Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Matter of Honour, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Опасно наследство

Английска.

ИК „Бард“ ООД, София, 2005

Коректор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-584-036-4

История

  1. — Добавяне

Десета глава

Старецът се нареди в края на опашката за такси. Трудно можеше да се определи възрастта му — изглеждаше съвсем немощен и прегърбен. Голямото палто, което беше по-старо дори от притежателя си, стигаше почти до земята, а от ръкавите се подаваха пръстите му в сиви вълнени ръкавици. С едната ръка държеше здраво малко черно кожено куфарче с инициали Е. Р. — толкова извехтяло, че сигурно бе принадлежало на дядо му. Човек трябваше да се наведе или да е много нисък, за да види лицето на стареца — на него се открояваше нос, на който би завидял дори Сирано дьо Бержерак. Той се тътреше бавно надолу, докато дойде редът му да се качи. Направи го толкова бавно, че шофьорът вече барабанеше с пръсти по кормилото, когато пътникът му каза с гърлен глас, че иска да го закарат до банката „Симон и сие“. Шофьорът потегли, без да задава други въпроси.

Швейцарските таксиметрови шофьори знаят пътя до банките така добре, както лондонските им събратя намират винаги театрите, а жълтите таксита в Ню Йорк — който и да е бар в западната част. Когато стигнаха, старецът дълго пробира с кои монети да плати. После се измъкна бавно и застана на тротоара, впил поглед в мраморната сграда. Солидността й го караше да се чувства в безопасност. Тъкмо се канеше да бутне вратата, когато мъж в елегантна синя униформа му я отвори.

— Дошъл съм да се срещна… — започна старецът на неестествен немски, но портиерът му посочи момичето зад рецепцията.

Той се дотътри при нея и повтори.

— Дошъл съм да се срещна с господин Домие. Казвам се Емануел Розенбаум.

— Имате ли уговорена среща? — попита тя.

— Боя се, че не.

— Хер Домие в момента е на заседание — каза момичето, — но ще видя дали мога да открия някой друг от ръководството. — След кратък телефонен разговор на немски тя продължи: — Бихте ли взели асансьора до третия етаж?

Господин Розенбаум кимна неохотно, но направи каквото му казаха. Щом излезе от асансьора, още преди вратите зад гърба му да се затворят, го посрещна друга млада жена, която го помоли да бъде така любезен да почака и го въведе в една стая с два стола. Приличаше на гардероб.

Мина известно време, без никой да дойде. Накрая се появи едно момче и старецът не можа да скрие изненадата си от възрастта му.

— Аз съм Велхерд Прегер — каза младият мъж, — съдружник на банката.

— Седнете, седнете — каза господин Розенбаум. — Трудно ми е да си вдигам главата, за да ви гледам.

Младият съдружник седна.

— Казвам се Емануел Розенбаум. Оставих при вас пакет през 1938 година и сега се върнах да го взема.

— Да, разбира се — каза младият мъж вече с друг тон. — Имате ли някакво доказателство за самоличност или някакъв документ от банката?

— О, да — беше отговорът и старият мъж подаде паспорта си и една разписка, толкова пъти сгъвана и разгъвана, че беше почти на парчета.

Младият мъж проучи внимателно двата документа. Паспортът беше израелски. Всичко изглеждаше наред. Банковата квитанция също се оказа автентична, въпреки че беше издадена в годините на раждането му.

— Мога ли да ви оставя за момент, сър?

— Разбира се — каза старецът. — След двадесет и осем години мисля, че мога да почакам още няколко минути.

Малко след като господин Прегер излезе, жената се върна и покани господин Розенбаум да се премести в друга стая. Този път тя беше по-голяма и удобно мебелирана.

След минути младежът се върна с още един мъж, когото представи като хер Домие.

— Не мисля, че сме се срещали, господин Розенбаум — каза директорът любезно. — Трябва да сте били клиент на баща ми.

— Не, не — каза господин Розенбаум. — Бях клиент на дядо ви Хелмут.

В погледа на господин Домие се четеше уважение.

— Видях само веднъж баща ви и с тъга научих за преждевременната му смърт — добави Розенбаум. — Той беше винаги толкова мил. Вие не носите като него роза в ревера си.

— Не, сър, просто малко непокорство.

Розенбаум направи опит да се засмее, но само се покашля.

— Бих искал да знам дали имате друго доказателство за самоличност, освен паспорта си — попита любезно хер Домие.

Емануел Розенбаум вдигна глава и като изгледа уморено хер Домие, обърна китката си. На вътрешната й страна беше татуиран номерът 712910.

— Извинявам се — каза Домие, очевидно притеснен. — Ще ми отнеме само няколко минути да донеса касетката ви, ако бъдете така любезен да почакате.

Господин Розенбаум само премигна, сякаш твърде уморен да кимне в съгласие. Двамата мъже го оставиха сам. Малко по-късно се върнаха с плоска метална касета и я поставиха на масата в центъра на стаята. Хер Домие отвори горната ключалка — другият съдружник служеше за свидетел — подаде ключа на Розенбаум и каза:

— Сега ще ви оставим сам, сър. Натиснете копчето от долната страна на масата, когато пожелаете да се върнем.

