Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Matter of Honour, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Опасно наследство

Английска.

ИК „Бард“ ООД, София, 2005

Коректор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-584-036-4

История

  1. — Добавяне

Единадесета глава

Той стоеше гол пред хотелското огледало и се взираше в образа на Емануел Розенбаум. Не хареса видяното. Първо махна изкуствените челюсти и затрака със зъби: бяха го предупредили, че венците ще го болят в продължение на дни. После усърдно започна да маха пласт по пласт огромния си нос, като се възхищаваше на умението и артистичността, с която е създадена такава уродливост. Беше им казал, че ще бие на очи. Експертите отговориха, че по този начин никой няма да запомни нищо друго.

Махна и последния слой и отдолу се показа неговият аристократичен нос — изглеждаше смешен в средата на такова лице. После се залови с набразденото чело, което дори се мърдаше, докато се мръщеше. С изчезването на всяка бръчка се връщаха и годините. Дойде ред на увисналите червени бузи и накрая на увисналата двойна гуша. Швейцарските банкери биха се изненадали да видят колко бързо изчезнаха неизличимите числа на ръката му, като ги изтри енергично с пемза. Още веднъж се разгледа в огледалото. Късата посивяла коса скоро щеше да израсне. Когато отрязаха косата му и намазаха цялата му глава с гъстата, прилична на кал смес, той разбра как се чувства ирландец, намазан с катран и овалян в пера. Малко по-късно стоеше под топлия душ и масажираше здраво с пръсти корените на косата си. Черна лепкава вода струеше по лицето и тялото му и накрая изтичаше в канала. След половин бутилка шампоан косата му възвърна нормалния си цвят, но той знаеше, че ще мине доста време, преди да престане да изглежда като сержант от Американския военноморски флот.

В единия ъгъл на стаята лежаха дългото торбесто палто, лъскавият безформен костюм, черната връзка, замърсената бяла риза, вълнените ръкавици и израелският паспорт. Часове наред подготвяно — и всичко захвърлено за минути. Трябваше да изгори тези неща, но ги остави на купчина. Върна се в стаята и се опъна на леглото като доволна котка.

Гърбът още го болеше от навеждането и прегърбването. Той се изправи, после докосна пръстите на краката си и изпъна ръце високо над главата си. Петдесет пъти. Почина една минута и направи петдесет лицеви опори.

Пак влезе в банята и взе втори душ — студен. Започваше отново да се чувства човешко същество. После се облече в изгладена кремава копринена риза и нов двуреден костюм.

Преди да проведе един телефонен разговор с Лондон и още два с Москва, той поръча вечеря в стаята си, за да не го види никой — нямаше желание да обяснява защо мъжът, наел стаята в хотела, беше с тридесет години по-стар от този, който ядеше сам в стаята си. Нахвърли се върху бифтека и жадно изгълта виното.

Погледна шарената торбичка, но не изпита желание да завърши с един ликьорен швейцарски бонбон. Още веднъж го разгневи мисълта за англичанина, който го бе победил.

После погледът му се спря върху малкия кожен куфар, който лежеше на пода до леглото. Той го отвори и извади копието на иконата, което Заборски му бе поръчал да носи винаги у себе си, за да няма съмнение, когато попадне на оригиналната „Св. Георги и змея“.

Малко след единадесет включи вечерните новини. Нямаха снимка на заподозряното лице, а само на онзи глупав шофьор на таксито, който караше толкова бавно, че това му струваше живота, също и на красивата германка, която се опита да се съпротивлява. Беше покъртително как с един силен удар счупи врата й. Телевизионният говорител съобщи, че полицията търси неизвестен англичанин. Романов се усмихна при мисълта, че полицията търси Скот, докато той самият яде бифтек в луксозен хотел. Швейцарската полиция не разполагаше със снимка на убиеца, но Романов не се нуждаеше от такава. Никога нямаше да забрави това лице. Във всеки случай връзката в Англия само в един телефонен разговор му беше казала много повече за капитан Скот, отколкото швейцарската полиция можеше да се надява да открие за цяла седмица.

