Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Matter of Honour, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Опасно наследство

Английска.

ИК „Бард“ ООД, София, 2005

Коректор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-584-036-4

История

  1. — Добавяне

Шестнадесета глава

Адам лежеше по корем на дъното на празната лодка. Главата му беше обърната настрани и той напрегнато се ослушваше за непознати звуци.

Лодкарят стоеше зад кормилото и за втори път броеше тристате швейцарски франка. За цял месец не можеше да изкара толкова. Жена му се надигаше на пръсти и гледаше щастливо банкнотите през рамото му.

Лодката се движеше равномерно надолу по канала и скоро Адам не виждаше вече разбития самолет.

Изведнъж някъде далеч отекна нещо подобно на изстрел от пушка. Жената се сви долу на палубата като изплашен плъх. Лодката продължаваше да пори бавно водата надолу. Адам нетърпеливо се ослушваше за други необичайни шумове, но се чуваше само лекият плясък на водата по корпуса на лодката. Облаците отминаха и луната бавно освети двата бряга. Адам наблюдаваше пътеката покрай канала и му стана пределно ясно, че не се движат много бързо. Ако тичаше, щеше да стане по-бързо. Но дори и да му струваше всичките пари, които му бяха останали, щеше да е благодарен, че се измъква. Отново се сниши и се сви на носа на лодката. Докосна иконата — откакто беше открил какво има в нея, доста често го правеше, почти инстинктивно. Не помръдна през следващия половин час, въпреки че се съмняваше дали лодката е изминала повече от осем километра.

Всичко изглеждаше абсолютно спокойно, но въпреки това той остана нащрек. Сега реката беше много по-широка, отколкото когато го взеха на лодката.

Лодкарят почти не го изпускаше от очи. Той не се отделяше от кормилото. Омасленото му лице не се различаваше много от стария му дочен комбинезон, който той, изглежда, никога не събличаше. От време на време той пускаше кормилото, но само колкото да извади от устата си загасналата лула, да се изкашля и изплюе, а после пак да я лапне.

Мъжът се усмихна, дръпна двете си ръце от кормилото и ги сложи до главата си — искаше да каже на Адам, че трябва да спи. Но Адам поклати глава и погледна часовника си. Беше минало полунощ, а той искаше да слезе от лодката дълго преди да се зазори.

Той се изправи, протегна се и се залюля леко. Въпреки че рамото му заздравяваше, болките не преставаха. Адам направи няколко крачки и застана до кормилото.

— La Saine?[1] — попита той, като посочи водата.

Лодкарят поклати отрицателно глава и измърмори:

— Canal de Bourgogne.[2]

Адам посочи напред.

— Quelle ville?[3]

Лодкарят махна лулата си.

— Ville? Се n’est une ville, c’est Sombernon[4] — каза той и пак стисна лулата между зъбите си.

Адам се върна на мястото си на носа. Опита се да се намести по-удобно и да си почине — сви се до борда, отпусна глава на някакво старо въже и си позволи да затвори очи.

 

 

— Ти познаваш Скот по-добре от всеки от нас — каза сър Морис, — но нямаш представа къде може да е в този момент и какво ще предприеме после, нали?

— Не, сър — призна Лорънс. — Единственото нещо, което знам със сигурност, е, че има уговорен час за медицински преглед в понеделник следобед, но не мисля, че ще се яви.

Сър Морис не обърна внимание на коментара.

— Но някой е успял да се добере до Скот, въпреки че не сме събирали отдела — продължи той. — Иконата сигурно крие някаква тайна, която ние още не сме оценили.

— Ако Скот е все още жив — каза Лорънс, — вече нищо не може да го убеди, че ние нямаме вина.

— Щом не сме ние, кой може да е? — попита сър Морис. — Защото някой се опитва така отчаяно да открие предстоящите ни действия, че през последните двадесет и четири часа трябва да се е изложил на дяволски голям риск. Освен, разбира се, ако не си ти — каза сър Морис.

Доживотният председател стана от бюрото си и се обърна да погледне от прозореца парада на конния гвардейски полк.

— Дори и да бях аз — каза Лорънс, като съсредоточи погледа си върху портрета на кралицата, поставен в ъгъла на бюрото, — това не обяснява по какъв начин американците също са се озовали там.

