Джефри Арчър
Опасно наследство (7)

Седма глава

Пасторът седеше до масата и от доста време мълчаливо изучаваше документа. Когато чу молбата на Адам, той покани младия мъж в уединената си малка канцелария зад Немската лютеранска църква.

Стаята беше почти празна, имаше само дървена маса и няколко различни стола. Единствената украса бе малък черен кръст върху боядисаните в бяло стени.

Адам и пасторът седяха на два от столовете. Адам беше изпънал гръб, а божият служител, покрит от главата до петите в свещеническо расо, беше поставил лакти на масата и подпрял с ръце главата си. Той се взираше в копието на документа.

Мина още време и той каза, без да вдига очи:

— Това е квитанция, ако не греша. Въпреки че малко разбирам от тези неща, аз съм напълно сигурен, че „Роже и сие“, които трябва да са швейцарски банкери в Женева, притежават предмет, описан тук като „Царската икона“. Ако добре си спомням от историята, оригиналът може да се види някъде в Москва. Излиза — продължи свещеникът, вгледан в листа, — че ако притежателят на този документ се представи в Женева, ще може да получи преждеспоменатата икона на „Свети Георги и змея“, депозирана там от господин Емануел Розенбаум. Признавам — каза пасторът и за първи път вдигна глава, — че не съм виждал досега такова нещо. — После сгъна копието на документа и го върна на Адам.

— Благодаря — каза Адам. — Много ми помогнахте.

— Съжалявам само, че епископа го няма, защото е на ежегодното си уединение. Сигурен съм, че той щеше да ви изясни нещата по-добре от мен.

— Казахте ми всичко необходимо — отговори Адам, — но не мога да не попитам дали иконите представляват някаква ценност изобщо.

— Още веднъж трябва да призная, че не съм човекът, който може да ви даде точен отговор. Мога само да ви кажа, че както при всички изкуства стойността на един предмет може да варира от една крайност до друга, без ние смъртните да можем да си обясним защо.

— Значи няма как да се разбере стойността на точно тази икона? — попита Адам.

— Не бих си позволил да давам мнение, но без съмнение аукционерите за предмети на изкуството от „Сотби“ и „Кристи“ ще са склонни да ви осведомят. Нали твърдят в рекламите си, че разполагат с експерти във всяка област и че са готови да дадат съвет.

— Тогава ще подложа на изпитание твърденията им, като ги посетя — каза Адам, стана и се ръкува с пастора. — Бяхте много любезен.

— Няма нищо — отвърна пасторът. — За мен беше удоволствие да ви помогна. Да се откъсна за малко от съпружеските проблеми на госпожа Гербер и от задълженията си на настоятел.

Адам взе автобус до ъгъла на Хайд парк и скочи от него веднага след левия завой по Найтсбридж. Мина през подлеза и продължи бързо надолу по площад „Пикадили“ към „Риц“. Беше чел някъде, че „Сотби“ е на Бонд стрийт, но не си спомняше да я е виждал.

Извървя още стотина метра, зави наляво и намали крачка, за да проверява всеки надпис от двете страни на улицата. Отмина „Гучи“, „Картие“, „Аспри“ и се зачуди дали паметта му не е изневерила и дали не трябва да провери в телефонния указател. Продължи покрай Ирландския комитет по туризма и най-накрая забеляза позлатения надпис над един малък вестникарски павилион на отсрещния тротоар.

Пресече еднопосочната улица и влезе през входа от страната на павилиона. Почувства се като момче през първия ден в ново училище, когато не познава обстановката и не знае към кого да се обърне за съвет. Повечето от хората, които минаваха покрай него, се качваха по стълбите и той тъкмо щеше да ги последва, когато чу до себе си глас:

— Нагоре по стълбите и направо, мадам. Аукционът ще започне след няколко минути.

— Къде да отида, ако искам да ми оценят нещо? — попита Адам.

— Направо по коридора, сър, в дъното ще видите едно момиче на рецепцията вляво — изрева осведомителят му.

Адам му благодари и предположи, че предишното му работно място сигурно е било на плаца за строева подготовка. Тръгна към рецепцията. Някаква възрастна дама обясняваше на едно от момичетата зад гишето, че баба й била оставила преди години една ваза и тя искала да знае дали е ценна.

Момичето само погледна наследствената вещ и попита:

— Бихте ли дошли след около петнадесет минути? Тогава господин Мейкпийс ще разполага с време да я разгледа и ще може да ви даде оценка.

— Благодаря, скъпа — каза обнадеждено старата дама.

Момичето вдигна голямата богато украсена ваза и я отнесе в една стая отзад. После веднага се върна и погледна Адам.

— С какво мога да ви помогна, сър?

— Не съм сигурен — започна Адам. — Нуждая се от съвет относно една икона.

— Носители ли я у себе си, сър?

— Не, в момента е все още в чужбина.

— Знаете ли някакви подробности?

— Подробности?