Когато Романов се информира за подробностите от военната кариера на Скот и наградите му за храброст, той реши, че ще е удоволствие да убие такъв мъж.

 

 

Адам лежеше неподвижно на неудобното късо легло и се опитваше да разгадае смисъла на всичките малки парчета, които образуваха черната картинна мозайка. Ако Гьоринг беше оставил картината на баща му под псевдоним Емануел Розенбаум, то тогава в действителност Емануел Розенбаум не съществуваше. Но той наистина съществуваше: дори бе убил двама души при опитите си да се добере до Царската икона. Адам се пресегна, запали нощната лампа и извади малкия пакет от джоба на шлифера си. Внимателно го разви и вдигна иконата към светлината. Свети Георги се взираше в него — вече не изглеждаше така великолепен, а като че ли обвиняващ. Адам би дал иконата на Розенбаум, ако това би спасило живота на Хайди.

До полунощ Адам реши какво трябва да прави, но не мръдна от малката стая до три часа и няколко минути. Тогава се надигна тихо от леглото, отвори, провери коридора, заключи безшумно вратата зад себе си и се запромъква надолу по стълбите. Стигна долното стъпало, изчака и се ослуша. Нощният портиер беше оклюмал пред телевизора, който бръмчеше неясно и монотонно. В центъра на екрана се виждаше сребриста точка. Трябваха му почти две минути да стигне входа, като само веднъж стъпи върху скърцаща дъска, но хъркането на портиера бе достатъчно силно да заглуши този шум. Адам излезе, огледа улицата в двете посоки, но не забеляза никакво движение. Нямаше да ходи далече, така че тръгна съвсем бавно в сенките на оградите. Стигна ъгъла и видя, че това, което търси, все още е на стотина метра.

Не се виждаше никой и той бързо се отправи към телефонната будка. Пусна монета от двадесет сантима и зачака.

— Est-ce-que je peux? — каза телефонистката.

Адам промълви само една дума:

— Международен.

Момент по-късно друг глас зададе същия въпрос на английски.

— Искам да проведа разговор с Лондон за сметка на повиканото лице — каза твърдо Адам. Нямаше желание да повтаря.

— Да — каза гласът. — Как се казвате?

— Джордж Громър — отговори Адам.

— От кой номер се обаждате?

— Женева 271982. — Той размени последните три цифри, защото мислеше, че полицията вероятно ще подслушва всички разговори с Англия тази вечер. После каза на момичето искания номер в Лондон.

— Бихте ли почакали момент, моля?

— Да — каза Адам и отново провери улицата в двете посоки. Само една необичайно подранила кола мина покрай него. Той остана абсолютно неподвижен в ъгъла на кабината.

Чуваше как правеха връзките. „Моля те, събуди се“ — мърдаха устните му. Накрая звъненето спря и Адам чу познатият глас да пита:

— Кой е? — Лорънс беше раздразнен, но напълно разсънен.

— Ще приемете ли разговор за ваша сметка от господин Джордж Громър в Женева?

— Джордж Громър? Лорд Громър, управителят на „Банк ъв Инг…“?! Да, приемам — каза Лорънс.

— Аз съм, приятелю — каза Адам.

— Слава богу. Къде си?

— Още съм в Женева, но не съм сигурен дали ще повярваш на всичко, което ще ти кажа. Докато чакахме да се качим на самолета за вкъщи, един мъж вмъкна Хайди в таксито и по-късно я уби, преди да мога да ги настигна. Бедата е, че швейцарската полиция смята мен за убиеца.

— Отпусни се, Адам. Знам за това. Даваха го по вечерните новини и полицията вече идва да ме разпитва. Изглежда, братът на Хайди те е идентифицирал.

— Какво искаш да кажеш с „идентифицирал“? Не съм го направил аз. Знае, че не бих могъл. Не бях аз, а един мъж на име Розенбаум, Лорънс.

— Розенбаум? Адам, кой е Розенбаум?

