Джефри Арчър
Опасно наследство (13)

Тринадесета глава

— Не си лош, Скот, изобщо не си лош — каза Робин, след като изслуша историята на Адам. Стоеше, хванала контрабаса. — Или си дяволски лъжец, или аз съм изгубила усета си.

Адам се усмихна на едрото момиче, в чиито ръце лъкът изглеждаше като клечка за зъби.

— Мога ли да видя иконата, или трябва да вярвам на честната ти дума?

Адам скочи от леглото и извади от джоба на шлифера си пакета с Царската икона. Робин облегна контрабаса на стената, подпря лъка на него и се настани на единствения стол в стаята. Адам й подаде иконата. Тя се взря за известно време в лицето на Свети Георги, без да изрази мнението си, и накрая отрони:

— Великолепна е. И бих разбрала всеки, който иска да я притежава. Но никоя картина не струва трагедията и неприятностите, които си преживял.

— Съгласен съм, че е необяснимо — каза Адам. — Но Розенбаум, или каквото и да е истинското му име, уби двама души, за да се добере до нея, и вече съм убеден, че докато иконата е у мен, аз съм следващият.

Робин продължи да се взира в златните, червени, сини и жълти багри, които изграждаха образите на Свети Георги и змея.

— И никакви други следи?

— Само писмото, което Гьоринг е дал на баща ми.

Робин обърна иконата.

— Какво означава това? — попита тя, като посочи малката сребърна корона, поставена в дървото.

— Според специалист от „Сотби“ това доказва, че някога е притежавана от царя. И много покачва цената й, както ме увери той.

— Все пак не заслужава да убиеш заради нея — каза Робин я му върна иконата. — Каква ли тайна крие Свети Георги?

Адам сви рамене и се намръщи, защото след смъртта на Хайди си беше задавал същия въпрос безброй пъти. После пак прибра мълчаливия светец в шлифера си.

— Какъв щеше да е планът ти, ако не беше заспал? — попита Робин. — Освен да оправиш леглото?

Адам се усмихна.

— Надявах се още веднъж да се обадя на Лорънс, ако се е прибрал вкъщи, и да проверя дали има още новини за мен. Ако не се беше върнал, или пък не можеше да помогне, щях да наема кола и да опитам да мина през швейцарската граница във Франция, а после по-нататък към Англия. Сигурен съм, че Розенбаум и хората му, както и швейцарската полиция, вече напълно ще са завардили всички летища и гари.

— Без съмнение и Розенбаум ще е стигнал до тези заключения, ако е наполовина толкова добър, колкото твърдиш — каза Робин. — Затова по-добре да се свържем с приятеля ти Лорънс и да видим дали не му е хрумнала някаква по-блестяща идея.

Тя скочи от стола и пресече стаята към телефона.

— Не трябва да се замесваш — каза Адам колебливо.

— Аз вече съм замесена — каза Робин. — И мога да ти кажа, че е далеч по-вълнуващо от „Незавършената“ на Шуберт. Щом се свържа с приятеля ти, веднага ще ти го дам и така никой няма да разбере кой се обажда.

Той й каза номера в апартамента и тя помоли момичето от централата да я свърже.

Адам погледна часовника си: единадесет и четиридесет. Дали Лорънс вече ще си е вкъщи? Телефонът не беше иззвънял и два пъти, когато Робин чу мъжки глас и веднага подаде слушалката.

— Ало, кой е? — попита гласът.

Адам си припомни колко странно му се струваше, че Лорънс никога не казва името си.

— Аз съм, Лорънс.

— Къде си?

— Все още в Женева.

— Клиентите ми те чакаха в единадесет тази сутрин.

— Също и Розенбаум.

— Кой е Розенбаум?

— Едно синеоко русокосо чудовище, високо метър и осемдесет.

Лорънс за миг замълча.

— Още ли е у теб нашият светец покровител?

