Джефри Арчър
Опасно наследство (3)

Трета глава

Когато видяха черната лимузина „Чайка“ да излиза от Кремъл през прохода на Спаската кула, двамата часови в маскировъчни униформи застанаха мирно и взеха за почест. Пронизителното изсвирване на клаксона подсказа, че Юрий Еимович Заборски няма да спира никъде по обратния път към площад „Дзержински“.

Заборски машинално докосна периферията на черната си филцова шапка като за поздрав, но мислите му бяха другаде. Докато колата трополеше по паветата, той дори не погледна дългата като змия опашка от хора, които се бяха наредили от Мавзолея на Ленин до края на Червения площад. Без съмнение предстоеше му да вземе първото и най-важно решение: кой от двамата му главни оперативни работници да оглави екипа за откриването на Царската икона. Той продължи да обмисля въпроса, докато шофьорът му го караше през Червения площад, край сивата фасада на ГУМ и после наляво по улица „Куйбишев“.

Още като си тръгваше от генералния секретар, председателят на Държавна сигурност беше набелязал само двама. Валчек или Романов — на кого от двамата да се спре? При нормални обстоятелства би обмислял решението си поне една седмица, но двадесети юни като краен срок му отнемаше тази възможност. Той знаеше, че трябва да направи своя избор дори преди да стигне до кабинета си.

Колата премина още един светофар покрай Министерството на културата и влезе в улица „Черкаска“, оградена с внушителни сиви еднотипни сгради. Продължаваха да се движат по специалното вътрешно платно, което се използваше само от висши партийни служители. Много се беше смял навремето, когато разбра, че в Англия също планират такива транспортни платна, но по тях щели да се движат само автобуси.

Колата спря рязко пред управлението на КГБ. Шофьорът заобиколи бързо и отвори черната врата, та началникът му да излезе. Но от това, че бяха изминали трите километра за по-малко от четири минути, нямаше полза. Заборски не помръдна. Той рязко променяше решенията си, но вече го беше направил на два пъти, докато идваха от Кремъл. Знаеше, че може да разчита на когото и да е от сътрудниците си да извърши черната работа, но му трябваше някой с нюх, който да насочва бюрократите и академиците и да му докладва.

Професионалната му интуиция го караше да избере Юрий Валчек, който бе доказано честен и предан служител на държавата. Освен това той бе един от началниците на отдели с най-голям стаж.

Бавен, последователен и надежден, Валчек беше работил цели десет години като действащ агент, преди да премине на административна служба.

За разлика от него Алекс Романов бе имал блестящи прояви като оперативен работник, но те често се обезценяваха от липсата на лична преценка. Двадесет и девет годишен, той безспорно бе най-младият и най-амбициозният от елитните сътрудници на Заборски.

Председателят стъпи на тротоара и тръгна към друга врата, която също му държаха отворена. Мина с големи крачки по мраморния под и спря чак пред вратите на асансьора. Там мълчаливо чакаха още няколко мъже и жени, но когато асансьорът се върна на приземния етаж и Заборски влезе в малката кабина, никой не направи опит да го придружи. Той се придвижваше бавно нагоре към кабинета си и не можеше да избегне сравнението с бързия американски асансьор, който веднъж бе използвал. „Те могат да изстрелят ракетите си, докато стигнеш канцеларията си“ — беше го предупредил предшественикът му. Когато стигна най-горния етаж и му отвориха вратата, Заборски вече бе решил. Ще бъде Валчек.

Секретарката му помогна да съблече дългото си черно палто и взе шапката му. Заборски бързо пристъпи към бюрото си. Двете папки, които беше изискал, вече бяха там. Той седна и започна да преглежда задълбочено досието на Валчек. Когато свърши, изкомандва рязко секретарката:

— Романов веднага при мен!

Другарят Романов лежеше по гръб. Лявата му ръка беше извита зад главата, а съперникът му бе стиснал с дясната си ръка гърлото му. Треньорът бе изпълнил хватката чудесно и Романов се бе строполил с пъшкане на тепиха.

