Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Matter of Honour, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Опасно наследство

Английска.

ИК „Бард“ ООД, София, 2005

Коректор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-584-036-4

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Адам отиде до леглото си и взе от рафта Библията — подарък от майка му по случай първото му причастие. Като я отвори, от позлатените краища на страниците й се посипа прах. Той остави плика при „Откровението на Йоан Богослов“ и върна Библията на рафта.

Отиде в кухнята, опържи си едно яйце и претопли останалата половина от вчерашната консерва боб. Сложи противното ядене на кухненската маса, но от ума му не излизаше богатото угощение, на което сигурно се наслаждаваха в момента Лорънс и Каролин в новия италиански ресторант. Адам се нахрани, изми си чинията и после се върна в стаята си. Легна и се замисли. Дали съдържанието на избелелия плик щеше най-после да докаже невинността на баща му? В съзнанието му започна да се оформя един все още неясен план.

Когато часовникът в хола удари десет, Адам свали дългите си крака от леглото и измъкна Библията от етажерката. Извади плика с малко страх. После включи нощната лампа до малкото бюро, разгъна двата листа и ги постави пред себе си.

Единият се оказа лично писмо от Гьоринг до бащата на Адам, а другият изглеждаше по-стар и приличаше на официален документ. Адам го остави настрана и започна да изучава писмото ред по ред, но без резултат.

Той откъсна един празен лист от бележник на бюрото на Лорънс и започна да преписва текста на писмото. Изпусна само обръщението и това, което му заприлича на прощални думи — „Hochachtungsvoll“[1]. Следваше едрият отчетлив подпис на райхсмаршала. Адам провери внимателно копието и пъхна оригинала в избелелия плик. Тъкмо започваше същата процедура и с официалния документ, когато чу превъртането на ключ във входната врата. Последваха гласове, по които Адам разбра, че Лорънс и Каролин са изпили повече от обещаната бутилка вино, особено Каролин — тя почти не говореше, а избухваше в непрекъснати пронизителни кискания.

Адам въздъхна и угаси лампата на бюрото, за да не разберат, че още е буден, но в тъмнината чуваше още по-добре всеки техен звук. Един от двамата влезе в кухнята — той чу как щракна вратата на хладилника и няколко секунди по-късно долетя глухият звук от извадена тапа. Вероятно беше последната му бутилка бяло вино — не можеше да са толкова пияни, че да започнат с оцета.

Адам стана неохотно, протегна ръце и опипом тръгна към леглото. Напипа рамката и полека се отпусна върху матрака. С нетърпение очакваше да чуе, че вратата на съквартиранта му се затваря.

Сигурно беше се унесъл, защото си спомняше само тиктакането на стенния часовник. Разтърка очи, за да свикне с тъмнината. Погледна малкия светещ циферблат на будилника: беше три и десет. Надигна се бавно от леглото. Чувстваше се схванат и уморен. Заопипва бавно предметите по пътя си, удари си коляното в ръба на скрина. Не се сдържа и изруга. Намери ключа на лампата и когато светлината блесна, премигна няколко пъти. Избелелият плик изглеждаше съвсем маловажен и може би наистина беше такъв. Официалният документ си стоеше в центъра на масата, а до него беше започнатият дубликат.

Адам се прозина и се зае пак да проучва думите. Документът беше по-труден за преписване от писмото, защото почеркът бе много ситен и нечетлив — като че пишещият бе считал хартията за скъпа придобивка. Адам преписа дословно оригинала, но изпусна адреса от горния десен ъгъл и постави в обратен ред осемцифрения номер, който беше подчертан в текста. Работата изискваше усърдие и му отне изненадващо много време. Той изписа всяка дума с главни букви. Където не беше сигурен в правописа, постави отдолу възможните други букви, защото искаше още първия път да получи верен превод.

— Боже мой, ти наистина работиш до много късно! — прошепна някой зад него.

Адам се извърна, чувствайки се като крадец, спипан тъкмо когато обира семейните сребърни съдове.

— Не се безпокой. Аз съм — каза Каролин. Стоеше до вратата.

Адам се вгледа във високата блондинка. Тя изглеждаше още по-привлекателна в широката разкопчана пижама на Лорънс и големите му домашни чехли. Дългата й руса коса се спускаше свободно по раменете й и той започна да разбира какво бе имал предвид Лорънс, когато казваше, че тя е от този тип жени, които могат да превърнат и кибритената клечка в хаванска пура.

