Джефри Арчър
Опасно наследство (5)

Пета глава

За няколко минути Адам свери отново двата документа. После върна оригинала в избелелия плик и пак го остави в Библията на полицата. Накрая сгъна своя дубликат на писмото от Гьоринг и го разряза по ръбовете на три хоризонтални ленти, които постави в чист плик върху масичката до леглото. Следващият проблем беше как да се сдобие с превод на документа и писмото, без да предизвика излишно любопитство. Стажът в армията го бе научил да бъде предпазлив в непозната ситуация. Той бързо отхвърли немското посолство, Немския туристически комитет и Немската информационна агенция, тъй като и трите бяха твърде официални и поради това сигурно щяха да задават нежелани въпроси.

Веднага след като се облече, Адам отиде в антрето и започна бързо да разгръща страниците на лондонския телефонен указател, докато пръстът му премина по колонката, която търсеше: „Немска болница, Немски културен институт, Немско радио, Немски старчески дом“.

Погледът му отмина „Немски технически преводи“ и се спря на по-обещаващ обект. Адресът бе посочен: Бейзуотър Хаус, Грейвън Терас 35, У2. Той погледна часовника си.

Излезе малко преди десет часа. Трите части от писмото бяха на сигурно място във вътрешния джоб на сакото му. Той тръгна бавно по Едит Гроув и после по Кингс Роуд, като се наслаждаваше на утринното слънце. Улиците се бяха променили от времето, когато беше младши лейтенант. На мястото на антикварните книжарници имаше бутици. Магазини за плочи бяха изместили обущаря, а „Долчис“ бяха отстъпили на „Мери Куант“. „И на двуседмична почивка да отиде човек, пак няма да е сигурен дали всичко ще е както го е оставил“ — помисли унило Адам.

Тълпи хора се изсипваха от тротоара върху платното, някои се заглеждаха, други предпочитаха тях да ги заглеждат — в зависимост от възрастта.

Докато Адам отминаваше първия от магазините за плочи, нямаше как да не слуша „Искам да държа ръката ти“, защото тя проглушаваше ушите на всички наоколо.

Стигна Слоън Скуеър и установи, че светът се е върнал към нормалното си състояние — „Питър Джоунс“, „У. Х. Смитс“ и лондонското метро. Стъпи на площада и както винаги си спомни думичките на една песен, която майка му тананикаше до кухненската мивка:

Ще черпиш наред по един сладолед

приятели и роднини —

метрото ги кара до тяхната гара,

и празникът ще отмине.

Той си купи билет до Падингтън за един шилинг, настани се в полупразния вагон и отново премисли плана си. Когато стигна и излезе от метрото, провери табелата на улицата. Увери се, че не е сбъркал посоката и тръгна по Грийвън Роуд до първата будка за вестници, където попита как се стига до Грейвън Терас.

— Четвъртата пряка вляво, приятел — каза продавачът, без да вдига поглед от купа вестници „Рейдио Таймс“ — записваше имената на абонатите си.

Адам му благодари и след няколко минути се озова в края на къса улица пред знак в зелено и жълто: „Немска християнска младежка асоциация“. Отвори портата, извървя алеята и прекрачи уверено през входната врата. Спря го един портиер, който стоеше в антрето.

— С какво мога да ви помогна, господине?

Адам заговори с подчертан военен тон и обясни, че търси младеж на име Ханс Крамер.

— Не ми е известен такъв, сър — отсече портиерът и застана почти мирно пред военната вратовръзка на Адам. После се обърна към една отворена книга върху бюрото си.

— Не е регистриран — добави той, след като прекара кафявия си от никотин палец по списъка пред себе си. — Защо не проверите в салона или в игралната зала? — И същият кафяв палец посочи една врата вдясно.

— Благодаря — каза Адам, без да изоставя високопарния си тон.

Прекоси енергично антрето и отвори летящата двукрила врата. Ако се съдеше по олющената боя в долната й част, сигурно по-често я бяха отваряли с ритник. Няколко студенти се бяха настанили удобно и четяха немски вестници и списания. Адам не знаеше откъде да започне, но видя в ъгъла само едно, прилежно на вид момиче, което прелистваше брой на списание „Тайм“. От корицата втренчено гледаше лицето на Брежнев. Адам се приближи бавно и зае празното място до нея. Тя го погледна бегло и не скри изненадата си от официалното му облекло. Той я изчака да остави списанието и я попита:

— Дали бихте ми помогнали?