— Благодаря — каза Розенбаум и изчака да се затвори вратата зад тях.

Превъртя ключа и вдигна капака. Вътре имаше пакет с форма на картина с размери четиридесет и пет на тридесет, завит в муселин и здраво овързан. Розенбаум сложи внимателно пакета в стария си куфар. После затвори касетата и я заключи. Натисна бутона под масата и господин Домие и младият съдружник се върнаха след секунди.

— Надявам се всичко да е както сте го оставили, хер Розенбаум — каза директорът. — Доста време е минало все пак.

— Да, благодаря ви. — Този път старият джентълмен успя да кимне.

— Мога ли да спомена нещо, което няма голямо значение? — попита хер Домие.

— Моля.

— Имате ли намерение да продължите използването на касетата? Средствата, които оставихте за покриване на разноските, наскоро се изчерпаха.

— Не, не се нуждая повече от нея.

— Просто имаше малка такса, останала неизплатена. Но при тези обстоятелства ще сме щастливи да се откажем от нея.

— Много любезно от ваша страна.

Хер Домие се поклони. Младши съдружникът придружи клиента до входа, помогна му да се качи в такси и нареди на шофьора да закара господин Розенбаум до летище Цюрих.

На летището старецът загуби доста време да стигне до гишето за контрол при заминаване, защото се страхуваше от ескалатора. Сега куфарът му беше доста тежък и той трудно се справяше със стъпалата.

На гишето той представи билета си за проверка и се зарадва, че фоайето за пътници е почти празно. Дотътри се до ъгъла и се отпусна на удобното кресло. Огледа се и се увери, че другите пътници във фоайето не го виждат.

Натисна малките копчета на стария куфар и пружините щракнаха. Той отвори капака, извади пакета и го задържа до гърдите си. Пръстите му се бориха известно време с възлите, докато ги разглобят. Господин Розенбаум махна муселина, за да провери наградата си и се втренчи в шедьовъра. Беше „Жълти ниви и кипариси“ на Ван Гог, за която той нямаше как да знае, че липсва от Виенската национална галерия от 1938.

Емануел Розенбаум изпсува, което съвсем не подхождаше на ролята му. После опакова внимателно картината и я върна в куфара. Отиде бавно до гишето за вътрешни полети и помоли да му запазят билет за първия възможен самолет до Женева. С малко късмет все още можеше да се добере до „Роже и сие“ преди да затворят.

 

 

Самолетът „Виконт“ на Британските авиолинии се приземи на летище Женева в единадесет и двадесет и пет сутринта, местно време, с няколко минути закъснение. Стюардесата посъветва пътниците да преместят часовниците си един час напред по централното европейско време.

— Идеално — каза Адам. — Ще бъдем в Женева навреме за обяд, посещение в банката и после ще се върнем на летището за самолета в пет и пет.

— Гледаш на всичко това като военно учение — засмя се Хайди.

— Освен последната част — каза Адам.

— Последната част? — запита тя.

— Празничната ни вечеря.

— Без съмнение отново в „Челси Китчън“.

— Грешиш — каза Адам. — Запазил съм маса за двама, осем часа, в „Кок д’ор“, точно след Пикадили.

— Рибата е още в морето, а слагаш тигана на огъня, нали? — каза Хайди.

— О, много смешно! — каза Адам.

— Смешно? Не разбирам.

— Ще ти обясня по време на вечерята.

— Надявам се да не успеем — каза Хайди.

— Защо? — попита Адам.

— Защото утре ме очаква единствено касата на щанда в немския супермаркет.

— Не е толкова лошо в сравнение с тренировката ми при старши сержанта в десет — въздъхна Адам. — А след десет ще лежа по гръб и ще съжалявам, че съм напуснал Женева.

— Това ще ти помогне да го нокаутираш — каза Хайди. — Тогава, може би, да останем тук — добави тя и го хвана под ръка.

Адам се наведе и я целуна нежно по бузата.

Подвижната стълба се прилепи до самолета. Навън ръмеше. Адам разкопча шлифера си и се опита да загърне Хайди, докато изтичаха по настилката пред аерогарата към залата за митнически контрол.

— Добре че го взех — каза той.

— Повече прилича на палатка, отколкото на шлифер — каза тя.

— От армията ми е — увери я той и разгърна пешовете. — Побира карти, компаси, дори комплект за нощувка.

— Адам, сега е лято и ние просто ще се разхождаме из Женева. Не сме се загубили в тъмна гора посред зима.

Той се засмя.

— Ще ти припомня тези подигравки винаги, когато завали.

Автобусът, който пътуваше от града до летището и обратно, стигна в Женева само за двадесет минути. Минаха през предградията и стигнаха великолепното спокойно езеро, заобиколено като гнездо от хълмовете, продължиха покрай брега и накрая спряха срещу масивен фонтан, чиято струя се извисяваше поне на сто метра.

— Започвам да се чувствам като туристка — каза Хайди, когато слязоха и с удоволствие откриха, че лекият дъжд е престанал.