Адам се опита да говори по-спокойно:

— Хайди и аз дойдохме тази сутрин в Женева да приберем от една швейцарска банка подарък, който татко ми остави в завещанието си. Оказа се икона. После се върнахме на летището и този Розенбаум отвлече Хайди, като мислеше, че иконата е у нея. Това нямаше никакъв смисъл, защото проклетата икона струва само двадесет хиляди лири.

— Икона? — каза Лорънс.

— Да, една икона на „Свети Георги и змея“ — каза Адам. — Това не е важно, важното е, че…

— Слушай сега, и то внимателно — прекъсна го Лорънс, — защото няма да повтарям. Скрий се до сутринта и се предай в нашето консулство. Гледай да стигнеш сам, а аз ще уредя консулът да те очаква. Не пристигай преди единадесет, защото Лондон е с един час по-назад от Женева и ми е ценна всяка минута за уреждане на нещата и за добрата организация на персонала в консулството.

Адам откри, че се усмихва за първи път от дванадесет часа.

— Взе ли убиецът каквото търсеше? — попита Лорънс.

— Не, не взе иконата — каза Адам, — взе само шоколадовите бонбони за майка ми…

— Слава богу! И избягвай швейцарската полиция, защото са убедени, че ти си убил Хайди.

— Но… — започна Адам.

— Без обяснения. Просто бъди в единадесет в консулството. А сега по-добре затвори — каза Лорънс. — Единадесет, не закъснявай!

— Добре — каза Адам. — И… — Но телефонът само бръмчеше продължително.

Слава богу, че го имаше Лорънс — едновремешния Лорънс, който не задаваше въпроси, защото вече знаеше отговорите. Господи, в какво се беше замесил?

Адам пак провери улицата. Все още не се виждаше никой. Той бързо и крадешком измина двестате метра до хотела. Входната врата беше пак отключена, портиерът спеше, телевизионният екран още бръмчеше слабо, сребристата точка си беше на мястото.

В четири и пет Адам беше в леглото си. Но не заспа. Розенбаум, Хайди, таксиметровият шофьор, руският джентълмен в „Сотби“. Толкова много парчета от мозайката, но никое не идваше на мястото си.

Но най-много от всичко го тревожеше разговорът с Лорънс — едновремешният Лорънс?

 

 

Двамата полицаи пристигнаха в хотел „Монарх“ в седем и двадесет сутринта. Бяха уморени, недоволни и гладни. От полунощ насам бяха посетили четиридесет и три хотела в западната част на града, но никъде нямаха успех. Бяха проверили над хиляда регистрационни карти и събудили седем невинни англичани, които изобщо не отговаряха на описанието на Адам Скот.

В осем дежурството им свършваше и можеха да си отидат вкъщи при жените и закуските, но трябваше да проверят още три хотела преди десет часа. Щом ги видя да влизат във фоайето, собственичката излезе от вътрешния офис и се заклатушка възможно най-бързо към тях. Тя ненавиждаше полицията и беше склонна да вярва на всеки, който й кажеше, че тези швейцарски свине са по-лоши и от немските. Миналата година два пъти я бяха глобили и веднъж дори я заплашиха със затвор за това, че е пропуснала да регистрира всеки гост на хотела. Знаеше, че ако я хванат още веднъж, ще й вземат разрешителното, а с това и прехраната. Тя започна бавно да си припомня кой се беше настанил предната вечер. Осем души се бяха регистрирали, но само двама платиха в брой — един англичанин, който едва си отваряше устата, господин Пембъртън, поне така се записа в картата, и Морис, който винаги се появяваше с различно момиче, когато идваше в Женева. Тя беше унищожила картите и на двамата и беше прибрала парите в джоба си. Морис и момичето си тръгнаха към седем и тя беше оправила вече леглото им, но англичанинът все още спеше в стаята си.

— Налага се да проверим регистрационните карти за снощи, мадам.

— Разбира се, мосю — отговори тя с топла усмивка и събра останалите шест карти: двама французи, един италианец, двама сънародници от Цюрих и един от Базел.

— Отсядал ли е снощи англичанин?

