Джефри Арчър
Опасно наследство (24)

Двадесет и четвърта глава

Адам седеше в малкото кафене на пристанището и чакаше да се появи автобусът. Беше оставил колата на контролно-пропускателния пункт и вече бе готов да се качи на кораба, но искаше да се увери, че Робин ще пристигне.

Автобусът се появи на пристанището десет минути преди тръгването на кораба, Робин слезе и Адам я поздрави.

— Не можеш да се отделиш от мен, нали? — каза тя.

Адам избухна в смях и почти я прегърна.

— Хубаво е, че те виждам — каза той.

— Мислех, че се връщаш в Англия по някакъв тайнствен маршрут — с разузнавателна ракета или нещо дори по-екзотично.

— Не че не исках — каза Адам, — но американците бяха на контролния пункт точно когато реших да пътувам за чужбина.

— Американците? — попита тя.

— Като се качим на борда, ще ти обясня всичко подробно.

Никой от двамата не забеляза младия агент, който беше проследил Робин от Берлин. Той отиде в една телефонна будка и набра презокеански номер.

— Нямаше да ти повярвам на нито една дума, ако не бяха две неща.

— Именно?

— На първо място — висш служител от Външно министерство върна в Амстердам паспорта на Дъдли Хулм. А това ме подсеща да ти дам твоя.

Тя порови из чантата си, извади тъмносиния му паспорт и му го подаде.

— А кое е второто? — попита Адам, като взе с благодарност паспорта си.

— Имах съмнителното удоволствие да се срещна лице в лице с другаря Романов и нямам желание това да се случва отново.

— А пък аз възнамерявам да го срещна отново — каза Адам.

— Защо? — попита Робин.

— Защото искам да го убия.

 

 

Романов и Полард пристигнаха в Дувър няколко минути преди определеното време за акостиране на ферибота и зачакаха нетърпеливо. Романов се настани така, че да може да вижда през прозореца на митницата, и наблюдаваше как фериботът влиза в пристанището. Беше намерил идеалното място зад един автомат за кафе, тъй като можеше да проследи всеки, който влиза във фоайето на митницата, и същевременно оставаше скрит за другите.

— Просто за всеки случай вървете при изхода за коли и ми докладвайте, ако забележите нещо необичайно — каза Романов.

Полковникът остави Романов, скрит зад кафемашината, и си избра място на пристанището, откъдето виждаше всички коли, които влизаха в зоната на митницата на около петдесет метра от изхода. Ако Скот наистина напуснеше ферибота с кола, Полард щеше да има достатъчно време да изтича обратно и да предупреди Романов, преди англичанинът да мине митницата и да стигне главния изход. Поне на това място Скот не можеше да рискува да се скрие в багажника. Двамата мъже чакаха.

 

 

Капитанът включи корабната радиоуредба на девети канал и заговори отчетливо по малкия микрофон:

— Моторен кораб „Шантий“ вика началника на пристанище Дувър. Приемам.

Изчака малко и натисна едно копче пред себе си. От уредбата се чу:

— Началникът на пристанището до моторен кораб „Шантий“. Чувам ви ясно и чисто. Приемам.

— Говори капитанът. Имаме спешен случай. Един от пътниците падна на палубата от спасителна лодка и получи многобройни наранявания. — Адам изпъшка, а капитанът продължи: — Ще ми е нужна линейка, която да чака на брега и да го закара до най-близката болница веднага щом пристигнем. Приемам.

— Прието, капитане. Линейката ще ви чака на пристанището, когато корабът пристигне. Край, изключете.

— Всичко ще е наред, скъпи — каза Робин с такъв нежен глас, какъвто Адам не беше чувал досега. — Веднага щом пристигнем, ще се погрижат да бъдеш закаран направо в болница.

— Трябва да се връщам на мостика — каза сърдито капитанът. — Ще наредя на двама от стюардите да донесат носилка за брат ви.

— Благодаря, капитане. Много ни помогнахте.

— Трябва да го посъветвате за в бъдеще да пие по-малко, когато се качва на кораб — това е само в негов интерес.