— Име на художника, дата, размер. Или дори по-добре ще е, ако имате снимка.

— Не — каза притеснено Адам. — Знам само името й, но имам и документи — добави той и подаде квитанцията, която бе показал на пастора.

— Не е много — каза момичето като изучаваше немския препис. — Но ще попитам господин Седжуик, началника на отдела ни за руски и гръцки икони, може да ви помогне.

— Благодаря — каза Адам.

Момичето вдигна телефона.

— Господин Седжуик може ли да даде съвет на един клиент? — попита то, изслуша отговора и затвори телефона. — Ако желаете да почакате, господин Седжуик ще слезе след няколко минути.

— Разбира се — каза Адам, чувствайки се като измамник.

Момичето се обърна към следващия клиент, а Адам започна да разглежда картините на стената. Имаше снимки на предмети, продадени на последните търгове. Голяма картина на Пикасо със заглавие „Trois Baigneuses“^[1] бе купена за четиринадесет хиляди лири. Доколкото можа да възприеме ярките багри, Адам различи на картината три жени, които танцуваха на някакъв плаж. Беше сигурен, че са жени, защото имаха гърди, макар и нарисувани не по средата на гръдния им кош. До Пикасо стоеше картина на Дега, изобразяваща момиче на урок по балет, този път нямаше съмнение, че е момиче. Но Адам обърна най-голямо внимание на едно платно с маслени бои от неизвестен за него художник — Джаксън Полък. Картината бе продадена за единадесет хиляди лири. Зачуди се кои ли хора могат да си позволят толкова пари за предмети на изкуството.

— Чудесно произведение — каза един глас зад него.

Адам се обърна и видя висок мъж с мъртвешки бледа кожа, червеникавожълти мустаци и оредяла червена коса. Костюмът му седеше като на закачалка.

— Казвам се Седжуик — обяви той.

— Скот — каза Адам и подаде ръка.

— Е, господин Скот, да седнем ей тук и да ми кажете как мога да ви помогна.

— Не съм сигурен дали можете — призна Адам и седна срещу него. — Просто ми завещаха една икона и се надявам да се окаже ценна.

— Добро начало — каза Седжуик, извади от джобчето си очила и ги отвори.

— Може и да не е — каза Адам, — защото аз не разбирам нищо от икони и не бих искал да ви губя времето.

— Не ми губите времето — увери го Седжуик. — Продаваме много предмети, които струват по-малко и от десет лири.

Адам не беше чувал за това и любезният глас на Седжуик намали неспокойството му.

— Както разбрах, вие нямате снимка на иконата.

— Точно така — каза Адам. — Иконата все още е в чужбина и, честно казано, никога не съм я виждал.

— Разбирам — каза Седжуик и сгъна очилата си. — А можете ли да ми кажете нещо за произхода й?

— Много малко. Известна е като Царската икона и на нея е изобразен Свети Георги, който убива змея.

— Странно — каза Седжуик. — Миналата седмица още някой питаше точно за тази икона, но не остави името си.

— Някой друг е искал да знае за Царската икона? — каза Адам.

— Да, един руски господин, ако не греша. — Седжуик потупа с очилата по коляното си. — Направих обширно проучване, но открих много малко неща, които не ми бяха известни. Клиентът питаше дали е минавала през нас и дали сме чували нещо за нея. Можах да му обясня, че великата творба на Рубльов е в Зимния дворец и всички могат да я видят. Винаги може да се разбере дали в Зимния дворец е оригиналът, защото отзад трябва да е поставена царската сребърна коронка. От четиринадесети век насам са правени безброй копия на шедьовъра на Рубльов. Те се различават много по качество и ценност, но той се интересуваше от копие, направено специално за цар Николай от придворен художник приблизително към 1914 година. Не можах да намеря никакви данни за такава икона в официалните материали по тези въпроси. Вие имате ли някакви документи за иконата си?

— Не много — каза Адам. — Но имам копие от квитанцията, оставена ми в завещанието — добави той и я подаде.

Господин Седжуик още веднъж разтвори очилата си и изучава листа няколко минути.

— Отлично, наистина отлично — каза накрая той. — Струва ми се, че когато „Роже и сие“ ви дадат завещаното, вие ще притежавате копие на Царската икона, рисувано от тогавашния художник. Но със сигурност трябва да отидете и да я вземете сам.

— Струва ли си труда? — попита Адам. — Можете ли да ми дадете някаква представа за цената й?

— Трудно е да кажа точно, без да съм я видял — каза Седжуик и му върна документа.

— И каква е най-ниската сума, която мога да получа за нея?

Възрастният мъж се намръщи.

— Десет — каза той, след като помисли добре. — Може и петнадесет, но не повече от двадесет.

— Двадесет лири! — възкликна Адам, без да може да скрие разочарованието си. — Съжалявам, че ви загубих времето, господин Седжуик.

— Не, не, господин Скот, погрешно сте ме разбрали. Имах предвид двадесет хиляди.