— Да — каза Адам. — Но какво може да е толкова важно за…

— Затвори телефона и ми се обади пак след три минути.

Линията прекъсна. Адам не можеше да си обясни неочакваната промяна в поведението на приятеля си. Какво не бе забелязал през месеците, когато живееха заедно? Опита се да си спомни подробности, които би счел за незначителни и които Лорънс майсторски би прикрил.

— Наред ли е всичко? — прекъсна мислите му Робин.

— Така мисля — каза малко озадачен Адам. — Иска да му се обадя пак след три минути. Имаш ли нещо против?

— За това турне отидоха вече осем хиляди лири на данъкоплатците, така че няколко международни разговора не са от голямо значение — каза тя.

След три минути Робин вдигна слушалката и повтори номера. Лорънс се обади след първото позвъняване.

— Само отговаряй на въпросите ми — каза Лорънс.

— Не, няма да отговарям на въпросите ти — каза Адам. Раздразнението му от поведението на Лорънс ставаше все по-голямо. — Преди да измъкнеш още нещо от мен, искам ти да ми отговориш на някои въпроси. Ясен ли съм?

— Да — каза по-меко Лорънс.

— Кой е Розенбаум?

Лорънс не отговори веднага.

— Няма да ти кажа нищо повече, докато не ми кажеш истината.

— От твоето описание имам всички основания да вярвам, че Розенбаум е руски агент и истинското му име е Алекс Романов.

— Руски агент? Но защо един руски агент ще иска да вземе моята икона?

— Не знам — каза Лорънс. — Надявахме се ти да можеш да ни кажеш.

— Кои „вие“ се надявахте?

Пак последва дълго мълчание.

— Кои „вие“? — повтори Адам. — Не очакваш повече да ти вярвам, че работиш за „Баркли“, нали?

— Работя във Външно министерство — каза Лорънс.

— Като какъв?

— Нямам право…

— Стига си се надувал, Лорънс. Като какъв?

— Заместник съм в малък отдел, който се занимава с…

— Шпионаж — тази дума използваме напоследък ние, лаиците — каза Адам. — И щом толкова ти трябва моята икона, по-добре ме измъкни жив от тази бъркотия, защото Романов убива заради нея и вие знаете това.

— Къде си?

— Хотел „Ричмънд“.

— В телефонна кабина? — попита недоверчиво Лорънс.

— Не, в хотелска стая.

— Регистрирана на твое име?

— Не, на името на един приятел. Приятелка.

— Тя с теб ли е сега?

— Да — каза Адам.

— По дяволите — каза Лорънс. — Добре. Не напускай стаята до седем сутринта, после пак се обади на този номер. Така ще имам достатъчно време да уредя всичко.

— Това ли е най-доброто, което можеш да направиш? — тросна се Адам, но линията вече беше прекъсната. — Изглежда, че ще съм вързан за теб тази нощ — каза той на Робин и затвори телефона.

— Точно обратното, аз съм тази, която е вързана за теб — отвърна Робин и изчезна в банята.

Адам обиколи няколко пъти стаята и опита да легне на фотьойла. Или трябваше да сложи главата си върху възглавничка, подпряна на тънката дървена облегалка, или да провеси краката си от другия край. Когато Робин се върна, облечена в небесносиня пижама, той вече беше избрал пода.

— Не са много столовете, нали? — каза Робин. — Британското разузнаване трябваше да ме предупреди да наема стая с две легла.

После се пъхна в леглото и изгаси лампата.

— Много удобно — бяха последните й думи.

Адам лежеше по гръб на пода, възглавничката от стола беше под главата му, а хотелският халат му служеше за одеяло. Той спеше на пресекулки, мислите му прескачаха от въпросите за важността на иконата и откъде Лорънс знае толкова много за нея, до най-важното за момента — как щяха да го измъкнат жив от хотела?

 

 

Романов търпеливо изчака да вдигнат телефона отсреща.