— Опитвала съм — каза Робин и въздъхна. — Няма да повярвате колко пъти съм опитвала, капитане, но се боя, че се е метнал на баща ми.

Адам си хвана крака и пак изстена.

— Хм — изсумтя капитанът и погледна към дълбоката рана на рамото на Адам. — Да се надяваме, че няма да се окаже нещо сериозно. Дано имате късмет.

— Благодаря ви още веднъж, капитане — каза Робин.

Капитанът излезе и затвори вратата на каютата, а тя продължи:

— Дотук добре. Да се надяваме, че и втората част на плана ще успее. Между другото, дъхът ти е ужасен.

— Какво друго очакваш, като ме накара да се жабуря в продължение на двадесет минути с уиски и после ме принуди да го изплюя по дрехите си.

 

 

Двамата стюарди вдигнаха Адам на носилката и го занесоха на палубата. Сложиха го внимателно на дъските и изчакаха до подвижното мостче, а в това време при тях изтича един митнически служител заедно с граничен полицай. Робин им подаде паспорта на Адам. Полицаят прелисти страниците и провери снимката.

— Приликата е очевидна, въпреки злополуката — каза Робин, — но се боя, че в следващото издание трябва да включат това в графата „особени белези“. — Тя отгърна драматично одеялото и откри дълбоката рана на рамото на Адам, който беше направил подходяща за случая унила физиономия.

— Носи ли нещо у себе си, което трябва да се декларира? — попита митничарят.

Адам непрекъснато пипаше иконата, без сам да го иска.

— Не, не бих му позволила да купува повече пиене по време на това пътешествие. Аз ще поема отговорността да проверите личните му вещи заедно с моите, когато сляза от кораба.

— Добре. Благодаря, госпожице. По-добре се погрижете да отпътува за болницата — каза митничарят, поглеждайки към тълпата пътници, които чакаха нетърпеливо на мостика, за да слязат на брега.

 

 

Романов я забеляза да излиза от митницата.

— Сега знам точно как капитан Скот възнамерява да излезе от кораба и ще го посрещнем, когато най-малко го очаква. Иди и наеми една кола до Лондон — изрева той на полковника.

Линейката изхвръкна през митницата със запалени фарове и пусната сирена. По пътя за болницата пациентът се съвзе толкова бързо, че придружителят просто не вярваше на очите си. Започна да си мисли, че капитанът е преувеличил степента на спешност.

Романов стоеше до изхода и се усмихна, като видя как автобусът с музикантите излиза от тъмния дълбок трюм и се нарежда на опашката пред митницата. Огледа го и бързо забеляза Робин Бересфорд. Както и предполагаше, тя държеше контрабаса и беше невъзможно да се види кой стои до нея.

— Втори път номерът няма да мине — промърмори Романов точно когато полковникът се появи до него с почервеняло лице.

— Къде е колата? — запита руснакът, без да откъсва поглед от автобуса.

— Наех една — каза полковникът, — но искат международното ти шофьорско свидетелство. Нали моето е у Скот заедно с останалите документи.

— Стой тук — каза Романов — и следи дали Скот няма да се опита да слезе от онзи автобус.

И Романов изтича до канцеларията на „Авис“.

В същото време Адам бе вече внесен на количка в една малка приемна и приет от дежурния лекар.

Младият лекар се наведе над пациента си. Никога преди не беше виждал подобна рана от падане.

— Отвратителни разкъсвания — каза той, като почисти раната на рамото. — Можете ли да направите кръг с ръката си?

Адам завъртя изцяло ръката си и пак я отпусна.

— Добре. Поне не е счупена — каза лекарят и продължи да почиства раната. — Ще сложа йод, може да ви засмъди малко. — После почисти и двата охлузени лакътя на Адам и им залепи лейкопласт.

— Това не се е случило днес, нали? — попита той, вгледан в заздравяващото рамо.

— Не — каза Адам, без да дава никакви обяснения.

— Пострадали сте скоро. Ще ви бия анатоксин.

Адам пребледня.

