Джефри Арчър
Опасно наследство (12)

Дванадесета глава

Лондон, Даунинг Стрийт 10, 17 юни 1966

Сър Морис Иънгийлд си тръгна от министър-председателя, без да разбере защо се отдава такова голямо значение на притежаването на някаква икона.

Номер 10 остана зад него. Сър Морис бързо стигна до сградата на Външно министерство и след секунди слезе от асансьора на седмия етаж. Когато влезе в кабинета си, Теса, секретарката му, подреждаше някакви материали.

— Веднага съберете Четвърти отдел — нареди той на жената, която му служеше предано вече четиринадесет години. — Да дойде и капитан Буш.

Теса повдигна вежди, но сър Морис пропусна безмълвния й коментар, защото знаеше, че трудно ще се справи без сътрудничеството на американците. Сър Морис още веднъж обмисли инструкциите на министър-председателя. Нямаше нужда Харолд Уилсън да обяснява, че зачестилите трансатлантически телефонни разговори с Линдън Джонсън са зов за помощ.

Но какво общо имаше руската икона със светеца покровител на Англия?

 

 

Когато Романов тръгна към него, Адам отстъпи зад трамвайните релси и един засилен трамвай мина между тях. Трамваят отмина, но Адам вече не се виждаше. Романов изръмжа, че се бе хванал на аматьорски трик, затича се и след двадесетина метра скочи в трамвая за изненада на пътниците. Започна ред по ред да проверява лицата им.

Адам изчака, докато трамваят се отдалечи на още двадесет метра, и се появи иззад едно дърво от другата страна на пътя. Сигурен беше, че ще се добере до спасителната врата на консулството, преди убиецът на Хайди да се върне. Провери отсрещната страна на улицата и изпсува тихо. Патрулиращият полицай беше само на няколко крачки от консулството и неумолимо се отправяше към входа му. Адам погледна към отдалечаващия се трамвай и видя друг да идва насреща му. После с ужас видя как противникът му скача от единия на другия трамвай с пъргавината на първокласен гимнастик. Тъй като и полицаят беше само на няколко крачки от входа на консулството, Адам нямаше друг избор, освен да побегне, така че хукна по най-близката улица. След петдесетина метра погледна назад през рамо. Мъжът, когото знаеше само като Розенбаум, тъкмо се спускаше след него и изобщо не приличаше на безпомощен старик.

Адам скачаше между коли и автобуси, провираше се около пешеходците, за да се откъсне от преследвача си. На първото кръстовище зърна пълничка дама да излиза от една телефонна кабина само на няколко метра от него. Бързо смени посоката, шмугна се в празната кабина и се сви в ъгъла. Вратата бавно се притвори и щракна. Розенбаум профуча покрай телефонната кабина. Адам знаеше, че ще изминат поне пет секунди, преди Розенбаум да разбере, че е излъган. Изскочи от кабината и се стрелна в обратна посока. Една, и две, и три, и четири, и пет — броеше той, докато тичаше по улицата. Погледна вдясно, изкачи три стъпала и се вмъкна през някаква летяща врата. Озова се пред малко гише, зад което седеше млада жена с кочан билети в ръка.

— Deux francs monsieur^[1] — каза момичето.

Адам я погледна, извади бързо два франка и тръгна по дълъг тъмен коридор към друга двукрила врата. Влезе и постоя малко, докато очите му свикнат с мрака. Беше първото представление за деня и киното беше почти празно. Адам избра място в края на един ред, така че да е на еднакво разстояние от двата изхода.

Погледна към екрана, благодарен, че филмът току-що започва, тъй като се нуждаеше от време, за да състави плана си. Когато екранът ставаше достатъчно светъл, Адам изучаваше на картата късата червена линия и като използваше върха на палеца си за мерна единица, успя да прецени, че най-близката граница на Франция се намира само на осем мили, до Ферни — Волтер. Оттам можеше да пътува до Париж през Дижон и да се върне вкъщи, стига да се отърве за втори път. След като определи маршрута, Адам трябваше да реши как да пътува. Отхвърли всички видове обществен транспорт и реши да наеме кола. През паузата остана на мястото си, за да провери отново маршрутите. И когато Пол Нюман пак се появи на екрана, Адам сгъна картата и излезе от киното през най-малко използвания през последните четири часа изход.