— Да — каза гласът и той незабавно го разпозна.

— Къде е той? — попита Романов.

Ментор каза само четири думи и затвори.

 

 

Адам се сепна и се събуди цял час преди времето, когато трябваше да позвъни пак на Лорънс. Почти четиридесет минути лежа на пода и само равномерното дишане на Робин му напомняше, че не е сам. Изведнъж до него достигна странен звук от коридора — шумолене, две-три стъпки, пауза, и пак шумолене. Адам се надигна тихо от пода и допълзя до вратата. Робин продължаваше да диша ритмично. Шумоленето се чуваше все по-близо. Адам взе една здрава дървена закачалка за дрехи от масичката до вратата. Стисна я с дясната си ръка, вдигна я над главата си и зачака. Шумоленето се чу пак — и под вратата се подаде един вестник, а стъпките се отдалечиха. Нямаше нужда да се навежда, за да види собствената си снимка на първата страница от международното издание на „Хералд Трибюн“.

Адам взе вестника в банята, затвори тихо вратата й, светна лампата и прочете уводната статия. Беше почти като вчерашната, но присъстваше и предпазливият коментар на бившия му командир, както и неловкото мълчание на майка му. Почувства се безпомощен.

Отиде тихо до Робин, за да не я събуди. Тя не се помръдна. Той взе телефона, издърпа го в банята и успя някак да затвори вратата. Избра телефонистката и направи поръчка за Лондон.

— Ти ли си, Лорънс? — попита той, щом отсреща вдигнаха.

— Да — беше отговорът.

— Нещата се влошиха. Все още се укривам в хотела, но снимката ми е на първа страница на всички вестници.

— Знам — каза Лорънс. — Опитахме се да го предотвратим, но швейцарците отказаха сътрудничество.

— Тогава и аз да се предам на швейцарците — каза Адам. — По дяволите всичко, невинен съм.

— Не, Адам, в Швейцария те считат за виновен, докато се докаже невинността ти, а ти сигурно вече си разбрал, че си замесен в нещо много по-важно от двойното убийство.

— Какво може да е по-важно от двойно убийство, щом целият свят мисли, че ти си убиецът? — попита ядосано Адам.

— Много добре разбирам как се чувстваш, но единственият ти шанс сега е да спазваш инструкциите ми до най-малката подробност и да се отнасяш с подозрение към всяко лице, на което попаднеш.

— Слушам — каза Адам.

— Запомни всичко, което ти кажа, защото няма да повтарям. Кралският симфоничен оркестър е отседнал в хотела, където си ти. Те заминават за Франкфурт в десет часа тази сутрин. Напусни стаята в десет без пет, присъедини се към оркестъра във фоайето и тръгни към входа, където ще е паркиран автобусът им. От другата страна на пътя ще те чака кола. Колата е черен мерцедес и ще видиш шофьор в сива униформа да стои до отворената й врата. Уредили сме друга кола да не паркира в този час на улицата, така че не можеш да я сбъркаш. Влез отзад в колата и чакай. До теб ще има още един мъж и ще те закарат в нашето консулство, където ще бъдеш в безопасност. Да повторя ли нещо?

— Не — каза Адам, — но…

— Успех — каза Лорънс и затвори.

В седем и тридесет той вече бе взел душ, а Робин спеше все така дълбоко. Адам й завидя. Клонче да изпращеше навън, и той беше напълно буден. Още не можеше да промени навиците, придобити по време на двете години в Малайската джунгла — там никога не се знаеше кога ще нападнат китайците и затова, ако искаш да оживееш, не биваше да спиш повече от два-три часа наведнъж.

Робин не помръдна още половин час, а през това време Адам седеше на фотьойла и прехвърляше в ума си плана на Лорънс. В девет без десет тя най-после се събуди и й трябваха цели пет минути, за да дойде на себе си. Премигна, като видя Адам, и после на лицето й се появи широка усмивка.