— Не — каза твърдо съдържателката. — Не съм имала англичанин — добави тя услужливо — поне от един месец. Искате ли да видите картите от последната седмица?

— Няма да е необходимо — каза полицаят.

Съдържателката въздъхна с облекчение.

— Трябва да проверим свободните стаи. Виждам, че по документи имате дванадесет — продължи полицаят, — така че шест трябва да са празни.

— Никого няма в тях — каза съдържателката. — Вече ги проверих сутринта.

— Трябва да видим лично — настоя другият полицай.

Съдържателката взе резервните ключове, заклатушка се към стълбите и започна да ги изкачва, като че бяха билото на Еверест. Отвори пета, седма, девета, десета и единадесета стая. Спалнята на Морис беше оправена минута след като той напусна, но възрастната жена знаеше, че ще загуби разрешителното си в момента, когато влязат в дванадесета. Едва се сдържа да не почука на вратата, преди да превърти ключа. Двамата полицаи влязоха напред, а тя остана в коридора в случай на някакви неприятности. Не за първи път през този ден проклинаше добросъвестността на швейцарската полиция.

— Благодаря, мадам — каза първият полицай, когато излезе в коридора. — Извинете за безпокойството.

Двамата полицаи отметнаха хотела в списъка си и съдържателката влезе озадачена в стая номер дванадесет. Леглото не беше бутвано, сякаш че никой не бе спал в него; нямаше признаци някой да е прекарал нощта тук. Тя призова уморената си памет. Не беше пила много предната вечер. Докосна петдесетте франка в джоба си, сякаш да се увери в спомените си, и промърмори:

— Къде ли се е дянал?

Адам вече цял час се свиваше зад един изоставен вагон в товарната разпределителна гара, само на неколкостотин метра от хотела. Можеше свободно да наблюдава и в двете посоки. Виждаше как тръгналите на работа швейцарци се трупат за всеки влак. Към осем и двадесет реши, че навалицата е най-голяма. Провери дали иконата е на мястото си и напусна убежището си, за да се присъедини към тълпата пътуващи за работа. Спря на будката да си купи вестник. Единственият английски вестник, който се продаваше по това време сутринта, беше „Хералд Трибюн“. Лондонските вестници пристигаха с първия самолет, но Адам беше видял как „Хералд Трибюн“ пристига с влака от Париж. Преди отново да се влее в забързаната тълпа, той купи още две неща от вестникарската будка: карта на Женева и един голям шоколад „Нестле“.

Все още имаше много време, преди да се представи в консулството. Той погледна картата и се увери, че вече може да види сградата, която беше набелязал за следващо убежище. Тръгна към нея, като се стараеше винаги да е сред повече хора. Стигна до площада и продължи под навеса на един магазин, като избра най-дългия път. Вървеше близо до стената и избягваше откритите пространства. Отне му доста време, но преценката му беше безпогрешна. Стигна входа точно когато стотици богомолци излизаха от сутрешната служба.

Влезе вътре и се почувства в безопасност. „Нотр Дам“ беше главната католическа църква в града. Адам бързо се ориентира. Отправи се по страничната пътека към параклиса на Дева Мария, пусна няколко монети в една кутия за помощи, запали свещ и я сложи на свободната стойка под статуята на Божията майка. Падна на колене, но не затвори очи. Отдавна не беше праведен католик — не вярваше в Бога, освен когато беше болен, уплашен или пък летеше със самолет. След двадесетина минути със съжаление забеляза, че в катедралата са останали само шепа хора. Няколко възрастни дами в черно бяха седнали отпред на пейките, прехвърляха молитвените си броеници и монотонно пееха: „Ave Maria, gratia plena, Domine teum, Benedicta…“. Няколко туристи извиваха вратове нагоре и се възхищаваха на прекрасния купол.

Адам се надигна бавно, но очите му шареха навсякъде. Изпъна крака и тръгна към една изповедалня, закрита отчасти зад някаква колона. Малък знак на дървената стена показваше, че изповедалнята не се използва. Адам се вмъкна вътре, седна и дръпна завесата.

