Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Теодор Буун (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Theodore Boone: The Accused, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Американска Първо издание

ИК „Обсидиан“ София, 2012

Редактор: Димитрина Кондева

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-300-5

История

  1. — Добавяне

6

Следобедът се оказа наситен със събития. Тъй като госпожа Буун уреждаше много разводи, все от страна на съпругите, кантората понякога се превръщаше в сцена на неприятни семейни драми. Положението в кабинета на Тео тъкмо се успокои и господин Буун се запъти към заседателната зала, за да позвъни в полицията, когато откъм входната врата се разнесоха високи гласове. Караха се ядосан мъж и креслива жена и кавгата бързо се превърна в ожесточен сблъсък. Жената беше госпожа Трийн, нова клиентка за бракоразводно дело, а мъжът беше съпругът й, господин Трийн. Имаха пълна къща с деца и безброй проблеми, а госпожа Буун се опитваше да ги убеди да отидат на брачна консултация вместо да се развеждат. Според госпожа Трийн съпругът й започнал да проявява склонност към насилие, оскърбявал я и станал направо невъзможен.

Той наистина изглеждаше способен на насилие, докато стоеше прав до бюрото на Елза и ръмжеше на жена си:

— Няма да подаваш молба за развод! Само през трупа ми!

Беше набит, як и брадат, а очите му святкаха гневно.

Госпожа Буун, Елза и Тео влязоха в рецепцията, където се разиграваше семейната сцена.

Господин Буун пристъпи напред и каза:

— Моля ви, поемете си дълбоко дъх и се помъчете да се държите цивилизовано.

Госпожа Трийн се дръпна и застана близо до госпожа Буун. Елза и Тео останаха на заден план, наострили уши и ококорили очи.

— Не мога да живея с теб — каза госпожа Трийн. — Омръзна ми от юмруци и шамари. Вземам децата и се махам, Роджър, и ти нищо не можеш да направиш по въпроса.

— Никога не съм те удрял — отговори той, но никой не му повярва. Господин Трийн имаше вид на кавгаджия, който може да удари когото си поиска.

— Не лъжи, Роджър — каза тя.

— Може би е по-добре да влезем в кабинета ми — спокойно ги подкани госпожа Буун.

— Той има пистолет — каза госпожа Трийн и всички настръхнаха. — В джоба му е.

Погледите се насочиха към джобовете на панталона на господин Трийн и там наистина май имаше нещо опасно.

— Качвай се в колата, Карън — нареди господин Трийн със святкащ поглед и стиснати зъби.

Никой здравомислещ човек не би се качил в колата на този мъж.

— Няма — отговори тя. — Вече няма да изпълнявам заповедите ти.

— Ще ви помоля да си вървите — категорично заяви на мъжа господин Буун.

Господин Трийн се усмихна, докосна десния си джоб и каза:

— Може пък да не искам да си тръгна.

— В такъв случай ще повикам полиция — предупреди го господин Буун.

Възцари се дълго мълчание. Никой не помръдна. Накрая се обади госпожа Буун:

— Хрумна ми нещо. Да отидем в заседателната зала, само ние, четиримата, да си направим кафе и да поговорим.

Госпожа Буун изготвяше споразуменията при разводите и прекарваше много време в съдебната зала, така че разбираше нуждата от компромис. Кроткият й глас и спокойният й нрав понамалиха напрежението.

Намираха се в безизходица. Господин Трийн отказваше да си ходи. Госпожа Трийн отказваше да тръгне с него. Никой не искаше да предизвиква въоръжен човек. Господин Трийн премигна пръв и така не позволи на положението да се влоши още повече.

— Добре, да поговорим — съгласи се той.

— Отивам да направя кафе — бързо додаде Елза.

Семейство Трийн и семейство Буун влязоха в заседателната зала и затвориха вратите. Отначало Тео и Елза не бяха сигурни дали трябва да звъннат в полицията, или да изчакат господин Буун. Тео се тревожеше, че родителите му са в една стая с превъзбуден и разгневен човек, който има пистолет в джоба. Ами ако нещата се объркаха? Ако внезапно откъм заседателната зала се разнесяха изстрели? На Тео му се искаше незабавно да се обади в полицията.