— Значи не ме уби, докато спях — каза тя.

— Едва ли щеше да забележиш, ако бях го направил.

— Когато баща ти има навика да се връща пиян по всяко време на денонощието, свикваш да спиш като пън — обясни тя и стъпи на килима. — Не трябваше ли да се обадиш в Лондон?

— Вече го направих.

— И какъв е главният план? — попита Робин, като потърка очи и се отправи към банята.

— Ще тръгна с теб — каза Адам.

— Повечето от тези, с които прекарвам нощта, не остават толкова дълго — отбеляза тя и затвори след себе си вратата на банята.

Той се опита да чете вестника, но всъщност слушаше как се пълни ваната.

— Означава ли това, че във Франкфурт ще сме също в една стая? — попита Робин след няколко минути, сякаш разговорът им изобщо не беше прекъсван от влизането й в банята.

— Не, веднага щом излезем от хотела, ще те оставя в автобуса, а аз ще се отправя към една кола в другия край на улицата.

— Тук вече повече приличаш на другите мъже в живота ми — каза тя. — Но поне можем да закусим заедно, преди да се сбогуваме. — Тя вдигна телефона. — Умирам за лакерда. А ти?

Адам не отговори. Гледаше часовника си почти всяка минута. Петнадесет минути по-късно сервитьорът пристигна със закуската. Адам изчака в банята. Когато се появи отново, не прояви интерес към храната и Робин изяде сама четирите риби и по-голямата част от препечените филии. Мина девет. Едно пиколо изкара количката със закуската и Робин започна да прибира багажа си. Телефонът иззвъня и Адам скочи нервно. Робин вдигна слушалката.

— Да, Стивън. Не, няма нужда да ми помагаш с багажа. Сега не. — Тя затвори телефона. — Заминаваме за Франкфурт в десет.

— Знам — каза Адам.

— Трябва да направим Лорънс менажер на оркестъра. Той знае всичко, още преди да е решено. — И Адам мислеше същото. — Поне в замяна ще има кой да ми носи багажа — добави Робин.

— Ако искаш, аз ще ти нося контрабаса — предложи Адам.

— Опитай да видя как ще се справиш — каза тя.

Адам отиде до огромния инструмент, подпрян в калъфа си на стената. Опита да го подхване от различни страни, но все не успяваше да го задържи повече от няколко секунди. Робин отиде при него и с едно движение вдигна инструмента на рамото си и постигна идеален баланс. Заразхожда се напред-назад из стаята, като демонстрираше силата си.

— Чалъм трябва, хилаво приятелче — каза тя. — О… Защо ли повярвах на всичките ти приказки снощи, че те гонела половината швейцарска полиция! Всичко е било само за да преспиш с мен.

Адам опита да се засмее, после вдигна шлифера си и провери дали джобът с иконата е затворен. Страхът и очакването го караха да потрепва.

Робин го погледна и каза нежно:

— Не се безпокой. След няколко минути всичко ще приключи. — Тя видя вестника на пода. — Ако бях на твое място, щях да ги осъдя.

— Защо?

— В действителност изглеждаш много по-добре.

— Благодаря за всичко — каза той. — Сега трябва да тръгваме.

— През цялото време ми напомняш за един от любовниците ми — каза Робин печално.

Адам взе куфара й, а Робин пак вдигна контрабаса на рамото си, отвори вратата и огледа коридора: само двама колеги оркестранти чакаха асансьора. Робин и Адам отидоха при двамата музиканти, казаха си „добро утро“ и всички мълчаливо изчакаха да се отворят вратите на асансьора. Щом влязоха в него, двамата колеги на Робин заоглеждаха Адам. Отначало това го притесни, защото помисли, че са го познали по снимката във вестника. После осъзна, че са любопитни да видят с кого Робин е прекарала нощта. Тя му смигна похотливо, сякаш да им покаже, че възнамерява още дълго да бъде с този мъж.

