Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Matter of Honour, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Опасно наследство

Английска.

ИК „Бард“ ООД, София, 2005

Коректор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-584-036-4

История

  1. — Добавяне

Петнадесета глава

Когато след един час Адам се върна в хотел „Франтел“, едва ли някой от малкото гости на хотела би разпознал в него мъжа, който се бе появил там следобед. Беше облечен в нова риза, панталони и вратовръзка и двуреден блейзър, който сигурно щеше да дойде на мода във Великобритания чак след година. Беше хвърлил дори и шлифера, защото иконата идеално влизаше в джоба на блейзъра. Предполагаше, че в магазина са обменили пътническите му чекове по много нисък курс, но умът му през последния час беше зает с други неща.

Той нае единична стая на името на Дъдли Хулм и след няколко минути взе асансьора до третия етаж.

Лорънс вдигна слушалката още преди второто позвъняване.

— Аз съм — каза Адам.

— Къде си? — бяха първите думи на Лорънс.

— Аз ще задавам въпросите — каза Адам.

— Разбирам как се чувстваш — каза Лорънс, — но…

— Никакво „но“. Трябва вече да си разбрал, че някой от така наречения твой екип има пряка връзка с руснаците, тъй като пред хотела в Женева ме чакаха убиецът и приятелите му, а не твоите хора.

— Да, вече знаем — каза Лорънс.

— Знаете? — възкликна Адам. — Кои сте вие, дето знаете? Защото аз вече не знам кой е на моя страна.

— Нали не мислиш, че…

— Ако ти се случи да убият приятелката ти, да си преследван из Европа от професионални убийци, да стрелят по теб и…

— Да стрелят по теб? — каза Лорънс.

— Да, твоят приятел днес стреля по мен и ме улучи в рамото. Когато се срещнем следващия път, възнамерявам да си разменим местата и аз няма да се целя в рамото.

— Няма да има следващ път — каза Лорънс. — Ще те измъкнем безопасно, само ми кажи къде си.

Адам си спомни думите на Робин „Внимавай колко му казваш“ и се въздържа да каже на Лорънс къде се намира.

— За бога, Адам, ти си съвсем сам; на кого другиго ще се довериш, ако не на мен? Приемам, че всичко изглежда сякаш сме те предали, но това няма да се случи отново.

След дълго мълчание Адам каза:

— В Дижон съм.

— Защо в Дижон?

— Защото единственият човек, който ме взе, пътуваше за конференция в Дижон.

Лорънс не можа да сдържи усмивката си.

— Дай ми номера си и ще ти звънна пак до един час.

— Не — каза Адам. — Аз ще ти се обадя след час.

— Адам, трябва да ми имаш доверие.

— Сега вече знам какво търсите и не мога да си позволя да се доверявам на никого.

Адам затвори телефона и се втренчи в иконата, която лежеше разтворена на леглото. Подписите на някои си Стукъл и Сюърд не го безпокояха. Но датата — 20 юни 1966 — му звучеше като смъртна присъда.

 

 

— Лека нощ, господине — каза портиерът на високопоставения държавен служител, който си тръгваше. — Пак последен си отивате — добави той със съчувствие.

Портиерът бе удостоен с леко вдигане на сгънатия чадър. Наистина още една дълга нощ, но поне се бяха свързали отново със Скот. Беше започнал да изпитва уважение към този човек. И все пак му беше нужно по-пълно обяснение за това как са го изпуснали в Женева. Докладът на Лорънс Пембъртън пред отдела днес следобед не беше достатъчен.

Той се отправи с бързи крачки към Олд Кент Роуд. Черното му палто и панталоните в тънко райе биеха на очи. Той нервно потупваше с чадъра, преди да махне минаващото такси.

— Книжарница „Дилонс“, улица „Мейлът“ — каза той на шофьора, още преди да седне на задната седалка.

Вече беше седем и тридесет, но все пак нямаше да закъснее много, тъй че няколко минути в повече нямаха никакво значение. Пембъртън се беше съгласил да остане в канцеларията му, докато се изясни всичко, и той беше сигурен, че този път няма да има пропуски. Позволи си да се усмихне кисело при мисълта как всички бяха приели плана му. От него имаше двойна изгода, тъй като осигуряваше достатъчно време за най-добрите им сътрудници, докато Скот е отстранен някъде в изоставено скривалище. Надяваше се, че за последен път очакват от него оригинално предложение.

