатъци от пръсти, и сравни всеки номер с описа си.

— Да, тези са от моя магазин — каза той. — Май сте пипнали извършителя.

— Ще видим — отговори Хамилтън.

— Какво искате да кажете? Нали сте намерили таблетите в шкафчето на хлапето? Искам веднага да повдигна обвинения. Да го притиснем, за да намерим и останалите неща, които е откраднал.

— Ние водим разследването, господин Мак.

— Мисля, че мярнах това хлапе в магазина миналата седмица.

Ворман погледна Хамилтън.

— Сигурен ли сте, Мак?

— Не мога да го докажа. Много хлапета се мотаят из магазина, но това ми се струва познато.

— Той ни каза, че никога не е ходил във вашия магазин.

— Какво очаквате да ви каже? Знаем, че е крадец, нали? След като влиза с взлом и краде, не се съмнявам, че и лъже. Искам това хлапе в ареста, ясно? Всяка година губя сума ти пари заради крадци и джебчии и съдя всеки, когото пипна.

— Ясно, Мак. Ще приключим разследването и ще се отбием в магазина, когато сме готови. Благодаря за съдействието.

— Няма проблем. Само ми намерете и останалите неща.

— Ще ги намерим.

Биг Мак затръшна вратата на кабинета и докато профучаваше покрай бюрото на госпожица Глория, забеляза Тео, който се криеше до автомата за вода.

— Ей, хлапе, къде са другите неща, които си откраднал от магазина ми? — попита той.

В този момент една учителка на шестите класове си говореше тихичко с госпожа Гладуел, а седмокласник, вдигнал висока температура, лежеше на канапето. Всички погледнаха към Биг Мак и после към Тео, който си глътна езика.

— Искам си нещата, ясно? — заяви Биг Мак още по-силно и пристъпи към Тео.

— Не са у мен — пророни Тео.

— Ако обичате — обърна се госпожа Гладуел към Биг Мак.

Вратата се отвори и отвътре излезе инспектор Ворман. Посочи с пръст Биг Мак и отсече:

— Стига толкова. Ние движим нещата. Можете да си вървите.

Биг Мак си тръгна, без да каже нито дума повече.

Удари звънецът за третия час. Учителката на шестокласниците се беше втренчила в Тео, все едно е убиец. Марк някой си, ученикът с високата температура, се беше надигнал и също го зяпаше. Госпожица Глория беше извила вежди и челото й беше набраздено от дълбоки бръчки — много притеснено изражение. На Тео му се искаше да изкрещи, че не е крадец и не е задигнал нищо от Биг Мак, но вместо това за няколко дълги секунди просто стоеше като зашеметен.

Никога досега не го бяха обвинявали в престъпление.

 

 

— Бихте ли влезли, моля — покани ги инспектор Ворман.

Тео последва госпожа Гладуел в кабинета й, където тя се настани на големия въртящ се стол зад бюрото си. Тео застана до нея — двамата срещу полицейските инспектори.

— Тези бяха разпознати от собственика — осведоми ги Ворман. — Регистрационните номера съответстват. След като намерихме част от откраднатите предмети, трябва щателно да претърсим шкафчето на Теодор Буун. Да проверим за пръстови отпечатъци. Да направим опис на съдържанието. Такива неща.

— Освен това трябва да разпитаме учениците със съседните шкафчета — каза Хамилтън. — Може да са видели нещо подозрително, нали разбирате, рутинна процедура. Колкото по-скоро го направим, толкова по-добре. Децата имат къса памет.

Госпожа Гладуел знаеше, че тринайсетгодишните имат много по-добра памет от възрастните, но не искаше да спори.

— Добре — каза тя, — но съм сигурна, че можете да почакате до три и половина следобед, когато ще свършат часовете. Няма смисъл да разстройваме учебния процес.

Тео се ужаси при мисълта двамата инспектори да разпитват приятелите му. Скоро щеше да се разнесе мълвата, че е заподозрян и ченгетата са го погнали. Нуждаеше се от помощ. Госпожа Гладуел правеше всичко възможно да го защити, но на него му трябваше по-голяма огнева мощ.

Вратата рязко се отвори и Айк влетя вътре.

— Какво става тук? — настойчиво попита той. — Добре ли си, Тео?

— Не особено — отговори Тео.

Ворман се изправи и каза:

— Аз съм инспектор Ворман от полицейското управление на Стратънбърг, а това е партньорът ми инспектор Хамилтън. Вие кой сте, ако смея да попитам?

Мъжете сковано се представиха един на друг и нито един от тримата не понечи да подаде ръка.

— Айк Буун, бивш съдружник в „Буун и Буун“, а Тео ми е племенник.

— Аз съм госпожа Гладуел, директорката. Добре дошли в кабинета ми.

Айк кимна леко и отговори:

— Приятно ми е. Мисля, че сме се виждали и преди. Е, какво става?

— Адвокат ли сте? — попита Ворман.

— Бивш адвокат — отговори Айк. — В момента съм чичото на Тео, а също и негов съветник, консултант, настойник и всичко, което се наложи да бъда. Ако ви трябват адвокати, дайте ми един час и ще ви доведа колкото искате.