От своя страна Адам се сниши в ъгъла зад контрабаса и поемаше дълбоко въздух, докато асансьорът бавно се спускаше надолу.

Вратите му се отвориха и Робин изчака двамата си колеги да излязат първи, а после направи всичко възможно да закрива Адам, докато пресича фоайето. Погледът му беше впит във входната врата. Виждаше се автобусът, заел по-голямата част от улицата. Няколко оркестранти вече се качваха в него. Още една минута и щеше да е в безопасност. Наблюдаваше как внимателно слагат барабаните в широкия багажник.

— О, господи, забравих — каза Робин. — Трябва да сложа контрабаса отзад в багажника.

— По-късно — остро каза Адам. — Продължавай да вървиш, докато стигнеш вратата на автобуса.

Изведнъж видя колата на другия край на улицата. Отдъхна си и му стана леко, почти замаяно. Шофьорът държеше вратата на колата отворена. Друг седеше отзад — точно както беше обещал Лорънс. Някъде удари десет часът. Мъжът в шофьорската униформа стоеше до отворената врата. Шапката беше нахлупена ниско над челото му. Той се обърна към хотела — очакваше някого. Адам се вгледа в него, докато онзи се взираше във входа на хотела. Униформата не му прилягаше много добре.

— В автобуса — просъска Адам.

— С контрабаса? Ще ме убият — каза Робин.

— Мен ще убият, ако не побързаш.

Робин се подчини и въпреки неодобрителните подмятания запристъпва тромаво по пътеката между седалките, като закриваше с контрабаса Адам от външни погледи.

Призля му.

Адам се отпусна на седалката до Робин. Сложиха контрабаса помежду си.

— Кой е? — прошепна тя.

— Този в шофьорската униформа.

Робин погледна през прозореца и каза съвсем неуместно:

— Може да е самият дявол, но е хубав.

Адам не вярваше на чутото. Робин се усмихна виновно.

— Всички са тук — извика един мъж отпред. — Проверих два пъти, но има един в повече.

„О, господи — мислеше си Адам, — ще ме изхвърли от автобуса.“

— Брат ми — извика Робин от мястото си. — Ще пътува с нас само донякъде.

— Тогава всичко е наред — каза менажерът и се обърна към шофьора. — Да тръгваме!

— Гледа към автобуса — каза Робин. — Но не мисля, че може да те види. Не, успокой се, пак обърна поглед към хотела.

— Не знаех, че имаш брат — каза менажерът, който незабелязано се беше приближил към тях. Автобусът бавно се измъкваше от площада.

— И аз не знаех до преди малко — измърмори Робин, която още гледаше през прозореца. После се обърна към шефа си. — Забравих да ти спомена, че има вероятност брат ми да е по същото време в Швейцария. Надявам се, няма да има проблеми.

— Всичко е наред — каза менажерът.

— Адам, това е Стивън Грийг. Менажерът на оркестъра, нали съм ти казвала.

Стивън се ръкува с Адам и попита:

— Вие също ли сте музикант?

— Не, честно казано, не можах да се науча да свиря на какъвто и да е инструмент — каза Адам.

— Няма слух — намеси се Робин. — Метнал се е на баща ми. Всъщност той е по рекламата — продължи да се забавлява тя.

— О, наистина ли? В коя компания работите? — запита Стивън.

— В „Пирели“ — каза Адам първата компания, която му дойде наум.

— „Пирели“? Дето правят онези чудесни календари?

— Какво толкова има в тези календари? — попита невинно Робин. — Ако искаш, Адам ще ти вземе един.

— О, великолепно — каза Стивън. — Надявам се, че няма да те затрудни.

— Никак — каза Робин и се наклони заговорнически към Стивън. — Всъщност ще те посветя в една малка семейна тайна — говори се, че Адам скоро ще го изберат в управителния съвет. Най-младият, откакто е основана компанията.