— Банята е в дъното на коридора — каза Адам вяло.

— Не търся банята, глупчо — ухили се тя. — Просто не мога да събудя Лорънс. След всичкото това вино той е неподвижен като победен боксьор тежка категория. — Каролин въздъхна. — И то много преди петнадесетия рунд. Не мисля, че нещо може да го събуди до сутринта.

Каролин пристъпи към Адам. Той измърмори, че също е много изтощен, и се помъчи да закрие с гръб листовете върху бюрото.

— О, боже! — каза Каролин. — Не си педераст, нали?

— Разбира се, че не съм — отвърна малко надуто Адам.

— Може би просто не ме харесваш?

— Не е точно това.

— А, Лорънс ти е приятел! — засмя се тя.

Адам не отговори.

— Господи, живеем в шейсетте години, Адам! Делим по равно!

— Просто не… — започна той.

— Какъв провал — каза Каролин. — Може би друг път. — Отиде на пръсти до вратата и се измъкна в коридора, без да подозира за немския си съперник.

 

 

Първото нещо, което Романов направи след като напусна кабинета на председателя, бе да се върне в своята „алма-матер“ и да подбере екип от дванадесет изследователи. След като ги инструктираха, те веднага започнаха да работят денонощно по двойки на четиричасови смени.

Първата информация дойде още през първия час и изследователите установиха бързо, че Царската икона е била в частните жилищни помещения в Зимния дворец в Петербург до декември 1914 година. Романов разгледа много задълбочено снимката на малката изящна икона, фигурата на светеца се очертаваше от малки мозаични шарки в синьо и златисто, а змеят бе нарисуван в огненочервено и жълто. Въпреки че не се интересуваше от изкуство, Романов можа добре да разбере защо толкова хора се вълнуват от малкия шедьовър. Той продължи да чете подробности от историята на иконата, но все пак не успя да проумее какво я прави толкова важна за държавата. Чудеше се дали Заборски знае причината.

Един царски прислужник бе давал показания пред народния съд година след Революцията и твърдеше, че Царската икона изчезнала за няколко дни през 1915 година след посещението на Ернст Людвиг, Велик херцог на Хесе. По онова време следователите бяха проявили незначителен интерес по този въпрос, защото при щурма на Зимния дворец иконата била все още на стената в царския кабинет. Съдът се заинтересувал повече от факта, че Великият херцог на Хесе пожелал да посети царя по време на бушуващата война с кайзерова Германия.

Веднага бе поискано мнението на професора по история в университета. Известният академик се притесни от молбата, защото досега КГБ не беше се интересувал от историята на държавата. Въпреки това той осведоми Романов за всичко известно относно този случай. Романов обмисли доклада му задълбочено.

Предполагало се, че Великият херцог бил на тайно посещение при сестра си Александра, царицата. Сега историците бяха на мнение, че целта на тази визита е била да се осигури временно примирие между Германия и Русия с надеждата Германия по този начин да концентрира военните си сили срещу англичаните и французите.

Нямаше доказателство, че царят е обещал нещо от името на народа, но, изглежда, Великият херцог не се бе върнал в Германия с празни ръце. Както се виждаше от делата на народния съд, на някакъв царски слуга било наредено да опакова Царската икона и да я прибере във вещите на херцога. Обаче никой от дворцовия персонал не бе могъл да обясни пред съда как няколко дни по-късно се е появила на предишното си място на стената в личния кабинет на царя.

След като бе проучил записките на професора и откритията на другите научни работници, ръководителят на екипа професор Олег Константинов бе подчертал собственото си заключение с червено мастило: „Царят най-вероятно е подменил оригинала на иконата с блестящо копие. Истинската икона е предал за съхранение на шурея си, Великия херцог“.

„Но защо — питаше се Романов, — защо царят си е направил труда да изнася тайно иконата, след като дворецът му е бил пълен с картини на Гоя, Ел Греко, Тициан и Рубенс? И защо Брежнев иска толкова много да я върне?“

Романов поиска от професора и двадесет и четиримата му сътрудници да насочат усилията си към херцогството в Хесе с надеждата да проследят какво се е случило с Царската икона след посещението на херцога. За десет дни те събраха повече информация за Великия херцог и семейството му, отколкото един професор от който и да е университет би успял да натрупа през целия си живот. На бюрото на Романов се появяваха папка след папка и той работеше усилено през нощта, като проверяваше и най-малката следа, която би го довела до мястото на оригиналната икона. Стигна до задънена улица, когато се установи, че след смъртта на херцога иконата е завещана на сина му, загинал трагично при самолетна катастрофа. След този ден никой не беше виждал или чувал нещо за шедьовъра.