 

 

Когато сър Морис влезе в стаята за среща със Северния отдел, всички бяха вече там. Запознаваха се със съдържанието на папките, които им бяха дадени само преди час.

Той обиколи с поглед масата и насядалите, грижливо подбрани мъже. Все пак само един от тях му беше равен. И това не беше ветеранът Алек Снел, който бе служил най-дълго във Външно министерство и сега нервно пипаше мустака си в очакване сър Морис да заеме мястото си. До него беше Брайън Матюс, отличник от университета по две специалности, уравновесен, но с предизвикателно поведение. Срещу него седеше капитан Ралф Буш, представител на ЦРУ, който, след като пет години беше прикрепен към посолството на Гровнър Скуеър, се считаше повече англичанин от самите англичани и дори се мъчеше като доказателство за това да имитира начина на обличане във Външно министерство.

Вторият след сър Морис, когото някои считаха за твърде млад, въпреки че всички, освен Теса бяха забравили как сър Морис пое поста си, когато беше почти на неговата възраст, бе на другия край на масата.

И четиримата спряха разговорите веднага щом сър Морис зае мястото си.

— Господа — започна той, тъй като единствената присъстваща дама бе Теса, но той рядко отбелязваше присъствието й, — министър-председателят дава на нашия Четвърти отдел пълната си благословия. Иска на всеки дванадесет часа да му изпращаме пълни доклади — където и да се намира и по всяко време на денонощието, ако има някакво неочаквано развитие. Така че, както виждате, няма време за губене. Към нашия отдел е прикрепен офицерът от ЦРУ Ралф Буш. Работил съм с капитан Буш няколко пъти през последните пет години и се радвам, че американското посолство го е избрало за свой представител.

Мъжът, който седеше вдясно от сър Морис, се поклони леко. Висок към метър и седемдесет и пет, с широки, мускулести рамене и пригладена черна брада, той приличаше на моряка от рекламите на цигарите „Плейърс“.

Приликата му с моряк не беше изцяло измислена — беше служил като офицер във Военноморските сили на САЩ през Втората световна война.

— Според последните получени доклади — продължи сър Морис като отвори папката пред себе си, — Скот не е стигнал до консулството тази сутрин въпреки искането ни към полицията да поставят не повече от един привидно дежурен на разстояние двеста метра от парка. Освен непълната ни информация от вчера Британските авиолинии потвърдиха, че Скот е имал телефонен разговор с „Роже и сие“, докато е бил на летището. След значителен натиск от страна на нашия посланик и Интерпол ние научихме от господин Роже, че Скот е посетил банката, с цел да вземе неизвестно дарение от някой си господин Емануел Розенбаум. По-нататъшните проверки установиха, че този господин Розенбаум е пристигнал в Цюрих вчера сутринта и е пътувал за Женева същия ден следобед. Напуснал е хотела си днес сутринта и впоследствие е изчезнал от лицето на земята. Никой от тези факти нямаше да има толкова голямо значение, ако господин Розенбаум не се беше качил на самолета за Цюрих от — сър Морис не можа да устои на една кратка драматична пауза — Москва. Затова, не без основание според мен, можем да приемем, че който и да е господин Розенбаум, той работи пряко или косвено за КГБ.

— Както знаем от горчив опит, КГБ е добре комплектуван в Женева от голям брой източноевропейци, които работят под маскировката на Обединените нации за Международната организация на труда и Световната здравна организация. Всички имат необходимия дипломатически статут, който им позволява да вършат конспиративната си работа. За мен все още остава загадка обаче защо господин Розенбаум ще убива двама невинни заради сравнително малко известна икона. Това мога да докладвам до днес. Но може би вие сте попаднали на нещо ново — каза сър Морис, като се обърна към своя Номер втори.

Лорънс Пембъртън вдигна глава от другия край на масата.