— Как? — запита неспокойно момичето.

— Нужен ми е един превод.

Тя се успокои.

— Трябва да видя дали ще мога. Носите ли го сега?

— Да. Надявам се да не е много труден — каза Адам, извади плика от вътрешния си джоб и избра първия абзац от писмото на Гьоринг. После върна плика в джоба, извади малко тефтерче и зачака обнадеждено.

Тя прочете няколко пъти текста, сякаш се колебаеше.

— Нещо не е наред ли?

— Не точно — отговори тя, все още задълбочена в думите пред себе си. — Просто езикът е малко остарял и е възможно да не ви предам точния смисъл.

Адам въздъхна с облекчение.

Тя повтори всяко изречение бавно, първо на немски, а после на английски, сякаш искаше да усети и значението като цяло, а не само да преведе отделните думи.

— „През последната… изтеклата година ние се опознахме един друг някак си… не, не — каза тя — доста добре.“

Адам записваше всяка дума.

— „Вие никога не сте прикривали — може би по-точно е да се каже «скривали» — добави тя — вашата антипатия към националсоциалистическата партия.“

Тя вдигна глава и погледна Адам.

— Извадено е от една книга — увери я той.

Тя не изглеждаше много убедена, но все пак продължи: „Но вие по всяко време… не, през цялото време се държахте като достоен офицер и джентълмен“.

Момичето го погледна, сякаш още по-смутено от последната дума.

— Това ли е всичко? — попита тя. — Май няма смисъл. Трябва да има още нещо.

— Не, това е всичко — каза Адам и бързо си взе листа. — Благодаря ви — добави той. — Беше много любезно от ваша страна да ми помогнете.

Напусна момичето и се успокои, като я видя да свива примирено рамене и да хваща отново списанието си. Адам тръгна да търси игралната зала.

Отвори вратата и видя един младеж, облечен в тениска с надпис „Световна купа“ и с кафяви кожени шорти. Той тупаше равнодушно едно топче на масата за тенис.

— Да изиграем един гейм — предложи младежът, без да се надява много.

— Разбира се — каза Адам, съблече сакото си и взе хилката от своята страна на масата.

През следващите двадесет минути направи всичко възможно да загуби с 18:21, 21:12 и 17:21. После взе сакото си и поздрави съперника си. Чувстваше, че е спечелил доверието му.

— Бяхте добър противник — каза немецът. — Хубава игра.

Адам отиде до неговата страна на масата.

— Чудя се дали можете да ми помогнете — каза той.

— Може би за бекхенда ви? — попита младежът.

— Не, благодаря — каза Адам. — Нужен ми е само преводът от немски на един параграф.

Той подаде на новия си познат средната част от писмото, но и този евентуален преводач изглеждаше объркан.

— От една книга е и може да изглежда малко извън контекста — каза неубедително Адам.

— Окей, ще опитам.

Докато младежът изучаваше текста, в залата влезе момичето, което беше превело първия откъс, и се отправи към тях.

— Трудно ще успея, не ставам за добър преводач — каза младежът. — Приятелката ми е по-добра. Ще я попитам. Liebling, kannst du dieses fur den Herrn ins Englisch?^[1] — и без да погледне Адам, подаде листа на момичето, което незабавно каза:

— Знаех си, че има още!

— Не, не си правете труда — каза Адам, грабна листа от ръцете й, обърна се към момчето и каза:

— Благодаря за партията тенис. Извинявайте за безпокойството. — После бързо излезе и се отправи към входната врата.

— Намерихте ли го, сър?

— Кого да намеря? — попита портиерът.

— О, да, благодаря — отговори Адам, обърна се да излезе и видя младежа и приятелката му да идват към тях. Изтича по алеята и махна на минаващото такси.

— За къде? — попита шофьорът.

— „Ройл Кливланд хотел“.

— Но той е точно зад ъгъла.

— Знам — каза Адам, — но вече закъснявам.

— Както искаш, господине. Ти плащаш — каза шофьорът.

Таксито тръгна и Адам погледна през задния прозорец.

