Джон Гришам
Теодор Буун — Заподозрян (18)

18

Майора се ръкува с Тео, потупа го по гърба и затвори вратата след него. Навън Тео се приближи до колелото си и се качи. Точно преди да потегли, усети нещо странно и разбра, че предната му гума е спукана.

Прониза го остра болка ниско в корема — той не беше сигурен дали е от гняв, от страх или от двете. Озърна се да провери дали някой не го наблюдава, после впери поглед в гумата и се замисли какво да прави. Нищо не му хрумна. Беше толкова ядосан и объркан, че в главата му цареше пълен хаос. Бавно слезе от колелото и огледа предната гума. Малкият разрез изглеждаше познат.

Тео реши да не притеснява Майора и забута колелото през паркинга на ВВЧ към тротоара. Колкото повече се отдалечаваше, толкова по-ясно разсъждаваше. Колко човека знаеха, че в петък в четири следобед той ще е на събрание на скаутите? И изведнъж се оказа с петима заподозрени — другите бойскаути. Брайън и Едуард от неговия клас, Барт, Айзък и Сам от седми клас. Оставяха колелата си на същата стойка като Тео, а когато Майора го задържа, някой от тях за броени секунди бе имал възможност да забие нож в предната му гума.

Кантората беше на десетина пресечки, а Тео беше изморен. Звънна на джиесема на баща си и той, колкото и да бе изненадващо, вдигна. Уудс Буун мразеше мобилния си телефон и обикновено не му обръщаше внимание.

— Татко, аз съм.

— Да, Тео, мога да прочета името на дисплея. Какво има?

— Пак са ми срязали предната гума. Съвсем е спаднала. Станало е пред сградата на ВВЧ, докато бях вътре с Майора.

— Къде си сега?

— На Бенингтън Стрийт, близо до Четиринайсета.

— Стой там. Пристигам след десет минути.

Тео седна на пейката на някаква автобусна спирка до негодното си колело и се замисли за Брайън и Едуард.

И двамата бяха свестни хлапета от добри семейства. Шкафчетата и на двамата бяха близо до това на Тео и нито един от тях нямаше причина да му реже гумите, да хвърля камъни през вратата му, да прониква с взлом в магазин за електроника и да оставя откраднатата стока в шкафчето му. Тео мислеше и двамата за свои приятели. Седмокласниците не познаваше толкова добре, но се разбираше с всички скаути от отряда. Майора държеше на това. Бащата на Сам беше лекар, а майка му — зъболекарка. Тео не си представяше Сам да се държи като хулиган. Барт беше отличен ученик и сигурно беше най-милото момче на света. От петимата сериозно можеше да бъде заподозрян единствено Айзък Шиър — мълчаливо момче, което изглеждаше мрачно, нерядко потиснато, ходеше с твърде дълга коса и слушаше хевиметъл. Семейство Шиър имаха проблеми. По-голямата сестра на Айзък беше арестувана за наркотици. Бащата често оставаше без работа и се говореше, че предпочита да преживява от доходите на съпругата си.

А най-важното беше, че Айзък имаше и брат в гимназията. Понеже детективите Буун бяха убедени, че нападенията над Тео са дело поне на двама души, Айзък и брат му пасваха идеално. Както винаги обаче, когато набелязваше заподозрени, Тео се препъваше във въпроса за мотива. Защо Айзък и брат му, или всъщност който и да било, ще си правят толкова труд да му съсипват живота? Нямаше смисъл.

Господин Буун пристигна с джипа си. Отвори багажника, вдигна колелото на Тео и го сложи върху стиковете си за голф. Джъдж, който долетя като куршум, беше заточен на задната седалка. Тео седна отпред, скръсти ръце и забоде очи право напред, докато потегляха. Не обелиха нито дума, докато Тео не си даде сметка, че не пътуват към къщи.

— Къде отиваме, татко? — попита той.

— Към полицията.

— Добре. Защо?

— Защото искам инспекторите да видят със собствените си очи онова, за което им говорим. Някой те преследва и се опитва да те накисне за престъпление, което не си извършил.

Идеята допадна на Тео. Паркираха до полицейския участък.

— Чакай тук — каза господин Буун, затръшна вратата и решително пое към сградата.

Минаха няколко минути, докато Тео обясни на Джъдж какво се е случило. Джъдж изглеждаше озадачен. Инспектор Ворман излезе заедно с господин Буун, който отвори багажника и облегна колелото на задния калник. Тео слезе от джипа и заобиколи отзад, за да се включи в разговора.

— Вижте това — рязко каза господин Буун, вдигна предната гума и показа разреза отстрани. — За трети път тази седмица.

Ворман погледна по-отблизо, докосна гумата и отсъди:

— Определено е нарочно.

— Със сигурност — съгласи се господин Буун.

— Къде се е случило? — попита Ворман.

— Пред сградата на ВВЧ, където пробиха и задната ми гума във вторник — отговори Тео.

— И какво се иска от мен?

Господин Буун отново напъха колелото в багажника на джипа и затръшна капака.

— Ами да проумеете, че онзи, който срязва гумите на колелото и хвърля камъни през прозорците на кантората ни, е същият, който се опитва да натопи сина ми за кражба. Ето това се иска от вас. А също и да проумеете, че си губите времето, като обвинявате Тео в престъпление и го разследвате.

Давай татко, едва не извика Тео.

— Откъде сте сигурен, че престъпленията са свързани? — попита Ворман с обичайния си подигравателен тон.