— След срещата ни тази сутрин, сър Морис — започна той, — говорих със сестрата и майката на Скот и с адвокатската фирма в Апълшо, изпълнила завещанието на баща му. Стана ясно, че в завещанието Скот не получава нищо значително, с изключение на един плик, в който според майка му се е намирало писмо от райхсмаршал Херман Гьоринг.

Всички незабавно се разшумяха. Сър Морис почука с кокалчетата на пръстите си по масата и попита:

— Имаме ли представа за съдържанието на писмото от Гьоринг?

— Не знам за цялото писмо, сър. Но един от нашите кандидати, Никола Уейнрайт, бил помолен от Скот да преведе нещо, за което сега смятаме, че е откъс от писмото, тъй като Уейнрайт попитал изпитната комисия дали не е част от теста му.

Лорънс извади лист хартия от папката пред себе си и прочете откъса:

— „Не може да не сте забелязали, че през годината един човек от охраната редовно ме снабдяваше с хавански пури — едно от малкото разрешени ми удоволствия, въпреки че съм в затвора. Самите пури служеха и за друго, тъй като във всяка една имаше капсула с малко количество отрова. Като я имах, бях спокоен по време на процеса, защото знаех, че ще умра, когато го поискам аз, а не палачът ми.“

— И това ли е всичко? — попита сър Морис.

— Боя се, че да — каза Лорънс, — въпреки че това потвърждава пътуването на Скот до Женева. Не се съмнявам, че пакетът, за който той отиде, съдържа иконата „Св. Георги и змея“, оставена на баща му от Гьоринг.

— „Св. Георги и змея“! — прекъсна го Матюс. — Но това е иконата, която половината КГБ търси през последните две седмици, и моят отдел се опитва да открие причината.

— И какво открихте? — попита сър Морис.

— Много малко — призна Матюс. — Но започваме да мислим, че е само примамка, защото Царската икона „Св. Георги и змея“ е в Зимния дворец в Ленинград поне от сто години.

— Нещо друго? — попита сър Морис.

— Само това, че ръководител на отдела, занимаващ се с издирването на иконата, е Алекс Романов.

Снел подсвирна.

— Поне знаем, че имаме работа с челния отряд — каза той.

Последва дълго мълчание. После сър Морис пак взе думата:

— Ясно е едно. Първо, трябва да се доберем до Скот и да приемем, че сме изправени срещу Романов. Какво ще направим по този въпрос?

— Ще се опитаме да го отстраним — каза Лорънс. — Заедно с американците имаме седемнадесет оперативни работници в Женева и всички до един се опитват да открият Скот.

— Хиляди от швейцарската полиция се занимават със същото, въпреки че един господ знае на чия страна са — добави Снел.

— Почти невъзможно е да ги убедим — продължи Лорънс, — че Скот по никакъв начин не е виновен за двете убийства. Така че трябва да го измъкнем, без да разчитаме на тяхното сътрудничество.

— Но какви ще бъдат последствията, ако Романов или този Розенбаум, който сигурно също е от КГБ, успеят да стигнат до Скот преди нас? — попита Матюс.

— Един обикновен гражданин трябва да се справи с най-безмилостния руски агент. Това е всичко — намеси се капитан Буш.

Лорънс се обърна към американеца.

— Отдавна познавам Адам. Иронията в това затруднено положение е, че аз самият, без негово знание, го препоръчах за място в Северния отдел. Възнамерявах да се присъедини към нас, след като го обучат. Ако Романов или някой от отряда му се изправи лице в лице със Скот, имайте предвид, че той е награден с Кръст за храброст заради участие в сражение срещу хиляди китайци.

— Но ако се окаже Романов — попита Снел, — дали Скот ще може да се справи с него?

— Бих казал „не“, преди Розенбаум да убие приятелката му — отсече Лорънс.

— Дори и при тези обстоятелства не съм убеден в шансовете му — каза Буш.

— Нито пък аз — добави Матюс.

— Защото не познавате Адам Скот — каза Лорънс.