В началото на третата седмица Романов неохотно установи, че не може да бъде открито нищо ново. И тъкмо приготвяше заключителния си доклад за председателя на КГБ, когато една сътрудничка, Петрова, чиято работа бе да проверява най-различни хипотези, попадна на статия в лондонския вестник „Таймс“ от 17 ноември 1937 година, четвъртък. Без да се съобразява с ръководителя на екипа, тя връчи лично на Романов копието, което хвърляше светлина по въпроса. През следващите няколко часа той чете новината толкова пъти, че почти я научи наизуст.

По традиция чуждестранният кореспондент бе останал анонимен. Статията бе с дата 16 ноември 1937, Остенд, и гласеше:

Великият херцог на Хесе Георг и четирима членове на семейството му загинаха трагично тази сутрин, когато самолетът на „Сабена“ по линията Франкфурт — Лондон се разби поради гъста мъгла над Белгия.

Великият херцог пътуваше за Англия, за да присъства на сватбата на по-малкия си брат, принц Луис, с почитаемата Джоана Гедс. Младият принц е очаквал семейството си на летище „Кройдън“, когато узнал новината. Той незабавно отменил заплануваното сватбено тържество и оповестил, че ще се състои само малка служба в параклиса в Уиндзор.

„Таймс“ продължаваше информацията:

Принц Луис, който наследява брат си и става Велик херцог на Хесе, и младоженката ще заминат по-късно днес за Остенд, за да придружат петте ковчега до Германия. Погребенията ще се състоят на 23 ноември в Дармщат.

Следващият абзац бе ограден от сътрудничката:

Някои от личните вещи на покойния херцог, между които и няколко сватбени подаръка за принц Луис и годеницата му, са разпилени на цели километри при катастрофата. Немското правителство съобщи тази сутрин, че висш немски генерал е назначен да ръководи екипа от специалисти по спасяване на имуществото, за да се осигури откриването на която и да е фамилна ценност, станала вече притежание на наследниците на Великия херцог.

Романов незабавно извика младата сътрудничка. Анна Петрова влезе след няколко минути, без да изглежда изплашена от срещата със своя началник-отдел. Знаеше, че трудно ще му направи впечатление с дрехите, които можеше да си позволи. Все пак бе облякла най-хубавия си костюм, а прическата й бе направена като на американската актриса Мия Фароу, която тя бе видяла в един от малкото филми, разрешени от властите. Надяваше се Романов да я забележи.

— Искам да проучите бързо всеки брой на „Таймс“ през шестте месеца след 17 ноември 1937 година. Проверете също немската и белгийската преса, в случай че попаднете на каквото и да е съобщение, показващо какво са открили експертите по спасяването на имуществото.

Романов освободи подчинената си с усмивка.

След двадесет и четири часа другарката Петрова се вмъкна в кабинета на Романов, без да си направи труда да почука.

Романов само вдигна вежди при тази неучтивост, преди да погълне с поглед статията, която тя бе открила в берлинския вестник „Ди Цайт“ от събота, 19 януари 1938 година.

Издирванията по катастрофата на самолета на „Сабена“ от миналия ноември вече приключиха. В него за Лондон пътуваше семейството на Великия херцог на Хесе и затова всичките им лични вещи, намерени в района на бедствието, са върнати на Великия херцог Луис. Той беше обяснимо опечален от загубата на една семейна ценност, която била определена за сватбен подарък от неговия брат, покойния херцог Георг.

Подаръкът бил една икона, известна като Царската икона, навремето принадлежала на чичо му — цар Николай II. Иконата „Свети Георги и змея“, въпреки че е копие на шедьовъра на Рубльов, се счита за един от най-хубавите художествени екземпляри от началото на двадесети век, дошли от Русия.

Романов погледна към сътрудничката и изруга:

— Копие от двадесети век, глупости! Това е бил оригиналът от петнадесети век, но тогава никой от тях не го е знаел — може би и самият Велик херцог. Без съмнение царят е имал други планове за иконата, в случай че успее да избяга.