— О, много просто — каза сър Морис. — Буш ги осведомява директно. Не съм се съмнявал в това от момента, в който дойде при нас. Не разбирам само докъде биха стигнали, без да ни държат в течение.

— Значи вие сте казали на Буш — каза Лорънс.

— Не — каза сър Морис. — Нелепо е да свършиш на това бюро, рискувайки собствената си кожа. Казах на министър-председателя, а винаги може да се разчита, че политиците ще предадат информацията ти, ако имат личен интерес. Честно казано, знаех, че министър-председателят ще каже на президента. Иначе не бих му казал. По-важното в случая е дали Скот е още жив. Ти как смяташ?

— Мисля, че е — каза Лорънс. — Имам всички основания да вярвам, че мъжът, който е прекосил пистата към чакащия самолет, е бил Скот. Френската полиция, която по някаква случайност се оказа по-благосклонна от швейцарската, ни информира, че самолетът ни се е разбил на двадесет километра северно от Дижон, но там не са открити нито пилотът, нито Скот.

— Ако французите са ни информирали точно за случилото се на летището, значи Романов е успял да избяга и навярно вече няколко часа преследва Скот.

— Възможно е — каза Лорънс.

— Мислиш ли, че е възможно вече да са хванали Скот и иконата да е у тях?

— Да, сър. Боя се, че е напълно вероятно — каза Лорънс. — Но нямам претенции да съм абсолютно прав. Системите на Би Би Си в Кавершам парк уловиха извънредни предавания до всички турски посолства тази нощ.

— Това не значи нищо — каза сър Морис и свали очилата си.

— Съгласен съм, сър. Но НАТО съобщи, че стратегически руски сили са поставени в готовност и няколко руски посланици в европейски държави са поискали аудиенция при външните министри, включително и с нашия.

— Това е по-обезпокоително — каза сър Морис. — Те постъпват така, когато са сигурни, че ще ги подкрепим.

— Съгласен съм, сър. Най-много ги издава фактът, че Отделът за спешни действия към Първо главно отделение на КГБ е резервирал голяма част от рекламните страници на повечето европейски, а предполагам и американски вестници.

— Може би ще ми кажеш, че са наели самия Д. Уолтър Томпсън да им напише статията — изръмжа сър Морис.

— Няма да е необходимо — каза Лорънс. — Подозирам, че материалът им ще бъде подходящ за първа страница на който и да е вестник.

 

 

Адам не би се събудил толкова скоро, ако не беше непрекъснатата пулсираща болка в рамото му. Лодката беше направила неочакван завой на деветдесет градуса и се отправяше на изток. Адам стреснато погледна лодкаря и съобрази, че тази част на реката е доста по-широка и той лесно може да прекара лодката близо до брега, така че Адам да скочи. Но лодкарят само вдигна рамене, сякаш че нищо не разбира, и лодката продължи да се движи безцелно напред.

Адам погледна надолу. Въпреки тъмнината успя доста добре да види коритото на реката. Хвърли един камък и прецени, че стига бързо до дъното. Струваше му се, че само да се протегне и ще го стигне. Погледна безпомощно нагоре към лодкаря, който продължаваше да се взира над главата му в далечината.

— По дяволите! — каза Адам, извади иконата от джоба на блейзъра и я вдигна високо над главата си. Застана на ръба на лодката като треньор по футбол, който иска разрешение от рефера да извърши смяна на играч. Разрешението бе дадено, Адам скочи във водата и стъпи на дъното на канала. Водата му стигаше само до кръста, но пък беше ледена и дъхът му секна.

Адам стоеше във водата, вдигнал иконата високо над главата си. Изчака лодката да го отмине, прегази до брега, изкачи се с мъка на пътеката и се опита да се ориентира. Скоро успя отново да различи Голямата мечка и тръгна на запад. Тича с усилие цял час, докато видя в далечината нещо приличащо на светлина — прецени, че е на около километър.

Първите лъчи на утринното слънце го завариха да шляпа с подгизнали и премръзнали крака през полето. Той се движеше неизменно напред, независимо дали му се изпречваше жив плет или дере — като римски центурион, който трябва да върви по права линия до определеното място.

