Джон Гришам
Теодор Буун — Заподозрян (15)

15

Веднага щом Тео напусна съда, отново го връхлетя действителността. За кратко бе успял да забрави проблемите си и да се потопи в откачения свят на плюещата лама. Госпожица Петюния беше на седмото небе. Мей Финмор го прегърна неловко. Най-важното беше, че Ейприл остана впечатлена от уменията му в съдебната зала.

Забавлението обаче рязко секна и единственото, пред което се оказа изправен Тео, беше унижение. Беше несправедливо обвинен, преследван и тормозен, а сега и цялото му семейство бе въвлечено в историята. Ужасяваща бе дори мисълта, че полицаите претърсват всяка стая в дома на семейство Буун. Какво щяха да си помислят съседите?

После на Тео му хрумна нещо толкова страшно, че се наложи да спре да върти педалите и да си поеме дъх. Седна на празната пейка на една автобусна спирка и впери поглед в асфалтирания тротоар. Ако някой е дотолкова подъл и дързък, че да подхвърли крадени стоки в шкафчето му, защо да не направи същото и в дома му? Обикновено оставяха вратите на гаража отворени. В дъното на двора имаше барака, чиято врата никога не заключваха. Никак не беше трудно някой да се промъкне до къщата и да намери незабележимо местенце, където да скрие още таблети, мобилни телефони и дори лаптопи.

Ами ако полицията намереше такива неща? Пак щяха да го спипат на местопрестъплението! Тео дори се запита дали собствените му родители няма да го заподозрат.

Накрая отново се качи на колелото си и продължи към кантората, където се промъкна през задния вход и намери Джъдж заспал под бюрото. Прекоси на пръсти коридора и успя да не се натъкне на никого. Елза подреждаше нещата си и се готвеше да си тръгва. Беше унила и притеснена заради Тео и той се почувства още по-зле, след като поговори с нея.

Стрелките на часовника приближаваха пет.

Полицаите ги чакаха до тротоара пред Малард Лейн номер 886, където се намираше домът на Марсела и Уудс Буун и на единствения им син Тео, който не бе живял никъде другаде. Седяха в две цивилни коли и семейство Буун им бяха признателни за това. Два полицейски автомобила, накичени с лампи и сирени, щяха да привлекат съседите като магнит.

Тео мина пръв с колелото, следван от родителите си. Инспекторите Ворман и Хамилтън се приближиха откъм улицата и представиха полицаите Мейб и Джеско, и двамата цивилни. Поканиха ги вътре, където госпожа Буун приготви кана кафе и всички седнаха край масата в кухнята. Докато кафето стане готово, господин Буун отново прочете бавно заповедта за обиск, после я подаде на госпожа Буун и тя направи същото.

— Не разбирам защо се налага да претърсите всяка стая в къщата — отбеляза господин Буун.

— Не се налага — остро вметна госпожа Буун.

Гневът им беше съвсем явен, но поне за момента овладян.

— Съгласен съм — отговори Хамилтън. — Не възнамеряваме да оставаме тук цяла нощ. Искаме да погледнем стаята на Тео и може би още едно-две други помещения, после гаража, приземния етаж и евентуално тавана.

— В моята стая няма нищо — заяви Тео. Стоеше на вратата, наблюдаваше и слушаше.

— Стига, Тео — намеси се баща му.

— Смятате да се качите на тавана, така ли? — попита госпожа Буун невярващо, докато наливаше кафето.

— Да — отговори Хамилтън.

— Късмет. Може да не излезете от там живи.

— Имате ли някакви допълнителни външни постройки? — попита Ворман.

— Има една барака в задния двор — отговори господин Буун.

— Какво има в нея?

— Не водя списък. Обичайните неща. Косачка за трева, градински маркучи, препарат против бурени, стари мебели.

— Заключвате ли я?

— Никога.

— Няма нищо на тавана и в бараката — отново се обади Тео. — Губите си времето, понеже не подозирате когото трябва.

Шестимата възрастни впериха поглед в него, после баща му каза:

— Добре, Тео, стига вече.