Съперникът му по тенис на маса разговаряше с портиера. Момичето стоеше до тях и сочеше таксито.

Адам си отдъхна, когато колата зави и двамата немци изчезнаха от погледа му.

След по-малко от минута таксито спря пред хотела. Адам подаде на шофьора половин крона и изчака за рестото. После се вмъкна през въртящата се врата, помота се из фоайето и след няколко минути пак се върна на тротоара. Погледна часовника си: дванадесет и половина. Имаше достатъчно време да обядва, преди да отиде във Външно министерство за срещата. Отправи се с бързи крачки към парк Бейзуотър Роуд, защото знаеше, че докато стигне Найтсбридж, едва ли ще намери някоя гостилница. Отново се сети за тенис мача. „По дяволите — помисли си Адам. — Трябваше да го разпердушиня. Поне щеше да има да мисли и за нещо друго.“

 

 

Погледът на Романов пробяга по списъка с четиринадесетте банки. Все още съществуваше възможност една от тях да притежава Царската икона, но имената им не му говореха нищо. Това беше друг свят и той знаеше, че трябва да се посъветва с експерт.

Отключи горното чекмедже на бюрото си и заразглежда червената книга, в която фигурираха само офицерите от КГБ с висок чин. Много имена бяха задраскани или записани отново при смяната на управляващите, но Алексей Андреевич Посконов си оставаше неизменно директор на Държавната банка вече почти десет години, само външният министър Громико заемаше поста си по-отдавна. Романов набра един номер по личния си телефон и поиска да го свържат с директора на Госбанк. Мина известно време, преди да чуе гласа отсреща.

— Какво мога да направя за вас, другарю Романов?

— Нужно ми е незабавно да ви видя — каза Романов.

— Така ли? — Дрезгавият глас от другата страна на слушалката не изглеждаше впечатлен. Романов чу да се обръщат страници. — Може да стане във вторник към единадесет и тридесет.

— Казах, че е спешно — повтори Романов. — Отнася се до държавен въпрос, който не може да чака.

— Ние се занимаваме с банковите дела на народа и също си имаме наши проблеми, ако не сте изненадан да го чуете — отвърна му Посконов без нотки на разкаяние.

Романов се сдържа и зачака. Пак се отмятаха листи.

— Предполагам, че ще мога да ви вмъкна днес в три и четиридесет и пет, за петнайсет минути — каза директорът. — Но трябва да ви предупредя, че имам отдавна насрочена среща в четири часа.

— Три и четиридесет и пет тогава — каза Романов.

— В моя кабинет — допълни Посконов.

Телефонът изключи.

Романов изпсува на глас. Защо всички се чувстваха задължени да доказват мъжеството си пред КГБ? Той започна да си записва въпросите, чиито отговори му трябваха, за да пусне в ход плана си. Не можеше да си позволи да загуби дори минута от отпуснатите му петнайсет. Час по-късно той помоли да бъде приет от председателя на КГБ. Този път не го накараха да чака.

— Опитваме се да си служим с методите на капиталистите, а? — каза Заборски, след като Романов очерта намеренията си. — Внимавай! Тези неща са им познати по-отдавна, отколкото на нас.

— Осъзнавам това — каза Романов. — Но ако иконата е на Запад, нямам друг избор, освен да действам като тях, за да я взема.

— Може би — каза председателят. — Но от твое име такъв ход ще бъде разбран погрешно…

Романов знаеше добре, че не трябва да нарушава последвалото кратко мълчание.

— Не се безпокой, ще ти окажа необходимата подкрепа, въпреки че не съм чувал подобни молби досега.

— Позволено ли ми е да знам защо иконата е толкова важна? — запита Романов.

Председателят на КГБ се намръщи.

— Не съм упълномощен да отговоря на този въпрос, но доколкото влечението на другаря Брежнев към изкуството е добре известно, сигурно си се досетил, че не търсим иконата заради самата нея.

„Каква ли тайна може да крие иконата?“ — помисли Романов и реши да настоява.

— Чудех се дали…

Председателят на КГБ поклати твърдо глава.

„Скритите микрофони нямат очи — помисли Романов — и ти го знаеш, нали?“

Председателят стана от бюрото, отиде до стената и скъса страница от календара.