— Впечатляващо — каза менажерът и се вгледа по-отблизо в най-новото попълнение на оркестъра.

— Къде да изпратя календара? — попита Адам.

— О, направо до Кралския симфоничен оркестър. Няма нужда да ти казвам адреса, нали?

Робин се намеси.

— И без съмнение в кафяв плик. Не се безпокой за годината, Адам. Интересуват го голотиите.

— По кое време ще сме във Франкфурт, Стивън? — извика някой отпред.

— Ще ви оставя — каза менажерът. — Благодаря за обещания календар. Робин е права — годината няма значение.

— Кой те научи да фантазираш така? — попита я Адам, когато менажерът се отдалечи.

— Баща ми — каза Робин. — Трябваше да го чуеш в най-добрите му времена — каква класа! Проблемът беше, че майка ми вярваше на всяка негова дума.

— Днес баща ти щеше да се гордее с теб.

— След като разбрахме от какво преживяваш — каза Робин, — може ли да научим следващата точка от дневния ред на най-младия директор на „Пирели“?

Адам се усмихна.

— Опитвам се да разсъждавам като Розенбаум и затова мисля, че ще остане в Женева поне още един, най-много два часа, така че с малко повече късмет ще го изпреваря с петдесет мили.

Той разгърна картата през двете седалки. Проследи с пръст пътя, по който се движеше автобусът.

Робин заговори първа:

— Това означава, че можеш да бъдеш на летището в Цюрих, преди той да те настигне.

— Може би — каза Адам, — но е твърде рисковано. Който и да е Розенбаум — продължи той, пренебрегвайки молбата на Лорънс да бъде предпазлив и да не споделя тайните си с Робин, — знаем със сигурност, че зад него стои професионална организация, така че неговите хора сто на сто отдавна са на летището. Не забравяй, че и швейцарската полиция още ме търси.

— Тогава защо не дойдеш с нас до Франкфурт? — попита Робин. — Не вярвам Стивън да ти създаде неприятности.

— Вече мислих за това, но го отхвърлих като твърде голям риск.

— Защо?

— Защото когато Розенбаум обмисли ситуацията, веднага ще се сети първо за автобуса. А щом открие в каква посока се движим, веднага ще ни последва.

Робин пак погледна картата.

— В такъв случай трябва да решиш кога и къде да слезеш.

— Точно така — прошепна Адам. — Мога да рискувам шестдесет-седемдесет мили, но не и по-далеч.

Робин прекара пръста си по един страничен път.

— Някъде тук — каза тя и посочи малък град на име Солотърн.

— Изглежда на нужното разстояние.

— С какво ще се придвижваш като слезеш от автобуса?

— Нямам голям избор — или ще вървя пеша, или ще опитам на автостоп. Може и да ме качи някой.

— Какъвто ти е късметът, Розенбаум ще е първият, който ще те качи.

— Да, и затова помислих — каза Адам. — Трябва да намеря дълъг участък от пътя, където да мога да наблюдавам на около стотина метра, без мен самия да ме виждат. Така ще стопирам само британски коли или коли с британски номера.

— Научили са те на някои номера в армията — каза Робин. — Но как ще пресечеш границата с твоя паспорт?

— Това е един от многото проблеми, които не съм разрешил.

— Ако продължиш с нас — каза Робин, — този проблем отпада.

— Защо?

— Когато пресичаме граница, винаги броят само пътуващите в автобуса и паспортите им — щом съвпадат, митничарите не си правят труда да проверяват лично всеки. Все пак Кралският симфоничен оркестър е доста известен. Трябва просто да сложа паспорта ти при другите и да придружа менажера.

— Добра идея, но не става. Ако Розенбаум ме настигне, докато съм в автобуса, няма надежда да избягам.

Робин замълча малко и после попита:

— Като слезеш, ще се свържеш ли пак с Лорънс?

— Да. Трябва да му кажа какво стана тази сутрин, защото този, с когото работи, очевидно има пряка връзка с Розенбаум.