— Смешно е колко много мъже се плашат от спринцовката и иглата.

Адам изпъшка.

— Не беше толкова страшно, нали? — говореше убедително докторът, докато увиваше с бинт рамото. — Има ли кой да ви прибере?

— Да, благодаря — каза Адам. — Съпругата ми ме чака.

— Добре, в такъв случай можете да си тръгнете, но, моля ви, обадете се на лекар, веднага щом се приберете вкъщи.

 

 

Романов седна зад волана и проследи как автобусът напуска митницата. Той го погледна през главния изход и продължи след него към Лондон.

— Ще ги спреш ли по пътя? — нервно попита Полард.

— Този път не — каза Романов, без да дава обяснения.

През целия път до столицата той не изпусна от поглед автобуса.

 

 

Адам излезе от болницата и провери, че никой не го следи. Единствените хора, които забеляза, бяха един мъж в синьо палто с качулка, който се движеше в обратна посока, и една медицинска сестра, която мина бързо покрай него, като гледаше нетърпеливо часовника си. Доволен, той взе такси до гарата и си купи билет до Лондон.

— Кога е следващият влак?

— Трябва да дойде всеки момент — каза служителят, като погледна часовника си. — Корабът дойде преди около четиридесет минути, но винаги минава малко време, докато се разтоварят всички пътници.

Адам излезе на перона, огледа се за някой с подозрително поведение, но не забеляза тъмнокосия мъж в синьо палто с качулка, който се беше облегнал на капаците на едно магазинче и четеше „Ивнинг Стандарт“.

Мислите на Адам се върнаха към безопасното завръщане на Робин вкъщи.

Влакът за Лондон дойде, пълен с пътници от кораба. Адам излезе от сенките и скочи вътре, като избра купе, пълно с млади наконтени хулиганчета, които очевидно се завръщаха от еднодневна екскурзия по крайбрежието. Помисли си, че никой друг няма да има желание да седне при тях.

Зае единственото свободно място в ъгъла и загледа мълчаливо през прозореца. Спътниците му разговаряха на висок глас.

Влакът стигна Кентърбъри, без някой да влезе в купето, освен кондуктора, който се направи, че не забелязва как един от младежите му показва само перонен билет. Адам се чувстваше необикновено сигурен на мястото си в ъгъла, дори и когато забеляза един тъмнокос мъж в палто с качулка да минава и да поглежда внимателно вътре. Мислите му бяха неочаквано прекъснати от шумните твърдения на един от бандата, който очевидно бе лидерът.

— В купето мирише на гадно — заяви той, като душеше силно.

— Съгласен съм, Тери — каза другарят му, който седеше до Адам, и също започна да имитира душене. — И мисля, че е доста близо до мен.

Адам погледна към младежа, чието черно кожено яке бе покрито с малки лъскави кабари. На гърба му беше написано „Хайл Хитлер“. После стана и отвори прозореца.

— Може би малко свеж въздух ще помогне — каза той и пак седна.

След секунда всичките четирима започнаха да душат.

— Мисля, че миризмата става по-лоша — заключи лидерът им.

— Трябва да е от мен — каза Адам.

Душенето спря и младежите се втренчиха в ъгъла с невярващи очи, онемели от дързостта му.

— Нямах време да взема душ след тренировката по джудо — добави той, преди някой от тях да бе възвърнал способността си да говори.

— Добър си по джудо, а? — попита седналият до него.

— Сравнително — каза Адам.

— Какъв пояс си? — заразпитва Тери нападателно. — Кажи де, знам, че е черен — добави подигравателно той.

— От осем години не съм с черен пояс — каза Адам небрежно, — но ми дадоха втори дан съвсем наскоро.

На три от четирите лица се изписа страх.

— Аз самият мислех да се заема с джудо — продължи лидерът, изпъна ръката си и стегна мускули. — Колко време трябва, за да станеш добър?