Един служител се втурна към тях, наведе се и зашепна нещо на треньора. Той неохотно освободи ученика си, който се надигна бавно, като че бе зашеметен, поклони се на треньора и в следващия момент само с едно движение на дясната ръка и левия крак го подкоси и го просна на пода на гимнастическия салон. След това бързо се отправи към канцеларията, където го чакаше отвореният телефон. Романов не забеляза момичето, което му подаде слушалката. „Идвам веднага, само ще взема един душ“ — това беше всичко, което то чу. Момичето често се чудеше как ли изглежда Романов под душа. Тя, както и всички други момичета от канцеларията, го беше виждала стотици пъти в гимнастическия салон. Той приличаше на някоя филмова звезда от уестърн — висок метър и осемдесет, с дълга руса коса. И тези „пронизващи сини очи“ — както ги беше описала приятелката й, с която работеха на едно бюро.

— Има белег на… — беше й доверила тя.

— Откъде знаеш? — попита момичето, но приятелката й само се изсмя в отговор.

Междувременно Заборски бе отворил за втори път личното досие на Романов и продължаваше да го преглежда внимателно. Започна да чете подробностите на личностната му характеристика. Романов не би могъл да види тази преценка, освен ако не станеше някога председател на КГБ.

Александър Петрович Романов. Роден в Ленинград на 12 март 1937. Приет в КПСС през 1958 година. Баща: Пьотр Николаевич Романов, служи на Източния фронт през 1942 година. Завръща се в Русия през 1945 и отказва да стане партиен член. Осъден на десет години затвор за антидържавна дейност на основания на сведения, докладвани от сина му. На 20 октомври 1948 година умира в затвора.

Заборски вдигна глава и се усмихна — дете на държавата.

Дядо: Николай Александрович Романов, търговец, един от най-богатите земевладелци в Петроград. Прострелян и убит на 11 май 1918 при опит да избяга от силите на Червената армия.

Революцията беше отредила еднаква съдба на дядото богаташ и бащата неудачник.

Алекс, както предпочиташе да го наричат, беше наследил амбицията на Романовци и на девет години бе станал член на пионерската организация. Единадесетгодишен го приемат в специално училище в Смоленск. Това предизвиква възмущението на по-нискостоящите партийни работници, които смятат, че от такива привилегии могат да се възползват синовете на предани служители на партията, а не деца на затворници. Романов веднага се отличава в занятията и това обезсърчава директора на училището, който се надява да обори теориите на Дарвин. Вече четиринадесетгодишен Алекс влиза в ръководния елит и става член на младежката му организация — Комсомола.

Романов завършва средното си образование с Ленински медал и получава наградата по гимнастика за младежи.

Въпреки че директорът се опитва да омаловажи постиженията на младия Алекс, повечето членове на учителския съвет признават способностите на Романов и въпреки всичко му е позволено да постъпи в университет. Като студент той продължава да се изявява в овладяването на чужди езици и специализира английски, френски и немски. Способностите, които има, и упоритата му работа го нареждат сред първите по всеки предмет.

Заборски вдигна слушалката на телефона и грубо изръмжа:

— Исках да ми доведете Романов!

— Той довършваше сутрешната си тренировка в салона, другарю председател — отговори секретарката. — Но веднага, щом разбра, че искате да го видите, отиде да се преоблече.

Председателят затвори телефона и отново се върна към досието пред себе си. Това, че Романов можеше да бъде по всяко време в гимнастическия салон, не го изненада: физическата сила се ценеше много повече от канцеларската служба.