— Съгласна съм с Тео — обади се майка му. — Това е чиста загуба на време и сили. Колкото по-дълго подозирате Тео, толкова повече ще се забавите да откриете истинския престъпник.

— Ние просто провеждаме разследване — отвърна Хамилтън. — Това ни е работата.

Стаята на Тео беше в учудващо добър вид. Родителите му го наказваха за неоправено легло, дрехи на пода или свалени от лавиците книги. Санкциите се изразяваха в намаляване на джобните му за седмицата, така че Тео се лишаваше от сериозни средства, ако не подредеше стаята си. Договориха се госпожа Буун да остане с полицаите и да наблюдава обиска. След десетминутно търсене не намериха нищо, затова се насочиха към стаята за гости и гардеробите там, а после — към кабинета. Придружавани от госпожа Буун, която следеше всяко тяхно действие, полицаите старателно огледаха лавиците и шкафовете. Внимателно опипаха всяка вещ в дрешника. Обикаляха из къщата почти на пръсти, сякаш се бояха да не счупят нещо.

След като излязоха от кабинета, Тео и баща му пуснаха телевизора да гледат местните новини. Тео се преструваше на спокоен, но мислите му все се въртяха около бараката в задния двор и колко лесно някой можеше да скрие там крадената стока. Коремът го болеше и му се искаше да си легне, но стоически се постара да изглежда безгрижен. Ами ако ги чуеше да се провикват: „Намерихме ги!“ или „Ето ги!“? Край с живота му.

Госпожа Буун заведе полицаите в приземния етаж, където те претърсиха пералното помещение, стаята за игри и килера. Нищичко. После тя ги заведе на тавана, натъпкан с кутии и кашони, пълни с обичайните ненужни боклуци, които в крайна сметка изхвърляш.

— Тео често ли се качва тук? — попита инспектор Хамилтън госпожа Буун.

— Само когато крие крадени вещи — отговори тя.

Хамилтън си обеща да не задава повече въпроси.

Нужен им беше почти час, за да отворят всички картонени кутии и кашони. Не намериха нищо и се отправиха към гаража, после претърсиха едно сервизно помещение, в което бяха отоплителната и климатичната система на къщата. Докато полицаите бяха навън, Тео попита баща си:

— Може ли да си отида в стаята, татко?

— Разбира се.

Докато Тео излизаше от кабинета, баща му го увери:

— Тео, с майка ти ти вярваме напълно. Разбираш ли?

— Да. Благодаря, татко.

Горе Тео се просна на леглото и потупа мястото до себе си. Джъдж само чакаше да му дадат знак и скочи върху леглото — нещо абсолютно забранено от госпожа Буун. Вратата обаче беше заключена и Тео се чувстваше в безопасност от целия свят, поне засега. Чу шум откъм задния двор и разбра, че полицаите обискират бараката. Чакаше, мъчейки се да се отпусне и да се отърси от усещането, че преди малко полицията е тършувала из стаята му.

Минутите се нижеха, а отвън не се разнасяха развълнувани гласове. Не откриха нищо необичайно в бараката и два часа след като беше започнал, обискът приключи. Полицаите благодариха на господин и госпожа Буун за съдействието — като че ли имаха друг избор! — и си тръгнаха от Малард Лейн.

Госпожа Буун почука на вратата на Тео и той отключи.

— Тръгнаха си — каза тя и го прегърна. — Добре ли си?

— Всъщност не съм.

— Виж, Тео, аз съм доста добър адвокат. Баща ти също. Твърдо сме решени да те защитим и да не позволим нищо да ти се случи, ясно? Полицаите са свестни хора, които просто си вършат работата. В крайна сметка ще се доберат до истината и този кошмар ще приключи. Обещавам ти, че краят ще е щастлив.

— Щом казваш, мамо.

— Баща ти има страхотна идея. Понеже утре не си на училище, хайде да отидем в „Санто“ и да хапнем пица.

Тео издокара някаква усмивка. Докато потегляха с колата, той попита от задната седалка:

— Някога да сте чували за плюеща лама?

— Не — отговориха едновременно родителите му.

— Каква история ще ви разкажа само!