— Осем шилинга, господине — каза шофьорът на таксито, когато спря пред „Дилонс“.

Той му подаде парите и добави бакшиш от шест пенса. Остана вгледан във витрината на университетската книжарница, като наблюдаваше отражението на таксито. Веднага щом то зави на ъгъла на улица „Гауър“ мъжът тръгна. След малко стигна до една странична улица и сви по нея. Тя се казваше „Риджмаунт гардънс“ и едва ли бе добре позната дори и на таксиметровите шофьори в Лондон. Само след няколко метра той слезе по едни каменни стъпала и се озова пред вратата на апартамент в сутерена. Пъхна секретния ключ в бравата на външната врата, превъртя го бързо и влезе.

През следващите двадесет минути проведе един международен и един градски разговор и после се изкъпа. След по-малко от час пак се появи на улицата, облечен във всекидневен кафяв костюм, розова риза на цветя без вратовръзка и кафяви спортни обувки. Беше променил прическата си. Върна се пеш до книжарницата „Дилонс“ и пак взе такси.

— Британският музей — каза той на шофьора, като се качи отзад. Погледна часовника си — беше почти осем и десет. Скот вече трябваше да е инструктиран, но и другите вече бяха на път за Дижон — планът му позволяваше закъснение от два часа.

Таксито спря пред Британския музей. Той плати и се изкачи по дванадесетте стъпала към музея, като се възхищаваше на византийската архитектура. Всяка седмица правеше това, а после се връщаше и вземаше друго такси.

— Болница „Мидълсекс“, моля — каза той.

Таксито обърна и се отправи на запад.

Горкият Скот. Ако не беше отворил онзи плик, иконата щеше да е в ръцете на законния си притежател.

— Да ви закарам ли до входа? — попита шофьорът.

— Да, моля.

Малко по-късно той се разхождаше из болницата, прегледа таблото на стената, сякаш че търсеше точно определено отделение, и после пак излезе на улицата. От болницата „Мидълсекс“ винаги успяваше с равномерно темпо да стигне за около три минути до една сграда на улица „Чарлот“. Спря и натисна бутона на малкия домофон.

— Член ли сте? — запита подозрително някой.

— Да.

 

 

Точно на часа Адам се обади по телефона и изслуша внимателно всичко, което му каза Лорънс.

— Ще рискувам още веднъж — каза Адам, — но ако този път Романов пак се появи, ще му връча лично иконата, а заедно с нея и собствеността, която е толкова ценна, че американците не биха могли да я откупят обратно на никаква цена.

Адам затвори телефона и Лорънс заедно със сър Морис много пъти връщаха и прослушваха записания разговор.

— Мисля, че ключовата дума е „собственост“ — каза сър Морис.

— Съгласен съм — каза Лорънс. — Но каква е тази собственост, която може да е толкова ценна както за руснаците, така и за американците?

Сър Морис бавно започна да върти глобуса, поставен на края на бюрото му.

 

 

— Какво означава този шум? — попита Романов. — Нали не сме останали пак без бензин?

— Не, сър — каза шофьорът. — Това е новото приспособление, монтирано във всички коли от посолствата. Този звук означава, че ме проверяват и трябва да се обадя.

— Завий обратно и се върни на бензиностанцията, покрай която минахме преди няколко километра — каза бавно Романов.

Романов нетърпеливо потупваше по таблото на колата в очакване на хоризонта да се появи бензиностанцията. Слънцето залязваше бързо и той се страхуваше, че след час вече ще бъде тъмно. Бяха отминали Дижон още преди около двадесет километра и нито той, нито Валчек бяха видели жълт ситроен в която и да е посока.

— Зареди, докато се обадя в Женева — каза Романов веднага щом видя бензиностанцията. Изтича до телефонната кабина, а Валчек продължи да наблюдава зорко минаващите коли.

— Отговарям на сигнала ви — каза Романов, когато го свързаха с така наречения втори секретар.

— Ментор пак се обади — каза вторият секретар. — На колко километра сте от Дижон?