И двамата бяха впечатлени от чистотата на града — вървяха по широкия тротоар, без да забележат следи от боклук. От другата страна на пътя се виждаха безброй спретнати хотели, магазини и банки и не можеше да се каже кои преобладават.

— Първо трябва да открием къде е нашата банка, за да обядваме наблизо, преди да вземем плячката.

— И как един военен би се справил с тази трудна задача? — попита Хайди.

— Много просто. Отбиваме се в първата срещната банка и ги молим да ни упътят до „Роже и сие“.

— Обзалагам се, че като момче си бил отличник.

Адам избухна в смях.

— Толкова ли съм зле?

— По-лошо — каза Хайди. — Ти олицетворяваш представата на обикновения германец за идеалния английски джентълмен.

Адам се обърна, докосна нежно косата й и се наведе да я целуне по устните.

Хайди веднага забеляза, че са обект на внимание от страна на минувачите.

— Мисля, че швейцарците не одобряват подобни неща на публично място — каза тя. — Всъщност казвали са ми, че някои не ги одобряват и насаме.

— Искаш ли да отида и да целуна онази противна бабка, която още ни гледа гневно?

— Не го прави, Адам, можеш да се превърнеш в жаба. Сега нека осъществим плана ти за акцията — каза тя и посочи Националната банка на отсрещния тротоар.

Пресякоха шосето и Хайди попита портиера как се стига до „Роже и сие“. После според указанията му продължиха към центъра, като се полюбуваха още веднъж на величествения едноструен фонтан.

Не беше лесно да се открие „Роже и сие“ и те минаха два пъти покрай нея, преди Хайди да забележи дискретния знак, изваян в камъка до високата врата от ковано желязо и шлифовано стъкло.

— Изглежда внушителна, дори затворена — каза Адам.

— А ти какво очакваше — малък клон в провинцията? Знам, че англичаните не обичат да го признават, но центърът на световното банково дело е тук.

— Нека намерим ресторант, преди да сме развалили сърдечното си разбирателство.

Тръгнаха към фонтана и понеже слънцето проблясваше между облаците, избраха едно кафене на тротоара с изглед към езерото. Поръчаха сирене и си поделиха половин бутилка бяло вино. Адам така се наслаждаваше на присъствието на Хайди, че започна да й разказва истории от годините си в армията. Наложи се тя да го спре и да отбележи, че е почти два часът. Той неохотно поиска сметката.

— Дойде време да открием дали Царската икона наистина съществува — каза той.

Върнаха се до входа на банката. Адам бутна тежката врата, влезе и се заоглежда в мрачното фоайе.

— Ей там — каза Хайди и посочи една жена зад някакво бюро.

— Добър ден. Казвам се Адам Скот. Дошъл съм да взема нещо, което ми е оставено в завещание.

Жената се усмихна и попита с едва забележим акцент:

— Имате ли определена среща?

— Не — каза Адам. — Не се досетих, че ще е необходимо.

— Сигурна съм, че ще се уреди — каза дамата, вдигна телефона, избра едноцифрен номер и проведе кратък разговор на френски. После затвори телефона и ги помоли да се качат на четвъртия етаж.

Когато излязоха от асансьора, Адам се изненада, че го посрещна мъж на неговата възраст.

— Добър ден, казвам се Пиер Неф и съм съдружник в банката — каза младият мъж на перфектен английски.

— Предупредих те, че ще съм излишна — прошепна Хайди.

— Не бързай — отговори Адам. — Дори не сме започнали да излагаме проблема си.

Господин Неф ги отведе в малка, елегантно мебелирана стая.

— Спокойно бих могъл да се настаня тук — каза Адам докато събличаше шлифера си.

— Нашето желание е клиентите ни да се чувстват като у дома си — каза господин Неф снизходително.

— Очевидно не сте виждали моя дом — каза Адам.

Господин Неф не се засмя и вместо отговор попита:

— С какво мога да ви помогна?

— Баща ми почина миналия месец — започна Адам — и ми остави в завещанието си квитанция за нещо, което е при вас на съхранение от 1938 година. Това е подарък, даден му от ваш клиент. — Адам се поколеба. — Някой си господин Емануел Розенбаум.

— Имате ли някакви документи относно този подарък? — попита господин Неф.

— О, да — каза Адам, бръкна във вътрешния джоб на шлифера си и подаде квитанцията от „Роже и сие“ на младия банкер.

Господин Неф я разгледа и кимна:

— Може ли да видя паспорта ви, господин Скот?

— Разбира се — каза Адам и пак бръкна в шлифера си.

— Извинете ме за момент — надигна се господин Неф и ги остави сами.

— Какво мислиш, че правят сега? — попита Хайди.

— Първо, проверяват дали иконата е още при тях, и второ, дали квитанцията ми е автентична. 1938-а е била доста отдавна, нали?

Минутите отлитаха и Адам се почувства разочарован, после потиснат и накрая реши, че всичко ще е просто загуба на време.