— Занимавам се по три часа дневно вече почти дванадесет години и още не съм достигнал олимпийските стандарти — отговори Адам и проследи с поглед как тъмнокосият мъж в палтото с качулка мина пак покрай купето. Този път той се втренчи направо в Адам, а после бързо отмина. — Разбира се — продължи Адам, — ако искаш сериозно да се занимаваш с джудо, трябва да притежаваш едно-единствено качество — дързост. Никой не може да те научи на това. Или го имаш, или го нямаш.

— Имам дързост — каза нападателно Тери. — Не се страхувам от нищо. И от никого — добави той, като гледаше право в Адам.

— Добре — каза Адам. — Защото може да ти се удаде случай да докажеш твърдението си, още преди да сме завършили пътуването.

— Какво намекваш? — попита момчето с якето „Хайл Хитлер“. — Искаш да се бием или какво.

— Не — каза хладно Адам. — Просто в този момент ме следи частен детектив, който се надява да ме хване, когато прекарвам нощта с жената на клиента му.

Четиримата замълчаха за първи път по време на пътуването. В очите им се четеше нещо като уважение.

— Ще бъдеш ли с нея? — попита лидерът.

Адам кимна заговорнически.

— Добро парче ли е в леглото? — попита Тери похотливо.

— Не е лошо — каза Адам, — изобщо не е лошо.

— В такъв случай само ни покажи този детектив и ние ще го подредим за през нощта — каза лидерът, удари с лявата ръка десния си бицепс и с явно удоволствие вдигна стиснатия си юмрук.

— Това може да се окаже прекалено — каза Адам. — Но ако го задържите малко, докато аз сляза на „Уотърло Ийст“, ще имам поне достатъчно време, за да предупредя дамата.

— Нито дума повече, кавалере — каза лидерът. — Твоето любопитно приятелче ще бъде оставено на Чаринг Крос, овързано като колетна пратка.

Останалите трима младежи избухнаха в смях и Адам започна да съзнава, че само за една седмица Романов бе успял да го превърне в лъжец почти от класата на покойния баща на Робин.

— Ето го — прошепна Адам, когато мъжът с палтото мина за трети път.

Всички погледнаха навън в коридора, но видяха само отдалечаващия се гръб.

— Влакът трябва да пристигне в „Уотърло Ийст“ след единадесет минути — каза Адам, като погледна часовника си. — Затова предполагам… ако още мислите, че ще можете…

Четиримата от новосъздадения екип се наведоха напред в нетърпеливо очакване.

След няколко минути Адам се измъкна, като остави вратата на купето широко отворена. Тръгна бавно в обратна посока на тази, в която бе видял да заминава мъжът в синьото палто. Стигна до края на вагона, обърна се и видя, че мъжът върви бързо към него. Когато мина покрай отвореното купе, вдигна ръка, за да привлече вниманието на Адам, но в този миг от купето го сграбчиха две ръце, мерна се черно кожено яке и мъжът изчезна вътре със сподавен вик. Вратата се затвори и щорите се спуснаха.

Влакът бавно навлезе в гара „Уотърло Ийст“.

 

 

Автобусът спря пред сградата на Кралския филхармоничен оркестър. Робин бе напрегната. Тъмнозелен форд ги следваше вече четиридесет километра и откакто бе разбрала това, тя не смееше да мръдне от мястото си.

Докато измъкваше контрабаса от автобуса, тя погледна назад и видя, че фордът е спрял на около петдесет метра със загасени светлини. Романов стоеше на тротоара като животно, на което му се иска да скочи. Друг мъж, когото Робин не познаваше, седеше зад кормилото. Адам я беше предупредил да не се обръща в никакъв случай назад, а да върви направо към сградата на Кралския оркестър, но въпреки това тя не можа да се сдържи, погледна Романов в очите и поклати глава. Той се направи, че не я забелязва.

Когато и последният музикант слезе от автобуса, Романов и „полковникът“ го претърсиха целия, а накрая обърнаха и багажника, въпреки шумните протести на шофьора. Робин ги наблюдаваше неспокойно от един прозорец на горния етаж и видя как двамата скочиха обратно в зеления форд и потеглиха. Продължи да гледа след колата, докато светлините й съвсем изчезнаха в тъмнината.