Матюс сведе поглед, за да избегне сблъсъка с шефа си. Неговият шеф. С десет години по-млад. Само двамата бяха в списъка — и пак избраха за заместник-секретар поредния възпитаник на Оксфорд или Кеймбридж. Матюс знаеше, че от гледна точка на Външно министерство не е нито от подходящо училище, нито от подходящ университет. Трябваше да послуша баща си и да постъпи на работа в полицията. Там няма класови бариери и досега вече сигурно щеше да е старши полицейски офицер.

Сър Морис не обърна внимание на изблика му, тъй като това беше станало нещо обикновено, откакто бе предпочел Пембъртън пред по-възрастния му колега.

— Може ли да знам — намеси се Снел и се втренчи право в Буш, — защо има такова несъответствие между тази относително малко известна икона и голямата важност, която й придават както Русия, така и Съединените щати?

— И ние сме озадачени като вас — каза американецът. — Всичко, което можем да добавим към досегашната ви информация, е, че преди две седмици руснаците са депозирали в Ню Йорк злато на стойност седемстотин милиона долара без никакви обяснения. Разбира се, в момента не сме сигурни дали това има някаква връзка.

— Седемстотин милиона долара! — възкликна сър Морис. — Можете да купите половината от страните в Обединените нации за тази сума.

— И всички икони по света — каза Матюс.

— Да се върнем към известното и да престанем с догадките — каза сър Морис, като се обърна пак към своя Номер две. — Какви незабавни действия предлагате?

Лорънс отвори папка с червена лента по края. Напречно отгоре беше напечатано с черно „Оперативен план“. Не му беше нужно да се позовава на съдържанието й, но все пак от време на време проверяваше да не е забравил нещо.

— Както вече докладвах, имаме седемнадесет агенти, действащи в Женева, и американците изпращат днес още дванадесет. Като прибавим руснаците и швейцарците, които претърсват града като рицари от Кръглата маса, търсещи Светия Граал, съм убеден, че скоро някой ще попадне на Скот. Един от най-големите проблеми е, както вече обясних, че швейцарците не желаят да си сътрудничим. За тях Скот е обикновен избягал престъпник и те заявиха категорично, че ако се доберат първи до него, няма да му дадат дипломатически имунитет.

— Както ние, така и швейцарската полиция и без съмнение руснаците — продължи Лорънс, — започнахме проверки във всички явни места: хотели, пансиони, ресторанти, летища, компании за наемане на коли, дори тоалетни. В постоянна връзка сме с всички агенти по места. Така че ако Скот неочаквано се появи отнякъде, ще можем моментално да го подкрепим. — Лорънс вдигна поглед и забеляза, че един от групата си записва всички подробности. — Ще прибавя, че в пощата подслушват всяко телефонно обаждане от Женева до банката „Баркли“. Ако Скот отново опита да се свърже с мен в банката или в апартамента ми, разговорът автоматично ще бъде прехвърлен тук, в този кабинет.

— Знае ли, че работиш за тайните служби? — попита Снел и прокара ръка през тъмната си коса.

— Не. И той като скъпата ми майка все още мисли, че съм чиновник в международния отдел на „Баркли“. Но не след дълго ще се досети, че това е само фасада. За разлика от майка ми той не вярва на всичко, което му казвам, а след разговора ни снощи сигурно ще стане подозрителен.

— Имаме ли още въпроси? — попита сър Морис, като погледна към Лорънс.

— Засега не, сър. Правим всичко възможно, като се има предвид, че не сме на собствен терен. Но предполагам, че по един или друг начин случаят ще приключи до двадесет и четири часа. Затова съм изискал да се приготвят удобства за през нощта, в случай че ни потрябват. Като се върнете след вечеря, ще намерите оправени легла в кабинетите си.

— Днес няма да вечеряме — каза сър Морис.