— Може ли да е самият Лорънс?

— Никога — каза Адам.

— Лоялността ти е трогателна — каза Робин и се обърна да го погледне, — но всъщност просто не искаш да вярваш, че може да е и Лорънс.

— Какво намекваш?

— Приличаш на майка ми, която не искаше да повярва, че баща ми е лъжец и пияница. Затваряше си очите за малките му слабости. Дори когато той умря от цироза на черния дроб, тя каза само: „Странно за човек, който никога не е пил“.

Адам се замисли за отношенията си с Лорънс и се запита дали е възможно да си приятел с някого от двадесет години, а всъщност изобщо да не го познаваш.

— Просто бъди предпазлив, когато го информираш — посъветва го Робин.

Замълчаха. Адам разглеждаше картата и проследяваше възможните маршрути, след като напусне автобуса, реши да се отправи към немската граница и да стигне до Англия по дългия маршрут от Хамбург или Бремерхавен. Това бе за предпочитане пред по-късия път през Кале или Остенд, за който и други щяха да се сетят.

— Сетих се — каза изведнъж Робин.

— За какво? — попита Адам и вдигна поглед от картата.

— Как да разрешим проблема с паспорта — измърмори тя.

Адам я погледна с надежда.

— Ако ми дадеш паспорта си — обясни тя, — ще го сменя с паспорта на някой от оркестъра, който прилича на теб. Никой няма да забележи нищо особено, докато не се върнем у дома във Великобритания в неделя през нощта.

— Идеята не е лоша, стига да има някой, който поне малко да прилича на мен.

— Да видим какво може да се направи — каза Робин, надигна се и започна да разглежда всеки поотделно. Когато свърши, на лицето й се появи едва забележима усмивка. — Има двама, които приличат малко на теб. Единият е с пет години по-стар, а другият с няколко сантиметра по-нисък, но ще проуча това-онова, докато ти измисляш най-безопасния начин за бягството. Дай ми паспорта си.

Адам й го подаде и проследи как тя отива в предната част на автобуса и сяда до менажера. Той тъкмо обсъждаше с шофьора къде ще е най-удобно да спрат за обед.

— Трябва да проверя нещо в паспорта си — намеси се Робин. — Извинявай, че ти досаждам.

— Не ми досаждаш. Ще го намериш при другите в една пластмасова чантичка под седалката ми — каза той и продължи разговора си с шофьора.

Робин се наведе, започна да рови из паспортите, сякаш че търси своя, извади двата паспорта, които считаше за подходящи, и сравни снимките. Снимката на по-ниския мъж изобщо не приличаше на Адам. Но пък другият можеше да мине въпреки петте години в повече — освен ако митничарите не проучеха внимателно рождената дата. Тя събра паспортите, като мушна този на Адам по средата. После ги сложи обратно в пластмасовата чанта, пъхна я под седалката на менажера и се върна на мястото си.

— Погледни се — каза тя, като подаде чуждия паспорт на Адам.

Той се вгледа в снимката.

— Като изключим мустаците, приликата не е лоша и е най-добрият ми шанс при сегашните обстоятелства. Но какво ще стане, като се върнете в Лондон и открият, че си заменила паспорта ми?

— Ти ще си в Лондон много преди нас — каза Робин. — Така че сложи този паспорт в един плик заедно с календара и го изпрати направо до Кралския симфоничен оркестър, на улица „Уигмор“. Аз ще се погрижа да върнат твоя.

Адам се закле, че ако изобщо се върне в Лондон, ще стане пожизнен абонат на „Приятели на Кралския симфоничен оркестър“.

— Това май решава един от проблемите ти.

— Поне за момента — каза Адам. — Бих искал да си с мен до края на пътуването.

Робин се усмихна.

— Чакат ме Франкфурт, Берлин и Амстердам. Нямам нищо против да се срещна с Розенбаум. Но този път лице в лице.