Вече виждаше очертанията на къща, но като я наближи се увери, че всъщност е селска вила. Припомни си израза „фермерско стопанство“ от урока по география. Малка пътека, застлана с обли камъни, водеше към полуотворена врата, която сякаш не се заключваше. Адам тропна леко с чукалото и застана на осветеното място пред вратата, тъй че да го видят веднага като отворят.

На вратата се показа около тридесетгодишна жена в скромна черна рокля и снежнобяла престилка. Беше пълничка и с розови бузи, което недвусмислено загатваше за професията на съпруга й.

Тя не можа да скрие изненадата си като видя Адам да стои пред вратата — очевидно очакваше да е пощаджията, но раздавачите не носят елегантен морскосин блейзър и мокри сиви панталони.

Адам се усмихна.

— Anglais[5] — каза той и добави: — Паднах в канала.

Жената избухна в смях и му посочи да я последва в кухнята. Той влезе и видя един мъж, който очевидно тъкмо се бе облякъл, за да отиде да издои кравите. Фермерът вдигна очи и също се разсмя като видя Адам — смехът беше приятелски топъл, в него нямаше нищо обидно.

Жената забеляза, че от панталоните му на чистия под се стичат капки, и бързо дръпна една кърпа от поставката над камината.

— Enlevez-moi ca[6] — каза тя и посочи панталоните му.

Адам се обърна към стопанина, но той също кимна в знак на съгласие и му показа с жестове какво да направи, като сочеше към собствените си панталони.

— Enlevez les, Enlevez les — повтори жената и му подаде хавлиената кърпа.

Адам си събу обувките и чорапите, но жената продължаваше да сочи панталоните му и той смъкна и тях. Тя не помръдна и той накрая смъкна ризата и бельото си и завърза хавлията през кръста си. Тя се вгледа в голямата превръзка на рамото му, но после бързо взе всичко, освен блейзъра и занесе дрехите в мивката. През това време Адам се сушеше край огъня.

Той придърпа и завърза кърпата на кръста си, защото стопанинът го покани на масата и наля по една голяма чаша мляко за двамата. Адам седна до фермера и закачи новия си модерен блейзър на облегалката на стола, близо до огъня. От тигана се понесе приятна миризма — жената пържеше вече дебело парче бекон, което отряза от бута, висящ в опушената ниша на комина. Фермерът вдигна високо чашата мляко.

— Уинстън Чърчил — каза той.

Адам отпи голяма глътка и също вдигна тържествено своята чаша като за тост.

— Шарл дьо Гол — каза той и допи топлото мляко, сякаш пресушаваше първата си бира в местната кръчма.

Собственикът пак взе каната и отново напълни чашите.

— Merci[7] — каза Адам на жената, която сложи пред него пълна чиния с бекон и яйца.

Тя кимна и му подаде нож и вилица, а после каза:

— Mangez.[8]

— Merci, merci — заповтаря Адам.

Тя му отряза дебела кръгла филия от хляба на масата. Адам лакомо се нахвърли върху храната — това всъщност беше първото му ядене след поръчката в хотела на сметката на Робин.

Неочаквано фермерът стана от мястото си и му подаде ръка. Адам също стана и се ръкува с благодарност, но това движение му напомни колко е възпалено рамото му.

— Je dois travailler a la laiterie[9] — обясни мъжът.

Адам кимна и се изправи, но фермерът му махна да седне и излезе.

Адам изяде всичко до троха — оставаше само да оближе чинията — и я занесе на жената, която тъкмо махаше един съд от печката и му наля голяма чаша димящо кафе. Той пак седна и започна да пие на малки глътки.

Адам потупа почти автоматично джоба на блейзъра, за да се увери, че иконата си е на мястото. Извади я и започна да разглежда „Свети Георги и змея“. После я обърна, поколеба се за миг и натисна силно сребърната корона. Иконата се разцепи на две части като книга и отвътре се видяха две малки панти.

Той погледна към жената на фермера, която в момента изстискваше чорапите му, и видя, че дрехите му вече висят до огъня. Жената измъкна дъската за гладене от една малка ниша до огнището и започна да я разпъва, без да проявява интерес към действията на Адам.