Елза обаче подходи по различен начин. Господин Трийн се беше съгласил да обсъди спокойно семейните проблеми. Ако дойдеше полиция и го арестуваха за притежание на оръжие, той можеше да превърти, да стигне до крайност и да направи нещо още по-щуро. Елза обаче беше сигурна, че шефовете й ще се справят с положението и вероятно дори ще постигнат напредък в разрешаването на част от проблемите на семейство Трийн.

Затова тя се обади на един стъклар, който беше пуснал обява, че работи денонощно.

Минутите се нижеха и от заседателната зала не се разнасяха изстрели. Не се чуваха и високи ядосани гласове. Тео се поуспокои, макар че заради случилото се през деня все още беше напрегнат. Двамата с Елза решиха да направят снимки на кабинета и после да ги покажат на полицията. Изметоха стъклата и запазиха камъка като доказателство. Стъкларят пристигна по мръкнало и се зае за работа.

 

 

Обикновено във вторник вечерта семейство Буун си тръгваха от кантората и изминаваха пеша няколкото пресечки до приюта на Хайленд Стрийт, където раздаваха храна на бездомните и помагаха с каквото могат. Госпожа Буун и още три адвокатки от Стратънбърг даваха безплатни правни консултации на жени, жертви на насилие, някои от които бяха бездомни и живееха в приюта. Господин Буун също се срещаше с клиенти тук — обикновено несправедливо прогонени от домовете си хора, а също и такива, които нямаха осигуровки. Задачата на Тео беше да помага на бездомните деца с уроците.

По всичко личеше, че срещата със семейство Трийн ще се проточи безкрайно, затова Тео реши да отиде в приюта сам. Родителите му щяха да пристигнат по-късно, ако не за друго, то за да вечерят. След като раздадяха храната на бездомните, те винаги хапваха набързо супа и сандвич, преди да се заемат с правните консултации.

Тео умираше от глад и му беше дошло до гуша от кантората. Сбогува се с Елза и подкара колелото си към приюта. Закъсня за вечерята, но в кухнята намери някакви остатъци.

В момента преподаваше математика на синовете на Кобак. Ръс беше на осем, а Бен — на седем; и двамата живееха в приюта заедно с майка си вече два месеца. Госпожа Буун се грижеше за правните дела на семейство Кобак и макар че Тео не беше запознат в подробности, знаеше, че семейството се възстановява след преживяна трагедия. Господин Кобак беше убит на някакво далечно място по начин, който не обсъждаха. След смъртта му семейството изгубило всичко и няколко седмици живяло в стар камион, преди да намери подслон в приюта.

Във връзка със скаутската си амбиция да стане „Орле“ Тео планираше да организира програма, в която младежи доброволци да се грижат за бездомните деца, все едно са по-големите му братя или сестри. Освен това мислеше да построи още един приют, където да се подслонят бездомниците, живеещи на палатки или под мостовете. Баща му обаче го беше предупредил, че такъв проект би струвал милиони.

 

 

Както обикновено момчетата Кобак бяха тихи, дори свенливи. Младият им живот беше пълен със сътресения и нещастие. Госпожа Буун смяташе, че децата са травмирани и се нуждаят от консултации с психолог. Тео успя да изтръгне от тях няколко усмивки, докато залягаха над учебниците по математика. Майка им седеше недалеч, наблюдаваше и според Тео се стараеше и тя да понаучи математиката. Той знаеше, че жената не може да чете добре.

Всяко посещение в приюта му напомняше какъв късметлия е. На малко повече от половин километър от уютната му и сигурна среда имаше хора като семейство Кобак, които спяха на нарове в приюта и ядяха храна, дарена от различни църкви и благотворителни организации.

Бъдещето на Тео беше относително предсказуемо. Ако всичко се развиеше по план, той щеше да завърши гимназия, да отиде да учи в колеж (още не беше решил къде), после щеше да завърши право и да стане адвокат. Братята Кобак обаче нямаха представа къде ще живеят следващата година. Приютът на Хайленд Стрийт допускаше неговите приятели да остават най-много дванайсет месеца, като през това време от тях се очакваше да си намерят работа и постоянно жилище. Така че, подобно на всички останали, братята Кобак бяха тук само временно.

