Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Matter of Honour, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Опасно наследство

Английска.

ИК „Бард“ ООД, София, 2005

Коректор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-584-036-4

История

  1. — Добавяне

Трета част
Белият дом, Вашингтон

Седемнадесета глава

Белият дом, Вашингтон, 17 юни 1966

— Не искам да бъда първият в историята на Съединените щати прокълнат президент, който няма да основе нов щат, а ще върне такъв.

— Оценявам това, господин президент, но… — каза държавният секретар.

— Можем ли законно да отстояваме правата си, Дийн?

— Не, господин президент. Ейбрахам Брунвелд, който е безспорен специалист по документите от този период, потвърждава, че условията по договора за наемане в продължение на деветдесет и девет години са задължителни и за двете страни. Договорът е подписан за Русия от Едуард Стукъл, а от името на САЩ е подписал тогавашният държавен секретар Уилям Сюърд.

— Може ли това споразумение да е валидно и днес? — попита президентът, като се обърна към главния си юридически съветник Никола Каценбах.

— Валидно е, разбира се — каза министърът на правосъдието. — Но само ако представят техния екземпляр от оригинала. Ако успеят, международният съд в Хага няма да има друг избор, освен да подкрепи исканията на руснаците. В противен случай всички споразумения, поднасяни от нас, ще загубят благонадеждността си.

— Искате от мен да легна в краката на руснаците и да си въртя опашката като награден лабрадор, докато те си вършат мръсотиите? — възкликна президентът.

— Разбирам чувствата ви, господин президент — каза министърът на правосъдието, — но в кръга на моите отговорности е да ви осведомя за законовата страна проблема.

— По дяволите, има ли в историята подобен глупав прецедент, извършен от държавен глава?

— Британците — намеси се Дийн Ръск — ще се озоват пред подобен проблем с китайците през 1999 заради новите земи в Хонконг. Те вече са приели реалността на ситуацията и са дали на китайското правителство ясно да се разбере, че желаят да се споразумеят.

— Това е просто един пример — каза президентът, — а ние всички знаем много добре за „честните игри“ на тяхната дипломация.

— Също през 1898 — продължи Ръск — руснаците са сключили деветдесет и девет годишен договор за наемане на Порт Артур в Северен Китай. Това пристанище е жизненоважно за тях, защото, за разлика от Владивосток, то не се заледява през цялата година.

— Нямах представа, че руснаците притежават пристанище в Китай.

— Наистина вече нямат, господин президент. Върнаха го на Мао през 1955 година като акт на добра воля между колеги комунисти.

— Можеш да бъдеш абсолютно сигурен, че руснаците няма да ни върнат нашето парче земя в знак на добра воля — каза президентът. — Имам ли някакъв избор?

— Не е възможно да се предприеме някаква военна акция, за да спрем руснаците от предявяване на искания за онова, което законно е тяхно, сър — отговори държавният секретар.

— Излиза, че един Джонсън купува земята от руснаците през 1867, а другият трябва да я продаде обратно през 1966. Но защо изобщо са се съгласили Сюърд и президентът на такава дяволска операция?

— По онова време — каза министърът на правосъдието, като свали очилата си, — продажната цена на въпросното парче земя е била седем милиона и двеста хиляди долара, а и за инфлацията тогава на практика никой не е чувал. В действителност инфлацията през годините е направила исканата цена доста ниска. И руснаците вече са заложили за доказателство цялата сума в една нюйоркска банка.

— Значи изобщо не можем да се надяваме, че ще закъснеят с плащането на исканата сума.

— Изглежда, че не, сър.

— Но защо, по дяволите, цар Александър е искал да даде под наем това проклето парче земя! Именно това ме озадачава.

— По онова време е имал неприятности с някои от министрите заради това, че е продал земи в Източна Азия, които принадлежали на Русия. Царят мислел, че тази сделка с американците ще се стори на близкото му обкръжение по-приятна, ако я представи като договор за дългосрочно ползване, в който е включена и клауза за обратно изкупуване.

— Защо Конгресът не се е противопоставил?

— След като Конгресът е ратифицирал основното искане, самото предложение не се е утвърждавало, защото от правителството на САЩ не са се изисквали по-нататъшни разходи — обясни Ръск. — По ирония на съдбата Сюърд бил горд, че е успял да постигне такава висока сума по клаузата за изплащане на дължимата сума. По онова време той е имал пълно основание да вярва, че исканата сума е невъзможно да се изплати от руснаците.

— Сега тя е равна само на годишните приходи от петрола — каза президентът и погледна навън през прозореца на Овалния кабинет към паметника на Вашингтон. — Да не говорим за военното напрежение, което ще настъпи в страната, ако руснаците пипнат тяхното копие от договора. Не забравяй, че аз съм президентът, който помоли конгреса да похарчи милиарди долари за системата за ранно предупреждение, която монтирахме по границата, за да могат американците да спят спокойно.

Никой от съветниците не можеше да възрази нещо на този довод.

— И така — какво правят британците по този въпрос?

— Както обикновено са потайни, господин президент. Те още изглеждат напълно сигурни, че ще се доберат до него и иконата преди руснаците, така че именно те могат да се окажат нашите спасители.

— Хубаво е, че англичаните се грижат за спасяването ни — каза президентът. — Предполагам, че междувременно ние не стоим със скръстени ръце, докато те опитват да решат собствените ни проблеми.

— Не, сър. ЦРУ работи по въпроса повече от месец.

— В такъв случай е изненадващо как руснаците не са се добрали вече до иконата.

Никой не се засмя.

— И какво се очаква от мен сега? Да седя и да чакам руснаците да прехвърлят седемстотин и дванадесет милиона долара в злато от нюйоркската банка в американската хазна преди полунощ в понеделник?

— Те също така трябва да ни предадат техния екземпляр от договора до това време — каза Ръск. — Остават им само шестдесет часа.

— Къде е нашият екземпляр в момента? — попита президентът.

— Някъде в сейфовете на Пентагона. Само двама знаят къде точно се намира. След Ялтенската конференция нашето копие не е виждало бял свят.

— Защо не съм информиран за него до днес? — попита президентът. — Поне можех да спра тези големи разноски.

— Повече от петдесет години вярвах, че копието на руснаците е унищожено по време на революцията. С течение на годините руснаците приеха този факт, защото той беше потвърден и от Сталин в Ялта. Сигурно Брежнев е попаднал на нещо през последния месец, нещо, което го е убедило, че тяхното копие е само временно загубено.

— Господи, още един месец и щяхме да се отървем.

— Прав сте — каза държавният секретар.

— Осъзнаваш ли, Дийн, че ако руснаците се появят в кабинета ти преди полунощ в понеделник с техния екземпляр от договора, не ми остава нищо друго, освен да се подчиня?