 

 

От вратата на киното се излизаше на оживен тротоар и Адам се включи в потока връщащи се от работа хора. Стараеше се да не се оглежда, докато върви, но очите му не преставаха да се въртят на сто и осемдесет градуса. Мина три квартала и забеляза на другата страна на улицата червена реклама на „Авис“, люлееща се от следобедния ветрец. Премина кръстовището, но щом стъпи на отсрещния тротоар, замръзна на място. Точно пред него в блъсканицата стоеше някакъв мъж с шлифер. Оглеждаше се непрекъснато, без да избере някаква посока. Дали беше от хората на Розенбаум, от полицията или дори британец? Нямаше как да разбере на чия страна е. Адам не го изпускаше от поглед и видя как онзи извади рязко телефон и като го доближи до устата си, започна да шепне нещо. „Нищо за докладване, сър. Няма следа от нашия човек, не съм виждал и никой от КГБ.“

Адам не можеше да чуе думите, но свърна в първата пряка, като почти връхлетя върху едно вестникарче. „Le soldat anglais toujours a Geneve“^[2] — тръбяха заглавията. Той бързо пресече още една улица и спря отново, този път зад някаква мраморна статуя в средата на малка тревна площ.

Вгледа се в хотела насреща, но знаеше, че е безсмислено да се опитва да се скрие там. Тъкмо щеше да отмине, когато видя пред хотела да спира голям туристически автобус с красив син надпис „Кралски симфоничен оркестър“. Загледа как музикантите излизат от хотела и се качват на автобуса — носеха инструментите си в калъфи с най-различна форма и големина. Един носеше дори голяма литавра, която сложи в багажника. Адам реши, че едва ли ще има по-добра възможност. Когато следващата група музиканти излезе от двойната врата, той бързо се шмугна между тях, без никой да го забележи. После продължи и влезе в отворената врата на хотела. Първото нещо, което забеляза в оживеното фоайе, бе един контрабас, опрян на стената. Погледна етикета върху калъфа — „Робин Бересфорд“.

Адам отиде до гишето и направи знак на служителя.

— Трябва ми спешно ключа от стаята — забравил съм си лъка горе и задържам всички.

— Да, сър. Кой е номерът на стаята?

— Мисля, че е 312 — каза Адам.

— Името ви, сър.

— Бересфорд — Робин Бересфорд.

Служителят му подаде ключа от 612.

— Сгрешихте само с три етажа, сър.

— Благодаря — каза Адам, загърби гишето и се обърна само за да види, че администраторът вече обслужва друг клиент.

Отиде спокойно до асансьора, който бълваше още музиканти, изчака ги и влезе, натисна копчето за шестия етаж и зачака. Почувства се ободрен като видя вратите да се затварят и за първи път от няколко часа остана сам. Вратите се отвориха отново и той с облекчение откри, че в коридора няма никого. Бързо тръгна към стая 612.

Превъртя ключа, отвори вратата и с най-добрия френски акцент, който можа да постигне, каза:

— Румсървис.

Никой не отговори. Той влезе и заключи вратата. В ъгъла стоеше неотварян куфар. Адам погледна етикета. Очевидно господин Бересфорд не бе имал време да си разопакова багажа. Адам огледа стаята, но не откри следи от госта на хотела, освен един лист на нощното шкафче. Беше напечатан маршрут: „Европейско турне: Женева, Франкфурт, Берлин, Амстердам, Лондон. Женева: автобус в 17:00 до концертната зала; репетиция 18:00; представление 19:30; втори концерт 22:00. Програма: Моцарт — Трети концерт за валдхорна и оркестър — първа част, Брамс — Втора симфония, Шуберт — Незавършена симфония“.

Погледна часовника си. Докато Робин Бересфорд изпълнеше „Незавършена симфония“, той щеше да е минал границата. Все пак по-безопасно беше да остане в стая 612, докато се смрачи.

Вдигна телефона до леглото, набра румсървиса и си поръча вечеря, а после влезе в банята. Видя на мивката пластмасова чантичка с напечатан напречно надпис: „Благопожелания от ръководството“. Вътре имаше сапун, малка четка за зъби, паста и пластмасова самобръсначка.

Тъкмо свърши с бръсненето и чу някой да чука на вратата с думите: „Румсървис“. Адам бързо покри лицето си с пяна, сложи си хотелския халат и отвори. Сервитьорът подреди масата, без да го погледне повторно, и попита:

— Бихте ли подписали сметката, сър.