Първо извади от джоба на шлифера си „Хералд Трибюн“, а после шоколада. Разкъса сребристия станиол и отхапа лакомо. Започна да търси статията. Само една-две от новините на първа страница се отнасяха за Англия — повечето от статиите бяха посветени на събитията в Америка.

„Високо ли е все още съотношението 1 лира за 2,80 долара?“ — питаше едно заглавие. Погледът на Адам пробяга по по-малките заглавия и най-сетне откри търсената колона. Беше в левия долен ъгъл: „Англичанин търсен за убийството на немско момиче и таксиметров шофьор“. Адам зачете и се разтрепери, като откри, че знаят името му: „Капитан Адам Скот, наскоро прекратил службата си в Кралския Уесекски полк, се търси за… продължава на петнадесета страница“. Адам започна да отгръща големите страници. Не беше лесно в ограниченото пространство на изповедалнята. — „… разпитът от Женевската полиция във връзка със…“

— Au nom du Pere, du Fils et du Saint Esprit.[1]

Адам погледна стреснато нагоре и насмалко да се втурне навън. Но навикът от детството му помогна и той автоматично каза:

— Отче, благослови ме, защото съгреших и искам да се изповядам.

— Добре, синко, какъв е грехът ти? — попита свещеникът на чист английски със съвсем лек акцент.

Адам размисли бързо — свещеникът не биваше да се досети кой е той. Погледна през пролуката в завесата и обезпокоен видя двама полицаи да разпитват друг свещеник до западната врата. Дръпна плътно завесата и започна с единствения акцент, който имитираше убедително:

— Аз съм от Дъблин, отче, и снощи се запознах случайно с едно момиче в бара и я заведох в хотела ми.

— Да, синко.

— Е, едно нещо води към друго, отче.

— Какво друго, сине мой?

— Заведох я в стаята си.

— Да, сине мой.

— И тя започна да се съблича.

— И какво се случи после?

— Започна да ме съблича.

— Опита ли се да устоиш, сине мой?

— Да, отче, но ставаше все по-трудно.

— Имаше ли сношение? — попита свещеникът.

— Грешен съм, отче. Не можах да се въздържа. Тя беше толкова красива — добави Адам.

— Имаше ли намерение да се ожениш за момичето, сине мой?

— О, не, отче. Вече съм женен и имам две прекрасни деца, Сиймас и Морийн.

— Трябва завинаги да забравиш тази нощ.

— Бих искал, отче.

— Случвало ли се е и преди?

— Не, отче, за първи път съм в чужбина сам.

— Тогава нека ти е за урок, сине мой, и дано Бог намери милост да ти прости този отвратителен грях, а сега се покай.

— Господи…

Когато Адам свърши, свещеникът опрости греха му и му нареди десет дни да чете за покаяние по три молитви — сутрин, обед и вечер.

— И още нещо.

— Да, отче.

— Ще кажеш всичко на жена си веднага щом се върнеш в Ирландия, иначе не се надявай на изкупление. Трябва да ми обещаеш, сине мой.

— Когато видя жена си, ще й кажа за всичко, случило се през тази нощ, отче — обеща Адам, като отново погледна през завесата. Полицаите не се виждаха никъде.

— Добре, и продължавай да се молиш на Дева Мария да те пази от дяволски изкушения.

Адам сгъна вестника, мушна го в шлифера си, излезе от малката изповедалня и седна на една от крайните пейки. Сниши глава и зашепна „Отче наш“, като отвори картата на Женева и започна да изучава разположението на улиците. Когато стигна до „… и не въведи нас в изкушение…“, вече бе намерил на картата британското консулство от другата страна на голям озеленен площад. Прецени, че е само на миля от катедралата, но от безопасността го отделяха седем улици и един мост. Той се върна при параклиса на Дева Мария. Погледна часовника си. Беше твърде рано да напуска катедралата, така че остана още тридесет минути, подпрял глава с ръцете си, като отново и отново минаваше мислено по маршрута. Наблюдаваше как развеждат група туристи из катедралата. Не ги изпускаше от очи, докато се приближаваха все повече и повече до голямата врата в западната част на страничния църковен кораб. Трябваше да улучи времето абсолютно точно.