— Остават ни само още десет дни да намерим тази проклета икона — каза той. — Генералният секретар вече ми звъни по телефона в един часа всяка нощ.

— Един часа посред нощ! — ахна Романов, включвайки се в играта.

— Да, както разбрах, горкият човек не може да спи — каза председателят и се върна до бюрото си. — След време се случва с всички ни, навярно дори и с теб, Романов. И може да те постигне дори по-рано, отколкото очакваш, ако не спреш да питаш — усмихна се той кисело на младия си колега.

След няколко минути Романов си тръгна и се върна в кабинета си да прегледа въпросите, на които трябваше да отговори директорът на Госбанк. Догадките за важността на малката икона го разсейваха, но той реши да съсредоточи усилията си върху намирането й. Тогава навярно щеше да се изясни каква тайна е скрита в нея.

Романов стигна стъпалата на улица „Неглинная“ 12 в три и половина, защото знаеше, че му трябват повече от определените петнайсет минути за отговор на всички въпроси. Надяваше се единствено Посконов да се съгласи и да го приеме веднага.

Представи се на рецепцията и един униформен пазач веднага го придружи по широкото мраморно стълбище до първия етаж, където го очакваше секретарят на Посконов. Той го поздрави и го въведе в чакалнята.

— Ще информирам директора, че сте тук, другарю Романов — каза секретарят и изчезна в собствения си кабинет. Романов закрачи нетърпеливо напред-назад в малкото преддверие, но секретарят не се завърна, докато стрелките на часовника не образуваха прав ъгъл. В четири без десет Романов бе въведен в кабинета на директора.

За момент младият майор се сепна от явния разкош. Дългите завеси от червено кадифе, мраморният под и френската мебелировка бяха подходящи дори за кабинета на някой управител на английска банка. Не за първи път Романов отбеляза, че парите си остават най-важната стока в света — дори и в комунистическия свят. Той се вгледа в стария прегърбен мъж с оредяла сива коса и гъсти увиснали мустаци. Този човек управляваше парите на държавата и се смяташе, че знае доста тайни. „Но не и моята“ — помисли Романов. Карираният костюм на Посконов сигурно беше шит преди революцията, но и днес би бил считан за „модерен“ на Кингс Роуд в Лондон.

— С какво мога да ви помогна, другарю Романов? — с въздишка попита директорът, сякаш се обръщаше към досаден клиент, дошъл за малък заем.

— Искам незабавно сто милиона американски долара в злато на кюлчета — съобщи Романов спокойно.

Отегченото лице на директора изведнъж се промени. Той почервеня и се облегна на стола си. След няколко кратки и остри вдишвания отвори едно чекмедже, извади квадратна кутия и взе голямо бяло хапче. Чак след минута се успокои отново.

— Да не сте луд, другарю? — попита възрастният мъж. — Молите за среща, без да посочвате причината, нахълтвате в кабинета ми и искате да ви връча сто милиона американски долара в злато без никакви обяснения. От къде на къде ще ми отправяте такова абсурдно искане?

— Държавни работи — каза Романов. — Но щом питате, ще ви кажа, че възнамерявам да депозирам еднакви суми в серия номерирани сметки в Швейцария.

— На чия отговорност правите това предложение? — попита банкерът със спокоен тон.

— На генералния секретар на Партията.

— Странно — каза Посконов. — Виждам Леонид Илич всяка седмица, но той не ми е споменавал нищо по този въпрос. — Директорът погледна бележника в средата на бюрото си. — Че майор Романов, офицер от КГБ със среден чин — той наблегна на последните думи — ще направи такъв прекомерен иск.

Романов пристъпи напред, вдигна слушалката на телефона до Посконов и му я подаде.

— Защо не попитате лично Леонид Илич и да спестите времето на всички ни? — И предизвикателно тласна телефона към банкера.

Посконов се вгледа в него, взе слушалката и я приближи до ухото си.

Романов почувства особеното вълнение, което изпитваше само при работа „на терен“.

— Да, другарю директор — чу се глас по линията.

— Ало — отвърна възрастният мъж. — Отменете срещата в четири и се погрижете да не ме безпокоят, докато майор Романов е при мен.

— Да, другарю директор.