— Винаги можеш да свалиш една от картините от стената и да я сложиш в шлифера си — пошегува се Хайди. — Сигурна съм, че ще вземеш добри пари в Лондон. Може би дори повече, отколкото за обичната ти икона.

— Твърде късно — каза Адам, тъй като господин Неф се появи отново с още един банкер, когото представи като господин Роже.

— Добър ден — каза господин Роже. — Съжалявам, че баща ми няма да се срещне с вас, господин Скот, но е в Чикаго по работа. — Той се ръкува с Адам и Хайди. — В архива имаше писмо от господин Розенбаум, в което той дава ясни разпореждания към банката кутията да не се отваря от никой друг, освен… — Той погледна към листа, който бе донесъл, освен от полковник Джералд Скот, носител на Орден за особени заслуги, кавалер на Ордена на Британската империя IV степен, и носител на Кръст за храброст.

— Баща ми — каза Адам. — Но както обясних на господин Неф, той почина миналия месец и ми остави в завещанието си пазеното от вас.

— Мога да приема думите ви — каза господин Роже, — ако видя копие от смъртния акт и от самото завещание.

Адам се усмихна на собствената си предвидливост и още веднъж бръкна в шлифера си, за да намери големия кафяв плик, на който напречно с едри черни букви бяха напечатани думите „Холбрук, Холбрук и Гаскойн“. Извади копията от смъртния акт, от завещанието и едно писмо с надпис „Да послужи, където трябва“ и ги подаде на господин Роже, който прочете бавно трите документа и ги подаде на колегата си. Той също ги прочете и пошепна нещо на господин Роже.

— Имате ли нещо против да се обадим на господин Холбрук във ваше присъствие? — попита господин Роже.

— Не — каза Адам. — Но трябва да ви предупредя, че той е доста темерутест.

— Темерутест? — каза банкерът. — Тази дума не ми е известна, но мисля, че долавям значението й. — После се обърна и каза нещо на господин Неф, който незабавно напусна стаята и се върна след минута с регистъра на Английското дружество на юристите от 1966.

Докато господин Роже проверяваше дали телефонният номер и адресът от годишника съвпадат с тези върху писмото, Адам седеше, впечатлен от акуратността на банката.

— Не мисля, че ще е необходимо да се обаждаме на господин Холбрук — каза господин Роже, — но има още един малък проблем, господин Скот.

— Какъв? — попита нервно Адам.

— Сумата, която господин Розенбаум остави за покриване на разходите по съхранението, е превишена. Според правилата на банката сметката трябва да се уреди, преди да се отвори касетата.

Пулсът на Адам се повиши — ами ако нямаше достатъчно пари, за да покрие евентуалната сума?

— Дългът по сметката е само сто и двадесет франка — продължи господин Роже, — което е таксата за съхранение през последните две години, откакто депозитът на господин Розенбаум се изчерпа.

Адам въздъхна с облекчение, извади портфейла си, подписа пътнически чек и го подаде.

— И накрая — каза господин Роже и му подаде някакъв лист — трябва да подпишете формуляр за освобождаване на банката от отговорност.

Формулярът се състоеше от безброй ситно напечатани на френски език параграфи. Адам само го погледна и го прехвърли на Хайди, която внимателно зачете всеки отделен параграф. През това време господин Роже обясни на Адам, че ставало дума за стандартен документ, който освобождава банката от каквато и да е било отговорност, отнасяща се до съдържанието на касетата или до законността на иска, който Адам бе предявил.

Хайди вдигна поглед и кимна в знак на съгласие. Адам сложи подписа си със заврънкулки на определеното с точици място.

— Отлично — каза банкерът. — Сега остава да донесем само вашата кутия.

— Предполагам, че може да е празна — каза Адам, след като отново ги оставиха сами.

— А може да е претъпкана със златни испански монети, песимисте — каза Хайди.

Двамата мъже се върнаха след няколко минути. Господин Неф носеше плоска метална кутия.

Адам се разочарова от скромния й размер, но не показа чувствата си. Господин Роже отвори горната ключалка с банков ключ и после подаде на Адам малък избелял плик с восъчен печат, върху който личаха подписи.

— Всичко в кутията ви принадлежи, господин Скот. Когато свършите, бъдете така любезен да ни се обадите. Дотогава ние ще останем навън в коридора.

Двамата швейцарци напуснаха стаята.

— По-бързо де — каза Хайди. — Не мога да чакам.

Адам отвори плика и от него изпадна ключ. Ключалката заяде, после щракна и Адам вдигна капака. Вътре имаше малък плосък пакет, загърнат в муселин и овързан здраво с канап. Възлите не се поддаваха, така че нетърпеливият Адам скъса канапа и бавно махна муселина.

Двамата се втренчиха в шедьовъра с невярващи очи. Красотата на златистото, червеното и синьото спря дъха им. Не бяха очаквали иконата да е толкова поразителна. Свети Георги се извисяваше над змея с огромен меч и тъкмо го бе забил в сърцето на звяра. Тъмночервеният огън, бълван от устата на змея, беше в поразителен контраст със златното наметало, което обгръщаше светеца.

— Великолепна е — каза Хайди, възвърнала способността си да говори.