През първата година от следването си Романов продължава усилено да се занимава с гимнастика и дори започва да участва в международни състезания, но университетският треньор написва с едри букви в един от докладите си, че този студент е твърде висок, за да участва в олимпийски състезания. Романов се вслушва в съвета му и избира джудо. След две години участва в игрите на социалистическите страни през 1958 година в Будапеща и след още две години другите състезатели предпочитат да не се изправят срещу него по неизбежния му път към финала. След победата му на игрите в Москва западната преса рязко го характеризира като Секирата, но далечното му бъдеще вече е планирано и той не е включен като участник в олимпиадата.

Романов завършва университета и веднага след като получава дипломата си, постъпва в дипломатическите служби.

Тук Заборски стигна вече до онзи момент, когато той самият за първи път бе попаднал на самоуверения млад мъж. Всяка година КГБ можеше да избира от дипломатическите служби който и да е, проявил изключителни способности. Романов беше безспорен кандидат. Но по правило Заборски не избираше човек, който да не е убеден, че в КГБ е елитът. Неубедените кандидати ставаха лоши оперативни работници, а понякога в крайна сметка дори работеха за друга страна. Романов не изпитваше такива колебания. Той винаги бе искал да бъде офицер от КГБ. През следващите шест години той бе изпълнявал различни обиколки в руските посолства в Париж, Лондон, Прага и Лагос. Сега вече беше в Москва в управленския персонал и правеше впечатление с изтънченото си поведение на дипломатическите коктейли, където се държеше толкова свободно, както и в гимнастическия салон.

Заборски започна да чете някои от преценките, които лично бе добавил през последните четири години — по-специално настъпилите промени откакто Романов бе един от личните му подчинени. Той бе достигнал чин майор и след успешните си прояви бе назначен за началник на отдел. До името му бяха поставени две червени точки, които свидетелстваха за успешни мисии. Те се отнасяха за цигулар дисидент, опитващ се да напусне Прага, и за един генерал, който се бе надявал да оглави малка африканска държава. Заборски се впечатли най-много от това, че неговото протеже беше нагласил нещата така, че западната преса считаше чехите виновни за първия случай, а американците — за втория. Но най-важното постижение на Романов бе вербуването на агент от британското Министерство на външните работи, чието паралелно служебно израстване бе подпомогнало много кариерата на Романов. Никой не се изненада, когато Романов бе назначен за началник на отдел, включително и той самият. Но на Заборски скоро му стана ясно, че на Романов му липсва първичното впечатление на оперативната служба.

Председателят отгърна на последната страница, където се правеше преценка на характера. Там повечето от сътрудниците бяха единодушни: „амбициозен, рафиниран, безскрупулен, дързък, но невинаги може да се разчита на него“ — тези думи преобладаваха при всяка оценка.

На вратата се почука силно. Заборски затвори папката и натисна един бутон под бюрото си. Двойната врата се отвори и Александър Петрович Романов влезе в стаята.

— Добро утро, другарю председател — каза елегантният млад мъж и застана мирно.

Заборски погледна човека, когото бе избрал, и почувства лека завист, че боговете са надарили така много един толкова млад човек. И все пак именно Заборски бе решил как да използва този човек за благото на държавата.

Той продължи да се взира в ясните му очи и заключи, че ако Романов бе роден в Холивуд, нямаше да му е трудно да си изкарва прехраната. Костюмът му като че беше ушит при Савил Роу — и може би наистина беше. Заборски предпочиташе да не обръща внимание на такива нередности, въпреки че се изкушаваше да попита младия мъж къде си поръчва ризите.

— Викали сте ме — каза Романов.

Председателят кимна.

— Току-що се връщам от Кремъл — каза той. — Генералният секретар ни натовари с особено деликатен проект, който е от голямо значение за държавата. — Заборски замълча. — Планът е толкова поверителен, че ще трябва да докладвате само на мен. Можете да си сформирате собствен екип и бъдете сигурен, че може да разполагате с неограничени средства.

— За мен е чест — каза Романов и в гласа му прозвуча необикновена искреност.

— Почестите наистина ще дойдат — отговори председателят, — ако успеете да откриете къде се намира Царската икона.

— Но аз мислех… — започна Романов.