Джефри Арчър
Опасно наследство (19)

Деветнадесета глава

Сър Морис вдигна телефона на бюрото си.

— Спешен разговор от Париж, сър — каза секретарката му.

— Благодаря, Теса.

Той слушаше внимателно и си превеждаше наум вълнуващата новина.

— Merci, merci! — каза сър Морис на колегата от френското външно министерство. — Ще се свържем пак с вас, веднага щом направим необходимите приготовления, за да го приберем. Но засега, моля, не го изпускайте от очи. — Сър Морис слушаше известно време мълчаливо, после каза: — Ако носи някакви вещи у себе си, моля, заключете ги на охранявано място.

Секретарката му стенографираше всяка дума от разговора — както бе постъпвала винаги през последните седемнадесет години.

Полицаите му сложиха белезници и го съпроводиха до чакащата кола. После той изведнъж откри, че започват да се държат спокойно, дори приятелски. Натикаха го на задната седалка заедно с прикования към него полицай. Той забеляза, че както отпред, така и отзад, има по една полицейска кола. Два мотоциклета съпровождаха отстрани малката автоколона. Адам се почувства повече като царска особа, отколкото като престъпник, търсен за две убийства и две кражби на коли, който се движи с чужда легитимация. Беше ли възможно някой най-после да е открил, че е невинен?

Щом пристигнаха, веднага му наредиха да изпразни всичките си джобове. Един ръчен часовник, една ябълка, четиридесет лири в пътнически чекове, осем франка и британски паспорт на името на Дъдли Хулм. Полицейският инспектор любезно го помоли да се съблече по бельо. Беше му за втори път днес. Адам се подчини и инспекторът провери внимателно всеки джоб на блейзъра, дори подплатата. Изражението му подсказваше недвусмислено, че не е открил каквото търси.

— Носите ли нещо друго? — попита бавно инспекторът на идеален английски.

„Дяволски глупав въпрос — помисли си Адам. — Сам можеш да видиш.“ И отговори само:

— Не.

Инспекторът провери още веднъж блейзъра, но не откри нищо ново.

— Облечете се — каза рязко той.

Адам си облече ризата, сакото и панталоните, но инспекторът задържа вратовръзката и връзките на обувките му.

— Всичко ще ви бъде върнато, когато ви освободим — обясни той.

Адам кимна и нахлузи обувките си. Хлопаха му. Придружиха го до една малка килия на същия етаж и го заключиха сам. В центъра й имаше малка дървена маса с два дървени стола един срещу друг. В ъгъла забеляза единично легло със стар матрак. Не би оприличил стаята точно на килия, защото не се виждаха решетки дори на единствения малък прозорец.

Съблече сакото си, метна го на стола и се отпусна на леглото. Отчете, че все пак е нещо по-добро от местата, на които беше спал през последните две нощи. Възможно ли беше да са изминали само две нощи, откакто спа в хотелската стая на Робин в Женева?

Минутите летяха, а през това време той стигна само до едно решение — когато се върне инспекторът, да поиска адвокат.

— Как ли е на френски „адвокат“? — попита той на глас.

След около час и половина според Адам най-после се появи един служител с поднос, на който имаше гореща супа, нещо подобно на бифтек с гарнитура, както и чаша, пълна догоре с червено вино. Адам се зачуди дали не са го объркали с някого, или пък дали яде за последен път преди екзекуцията. Последва служителя до вратата.

— Настоявам да говоря с адвокат — каза натъртено Адам, но полицаят само сви рамене.

— Je ne comprends pas Ianglais^[1] — каза той и затвори вратата отвън.

Адам се настани и започна да яде сервираното, благодарен, че французите поднасят добра храна, независимо от обстоятелствата.

Сър Морис им съобщи новината час по-късно и внимателно огледа един по един насядалите около масата. Никога нямаше да свика отдела, ако не беше сигурен, че Адам най-после е в безопасност. Матюс беше все така безразличен, Буш — необичайно мълчалив, а Снел — някак успокоен. Единствено Лорънс изглеждаше доволен.