 

 

Членът вървеше внимателно из една осветена стая, докато не попадна на една свободна маса, подпряна до колона в ъгъла. Седна на малката кожена табуретка. Започна да се оглежда. Нетърпеливо, както винаги, когато очакваше да му донесат обичайното малцово уиски с лед. Оставиха питието на масата и той отпи, като междувременно се опитваше да открие дали има някое ново лице в тъмната стая. Не беше много лесно, тъй като не си беше сложил очилата. Накрая очите му привикнаха към слабата светлина на дългата червена флуоресцентна лампа над бара.

Видя само добре познатите лица, които го гледаха с надежда; но той се нуждаеше от нещо ново.

Собственикът забеляза, че редовният посетител е останал сам, и седна срещу него на другата малка табуретка. Членът не можеше да си наложи да погледне мъжа в очите.

— Има един, който много иска да се запознае с вас — прошепна собственикът.

— Кой точно? — попита той, като вдигна поглед и отново огледа хората на бара.

— Онзи, дето се е навел над грамофона автомат в ъгъла. Високият, елегантен мъж. Освен това е млад — добави съдържателят.

Посетителят погледна към грамофона. Непознатият се усмихна приветливо и той нервно му върна усмивката.

— Прав ли съм? — попита съдържателят.

— Безопасен ли е? — попита само той.

— Няма проблеми. Момче от най-висока класа, току-що завършило елитно училище. Просто иска сам да си изкара малко пари.

— Чудесно — каза членът и отпи от уискито.

Съдържателят отиде до грамофона. Членът го видя да приказва с младия мъж. Момчето глътна питието си, поколеба се за миг и после се промъкна между хората и седна на празната табуретка.

— Казвам се Пиърс — каза младият мъж.

— А аз Джереми — каза членът.

— Нежно име — каза Пиърс. — Винаги съм харесвал името Джереми.

— Ще пиете ли нещо?

— Едно сухо мартини, моля — каза Пиърс.

Членът поръча едно сухо мартини и още едно малцово уиски. Сервитьорът бързо се отдалечи.

— Не съм те виждал преди.

— Не, за втори път ми е — каза Пиърс. — Преди работех в Сохо, но напоследък стана доста опасно — никога не знаеш с какъв можеш да се забъркаш.

Питиетата пристигнаха и членът отпи една глътка.

— Искаш ли да танцуваме? — попита Пиърс.

 

 

— Спешно е — каза гласът. — Включен ли е касетофонът?

— Слушам.

— Антарктик е в Дижон и е открил какво има вътре в иконата.

— Каза ли им нещо?

— Не, само каза на Пембъртън, че притежава собственост, която е толкова ценна, че каквато и сума да се предложи, не би била достатъчна за откупуването й.

— Наистина — каза гласът.

— Британците смятат, че ключовата дума е „собственост“.

— Грешат — казаха от другия край. — Думата е „придобивка“.

— Откъде си толкова сигурен?

— Защото руският посланик във Вашингтон е поискал среща с държавния секретар на 20 юни и ще носи със себе си ордер за седемстотин и двадесет милиона долара в злато.

— И къде ни води всичко това?

— Към Дижон, за да сме сигурни, че ще пипнем иконата преди британците или руснаците. Руснаците, без съмнение, са сигурни, че скоро ще я притежават, затова мога да се обзаложа, че вече са на път за Дижон.

— Не забравяй на чия страна си.

— Да, сър. Но какво ще правим с Антарктик, ако успеем да вземем иконата?

— Трябва ни само иконата. Щом я вземем, Антарктик става излишен.

 

 

Адам погледна часовника си: беше малко след седем. Време беше да тръгва, защото беше решил да не изпълнява съвсем точно указанията на Лорънс. Възнамеряваше той да ги чака, а не както беше планирал Лорънс. Заключи спалнята и се върна на рецепцията, където плати за стаята и за телефонните разговори.

— Благодаря — каза той на администраторката и се обърна да излиза.

— Дъдли.

Адам замръзна на мястото си.

— Дъдли — пак извика силно някой. — Едва те познах. Промени ли намеренията си?

Някой го потупа по рамото. „Добре поне, че не е лявото рамо“ — помисли си той, докато гледаше отвисоко към Джим Хардкасъл.

— Не — каза Адам. Искаше му се да може да лъже като бащата на Робин. — Мисля, че ме забелязаха в града, и затова трябваше да сменя дрехите си и да не се набивам на очи за няколко часа.