Посконов остави телефона и без да каже дума повече стана от бюрото си, заобиколи го и застана пред Романов. Предложи му удобен стол в другия край на стаята под един еркерен прозорец и седна срещу него.

— Познавах дядо ви — каза той спокойно и сухо. — Бях младши банков чиновник, когато го срещнах за първи път. Току-що бях завършил и той се отнесе много добре с мен, но беше също толкова нетърпелив като вас. Точно затова той беше най-добрият търговец на кожи в Русия, но го считаха за най-лошия играч на покер.

Романов се засмя. Не познаваше дядо си, а няколкото книги за него отдавна бяха унищожени. Баща му говореше открито за богатството и положението му в обществото, но това само даде повод на властта да унищожи и него.

— Извинете ме за любопитството, майоре, но ако ще ви давам сто милиона долара в злато, бих искал да знам за какво ще бъдат похарчени. Мислех, че само ЦРУ предявява претенции за такъв вид разходи, без да дава обяснения.

Романов отново се засмя и обясни на директора как са разбрали, че Царската икона е фалшификат и че му е поставена задачата да открие оригинала. Той свърши и подаде имената на четиринадесетте банки. Банкерът проучваше внимателно списъка, докато Алекс обясняваше какви действия ще предприеме и как парите ще се върнат непокътнати веднага щом установи къде се намира иконата.

— Но как може една малка икона да е толкова важна за държавата? — запита Посконов на глас, сякаш Романов не беше вече в стаята.

— Нямам представа — отговори Романов искрено и го информира накратко за резултатите от разследването.

От другия стол се чу раздразнено сумтене.

— Ще ми позволите ли да предложа алтернативен на вашия план?

— Моля — каза Романов, спокоен, че печели сътрудничеството на Посконов.

— Пушите ли? — попита директорът и извади от джоба на сакото си кутия „Дънхил“.

— Не — каза Романов и веждите му леко се повдигнаха при вида на червената кутия.

Старият мъж го попогледна, докато палеше цигарата.

— И този костюм не е шит в Москва, майоре — каза той и посочи Романов с цигарата си. — А сега — на работа, и не се колебайте да ме поправите, ако съм разбрал погрешно някои от изискванията ви. Вие подозирате, че в една от тези четиринадесет банки — директорът тупна по листа с показалеца си, — е заложена оригиналната Царска икона. Затова искате от мен да депозирам големи суми в злато във всяка една банка с надеждата това да ви даде незабавен достъп до собственика или директора на банката. И тогава ще им предложите възможността да контролират всичките сто милиона, ако обещаят да ви сътрудничат, нали така?

— Да — каза Романов. — Западът винаги е разбирал от подкупи.

— Бих казал, че сте наивен, ако не познавах дядо ви. Въпреки че, честно казано, той натрупа милиони рубли, а не аз. И все пак, какво според вас са „много пари“ за една голяма швейцарска банка?

Романов обмисли въпроса:

— Може би десет или двадесет милиона.

— Ако говорим за Московската народна банка, да — каза Посконов. — Но всяка една от банките, на която смятате да станете клиент, има по няколко клона с депозити от над сто милиона всеки.

Романов не можа да скрие неверието си.

— Признавам — продължи директорът, — че нашият почитаем генерален секретар показа не по-малко недоверие, когато му посочих тези факти преди години.

— Тогава ще ми трябват милиарди, така ли? — попита Романов.

— Не, не, не. Трябва да подходим към проблема от различна гледна точка. Бракониер не се залавя със заешко задушено.

— Но ако швейцарците не се трогнат от предложението за огромни суми, тогава какво ще ги раздвижи?

— Ами например обикновеното предположение, че банката им е използвана за престъпна дейност — каза директорът.

— Но… — започна Романов.

— Нека да обясня. Вие казвате, че Царската икона, която виси в Зимния дворец, не е оригиналът, а копието. Хубаво копие, нарисувано преди двадесети век от придворен художник, но все пак само копие. Защо тогава да не обясним лично на всяка от четиринадесетте банки, че след усилено разследване имаме основание да вярваме, че едно от най-ценните национални съкровища е заместено с копие и се предполага, че оригиналът е в тяхната банка? И за да не се предизвика дипломатически скандал — нещо, което всеки швейцарски банкер желае да избегне на всяка цена — в името на добрите отношения те навярно биха проверили и сейфовете си за предмети, които не са потърсени повече от двадесет години.