Романов се опасяваше да докладва на Заборски, че вече може да се докаже унищожаването на Царската икона при самолетна катастрофа преди тридесет години. Такива новини не биха му осигурили повишение, а пък и той бе убеден в съществуването на нещо много по-важно от самата икона — защо иначе Заборски щеше да е толкова заинтересуван?

Взря се в снимката над репортажа. Младият херцог се ръкуваше с генерала, който бе ръководил екипа по издирването и бе успял да възвърне почти всички фамилни ценности на принца.

— Но дали ги е върнал всичките? — каза на глас Романов.

— Моля? — попита младата сътрудничка.

Романов махна с ръка и продължи да се взира в двамата мъже на избелялата снимка отпреди войната. Въпреки че името на генерала не се посочваше, всеки ученик в Германия би разпознал голямото, невъзмутимо, с широки челюсти и смразяващи очи лице, толкова омразно за Съюзническите сили.

Романов погледна сътрудничката.

— От сега нататък забравете за Великия херцог, другарко Петрова. Съсредоточете усилията си върху райхсмаршал Херман Гьоринг.

 

 

Когато Адам се събуди, първата му мисъл беше за Каролин. Прозявката му премина в усмивка — той си припомни поканата й от снощи. После си спомни друго. Скочи от леглото и се приближи до бюрото — всичко беше точно както го бе оставил. Той се прозина за втори път.

Беше седем без десет. Въпреки че се чувстваше във форма, както в деня на напускането на армията преди почти два месеца, той все още всяка сутрин редовно изпълняваше изтощителните упражнения. Искаше да е във върховата си форма на изпита за физическа издръжливост във Външно министерство. Бързо се стегна в шорти и спортна фланелка. Навлече един стар анцуг и накрая завърза кецовете си.

Излезе на пръсти от апартамента, защото не искаше да буди Лорънс и Каролин, макар да подозираше, че тя е съвсем будна и в нетърпеливо очакване.

През следващите тридесет и четири минути стъпките му отекваха по тротоара към крайбрежната улица. Пресече тичешком Албърт Бридж, мина през Батърси парк и се завърна по Челси Бридж.

Една-единствена мисъл занимаваше ума му — дали това ще се окаже единствената възможност да възвърне доброто име на баща си след двадесет години клюки и инсинуации? Веднага след като се върна в апартамента, Адам измери пулса си: сто и петдесет удара в минута. След шейсет секунди той спадна на сто, през следващата минута бе седемдесет и още преди да изтече четвъртата минута, бе вече твърдо петдесет и осем. „Не скоростта, а възстановяването показва добрата форма“ — бе му внушил някогашният учител по физическо възпитание в Алдършот.

В апартамента нямаше никаква следа от Каролин. В кухнята беше само Лорънс, облечен в елегантен костюм на тънко райе. Приготвяше си закуската и хвърляше по някой поглед към спортните страници на „Дейли Телеграф“.

— „Уест Индис“ са направили 526 точки — съобщи той нажалено.

— А нашите?

— Играта е прекъсната заради лошо осветление.

Адам въздъхна и се разсъблече да вземе душ. Беше готов за сутрешната си игра, която се състоеше в това да установи колко дълго може да издържи под ледените струи.

Четиридесет и девет иглички студена вода пронизаха гърба и гърдите му и го принудиха да си поеме дълбоко въздух няколко пъти. Учителят им ги беше уверявал, че ако издържат първите тридесет секунди, могат да стоят колкото си искат под душа. Адам излезе след три минути, проклинайки треньора си, защото знаеше, че никога няма да се освободи от внушенията му. Изтри се с хавлията и отиде в спалнята си. Облече халата и влезе в кухнята при Лорънс, който седеше до масата, поглъщаше съсредоточено тестени пръчици от една купа и проследяваше с пръст валутните курсове във „Файненшъл Таймс“. Адам погледна часовника си — вече беше осем и десет.

— Няма ли да закъснееш за работа?

— Скъпо момче — каза Лорънс, — аз не съм лакей, който работи в банка, чиито клиенти я посещават в определено работно време.

Адам се засмя.

— Но все пак — призна Лорънс — трябва да бъда на бюрото си в Сити към девет и половина. Засега нямам шофьор, защото им казах, че при това движение по-бързо се стига с метрото.