— Тогава защо не дойдеш на банкета? — каза Джим. — Никой няма да те види там.

— Бих дошъл с удоволствие — каза Адам, — но не мога да си позволя да губя повече време.

— С нещо да помогна? — заговорнически попита Джим.

— Не, трябва да стигна до… След по-малко от час имам среща извън града.

— Бих те закарал дотам — каза Джим. — Знаеш, че ще направя всичко за армията, но довечера съм затруднен.

— Не си го слагай на сърцето, Джим. Ще се оправя.

— Аз мога да го закарам, татко — каза Линда, която се беше приближила и беше чула всичко.

И двамата се обърнаха към Линда. Тя носеше плътно прилепнала черна рокля от креп, която започваше от доста ниско и свършваше доста високо. Току-що измитата й коса падаше по раменете й. Гледаше баща си с надежда.

— Току-що взе книжка, детето ми. Не се излагай.

— Винаги се отнасяш с мен като с дете, когато има нещо важно — отговори му тя нацупено.

Джим се поколеба.

— Колко километра има до мястото на срещата?

— Около пет-шест — каза Адам. — Ще се оправя. Лесно мога да взема такси.

— Момичето е право — каза Джим, извади ключовете на колата от джоба си, обърна се към нея и добави: — Ще те убия, ако кажеш някога за това на майка си. — После стисна ръката на Адам и я разтърси силно.

— Ще се оправя и…

— Не искам и да чуя, момче. Не забравяй, че сме на една и съща страна. Желая ти успех.

— Благодаря, сър — каза Адам неохотно.

Джим се усмихна щастливо.

— По-добре е да тръгваш, момичето ми, докато не се е появила майка ти.

Линда сияеше от щастие, докато водеше Адам за ръка паркинга.

— В коя посока? — попита тя веднага щом седнаха в колата.

— По пътя за Оксер — каза Адам, загледан в листчето, на което си беше записал маршрута така, както Лорънс му го бе продиктувал по телефона.

Линда потегли бавно, сякаш не беше сигурна в колата, но щом стигнаха до предградията, Адам й предложи да кара малко по-бързо.

— Нервно ми е — каза тя и сложи ръката си върху коляното му.

— И аз го забелязах — каза Адам и бързо кръстоса краката си. — Внимавай на завоя — добави той, когато забеляза пътния знак.

Линда зави наляво от главното шосе и продължи по един тесен път. Адам се оглеждаше непрекъснато за сградата, която му беше описал Лорънс. Видя я чак след около два километра.

— Отбий встрани — каза Адам — и изгаси светлините.

— Най-после — каза Линда с надежда, когато колата спря.

— Много ти благодаря — каза Адам, чиято ръка вече бе на дръжката на вратата.

— За какво рискувах живота си? — попита Линда.

— Не искам да закъснееш за банкета.

— Банкетът сигурно ще бъде толкова интересен, колкото и танците в клуба „Барнсли“ при младите консерватори.

— Майка ти ще се безпокои.

— Дъдли, толкова си сдържан.

— При нормални обстоятелства не бих се държал така, но ако останеш по-дълго, животът ти ще е в опасност — каза бавно Адам.

Линда пребледня.

— Ти се шегуваш!

— Де да можех — каза Адам. — Сега, когато сляза от колата, ще завиеш обратно и ще се върнеш в хотела. Не споменавай за този разговор никога и никому, особено на майка си.

— Обещавам — каза Линда, този път наистина доста нервно.

— Ти си прекрасно момиче — каза Адам, взе я в прегръдките си и я целуна дълго и нежно, което сигурно не й се беше случвало досега.

Адам слезе от колата и я наблюдава, докато зави и се отправи към Дижон.

Погледна часовника си. Оставаше още час и половина до срещата, а тогава вече щеше да е тъмно като в рог. Той изтича до запуснатото летище и започна да изучава внимателно порутените сгради покрай пътя. Всичко беше точно както Лорънс го бе описал. Приличаше на призрачен град и Адам бе сигурен, че там още няма никого, тъй като едва ли са имали време да изпълнят плана на Лорънс.

Огледа пистата и забеляза идеалното място, където можеше да се скрие и да изчака. Беше намислил два плана и още не знаеше кой ще му послужи.