Романов погледна възрастния мъж право в очите, осъзнавайки защо Посконов е преживял толкова „чистки“:

— Дължа ви извинение, другарю Посконов.

— Не, не. Всяка професия си има своите малки тайни. Сигурно и аз бих се объркал във вашия свят, както вие в моя. Сега ще ми позволите да се свържа с всеки от директорите в този списък и да им кажа истината — стока, с която съм свикнал да търгувам, въпреки че за колегите ви тя не е много позната — а именно, че подозирам, че Царската икона е в тяхната банка. Повечето от тях няма да са склонни да задържат шедьовъра, ако повярват, че по този начин извършват престъпление спрямо суверенна държава.

— Да не подценяваме и спешността — каза Романов.

— Същият сте като дядо си — повтори Посконов. — Така да е. Ако можем да ги открием, ще говоря с всеки още днес. Поне това да е предимството ни пред останалата част от света, която се събужда след нас. Бъдете сигурен, че ще се свържа с вас веднага щом имам новини.

— Благодаря ви — каза Романов и стана да си ходи. Понечи да добави: „Много ни помогнахте, така ще кажа на председателя“. Обикновено го казваше при такива обстоятелства, но сега се въздържа. Беше сигурен, че Посконов няма да се трогне.

Директорът на Госбанк затвори вратата след него, отиде до еркерния прозорец и проследи как Романов изтича надолу по стъпалата към чакащата го кола. „Не бих могъл да ти осигуря сто милиона в злато точно сега, дори и генералният секретар да беше наредил — помисли той. — Съмнявам се дали имам дори десет милиона долара в злато в сейфовете. Генералният секретар вече ми нареди да прехвърлям всеки наличен грам в Нюйоркската банка. Но ходът му беше така «умно» прикрит, че ЦРУ знаеше за депозита само един час след прехвърлянето. Трудно е да скриеш седемстотин милиона долара в злато дори и в Америка. Опитах да му кажа. — Директорът наблюдаваше как колата на Романов се отдалечава. — Разбира се, ако ти четеше не само «Правда», но и «Уошингтън пост», както правеше дядо ти, вече щеше да знаеш за това.“

Той се върна на бюрото и провери имената на четиринадесетте банки. Веднага разбра на коя трябва да се обади.

 

 

Адам излезе от „Татърсола тавърн“ на ъгъла на Найтсбридж Грейн и се отправи покрай хотел „Хайд парк“ към Кралския яхтклуб „Темза“.

Външно министерство беше избрало необичайно място за провеждане на събеседването, но нали досега всичко, свързано с молбата му за работа, бе загадъчно.

Пристигна няколко минути по-рано и попита бившия сержант от Морския флот, който беше на вратата, къде се провеждат срещите.

— На шестия етаж, сър. Вземете асансьора в ъгъла и се обадете горе на рецепцията.

Адам натисна едно копче и зачака асансьора. Вратите се отвориха бързо и той пристъпи вътре. Един пълен, очилат мъж, приблизително на неговата възраст (от външния му вид личеше, че никога не се отказва от десерт) го последва с доста по-забавени крачки. Адам натисна шестия бутон. Никой от двамата не проговори до шестия етаж. Възпълният мъж излезе от асансьора пръв.

— Казвам се Уейнрайт — информира той момичето на регистратурата.

— Да, сър — каза то. — Малко сте подранили, но седнете ей там. — Момичето посочи един стол в ъгъла, после погледът му се премести върху Адам и то се усмихна.

— Скот — информира я той.

— Да, сър — повтори тя. — Бихте ли отишли при другия господин. Ще трябва да изчакате.

Адам взе един брой на „Пънч“ и седна до Уейнрайт, който вече попълваше кръстословицата в „Телеграф“.

Скоро му омръзна да разгръща безкрайните карикатури на „Пънч“ и погледна по-внимателно Уейнрайт.

— Случайно да говорите немски? — изведнъж попита Адам.

— Немски, френски, италиански и испански — бързо вдигна глава Уейнрайт. — Предполагам затова успях да стигна дотук — добави малко самодоволно той.