— Скот е затворен от френските власти — започна сър Морис, — и аз вече се свързах с военното аташе при посолството…

— Полковник Полард — намеси се Лорънс.

— Да, полковник Полард — каза сър Морис, — който е тръгнал с колата на посланика и ще вземе Скот, за да го откара в нашето посолство. Преди няколко минути аташето се обади и потвърди, че полковник Полард е пристигнал. — Сър Морис се обърна към заместника си. — Ще отлетиш довечера за Париж, за да проведеш разпита лично.

— Да, сър — каза Лорънс, погледна шефа си и се усмихна.

Сър Морис кимна. „Безчувствени същества — отчете отново той, като огледа насядалите около масата, — но през следващия половин час положително ще открия кой от тях служи на двама господари.“

— Добре. Не мисля, че сте ми нужни повече днес — каза сър Морис и се надигна от стола си.

Ментор се усмихна, докато сър Морис напускаше стаята; вече беше изпълнил задачата си. Всичко е толкова лесно, стига да можеш да четеш обърнат стенографски запис.

Черният ягуар с дипломатически номера спря пред полицейското управление няколко минути по-рано, отколкото го очакваха.

Движението не било толкова натоварено, както предполагал полковникът. Инспекторът стоеше на стъпалата, докато Полард изскочи от колата. Полицаят погледна знаменцето на Обединеното кралство, което се вееше върху капака на колата, и реши, че цялата работа става доста мелодраматична.

Полард — нисък набит мъж с тъмен костюм с емблема и сгъваем чадър — приличаше досущ на онези англичани, които не променят външния си вид дори когато са в чужбина.

Инспекторът заведе Полард направо в малката стая, където беше затворен Адам.

— Казвам се Полард, полковник Полард. Британски военен аташе тук, в Париж. Съжалявам, че трябваше да понесете тези изпитания, но не можете да си представите колко много проклети документи трябваше да се уредят, докато ви измъкна оттук.

— Разбирам — каза Адам, скочи от леглото и се ръкува с полковника. — И аз самият бях в армията.

— Знам. Кралският уесекски, нали?

Адам кимна с малко повече увереност.

— Все пак проблемът вече е разрешен — продължи полковникът. — Френската полиция ни помогна много и се съгласи да ме придружите до посолството.

Адам погледна към вратовръзката на полковника.

— „Дюк ъв Йоркс“?

— Какво? Разбира се, че не — каза полковникът и опипа ризата си отпред. — „Грийн Джакетс“.

— Да, разбира се — каза Адам, доволен, че са открили грешката му.

— Мисля, че трябва да потегляме, приятелю. Знам, че ще се успокоиш, като разбереш, че няма да те обвинят в нищо.

Полковникът не знаеше колко успокоен наистина се чувстваше Адам.

Инспекторът ги изведе в приемната, където Адам бе идентифициран, подписа се за личните си принадлежности и сложи всичко в джоба си, с изключение на часовника, който постави на китката си, и след това бързо наниза и завърза връзките на обувките си. Не се изненада, че му върнаха паспорта на Дъдли Хулм.

— Да не се мотаем дълго, приятелю — каза полковникът нетърпеливо.

— И аз не го искам — каза Адам. — И аз нямам търпение да изляза оттук, също като вас.

Адам провери връзките на обувките си и последва полковник Полард и инспектора до чакащия ягуар. Чак сега забеляза, че полковникът леко накуцва. Шофьорът му отвори вратата и Адам се засмя.

— Какво смешно има, приятелю? — попита полковникът.

— Нищо. Просто се сетих, че шофьорът, който за последен път ми предложи услугите си, не беше така приятелски настроен.

Адам се качи отзад, полковникът седна до него.

— В посолството — каза Полард и колата рязко потегли.

Адам ужасено се втренчи в преобърнатото британско флагче.