 

 

Алан Банкс, капитан от авиацията, беше доволен, че нощта е лунна. Беше приземявал малкия самолет „Бийвър“ и при много по-лоши условия, когато пистата беше осветена колкото крайморския булевард на Блекпул.

Банкс огледа още веднъж терена и внимателно проучи двете писти. Летището беше неизползваемо от толкова време, че в никакъв наръчник не можеше да се намери подробният му план.

Капитан Банкс нарушаваше всички писани правила: той пилотираше самолет без маркировка и осведоми французите, че ще кацнат в Париж. Нямаше да му е лесно да обясни как така е кацнал около стотина километра по-далеч.

— По-лесно ще се приземя на пистата север-юг — каза Банкс на капитана от Военновъздушните сили, който седеше присвит отзад заедно с петимата си помощници. — Колко искате да се доближа до хангара? — Той посочи през прозореца.

— Стой на безопасно разстояние — поне на неколкостотин метра — дойде отговорът. — Не знам какво ни очаква.

Шестимата мъже от Военновъздушните сили продължиха да гледат напрегнато през страничните прозорци. Бяха ги инструктирали да вземат един англичанин на име Скот, който ще ги чака, и бързо да се измъкват.

Изглеждаше доста лесно, но едва ли щеше да е така. Иначе нямаше да ги извикат.

Пилотът зави на юг и наклони носа на самолета. Усмихна се при вида на изоставения „Спитфайър“, зарязан на ъгъла на пистата. Баща му беше летял на такива самолети през Втората световна война. Но този очевидно не бе успял да се добере до дома. Той се спусна внимателно и малкият самолет се приземи с няколко подскока. Не че пилотът беше неопитен, просто пистата беше доста изровена.

Капитан Банкс спря самолета на около двеста метра от хангара и го извъртя, така че да могат незабавно да излетят, ако се наложи. Натисна копчето и спря перката, а после изгаси светлините. Бръмченето намаля и сега приличаше повече на зловещ шепот. Бяха пристигнали четиридесет и три минути по-рано.

Адам се беше скрил в пилотската кабина на изоставения „Спитфайър“ и наблюдаваше подозрително новодошлите, които бяха на около четиристотин метра от него. Нямаше намерение да пробягва откритото разстояние до тях, тъй като луната все още светеше доста силно. Очите му не се отделяха от малкия самолет, на който нямаше отличителни знаци, и той търсеше нещо да му подскаже кои са новодошлите. Прецени, че след петнадесетина минути облаците пак ще закрият луната. След няколко минути Адам видя как шестима мъже слязоха от самолета и залегнаха на пистата. Всичките бяха облечени в бойни униформи на Британските военновъздушни сили, но това не беше достатъчно убедително за Адам, който още си спомняше Романов, облечен в шофьорска униформа. Шестимата войници не помръдваха. Адам също остана неподвижен, тъй като не беше сигурен на чия страна са те.

Шестимата залегнали мъже също мразеха луната и дори повече от нея — откритото пространство. Капитанът погледна часовника си — бяха изминали тридесет и шест минути. Той вдигна ръка и те запълзяха към хангара — Пембъртън им беше казал, че Скот ще чака там. Пълзенето продължи двадесетина минути и те бяха почти убедени, че Пембъртън неоснователно ги е предупредил за възможността врагът да ги чака скрит.

Най-после облаците забулиха луната и цялото летище потъна в мрак. Капитанът бързо погледна часовника си. До срещата оставаха пет минути. Той първи стигна до вратата на хангара и я натисна с длан да я отвори. Вмъкна се през отвора. Куршумът го улучи в челото, преди да успее да вдигне пушката си.

— Напред, момчета — извика заместникът и останалите четирима бързо скочиха и започнаха да стрелят, като същевременно тичешком търсеха прикритието на сградата.

Веднага щом чу типичния шотландски акцент, Адам изскочи от кабината, хукна през пистата към малкия самолет, чиито витла вече се завъртяха и скочи на крилото от страната на изненадания пилот.

— Аз съм Адам Скот — мъжът, когото трябва да вземете — извика той.

— Аз съм капитан Алан Банкс, приятелю — каза пилотът и му подаде ръка.

„Само един британски офицер може да се ръкува при подобни обстоятелства“ — помисли си с облекчение Адам, въпреки че още беше изплашен.

Двамата се обърнаха към престрелката.