— Тогава сигурно бихте могли да ми преведете един откъс от писмо на немски език?

— С удоволствие, приятелю — каза събеседникът на Адам, махна от носа си очилата с дебели стъкла и зачака.

Адам извади от плика листчето със средния абзац от писмото.

— Я да видя — каза Уейнрайт, взе листа и си сложи отново очилата.

— Голямо предизвикателство. Да не би случайно да сте от изпитната комисия, приятелю.

— Не, не — каза Адам и се усмихна. — Аз съм в същото положение като вас, само че не говоря немски, френски, италиански и испански.

Уейнрайт очевидно се успокои.

— Да видим сега — повтори той и Адам извади малкото тефтерче от вътрешния си джоб.

— „През изминалата година не може да не сте… забелязали, че един човек от охраната редовно, редовно… редовно ме снабдяваше с хавански пури — едно от малкото удоволствия, които ми бяха определени“ — не, „позволени“, още по-добре „разрешени“ — „независимо, че съм в затвора…“ Това като че ли е най-точно — добави Уейнрайт. — „Самите пури служеха и за друго — с видимо задоволство продължи той — тъй като съдържаха малки капсули…“

— Господин Скот.

— Да — каза Адам и скочи покорно.

— Явете се пред комисията — каза служителката.

— Искате ли да довърша превода, докато те довършат вас, приятелю — каза Уейнрайт.

— Ако не ви затруднява, благодаря — отговори Адам.

— Много по-лесно е от кръстословицата — добави Уейнрайт и остави настрана наполовина попълнената кръстословица.

 

 

Алекс Романов не беше от търпеливите и при най-добрите обстоятелства, а пък и сега, когато генералният секретар звънеше на шефа му по два пъти на ден, обстоятелствата едва ли можеха да се нарекат добри.

Докато чакаше резултатите от директора на Госбанк, той препрочете докладите от изследванията на бюрото си и провери всички нови сведения, изпратени от агентите.

Романов негодуваше, че директорът на банката не му беше дал още никаква информация, но не искаше да досажда на стария човек, въпреки че времето го притискаше.

Най-после директорът на банката се обади. Романов веднага бе закаран до „Неглинная“ 12 и без отлагане го въведоха в чудесно мебелираната стая.

— Може да сте се чудили дали не съм ви забравил — посрещна го Посконов и му предложи удобния стол. — Но предпочетох да изчакам за добри новини, отколкото да ви губя времето. Ако добре си спомням, вие не пушите — добави той и извади кутията „Дънхил“.

— Не, благодаря — каза Романов и се зачуди дали лекарите знаят колко много пуши Посконов.

Секретарят влезе и остави пред тях две празни чаши, заскрежена бутилка и чиния с хайвер.

Романов чакаше мълчаливо.

— През последните два дни успях да говоря с директорите на дванайсет банки от вашия списък — започна Посконов, докато наливаше двете водки, — но избегнах контакта с другите двама.

— Защо?

— Не потърсих единия — продължи Посконов, — защото в момента е в Мексико и съветва президента Ордаз как страната му да не плати заема си на „Чейс Манхатън“ и в същото време да заеме още долари от Американската банка. Ако успее да направи това, ще препоръчам на генералния секретар на партията да му предложи моето място, когато се пенсионирам. Отбягнах и втория, защото официално той сега е в Чикаго за голяма европейска сделка с „Континентал Илинойс“, докато всъщност е с любовницата си в Сан Франциско, хотел „Сейнт Франсис“. Сигурно ще се съгласите, другарю майор, че няма да спечелим много, ако точно сега обезпокоим двамата джентълмени. Първият има достатъчно проблеми до края на седмицата, а пък телефонът на втория може и да се подслушва — а ние не искаме американците да знаят какво търсим, нали?

— Съгласен, другарю — каза Романов.

— Добре. Докато те двамата се върнат в Швейцария в началото на следващата седмица, ние имаме да свършим доста неща.

— Да, но какво… — каза Романов.

— Сигурно ще сте доволен да чуете — продължи Посконов, — че останалите дванадесет директори вече се съгласиха да ни съдействат и петима вече се обадиха. Четирима съобщиха, че са проверили какво притежават техни клиенти, с които не са контактували повече от двадесет години, но не са попаднали на нищо, което поне малко да прилича на икона. Всъщност един от тях, в присъствието на трима други директори, е отворил касетка, недокосвана от 1931 година. Открили, че не съдържа нищо друго, освен коркова тапа от бутилка „Тейлърс порт“ от 1929 година.