Подаде на Адам листче хартия. Адам го подписа „Робин Бересфорд“ и добави петнадесетпроцентов бакшиш.

— Благодаря — каза сервитьорът и напусна.

Щом вратата се затвори, Адам насочи поглед към пиршеството от лучена супа, бифтек от бут със зелен боб и малинов шербет. Бутилка марково вино бе отворена и чакаше да я налеят. Изведнъж почувства, че не е чак толкова гладен.

Още не можеше да повярва в преживяното. Ех, да не беше настоявал Хайди да го придружи в това глупаво пътуване!

Само преди седмица тя дори не го познаваше, а сега той беше отговорен за смъртта й. Ще трябва да обясни на родителите й какво се е случило с дъщеря им. Но преди да застане пред тях, трябваше да намери някакво обяснение на нещата, които още не разбираше. Не разбираше какво общо има с всичко маловажната икона. Маловажна ли?

Щом свърши с вечерята, Адам избута количката в коридора и окачи табелката „Не безпокойте“. Върна се в стаята и се загледа през прозореца. Слънцето май щеше да свети още цял час над Женева. Адам легна и започна да обмисля това, което се бе случило с живота му през последните двадесет и четири часа.

 

 

— „Антарктик“ притежава икона на „Свети Георги и змея“. Но от архивите ни за този период знаем, че тази икона е унищожена, когато самолетът на Великия херцог на Хесе се разбива над Белгия през 1937.

— Това може да е записано в архивите ви — каза мъжът от другата страна на телефона, — но какво ще стане, Лангли, ако информацията ти се окаже грешна и иконата е била намерена от Гьоринг, без да е върната на Великия херцог?

— Но Сталин потвърди в Ялта, че иконата и съдържанието й са унищожени преди самолетната катастрофа. Той се съгласи да мълчи, докато не притежава оригиналния документ. В края на краищата по тази причина Рузвелт спечели толкова малко, докато в замяна Сталин получи толкова много. Не помниш ли какъв шум вдигна Чърчил?

— Разбира се, защото той е разбрал, че Великобритания няма да извлече полза от подобно решение.

— Но ако сега руснаците са открили съществуването на оригиналната икона?

— Предполагаш, че ще сложат ръка и на оригиналния документ?

— Точно така, затова трябва да се добереш до „Антарктик“ преди руснаците или Външно министерство.

— Искаме Външно министерство да продължава да вярва точно в това.

— „Кой ми е спал в легълцето? — казало първото джудженце.“

Адам се стресна и се събуди. Над него се беше надвесило едно момиче — стискаше здраво грифа на контрабаса с една ръка, а с другата лъка. Беше висока почти метър и осемдесет и със сигурност тежеше повече от него. Имаше дълга, бляскава червена коса, която контрастираше с всичко останало така, сякаш Създателят бе започнал от върха и след това бързо бе загубил интерес към работата си. Беше облечена с бяла блуза и черна разкроена пола, стигаща почти до земята.

— Ти коя си? — попита стреснато Адам.

— Сто на сто не съм Снежанка — засече го тя. — Да се върнем на въпроса. Ти кой си?

Адам се поколеба:

— Ако ти кажа, няма да повярваш.

— Защо не? — каза тя. — Не ми приличаш на принц Чарлз или Елвис Пресли, така че продължавай, опитай — да видим дали ще мине.

— Аз съм Адам Скот.

— Да не би да трябва да припадна от радост и да се спусна към теб, или да изкрещя и да избягам? — попита тя.

Адам изведнъж осъзна, че момичето не е гледало телевизия и не е чело вестник поне два дни и пусна в ход съобразителността си.

— Мислех, че приятелят ми Робин трябва да е в тая стая — каза уверено той.

— И аз мислех така, преди да те видя върху леглото си.

— Ти си Робин Бересфорд?

— Доста си схватлив за току-що събудил се от сън.

— Ро-Робин трябва да е…

— Какво съм виновна, че баща ми е искал момче? — каза тя. — Още не си обяснил какво правиш на леглото ми.