Айк се беше издокарал с обичайното си облекло: избелели джинси, сандали на бос крак, стара рекламна тениска на бира „Ред Страйп“ и оръфано спортно сако на кафяви райета. Дългата му прошарена коса беше прибрана на стегната опашка. Беше превъзбуден и готов за битка и Тео осъзна, че в този момент не би могъл да има по-добър закрилник.

Инспектор Хамилтън превъзходно се ориентира в ситуацията и пое нещата в свои ръце.

— Добре, господин Буун — каза той спокойно. — Снощи е бил извършен взлом в компютърен магазин на Мейн Стрийт. Днес сутринта получихме анонимно обаждане, че може да намерим част от откраднатите стоки в шкафчето на Теодор Буун тук, в училището. Тео се съгласи да бъде претърсено шкафчето му и ние открихме ето тези таблети „Линкс“, чиято стойност е четиристотин долара всеки. Собственикът на магазина провери серийните номера и идентифицира стоката си.

— Идеално! — възкликна силно Айк. — В такъв случай знаем точно кой е обрал магазина. Хулиганът, който ви се е обадил анонимно. Защо не преследвате него, вместо да тормозите Тео?

— Не го тормозим, господин Буун — отговори Хамилтън. — Просто провеждаме разследване, част от което е опитът да открием автора на анонимното обаждане. Стараем се да работим по всички следи, разбирате ли?

Айк си пое въздух и погледна племенника си:

— Добре ли си, Тео?

— Май да — отговори той, но не беше.

Две срязани велосипедни гуми, камък, хвърлен през остъклената му врата, и посипали се върху него и кучето му счупени стъкла, първото проникване в шкафчето му и откраднатата шапка, а сега и това. Някой го тормозеше и се справяше превъзходно.

— Ако ви интересува мнението ми, а понеже сме в моя кабинет, така или иначе ще ви го кажа, полицията има пълното право да провежда разследване, стига да не разстройва учебния процес в моето училище. Освен това смятам, че Теодор Буун не е откраднал нищо — каза госпожа Гладуел.

Тримата мъже кимнаха. Тео беше напълно съгласен, но не помръдна и мускулче.

— И сега какво? — сопна се Айк на инспекторите.

— Искаме Тео да дойде в участъка, за да даде показания официално — отговори инспектор Хамилтън. — Просто обичайна процедура. А после бихме желали да поговорим с някои от другите ученици.

Тео беше гледал достатъчно телевизия, за да знае, че отиването в участъка обикновено означава белезници и пътуване на задната седалка на полицейска кола, и за част от секундата тази мисъл му се стори интригуваща. Досега не му бяха слагали белезници, нито се беше возил на задната седалка на полицейска кола, така че, след като го оправдаеха, щеше да е забавно да разказва за цялото приключение. Въодушевлението му обаче бързо помръкна, когато си даде сметка, че в училището и в града ще плъзнат клюки и скоро целият свят ще разбере, че Тео е главният заподозрян.

— Часовете свършват в три и половина, нали? — попита Айк госпожа Гладуел.

— Точно така.

— Добре. Ако сте съгласни, ще доведа Тео в полицейския участък в четири следобед. Сигурен съм, че родителите му ще го придружат.

Инспекторите се спогледаха и беше ясно, че и двамата не искат да спорят с Айк.

— Кога можем да поговорим с другите ученици? — попита Ворман.

— Ами, предполагам, в три и половина — отговори госпожа Гладуел.

— Чии са съседните шкафчета на твоето, Тео? — попита Хамилтън.

— На Уди, Чейс, Джоуи, Рикардо — повечето са от моя клас — отговори Тео. — Шкафчето на Дарън е точно под моето.

Ворман погледна Хамилтън и каза:

— Трябва да проверим в лабораторията дали могат да изследват за отпечатъци.

— Добре — съгласи се Хамилтън. — Освен това трябва да вземем твоите отпечатъци, Тео. Може да го направим следобед, когато дойдеш.

— Искате да ми вземете отпечатъци ли? — попита Тео.

— Разбира се.

— Не съм сигурен за това — отговори Айк. — Ще го обсъдя с родителите му.

— Пет пари не давам — каза Тео, — направете го. Няма да намерите мои отпечатъци по тези таблети, понеже никога не съм ги докосвал. Ако искате, подложете ме и на детектор на лъжата. Нямам какво да крия.

— Ще видим — каза Ворман.

Изведнъж полицаите се разбързаха да си ходят. Хамилтън затвори бележника си и го пъхна в джоба на сакото си.

— Благодаря за отделеното време, госпожо Гладуел — каза той и се изправи. — Благодаря и на теб за съдействието, Тео. Господин Буун, беше удоволствие да се запознаем.

След като си тръгнаха, Тео седна на стола на Хамилтън.

— Трябва да поговорим за още нещо — каза той и Айк се отпусна на другия стол.

Госпожа Гладуел слушаше внимателно, докато Тео описваше двете срязани велосипедни гуми, едната от които на територията на училището. А когато разказа за камъка, влетял в кантората предния ден, Айк отсече:

— Някой те е погнал.

— Добре че ми каза — отговори Тео.