Полковникът излезе от Уигмор стрийт и зави към Бей стрийт. Спря срещу гарата. Романов изскочи, влезе в една телефонна кабина и започна да разгръща указателя. Откри само една Робин Бересфорд и адресът беше същият, който му беше съобщил младият агент. Набра номера, изчака да чуе десет сигнала свободно и се усмихна: разбра, че тя живее сама. Това не го изненада.

— А сега накъде? — попита полковникът, когато Романов се върна в колата.

— Къде се намира Аргайл Кресънт, Норт, Уест — 3?

— Трябва да е някъде в Хампстед — каза полковникът. — Но първо ще проверя на картата. Какъв е планът?

— Вместо да чакаме госпожица Бересфорд да излезе, по-добре да я чакаме да влезе — каза Романов.

След половин час Робин се измъкна от задната врата на сградата. Мина спокойно през Портман скуеър и след това тръгна колкото може по-бързо към ъгъла. Непрекъснато си повтаряше, че Романов не я следва, но не можеше да спре да трепери. Махна на едно такси и за нейно успокоение то незабавно спря до нея. Преди да се качи, тя огледа шофьора и задната седалка, както я беше посъветвал Адам.

Романов пристигна пред жилището на Робин, малко след като тя бе наела таксито. От списъка с имената на пътната врата разбра, че госпожица Бересфорд живее на четвъртия етаж.

Самата врата не би създала затруднения на всеки самоуважаващ се крадец в Москва и Романов успя да я отвори за секунди. Полковникът дойде бързо при него и двамата заизкачваха мълчаливо тъмната стълба към четвъртия етаж.

Романов отвори секретната брава по-бързо, отколкото Робин би го направила със собствения си ключ. Щом влезе, той бързо провери разположението на стаите и се увери, че в апартамента няма никого.

Полковникът се размотаваше насам-натам.

— Седнете, полковник. Дамата едва ли ще ни накара да чакаме дълго.

Полковникът се засмя нервно.

Шофьорът спря пред къщата. Робин изскочи от колата и му даде допълнителен бакшиш. Страшното бе отминало отдавна и тя се почувства най-сетне в безопасност. Струваше й се, че цяла вечност не се е връщала вкъщи. Всичко, за което мечтаеше, беше да вземе една вана и да се наспи хубаво.

 

 

Адам слезе от влака на „Уотърло Ийст“ малко след полунощ и със задоволство отбеляза, че метрото още работи. Беше избегнал да излезе на Чаринг Крос, защото не беше сигурен къде може да го чака някой „комитет по посрещането“. Взе си билет до „Уест Индиан“ на бариерата и изчака известно време на перона, докато влакът най-после дойде.

От „Уотърло“ до неговата цел имаше няколко спирки и дори по това време на нощта престоите на всяка една изглеждаха продължителни. Неколцина закъснели гуляйджии се качиха от „Ембанкмънт“ и дори повече на Лейсестър скуеър.

Адам изчакваше нервно на всяка спирка, разбрал, че е хванал последния влак. Надяваше се само Робин да е изпълнила съвестно указанията му. Огледа вагона. Беше пълен с „нощни пътници“ — сервитьори, медицински сестри, веселбари, пияници — дори един началник движение. Най-накрая в един без двадесет влакът спря на гарата.

Кондукторът успя да му даде необходимите напътствия. По това време на нощта нямаше кого другиго да попита. Адам бавно тръгна към номер двадесет и три. В къщата нищо не светеше. Той отвори портата и тръгна по пътеката, извади връзката ключове, намери нужния и го пъхна в ключалката. Предпазливо бутна вратата, влезе и я затвори безшумно.

 

 

Малко след дванадесет и десет последният влак от Дувър пристигна на Чаринг Крос. Тъй като Адам не се виждаше никъде, Лорънс нареди на шофьора си да се прибират. Не можеше да разбере защо агентът, избран лично от него, не беше докладвал. Когато пристигна в апартамента и пъхна ключа в бравата, се надяваше вътре да е Адам и да го чака.