Адам продължаваше да държи иконата.

— Кажи нещо — подкани го Хайди.

— Бих желал баща ми да я бе видял — може би това би променило целия му живот.

— Не забравяй, че неговото желание е било тя да промени твоя — каза Хайди.

Адам обърна иконата и видя отзад малка сребърна корона, поставена в дървото. Втренчи се в нея, като се опитваше да си припомни какво означаваше това според думите на господин Седжуик от „Сотби“.

— Бих желал баща ми да е отворил писмото — каза Адам, като обърна иконата и още веднъж се възхити от триумфа на Свети Георги. — Защото по право тя е негова.

Хайди провери дали в кутията не е останало нещо. После пусна капака, Адам заключи, обви муселина около шедьовъра, завърза го здраво и пусна малката икона във вътрешния джоб на шлифера си.

Хайди се усмихна.

— Знаех, че ще можеш да докажеш необходимостта от шлифера си, дори да не вали.

Адам отиде до вратата и я отвори. Двамата банкери незабавно влязоха при тях.

— Надявам се, че намерихте обещаното — каза господин Роже.

— Да, но кутията няма да ми е нужна вече — каза Адам и върна ключа.

— Както желаете — каза господин Роже и се поклони, — а ето рестото от пътническия ви чек, сър. — Той подаде на Адам няколко швейцарски банкноти. — Извинете ме, но ще трябва да се сбогувам с вас. Господин Неф ще ви изпрати.

Той се ръкува с Адам, поклони се леко на Хайди и добави с лека усмивка:

— Надявам се, че не ни намирате твърде темерутести.

Двамата се засмяха.

— Надявам се, че ще прекарате добре в нашия град — каза господин Неф, докато асансьорът плавно слизаше надолу.

— Престоят ни ще е кратък — каза Адам. — Трябва да сме на летището след по-малко от час.

Асансьорът спря и господин Неф придружи Адам и Хайди през фоайето. Отвориха им вратата, но двамата се отдръпнаха, за да позволят на някакъв старец да премине бавно покрай тях. Въпреки че повечето хора биха се вгледали в носа му, Адам бе впечатлен от пронизващия му поглед.

 

 

— Той е в Чикаго в момента, сър, но ще видя дали синът му може да ви приеме. За кого да му съобщя?

— Емануел Розенбаум.

Жената вдигна телефона и проведе разговор на френски. После затвори и попита:

— Бихте ли се качили до четвъртия етаж, господин Розенбаум?

Още веднъж трябваше да вземе страховития асансьор и още веднъж едва успя да излезе, преди огромните му челюсти да го сграбчат. Друга жена на средна възраст го придружи до чакалнята. Той любезно отказа предложеното кафе, като потупа с дясната ръка по сърцето си.

— Господин Роже ще дойде всеки момент — увери го тя.

Не му се наложи да чака дълго. Господин Роже се появи усмихнат.

— Много се радвам, че мога да се запозная с вас лично, господин Розенбаум, но се боя, че току-що изпуснахте господин Скот.

— Господин Скот? — изрече изненадано старецът.

— Да, той замина само преди няколко минути, но ние спазихме указанията от писмото ви.

— Моето писмо? — каза господин Розенбаум.

— Да — каза банкерът, отвори за втори път папката, небутвана повече от двадесет години и подаде писмото на стареца.

Емануел Розенбаум извади очила от вътрешния си джоб, отвори ги бавно и зачете познатия почерк. Буквите бяха изписани отривисто, с плътно черно мастило.

Форстхаус Харот

Амсберг 14

Фосвинел

Захсен

Германия

12 септември 1946 г.

Уважаеми господин Роже,

Оставил съм на съхранение при вас малка икона на „Свети Георги и змея“ в 718. Прехвърлям притежанието си върху тази икона на офицера от Британската армия полковник Джералд Скот, носител на Орден за особени заслуги, кавалер на Ордена на Британската империя IV степен и на Кръст за храброст. Ако полковник Скот дойде и поиска иконата, нека незабавно получи моя ключ.

Предварително благодаря за съдействието.

Съжалявам, че никога не сме се срещали лично.

Искрено ваш

Емануел Розенбаум

— И казвате, че полковник Скот е дошъл да вземе съдържанието на касетата точно днес?

— Не, не, мосю Розенбаум. Полковникът е починал наскоро и е завещал съдържащото се в касетата на сина си, Адам Скот. Мосю Неф и аз проверихме всички документи, включително смъртния акт и завещанието, и у нас не остана съмнение, че са автентични и всичко е както трябва. Той притежаваше и вашата квитанция. — Младият банкер се поколеба. — Надявам се, че сме постъпили правилно, мосю Розенбаум?

— Разбира се — каза старецът. — Дойдох само да проверя дали желанието ми е изпълнено.

Господин Роже се усмихна с облекчение.

— Би трябвало да отбележа, че сметката ви има малък дефицит.

— Какво ви дължа? — попита старецът и започна да бърка в горния си джоб.

— Нищо — каза мосю Роже. — Абсолютно нищо. Мосю Скот се разплати с нас.