Той погледна още веднъж разтворената икона, която лежеше на масата пред него. По ирония на съдбата жената, която в момента гладеше панталоните му, можеше да разбере всяка дума от листа, но в същото време едва ли можеше да му обясни важността на написаното. Цялата вътрешна част на иконата беше покрита с пергамент, залепен върху дървото, така че отстрани оставаше само по един сантиметър. Адам я завъртя, за да я проучи по-добре. Подписите с черно мастило и печатите отдолу несъмнено говореха за официален документ. Всеки нов прочит му разкриваше по още нещо. Отначало Адам бе много изненадан като откри, че документът е написан на френски, но — като стигна до датата в дъното — 20 юни 1867 — си спомни от лекциите по военна история в Сандхърст, че дълго след епохата на Наполеон в международните споразумения е продължавал да се използва френският език.

Започна пак да препрочита бавно документа, френският му не беше достатъчно добър, за да преведе повече от няколко думи в написания на ръка текст. Под Etas Unis стоеше подписът на Уилям Сюърд, надраскан напряко на печата с двуглавия орел. До него стоеше подписът на Едуард Стукъл — той се намираше под печат с корона, която беше същата като вградения орнамент отзад на иконата. Адам провери повторно. Вероятно беше някакво споразумение между руснаци и американци през 1867.

Той продължи да търси и други думи, които биха му помогнали да си обясни важността на документа. Още веднъж разчете: „Sept millions deux cent mille dollars d’or (7,2 million)“[10] и по-нататък: „Sept cent douze millions huit cent mille dollars d’or (7,8 million) le 20 juin 1966“[11].

Вгледа се в календара, закачен с пирон на стената. Беше петък, 17 юни 1966. Ако можеше да се вярва на датите в споразумението, то само след три дни документът вече нямаше да е валиден. „Нищо чудно, че двете най-големи сили на земята се опитват така отчаяно да се доберат до него“ — помисли Адам.

Прочете документа ред по ред с желание да открие други следи, обмисляше бавно и задълбочено всяка дума. Погледът му се спря на една дума, която беше еднаква и в двата езика.

Думата, която не каза на Лорънс. Адам се чудеше как ли иконата е попаднала в ръцете на Гьоринг. Вероятно я беше завещал на баща му, без да подозира нищо — защото ако беше разбрал колко ценно е скритото в нея, би могъл да се споразумее за собствената си свобода с която и да е от двете страни.

— Voila, voila[12] — каза жената на фермера и постави пред него топли чорапи, бельо и панталони.

Колко ли време бе стоял, погълнат от съдбоносното си откритие? Тя погледна към пергамента и се усмихна. Адам бързо затвори иконата и после внимателно разгледа шедьовъра. Дървото беше така майсторски разрязано, че изобщо не можеше да се види къде прилепват двете части. Спомни си за писмото, което баща му беше оставил заедно със завещанието си, и особено последната част: „Ако го отвориш и откриеш, че целят да те замесят в някакви безчестни дела, то отърви се незабавно от него“.

Изобщо не се двоумеше как би постъпил баща му при подобни обстоятелства. Жената на фермера стоеше с ръце на хълбоците и го гледаше озадачено.

Адам бързо прибра иконата в джоба на блейзъра и нахлузи панталоните си.

Не можа да измисли подходящ начин, за да изрази благодарността си към жената на фермера — за нейното гостоприемство и за това, че не беше досадно любопитна.

Просто отиде до нея, хвана я нежно през раменете и я целуна по бузата. Тя се изчерви и му подаде малко найлоново пликче. Вътре имаше три ябълки, хляб и голямо парче сирене. Вдигна престилката си и махна с крайчеца й една троха от устната му, а после го съпроводи до вратата.

Адам й благодари и излезе, за да се озове отново в своя тъй различен свят.

Бележки

[1] Сена ли е? — Б.ред.

[2] Бургундския канал. — Б.ред.

[3] Кой град е? — Б.ред.

[4] Град? Това не е град, това е една тъмница. — Б.ред.

[5] Англичанин. — Б.ред.

[6] Свалете това. — Б.ред.

[7] Благодаря. — Б.ред.

[8] Яжте. — Б.ред.

[9] Аз трябва да работя във фермата. — Б.ред.

[10] 7 милиона и 200 хиляди златни долара. — Б.ред.

[11] 7 милиона и 800 хиляди златни долара. — Б.ред.

[12] Ето, ето. — Б.ред.