— Мога ли да се надявам, че ще ме изслушаш поне пет минути, без да ме прекъсваш? — попита Адам.

— Да, но не си губи повече времето с вълшебни приказки — каза Робин. — Баща ми беше роден лъжец и когато станах на дванадесет, вече ми беше съвсем ясен.

— На това място бих седнал — каза Адам. — Може да продължи по-дълго, отколкото трае средно акомпаниментът на контрабас.

— Ще остана права, ако нямаш нищо против — каза Робин. — Поне до първата лъжа.

— Както искаш. Какво желаеш първо? Добрата новина или лошата новина?

— Пробвай първо с лошата.

— Швейцарската полиция ме търси да ме арестува и…

— За какво? — прекъсна го Робин.

— Убийство — каза Скот.

— Каква е добрата новина? — попита тя.

— Невинен съм.

 

 

Романов стоеше в кабинета на посланика с ръце върху масата.

— Обвинявам себе си — каза той много бавно — дори повече отколкото всеки от вас. Аз подцених англичанина. Той е добър; и ако се надявате да го убиете, преди аз да го хвана, трябва да сте много добри.

Никой от събраните тази нощ в кабинета на посланика не мислеше да противоречи на другаря майор. Романов замълча и огледа групата мъже, долетели след кратко нареждане от няколко европейски сателитни държави. Всички отдавна служеха на КГБ, обаче само един от тях, Валчек, беше лично познат на Романов — но пък той работеше твърде тясно със Заборски, за да може да му се довери. Вече бе приел факта, че само някои от тях познават Женева. Молеше се британците и американците да са изправени пред същия проблем.

Погледът му обиколи стаята. Швейцарската полиция имаше най-добрата възможност да намери Скот, но пък изобщо не искаше да им помогне. Все пак Романов с удоволствие бе научил от главната си връзка в Женева, че швейцарците са отказали сътрудничество и на британците, и на американците.

— Другари — каза той веднага, щом всички се настаниха, — няма нужда да ви напомням, че са ни поверили жизненоважна за Родината задача. — Замълча и провери дали върху някое от лицата не е преминала и най-малката следа на скептичност. Удовлетворен продължи: — Затова ще поддържаме зорко наблюдение на Женева, в случай че Скот все още се крие някъде в града. Моето предположение е, че той ще чака да се стъмни или дори може би да се развидели, и тогава ще се отправи към най-близката граница. Очевидно изборът му ще се спре на френската граница. Защото освен че англичаните са били във война с Германия два пъти през последните петдесет години, те никога не са си правили труд да овладеят немския език и само малцина говорят сносен френски. Така че той вероятно ще се чувства по-безопасно в тази страна. Това също му предоставя възможност да пресече само една граница до крайбрежието. Ако е толкова глупав, че да опита да тръгне със самолет, ще открие всички летища завардени; ако опита с влак, нашите хора са там. Но аз предполагам, че ще опита да избяга с моторно превозно средство. Затова ще взема пет души с мен на френската граница, а майор Валчек ще вземе други петима в Базел на немския пропускателен пункт. Тези от вас, които току-що пристигнаха, ще сменят онези агенти, които вече са на терен. И не очаквайте Скот да се скита из града с вид на турист по време на отпуска. Разгледайте внимателно снимките му и бъдете готови той да опита да изчезне под някаква аматьорска дегизация. — Романов замълча за ефект. — Който ми донесе Царската икона, може да не се съмнява в бъдещото си благоденствие, когато се върнем у дома.

За първи път по лицата на присъстващите се изписа надежда. Романов извади дубликата на иконата и го вдигна високо над главата си, за да го видят всички.

— Когато намерите оригинала, задачата ви ще е изпълнена. Разгледайте я внимателно, другари, защото снимки няма… И помнете: единствената разлика между тази икона и другата, която е у него, се състои в малка сребърна корона, поставена на гърба на рамката. Ако видите тази корона, ще знаете, че сте намерили изчезналия шедьовър.

Романов прибра иконата и погледна мълчащите мъже.

— Помнете, че Скот е добър, но не чак толкова.