Адам рязко стана, тръгна бързо по страничната пътека и стигна портала само на метър зад групата туристи. Те го закриваха по пътя към площада. Адам се вмъкна под навеса на един магазин и обиколи трите страни на площада, за да избегне дежурния полицай в северния ъгъл. Когато светна зелено, той пресече и се отправи по някаква еднопосочна улица. Вървеше от вътрешната страна на тротоара, защото знаеше, че ще трябва да завие наляво. Двама униформени полицаи излязоха иззад ъгъла и тръгнаха право към него. Той влезе бързо в първия магазин и обърна гръб към тротоара.

— Bonjuir, monsieur — каза младата дама на Адам. — Vous desirez quelque chose?[2]

Адам се огледа. Навсякъде около него стояха гъвкави манекени в кюлоти, сутиени и жартиери с дълги черни чорапи.

— Търся подарък за съпругата си.

Момичето се усмихна:

— Може би комбинезон? — предложи тя.

— Да — каза Адам, — точно комбинезон искам. Имате ли във вишнево? — Той се извърна и видя как полицаите бавно отминаха.

— Да, мисля, че има, но ще трябва да проверя в склада.

Дълго преди тя да донесе искания комбинезон, Адам беше стигнал следващата улица. Няколко минути нямаше изненади и когато му останаха само двеста метра, сърцето му биеше силно, сякаш искаше да изскочи от гърдите. На последния ъгъл се виждаше само един полицай, и то, изглежда, регулировчик, пък и Адам трябваше да върви с гръб към него. Най-сетне стигна зеления площад, отбелязан на картата като малка зелена точица. От другата страна на улицата забеляза националния флаг на Великобритания, закачен над една синя врата.

Навремето в Малайската джунгла сержантът често му казваше никога да не пробягва последните няколко крачки, особено ако е на открито. Той пресече платното и застана в края на малкия парк, само на петдесет метра от спасението. Един полицай патрулираше безцелно по улицата, но Адам предположи, че това е заради няколкото съседни консулства, и внимателно започна да го наблюдава. За две минути полицаят стигаше до края и после се обръщаше да продължи безгрижната си разходка. Адам се сви зад едно дърво в ъгъла на малкия парк и избра друго отсреща, само на няколко крачки от вратата на консулството, където можеше да се прикрие от идващия полицай.

Прецени, че ако върви с такава скорост, че да не привлича вниманието, ще измине последните тридесет метра за по-малко от десет секунди. Изчака полицаят да стигне крайната си точка.

Отново провери вратата на консулството и успокоен видя как едно момиче влиза, а после на улицата излезе човек с куфарче. Изглежда, че нямаше пазач, защото вратата остана полуотворена. Той погледна към еркерния прозорец на първия етаж и успя да види двама мъже да се взират нетърпеливо към парка, сякаш очакваха някой да дойде. Лорънс беше успял. Само след минути щеше да е в безопасност. Щом часовникът на катедралата удари единадесет, Адам вдигна яката на шлифера си и тръгна. На полицая му оставаха няколко крачки до последната точка, но все още вървеше в противоположната посока. Адам тръгна през улицата с отмерена стъпка. На средата, точно на трамвайните релси, трябваше да спре и да пропусне една кола. Полицаят се обърна и започна да се връща.

Няколко секунди Адам остана неподвижен насред широката улица, вгледан в дървото, което бе избрал за прикритие, в случай че полицаят се обърне, преди да е стигнал входа. После се отправи с уверена крачка към британското консулство. Внезапно пред него се изпречи висок мъж с атлетично телосложение и щръкнала руса коса.

Ако не бяха очите му, Адам никога нямаше да го познае.

Бележки

[1] В името на Отца, Сина и Светия дух. — Б.ред.

[2] Добър ден, господине. Желаете ли нещо? — Б.ред.