В девет вечерта всички доброволци си тръгнаха от приюта. Тео се сбогува с Бен, Ръс и майка им и излезе от сутерена. Родителите му още ги нямаше, затова той реши да се върне с колелото до кантората, за да си вземе раницата и кучето, и се надяваше да завари всички живи и здрави. По това време нямаше много движение и Тео прелиташе по улиците, без да спазва почти никакви правила. Караше по тротоарите, стрелваше се през пресечките, не спираше на стоповете и през цялото време си мислеше колко е хубаво да имаш две напомпани гуми.

На ъгъла на „Мейн“ и „Фарли“ две коли чакаха на червен светофар, затова той свърна по тротоара. Докато правеше доста рискован завой, накланяйки се на една страна, се блъсна в друг велосипед, каран от униформен полицай.

Стю Пекинпо патрулираше в центъра на Стратънбърг от десетилетия. Всяко дете в града го познаваше и се стараеше да го избягва.

Тео скочи на крака невредим и изтупа праха от панталона си.

— Извинете, че стана така — каза той, очаквайки едва ли не да го арестуват и да го закарат в полицейския участък.

Полицай Пекинпо облегна велосипеда си на един указателен стълб и свали каската си.

— Как се казваш, хлапе? — попита той с такъв тон, все едно Тео е сериен убиец.

— Тео Буун.

През годините двамата се бяха натъквали един на друг няколко пъти, поне мимоходом. Това обаче беше първият истински сблъсък на Тео с едрия полицай.

— Името ми е познато — каза той и отвори пред Тео желаната възможност.

— Така е, господине. Баща ми е Уудс Буун, а майка ми е Марсела Буун. Имат правна кантора.

— Звучи ми познато. Щом родителите ти са адвокати, би трябвало да познаваш законите, нали?

— Май да.

— Не е разрешено карането на велосипед по тротоара нито през деня, нито през нощта. Това знаеш ли го?

— Да, сър, знам го.

Пекинпо изгледа гневно Тео, все едно се канеше да извади белезници и да ги щракне около китките му.

— Добре ли си?

— Да, сър.

— Тогава се прибирай у дома и не карай по тротоарите.

— Добре, сър. Благодаря.

На полицай Стю му се носеше славата, че повече лае, отколкото хапе, и че рядко глобява деца на велосипеди. Обичаше да крещи и да заплашва, но предпочиташе да избягва писането на актове. Тео бързо завъртя педалите, изпитвайки огромно облекчение, че се е отървал от неприятностите, но и любопитен какво ли още щеше да се случи в този паметен ден. Мобилният му звънна и той спря, за да отговори. Беше майка му, която му каза да се прибира вкъщи. Срещата със семейство Трийн най-сетне приключила, и то успешно.

Родителите му ядяха притоплена замразена пица, когато Тео влезе в кухнята. Изглеждаха уморени. Попитаха го за приюта, но бяха толкова изтощени, че дори не им се говореше. Тео беше любопитен какво се е случило със семейство Трийн, след като той беше тръгнал от кантората, но веднага се натъкна на защитното обяснение за поверителността между адвоката и неговия клиент и разговорът приключи. Родителите му никога не обсъждаха клиентите си. Никога. Делата и разговорите на адвокатите с техните клиенти бяха забранена територия. Госпожа Буун каза само, че е постигнато споразумение и че съпрузите Трийн ще се обърнат към брачен консултант.

Тео искаше да обсъди с тях много неща. Две спукани гуми, ограбено шкафче в училище, а сега и камък, влетял през стъклото на кабинета му. Някой го тормозеше и той искаше да сподели. Разговорът обаче щеше да бъде дълъг, а родителите му, както и Джъдж се канеха да си лягат. Особено изморен след тричасовите мъчителни преговори със семейство Трийн изглеждаше бащата на Тео. Той обикновено се стремеше да избягва конфликтите. Майка му се оплака, че я боли главата. Тео не искаше да отлага разговора, защото се нуждаеше от помощ и съвет, но тъкмо да каже нещо, и телефонът звънна. Беше госпожа Трийн, отново разстроена.

Тео и Джъдж се качиха горе.