— Значи имам дълг към господин Скот. Можете ли да ми кажете сумата?

— Сто и двадесет франка — каза мосю Роже.

— Трябва веднага да ги върна — възкликна старецът. — Случайно да имате адрес, на който да се свържа с него?

— Съжалявам, не мога да ви помогна по този въпрос.

Неф докосна лакътя на мосю Роже и после му пошепна нещо на ухото.

— А, да — каза Роже. — Господин Скот веднага се връща в Англия и трябвало да се регистрира на летището в Женева до пет часа.

Старецът се надигна.

— Много ми помогнахте, господа, няма да ви отнемам повече време.

 

 

— Полетът е БЕ 171, а местата ви са 14А и Б — каза мъжът зад гишето. — Самолетът излита навреме, така че след около двадесет минути трябва да сте при изход номер девет.

— Благодаря — каза Адам.

— Имате ли багаж за регистриране?

— Не — каза Адам. — Прекарахме само един ден в Женева.

— Приятно пътуване, сър — каза мъжът и им подаде бордните карти.

Адам и Хайди се отправиха към ескалатора, който щеше да ги отведе до фоайето за заминаващи пътници.

— Останали са ми седемстотин и седемдесет швейцарски франка — каза Адам, като прехвърляше някакви банкноти — и докато сме тук, трябва да купя на майка си кутия хубави ликьорени бонбони. Като момче винаги й подарявах за Коледа малка кутия. Заклех се, когато порасна и дойда някога в Швейцария, да й купя най-хубавите бонбони, които съществуват.

Хайди посочи един щанд, където бяха изложени ред върху ред богато украсени кутии. Адам отиде и избра голяма кутия бонбони „Линдт“ в златна опаковка. Продавачката ги уви като за подарък и ги сложи в торбичка.

— Защо се мръщиш? — попита Адам, като взе рестото си.

— Тя ми напомни, че утре сутринта трябва да съм зад касата — каза Хайди.

— Е, имаме поне „Кок д’ор“ като перспектива тази вечер — каза Адам и погледна часовника си. — Сега нямаме друга работа, освен да вземем малко вино от безмитния.

— Искам да намеря брой на „Дер Шпигел“, преди да минем през митницата.

— Чудесно — каза Адам. — Да видим на павилиона там в ъгъла.

„Повикване за господин Адам Скот. Моля, Адам Скот да се върне на гише БЕА на първия етаж“ — гърмеше уредбата.

Адам и Хайди се спогледаха.

— Може да са ни дали погрешни места — сви рамене Адам. — Хайде да се върнем и ще видим.

Слязоха долу и отидоха при човека, който им беше дал бордните карти.

— Мисля, че вие ме повикахте — каза Адам. — Името ми е Скот.

— О, да — каза служителят. — Има спешно съобщение за вас. — И той прочете от тефтерчето пред себе си. — „Моля, обадете се на мосю Роже в «Роже и сие» — Женева 271279“. — Откъсна листа и го подаде на Адам.

— Телефонът е ей там, в ъгъла зад гишето на КЛМ, ще ви трябват двадесет сантима.

— Благодаря — каза Адам, вгледан в бележката, но от нея не разбираше защо господин Роже ще иска да говори с него.

— Чудя се какво може да иска? — попита Хайди. — Малко е късно да си връща иконата.

— Има само един начин да разбера — каза Адам и й подаде найлоновата торбичка. — Подръж я, ще се върна след минута…

— Ще се опитам да си взема списанието, ако открия павилион за вестници на този етаж — каза Хайди и взе ярката торбичка с шоколадовите бонбони.

— Добре — каза Адам. — Ще се срещнем тук след няколко минути.

— Господин Роже ме е търсил по телефона — каза Адам, без да се мъчи да говори на френски.

— Да, сър. За кого да съобщя? — веднага премина на английски телефонистката.

— Адам Скот.

— Момент, сър.

Адам се извърна да види дали Хайди се е върнала до гишето на Британските авиолинии и понеже я нямаше, помисли, че още търси вестник. Тогава забеляза един старец, който пресичаше бавно залата. Можеше да се закълне, че вече го е виждал някъде.

— Господин Скот?

Адам залепи ухо до слушалката.

— Да, аз съм. Мосю Роже, търсили сте ме по телефона.

— Търсил съм ви по телефона? — каза озадачено банкерът. — Не разбирам.

— Имаше съобщение на гишето на Британските авиолинии. Трябвало спешно да ви телефонирам.

— Сигурно има някаква грешка. Не съм оставял съобщение. Но щом се обаждате, може би ще ви е интересно да узнаете, че точно когато си тръгвахте, ни посети господин Розенбаум.

— Емануел Розенбаум? Но аз мислех, че той е…

 

 

— Бихте ли ми помогнали, госпожице?

Хайди погледна стареца, който я бе заговорил на английски със силен средноевропейски акцент. Учуди се защо е толкова сигурен, че тя знае английски, но реши, че е избрал този език като най-подходящ за общуване.

— Опитвам се да намеря такси и вече закъснявам, но се боя, че не виждам както преди.