— Тъкмо може да си намери майстора — каза Адам.

— Мога ли да погледна иконата? — попита Робин, без да обръща внимание на коментара му.

Адам се наведе да вземе шлифера си и извади иконата от вътрешния джоб, като внимателно я закриваше от чужди погледи. Робин се вгледа в очите на Свети Георги и заговори отново:

— Докато лежах будна тази нощ и чаках да ме изнасилиш, непрекъснато се питах за тайната, скрита в тази икона.

— Мислех, че спиш — каза Адам с усмивка. — Всъщност и двамата сме правили едно и също. Както и да е, успя ли да стигнеш до някакъв разумен извод?

— Първо реших, че си падаш по мъже контрабасисти — иначе как щеше да ми устоиш?

— А какво ще кажеш за „Свети Георги и змея“? — ухили се Адам.

— Първо се чудех дали отделните мозаични маски не образуват някакъв код. Но иконата е така великолепно нарисувана, че би трябвало кодът да е нанасян по-късно, а това не изглежда много вероятно.

— Добре измислено, новобранец.

— Ти си новобранец. Така че си мислех дали няма друга картина под горния слой. От училище помня, че Рембранд и Констабъл често са рисували върху картините си — или защото не ги е било грижа за оригинала, или, както при Рембранд, не са им стигали пари за платно.

— Ако случаят е такъв, само специалист може да се занимае с премахването на горния слой.

— Съгласна съм — каза Робин. — Затова отхвърлих и тази възможност. Третото ми предположение е, че коронката отзад на рамката… — Тя обърна иконата и се вгледа в малката сребърна инкрустация. — … означава, че това е оригиналът на Рубльов, както е предположил и експертът. Не е копие, както са те подвели.

— И аз разсъждавах така по време на безсънната нощ — и въпреки че това придава още по-голяма стойност на иконата, едва ли ще може да обясни защо Розенбаум ще убива заради нея, без да подбира.

— Може би и някой друг се нуждае от иконата толкова, колкото и Розенбаум — каза Робин.

— Но кой е той и защо?

— Защото не търсят самата икона, а нещо друго. Нещо скрито вътре или под горния слой боя.

— Първо проверих това — каза самодоволно Адам. — Убеден съм, че дървото не е кухо.

— Не съм съгласна — каза Робин и започна да почуква по дървото, както лекар прислушва гръден кош. — През целия си живот работя с инструменти — гледала съм как ги изработват, свирила съм на тях, дори съм спала с тях. Тази икона не е изцяло плътна, въпреки че един господ знае как мога да го докажа. Ако нещо е скрито вътре, трудно ще бъде открито от лаици като нас.

— Ти си едно малко същество с голямо въображение — каза Адам.

— Логично е — каза тя и му върна иконата. — Ако някога откриеш какво има вътре, кажи ми.

— Щом ми останат пет свободни минути, веднага ще проверя една-две собствени теории — каза Адам и прибра иконата в джоба на шлифера си.

— Още два километра до Солотърн — каза Робин, като показа през прозореца един пътен знак.

Адам се закопча.

— Ще те изпратя — каза тя и двамата тръгнаха по пътеката между седалките.

Адам стигна отпред и попита шофьора на автобуса дали може да спре преди следващото село.

— Разбира се — каза шофьорът, без да поглежда назад.

— Много скоро ни напускате — каза Стивън.

— Налага се — каза Адам. — Благодаря за возенето. Няма да забравя за календара.

Шофьорът спря на първата отбивка, натисна един бутон и хидравличните врати се отвориха.

— Довиждане, Робин — каза Адам и я целуна братски по бузата.

— Довиждане, братче — каза Робин. — Поздрави мама, ако я видиш преди мен.

Адам слезе, а тя се усмихна и му махна. Вратите се затвориха и автобусът продължи към Франкфурт по главния път.

Адам отново беше сам.