— Само тапа? — каза Романов.

— Е, през 1929 година имаше добра реколта грозде — отбеляза директорът.

— А петият? — запита Романов.

— Подозирам, че това ще е първият ни пробив — продължи Посконов и посочи папката пред себе си. После оправи очилата си с показалеца на дясната ръка и продължи: — Господин Дитер Бишов от „Бишов и сие“ — той погледна госта си, сякаш Романов може да знае името — е един почтен мъж, с когото съм имал сделки много пъти в миналото. Естествено той е „почтен“ според западните стандарти — добави директорът, който очевидно беше в добро настроение. — Та Бишов е попаднал на нещо, оставено в банката през 1938 година. Без съмнение е икона, но той няма как да разбере дали е тази, която търсим.

Романов подскочи от вълнение.

— Тогава по-добре да отида да видя сам. Мога да излетя още днес.

— Самолетът, който ви трябва, излита от летище „Шереметиево“ чак в четири и тридесет и пет. За всеки случай съм запазил две места.

— Две? — попита Романов.

— Естествено, ще е необходимо да ви придружава експерт, освен ако знаете значително повече за иконите, отколкото за банковото дело — добави Посконов. — Също така си позволих да запазя места за полета на „Суис еър“. Никога не бива да летите с „Аерофлот“, освен ако е неизбежно. Откакто е основан, е успял да постави само един рекорд в областта на авиацията — а именно, най-много загинали пасажери за миля полет. А един банкер никога няма да се откаже от явните преимущества. Уредил съм ви среща с господин Бишов утре сутринта в десет, освен ако нещо спешно ви задържи в Москва, другарю.

Романов се усмихна.

— Забелязах от списъка ви, че никога не сте работили в Швейцария — каза възрастният мъж самодоволно. — Препоръчвам ви да отседнете в хотел „Сен Готар“, докато сте в Цюрих. Жак Понтен ще се погрижи отлично за вас. Швейцарците никога не са държали на народността, а само на валутата. И така, това е моят принос до днес. Ще се обадя веднага щом двамата странстващи директори се върнат в Швейцария следващия понеделник.

— Благодаря ви — каза Романов. — Ще ми позволите ли да добавя колко високо оценявам усърдието ви?

— За мен е удоволствие, другарю. Нека да кажем, че дължа една услуга на дядо ви, а някой ден навярно ще откриете, че вие също ми дължите услуга.

Романов се опита да проумее какво означават думите на възрастния мъж. Но не можа да открие нищо по лицето на Посконов и си тръгна, без да каже нито дума повече. Все пак, докато слизаше по широката мраморна стълба, Романов отново и отново премисляше на какво се дължи тази сантименталност у Посконов. Знаеше, че директорът няма да информира без причина един офицер от КГБ за старите си познанства.

Когато се върна на площад „Дзержински“, секретарят го информира, че помощникът на господин Бишов се е обаждал от Цюрих и е потвърдил срещата с директора в десет на другата сутрин. Романов го помоли да се обади на управителя в хотел „Сен Готар“ и да резервира две стаи.

— О, и потвърдете полета ми със „Суис еър“ — добави той и се качи два етажа по-горе, за да осведоми председателя на КГБ за срещата си с шефа на Госбанк.

— Благодаря на Бога — каза първо Заборски. — Вярно, че остават само девет дни, но поне ще има какво да кажа на генералния секретар, като се обади нощес.

Романов се усмихна.

— Успех, другарю. Нашето посолство ще откликне на всички ваши нужди. Да се надяваме горещо, че ще можете да върнете шедьовъра в Зимния дворец.

— Ако е в банката, до утре вечерта ще бъде в ръцете ви — каза Романов и излезе усмихнат от кабинета.

Петрова го очакваше.

— Викали сте ме, другарю.

— Да, отиваме в Цюрих. — Романов погледна часовника си. — След три часа. Полетът и стаите са вече резервирани.

— На името на господин и госпожа Шмит, без съмнение — каза любовницата му.