Хайди остави броя на „Дер Шпигел“ на рафта и каза:

— Те са веднага след двойната врата в центъра. Ще ви заведа.

— Много сте любезна — каза той. — Надявам се, че не ви затруднявам много.

— Няма нищо — каза Хайди, хвана стареца под ръка и го поведе към вратата с надпис „Taxi et Autos“.

 

 

— Сигурен ли сте, че е Розенбаум? — попита Адам нетърпеливо.

— Сигурен съм — отговори банкерът.

— И остана доволен, че съм взел иконата?

— О, да. Не е това проблемът. Единствената му грижа беше да ви върне сто и двадесетте франка. Мисля, че може би е опитал да се свърже с вас.

— Моля всички пътници на БЕА да се явят на изход номер девет — чу се по уредбата.

— Трябва да тръгвам — каза Адам. — Самолетът ми излита след няколко минути.

— Приятно пътуване — каза банкерът.

— Благодаря, мосю Роже — каза Адам и остави слушалката.

Обърна се към гишето на БЕА и с изненада откри, че Хайди още не се е върнала. Очите му зашариха с надежда да открие павилиона за вестници — помисли си, че тя не е чула съобщението за заминаване.

Изведнъж я мярна да излиза през двойната врата — помагаше на стареца, когото бе видял преди малко.

Адам извика и ускори крачка. Нещо не беше наред. Стигна автоматичната врата и трябваше да спре, докато тя се плъзна обратно. Виждаше как Хайди отваря вратата на едно такси, за да помогне на стареца да се качи.

— Хайди! — извика той.

Старият джентълмен неочаквано се обърна и Адам още веднъж се оказа срещу мъжа, когото — можеше да се закълне — беше видял в банката.

— Господин Розенбаум? — запита той.

Тогава само с едно бързо и силно движение, което изненада Адам, старецът блъсна Хайди на задната седалка, скочи до нея и затръшна вратата, а после изкрещя:

— Тръгвайте бързо!

За миг Адам се вцепени, после се спусна към таксито. Успя само да докосне ръчката на вратата, докато колата се отделяше от бордюра.

Бързото потегляне тласна Адам към тротоара, но той успя да види вцепененото лице на Хайди. Втренчи се в номера на заминаващата кола, но успя да запомни част от него: ЖЕ 712 — и че е син мерцедес. Отчаяно се огледа за такси, но имаше само едно, в което слагаха багаж.

Един фолксваген костенурка спря от другата страна на паркинга. От шофьорското място слезе някаква жена и мина отпред да отвори багажника. От другата врата слезе мъж, отиде при нея и извади един куфар. Жената хлопна капака.

Двамата се прегърнаха на бордюра. Адам пресече тичешком улицата, дръпна дясната врата на фолксвагена и скочи вътре, прехвърли се на шофьорското място. Ключът беше на стартера. Той го завъртя, включи на скорост, натисна газта и рязко потегли назад. Мъжът и жената не вярваха на очите си. Адам тласна лоста на скоростите от заден ход там, където смяташе, че е първа. Колата обърна бавно, но все пак успя да избяга от мъжа, втурнал се да го преследва. „Това трябва да е трета“ — помисли Адам и бутна лоста надолу, без да откъсва очи от знаците към центъра на Женева.

До първото кръстовище свикна със скоростите, но трябваше да внимава дали се движи в дясната страна на шосето. „ЖЕ 712… ЖЕ 712“ — повтаряше си непрекъснато той, за да е сигурен, че се е запечатало в паметта му. Гледаше за номера и пътниците във всяко синьо такси. Видя поне дузина сини и се зачуди дали таксито с Хайди не се е отбило от магистралата в някой второстепенен път. Натисна още по-силно газта — 90, 100, 110, 120 километра в час. Изпревари още три таксита, но от Хайди нямаше и следа.

Внезапно видя един мерцедес доста напред в страничното платно — движеше се със запалени фарове и превишена скорост. Адам беше сигурен, че фолксвагенът е достатъчно мощен да настигне мерцедеса, особено ако е с дизелов двигател. Метър след метър започна да скъсява дистанцията. Чудеше се защо старецът ще отвлича Хайди. Можеше ли да е Розенбаум? Но нали той желаеше Адам да задържи иконата… или само така го бе уверил банкерът? И в двете предположения нямаше смисъл и той продължи напред, като се чудеше дали в следващия миг няма да се събуди.

За жалост не беше сън и когато стигнаха предградията, Адам продължаваше да следи внимателно маршрута на таксито. Само три коли ги разделяха до следващата пресечка. „Червен светофар, трябва ми червен светофар“ — крещеше мислено Адам, но първите три светофара в града бяха все на зелено. И когато накрая един стана червен, пред него се изпречи камионетка и го отдалечи от предполагаемата кола. Адам изпсува, изскочи на платното и се втурна към таксито, но преди да го стигне, светна пак зелено и мерцедесът бързо потегли. Адам се върна тичешком при фолксвагена и едва успя да пресече кръстовището на зелено.

Идеята му да слезе от колата му струваше няколко решаващи секунди и когато се вгледа нетърпеливо през стъклото, видя таксито да се мярка далече напред.