Адам започна да си прави закуска.

— Мога да те закарам с мотора.

— Можеш ли да си представиш човек в моето положение да пристига в управлението на „Баркли банк“ на мотор? Председателят ще припадне. — Лорънс сгъна вестника.

Адам счупи второ яйце в тигана.

— Значи до довечера, неизмит безработен такъв — присмя му се Лорънс и взе сгъваемия си чадър от закачалката.

Адам прибра масата и изми съдовете. Доставяше му удоволствие да се занимава с домакинството, особено сега, когато беше безработен. Въпреки че години наред бе имал ординарец, той знаеше точно какво се очаква от него сега. Единствените му планове до следобедната среща във Външно министерство бяха да полежи дълго във ваната и да се обръсне на спокойствие. После си спомни, че райхсмаршал Гьоринг „все още е на масата“ в спалнята.

 

 

— Попаднали ли сте на нещо, което да подсказва, че Гьоринг може да е задържал иконата за себе си? — попита Романов и погледна с надежда сътрудничката.

— Само на очевидното — отговори безцеремонно Анна Петрова.

Романов понечи да смъмри младото момиче за нахалството му, но не каза нищо. Все пак другарката Петрова се оказа с най-оригиналното мислене от целия му екип изследователи.

— И какво е толкова очевидно? — попита той.

— Очевидното е, че Хитлер е възложил на Гьоринг да отговаря за предметите на изкуството, заграбени в името на Третия райх. Но тъй като фюрерът е имал твърдо установено мнение за това кое е ценно, много световни шедьоври били обявени за „извратени“ и по тази причина недостойни да се излагат пред публика и да предизвикват наслада у „висшата раса“.

— И какво е станало с тях?

— Хитлер наредил да ги унищожат. Между осъдените на смърт чрез изгаряне били картините на такива велики художници като Ван Гог, Мане, Моне и особено на ранните творби на Пикасо, които нямали никаква стойност за арийската раса, определена от Хитлер да управлява света.

— Не предполагате, че Гьоринг е откраднал Царската икона само за да я изгори, нали? — попита Романов, като се взираше в тавана.

— Не, не. Гьоринг не е бил такъв глупак. Както научаваме сега, той невинаги се е подчинявал стриктно на заповедите на фюрера.

— Гьоринг да не е изпълнявал нарежданията на Хитлер? — попита недоверчиво Романов.

— Зависи от гледната точка — отговори Петрова. — Или е трябвало да постъпи според изискванията на лудия си господар, или да си затваря очите и да се ръководи от разума си.

— Придържайте се към фактите — каза Романов с неочаквано рязък тон.

— Да, другарю майор — каза младата сътрудничка, но от тона й пролича, че поне засега се чувства незаменима.

— Понеже стана вече дума — продължи Петрова, — Гьоринг не е унищожил нито един от отхвърлените шедьоври. Той наистина е извършил няколко публични изгаряния в Берлин и Дюселдорф, но това били картини на неизвестни немски художници, които едва ли биха донесли повече от неколкостотин марки при разпродажба. Но шедьоврите, истинските гениални творби, са пренесени тайно зад граница и са депозирани в сейфовете на швейцарски банки.

— Значи все още съществува възможност, след като е намерил иконата…

— Да я е оставил в швейцарка банка — добави Петрова. — Де да беше толкова просто, другарю майор — каза сътрудничката. — За нещастие Гьоринг не е бил толкова наивен, колкото го изкарват вестникарските комикси от онова време. Мисля, че той е депозирал картините и антиките в няколко швейцарски банки и до днес никой не е открил кои банки или псевдоними е използвал.

— Тогава ще трябва да ги открием ние — каза Романов. — Откъде предлагате да започнем?

— След края на войната много от картините са открити и върнати на истинските собственици, включително и на галериите в Германската демократична република. Много пък се появяват в други краища на света по стените на „Джети Мюзиъм“ в Калифорния и „Готои“ в Токио, доста често без задоволително обяснение. Всъщност една от най-известните картини на Реноар може да се види отскоро в „Метрополитън Мюзиъм“ в Ню Йорк. Без съмнение тя е минала през ръцете на Гьоринг, въпреки че уредникът на музея не пожелал да обясни как галерията се е сдобила с нея.

— Открити ли са всички изчезнали картини? — попита нетърпеливо Романов.