— Гарантирам ви, че са свързани, и докато не го схванете, няма да откриете кой е проникнал в компютърния магазин. Докато си губите времето обаче, оставете сина ми на мира. Той не е виновен.

— Разбира се, че не е, но вие сте негов баща, нали? — възрази Ворман и повиши тон с видимо раздразнение. — Иска ми се да получавах по долар всеки път когато родители ми се кълнат, че скъпоценната им рожба е невинна. Ние ще се справим с разследването, господин Буун, нямаме нужда от помощта ви. А в момента и докато не намерим доказателства за противното, синът ви си остава главният ни заподозрян. Всички улики водят към него — гневно посочи той Тео, обърна се и си тръгна.

Тео се почувства още по-зле, докато потегляха с колата, а допускаше, че същото важи и за баща му. Сервизът „Гилс Уийлс“ беше затворен, затова се запътиха към къщи.

— Утре ще дойдеш ли да играем голф? — попита господин Буун.

— Разбира се — отговори Тео, но без никакъв ентусиазъм.

— Очаква се да вали.

— Не се и съмнявам.

Защо пък тази седмица да не свърши с проливен дъжд и с наводнено игрище за голф?

 

 

За вечеря в петък обикновено ходеха в „Малуф“ — ливански ресторант със страхотни морски деликатеси, но днес нито Тео, нито родителите му имаха настроение. Бяха изморени от дългата и доста необикновена седмица. Безкрайните тревоги се отразяваха на настроението им. Вече три дни Тео не мислеше почти за нищо друго, освен че е несправедливо обвинен, че може да го арестуват и дори да го изпратят в затвор за малолетни. Знаеше, че родителите му са много по-разтревожени, отколкото изглеждаха. А поредният случай със срязана гума изопна още повече нервите им.

Тео хапна сандвич и супа, извини се и се качи в стаята си. Айк му изпрати три есемеса следобед, за да разбере дали е открил паролата за електронния архив на правната кантора. Тео не му отговори, защото не се решаваше да наруши неписания кодекс на кантората. Кражбата на паролата от компютъра на Винс беше непочтена и тежеше на съвестта му. А ако я дадеше на Айк, щеше да се почувства още по-зле. От друга страна, беше му дошло до гуша да бяга и да бъде мишена на нечий старателно планиран заговор. Време беше да отвърне на удара. Полицаите явно бяха твърдо решени да го вкарат в съда. Часовникът тиктакаше и времето не беше на негова страна. Не след дълго положението щеше да се влоши още повече.

Тео се обади на Айк, който все още беше в кабинета си.

— Крайно време беше — каза Айк ядосано. — Взе ли паролата?

— Да, но трябва да ме убедиш, че постъпваме правилно, Айк.

— Вече ти го казах, Тео. Не нарушаваме никакви закони. Погледни на нещата така: минаваш през кантората и навсякъде виждаш папки с дела, нали така?

— Да.

— Правна кантора е. Има папки с досиета по бюрата, подредени в шкафовете, оставени в заседателната зала, в отворени куфарчета, купчини с папки, преди да бъдат прибрани някъде. Папки, навсякъде папки. Кажи ми, Тео, случвало ли се е да вземеш някоя от тези папки и да я разлистиш?

След известно колебание Тео отговори:

— Да.

— Разбира се, че се е случвало и не си нарушил никакъв закон. Не си престъпил и етичен кодекс, понеже още не си адвокат. Просто си проявил любопитство, това е. Това правим и сега, Тео, любопитстваме. Част от досиетата на адвокатската кантора се съхраняват електронно, за да може работещите в кантората да имат лесен достъп до тях. Същите тези досиета ги има и на хартия в папки някъде в кантората, точно като онези, които си разлиствал.

— Разбирам, Айк, но просто не ми се струва редно.

Айк дишаше учестено по телефона и Тео се приготви да посрещне острите му укори. Вместо това обаче Айк каза спокойно:

— Старая се да ти помогна, Тео. Разсъждавай по следния начин: информацията, до която се мъчим да се доберем, ще си остане само помежду ни. Няма да разкриваме тайните на клиентите пред никого. Поверителността изобщо няма да бъде нарушена. Просто се опитваме да разнищим една загадка и ако успеем, изобщо никой няма да разбере, че сме си пъхали носа в електронния архив.

— Но всяко влизане в него оставя следа.

— Не се тревожи за това, Тео. Ще го направя с шифрован код, който никой не може да проследи. Водя те с едни гърди. Не съм съвсем безпомощен, що се отнася до техниката.

— Не съм казвал, че си.

— Пък и съм готов да се обзаложа, че записите на влизанията в архива едва ли се проверяват повече от веднъж годишно.

— Вероятно.

— Дай ми паролата, Тео.

— Avalance88TeeBone33.

— Буква по буква.

Тео бавно изреди буквите и цифрите, после даде на Айк кода на акаунта.

— Постъпваш умно, Тео. Залавям се за работа.

Тео се изтегна на леглото си и впери поглед в тавана. Айк беше умен човек, който някога бе блестящ адвокат, ала често имаше странни хрумвания. Теорията му, че проблемите на Тео се дължат на някое от заплетените бракоразводни дела на майка му, беше доста невероятна. Но поне беше някаква теория. Тео размишляваше във връзка с Айзък Шиър и колкото повече мислеше, толкова повече се разубеждаваше, че това момче може да е истинският виновник.

Тео изпрати есемес на Гриф: Научили кой продава таблетите?

Почака десет минути, после изключи телефона си.