Стигнаха „Авеню ви Франс“, която минаваше покрай западната страна на езерото, и двете коли се запровираха между превозните средства. Неочаквано мерцедесът зави наляво и пое по малък хълм. Адам изви кормилото, за да го последва, и навлезе в другото платно, като на сантиметри избегна една пощенска камионетка, лъкатушеща срещу него. Наблюдаваше внимателно таксито, което зави отново наляво, и за да не го загуби, изскочи толкова рязко пред един автобус, че шофьорът бе принуден да натисне спирачки. Няколко пътници, отхвръкнали от седалките, размахаха гневно юмруци. Шофьорът натисна клаксона. Таксито беше вече на неколкостотин метра. Адам започва да скъсява разстоянието, но неочаквано мерцедесът сви към тротоара и рязко спря. През следващите няколко секунди нищо не се случи. Адам се промъкна между колите и спря точно зад таксито. Изскочи от фолксвагена и се втурна към него. В този момент старецът внезапно изскочи от другата страна и хукна нагоре по една странична улица. Носеше найлоновата торбичка от летището и малък куфар.

Адам дръпна задната врата и се втренчи в неподвижното красиво момиче.

— Добре ли си, добре ли си? — завика той, разбрал неочаквано колкото много означава то за него.

Хайди не помръдна и не отговори. Адам обгърна раменете й, вгледа се в очите й, но не получи отговор. Загали я по косата и главата и неочаквано се отпусна на рамото му, сякаш Хайди беше парцалена кукла.

Струйка кръв бликна от ъгъла на устните й. Адам изстена и се разтрепери, призля му. Погледна към шофьора на таксито. Ръцете му висяха отстрани, тялото му се беше отпуснало тежко върху кормилото без никакви признаци на живот.

Не искаше да приеме, че са мъртви. Все още държеше Хайди. Погледна към хълма. Старецът беше вече почти на билото.

Защо все още го мислеше за стар? Очевидно изобщо не беше стар, а млад и много силен. Изведнъж страхът на Адам премина в гняв. Решението дойде само за миг. Той пусна Хайди и хукна нагоре след убиеца. Двама-трима минувачи вече се бяха събрали до бордюра и зяпаха и него, и двете коли. Трябваше да стигне бягащия убиец. Адам затича, но шлиферът му пречеше и когато стигна върха на хълма, убиецът беше поне на сто метра пред него и тъкмо стъпваше на тротоара на някаква голяма улица. Адам се засили по надолнището, но видя как убиецът скочи в минаващия трамвай. Беше твърде далеч, за да го огледа добре, и само се взря в отдалечаващия се трамвай.

Убиецът стоеше на стъпалото на трамвая и гледаше назад към Адам. После вдигна предизвикателно найлоновата торбичка, фигурата му вече не беше изгърбена и немощна и въпреки разстоянието Адам усети триумфа в позата му. Той спря за миг по средата на улицата и безпомощно загледа как трамваят изчезва от погледа му.

Опита да се съсредоточи. Осъзна, че е малко вероятно да хване такси в този час пик. Чу зад себе си сирените на линейки, които сигурно се отправяха към мястото на злополуката. „Злополука! — каза си Адам. — Скоро ще открият, че е убийство.“ Започна да прехвърля в паметта си безумието на последния половин час. Нищо нямаше смисъл. Сигурно щеше да излезе, че всичко е просто грешка… Адам докосна шлифера си, докосна пакета с Царската икона. Убиецът нямаше да си създава всички тия неприятности само заради двадесет хиляди лири — да убие двама невинни, изпречили се на пътя му — защо, защо, защо беше толкова важна иконата? Какво беше казал експертът от „Сотби“? — „Един руски джентълмен разпитва за предмета.“ Адам се обърка. Ако това беше Розенбаум и ако бе убил заради иконата, значи е получил само кутия швейцарски ликьорени бонбони.

Адам чу свирката зад себе си и изпита облекчение, че полицията вече е дошла. Но щом се обърна, видя двама полицаи с извадени пистолети — сочеха него.

Той инстинктивно побягна. След няколко крачки хвърли поглед през рамо и видя, че го преследват вече няколко души. Затича по-бързо и въпреки че беше с шлифера, едва ли някой от швейцарската полиция би издържал на темпото му повече от четвърт миля. Зави в първата срещната пряка и увеличи скоростта. Улицата беше тясна — дори два велосипеда не можеха да се разминат, и го изведе на еднопосочна улица, задръстена от коли. Той бързо се запровира между едва пъплещите транспортни средства. Тичаше срещу движението.

За няколко минути беше успял да се отърве от преследващите го полицаи, но продължи да тича и да сменя посоката, докато почувства, че е изминал почти две мили. Накрая зави в една тиха улица и като я измина наполовина, забеляза неонова табела: Хотел „Монарх“. Нямаше вид на нещо повече от пансион и сигурно не отговаряше на изискванията за хотел. Адам спря, за да си поеме дъх. След две-три минути дишането му се нормализира и той се запъти право към хотела.