— Над седемдесет процента, но все още има много неоткрити. Някои може да са загубени или унищожени, но аз предполагам, че все още голяма част остават депозирани в швейцарски банки.

— Откъде сте толкова сигурна? — настоя Романов, уплашен да не се изпари и последната му възможност.

— Защото швейцарските банки винаги връщат ценности, ако са сигурни в правото на притежанието им от даден народ или човек. В случая с Великия херцог на Хесе и Царската икона няма никакво доказателство за собственост, тъй като официално последен я е притежавал цар Николай II. А както е известно на всеки руснак, другарю, царят няма наследници.

— В такъв случай трябва да постъпя точно като Гьоринг и да проследя действията му, като отида направо в банките. Какъв е срокът на съхранение?

— Различен е при всяка банка. Някои чакат двадесет или повече години и след това се опитват да открият собственика или наследника чрез обширно проучване или чрез обява. Що се отнася до евреите, убити по време на нацисткия режим — оказва се почти невъзможно да се установи законният собственик. Макар да не мога да го докажа, подозирам, че в тези случаи те си поделят сумите — каза Петрова. — Типични капиталисти.

— Това не е нито честно, нито правилно, другарко — каза Романов, доволен, че и той може с нещо да подпомогне разследването. — Това, което казахте, е още един голям мит, погрешно разпространяван от бедните. Всъщност, когато банките не могат да установят действителния собственик на каквато и да е ценност, оставена при тях, те я предават на швейцарския Червен кръст за продажба на търг.

— Но ако Царската икона е продадена на търг, ние би трябвало да научим за това чрез един от агентите ни.

— Точно така — каза Романов. — Проверил съм описа на Червения кръст: през последните двадесет години са продадени четири икони, но „Свети Георги и змея“ не е сред тях.

— Това може да означава само, че някои безскрупулни банкери са пласирали лично иконата, щом са се уверили, че никой не предявява права.

— Още едно погрешно заключение, другарко Петрова.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Поради простата причина, че всички банкерски семейства в Швейцария се познават отблизо и никога в миналото не са появявали склонност да нарушат закона. Швейцарското правосъдие, знаем го от опит, се отнася с корумпираните банкери така твърдо, както и с убийците. И точно затова мафията не успява да изпере парите си чрез солидните банки. Истината е, че швейцарските банкери печелят толкова много пари от сделки с честни хора, че нямат никакъв интерес да се занимават с престъпници.

— Според мен, ако Гьоринг е откраднал иконата и я е депозирал в сейфа на някоя швейцарска банка, тя би могла да бъде къде ли не — каза Петрова.

— Съмнявам се.

— Защо? — въздъхна Петрова, раздразнена, че заключенията й се оказваха далеч от целта.

— Защото през последните три седмици един господ знае колко мои агенти претърсват Европа за Царската икона. Те са говорили с почти всеки известен уредник на музей, пазач, търговец или крадец в света на изкуството, но все още не са попаднали на никаква следа. А защо е така? Защото единствените хора, видели иконата след 1917 година, са фамилията Хесе и Гьоринг, а това ме кара единствено да се надявам, че не е унищожена при самолетната катастрофа.

— И по-точно? — попита Петрова.

— Докато всички останали си въобразяват, че оригиналът е все още в Зимния дворец, през последните двадесет години иконата е била в швейцарската банка в очакване някой да я поиска.

— Може би — каза Петрова.

— Знаем, че не е съвсем сигурно — каза ядосано Романов, — но не забравяй, че много швейцарски банки съхраняват предмети двадесет и пет години, а някои дори тридесет. Една или две от тях дори изобщо не определят краен срок, стига да са депозирани достатъчно пари за съхранение на ценностите.

— Един господ знае колко банки спадат към тази категория — каза Петрова.

— Вярно — съгласи се Романов, — но може би ще разберем това докъм девет утре сутринта. И тогава ще трябва да посетя единствения човек в тази страна, който знае всичко за банковото дело.

— Веднага ли да почнем, другарю майор? — попита с престорена свенливост сътрудничката.

Романов се усмихна и се вгледа в зелените й очи. Безличната сива униформа не би накарала никого да се загледа в нея, но гола тя беше великолепна. Той се наведе и устните им почти се докоснаха.

— Ще трябва да станеш доста рано, Анна, но засега просто изгаси лампата.

Бележки

[1] С уважение. — Б.ред.