— Трябва да тръгваме — каза пилотът. — Длъжен съм да ви заведа в Англия цял и невредим.

— Нека първо да видим дали някой от вашите хора няма да успее да се добере обратно до самолета.

— Съжалявам, колега. Заповядано ми е да те измъкна. На тях им е наредено да се грижат за себе си.

— Да им дадем поне още една минута — каза Адам.

Изчакаха, докато перките на самолета започнаха да се въртят с пълна скорост.

Изведнъж стрелбата спря и стана така тихо, че Адам чуваше ударите на сърцето си.

— Трябва да излитаме — каза пилотът.

— Знам — отговори Адам. — Но си отваряй очите. Искам да узная още едно нещо.

Многобройните нощни походи му помогнаха да види тичащия към тях мъж много преди пилота.

— Тръгвай! — каза Адам.

— Какво?

— Тръгвай!

Пилотът бутна напред ръчката за управление и самолетът бавно потегли по неравната писта. Тъмната фигура не спря. Започна да ги обстрелва с дълги откоси. Пилотът се обърна. Видя един висок мъж, чиято руса коса блестеше на лунната светлина.

— По-бързо, по-бързо — каза Адам.

— Дал съм пълна газ — каза пилотът.

Стрелбата започна отново, но този път куршумите се забиваха в корпуса. При третия откос самолетът вече се движеше по-бързо от нападателя и Адам извика от радост, когато се отделиха от земята.

Погледна назад и видя, че Романов се е обърнал и стреля срещу някакъв цивилен.

— Не могат да ни ударят, освен ако нямат базука — каза капитан Банкс.

— Цар си — каза му Адам и се обърна към него.

— Като си помисля само, че жена ми искаше да ходим на театър тази вечер — каза през смях пилотът.

— Какво щяхте да гледате? — попита Адам.

— „Моята прекрасна лейди“.

 

 

— Не е ли време да се прибираме? — попита Пиърс и вдигна ръката си от крака на члена.

— Добра идея — каза той. — Само да уредя сметката.

— Ще си взема палтото и шалчето — каза Пиърс. — Ще те чакам след няколко минути.

— Чудесно — каза той.

После улови погледа на съдържателя и му направи знак с ръка. „Сметката“ се появи както обикновено — на лист хартия беше написана само една цифра. Естествено, сумата беше абсолютно изнудване и както винаги мъжът плати, без да коментира на тръгване. Благодари на съдържателя и изкачи прашните скърцащи стълби, които го изведоха на тротоара при компаньона му. Мъжът махна на едно такси и докато Пиърс се качваше отзад, каза на шофьора да кара към книжарница „Дилонс“.

— Не тук — каза той рязко, тъй като новият му приятел беше започнал да опипва с ръка крака му.

— Не мога да чакам — каза Пиърс. — Отдавна трябваше да съм в леглото.

— Отдавна трябваше да съм в леглото — повтори неволно мъжът и погледна часовника си. Жребият беше хвърлен. Те сигурно вече са стигнали: и сигурно този път са хванали Скот, и което е по-важно…

— Четири шилинга — каза шофьорът, като вдигна стъклото.

Мъжът му подаде пет шилинга и не изчака за рестото.

— Зад ъгъла — каза той и поведе Пиърс покрай книжарницата и после в малката пряка.

Слязоха бавно по каменните стълби, Пиърс го изчака да отключи и да запали лампите и чак после влезе.

— О, колко е уютно! — възкликна той. — Наистина е много уютно.

 

 

Капитан Алан Банкс гледаше надолу. Самолетът бавно се издигаше.

— А сега накъде? — попита Адам, най-сетне спокоен.

— Надявах се да е Англия, но се боя, че отговорът е друг — докъдето стигнем.

— Какво искаш да кажеш? — стресна се Адам.

— Виж индикатора за горивото — каза Алан Банкс и сложи показалеца си върху малката бяла стрелка, която беше между четвъртината и нулата. — Ако куршумите не бяха улучили резервоара, бензинът щеше да ни стигне до Нортхолт в Мидълсекс.

Малката бяла стрелка бързо се накланяше към червеното поле и след няколко секунди лявата перка престана да се върти.

— Ще кацна някъде в полето. Не мога да рискувам повече така, защото наблизо няма други летища. Слава богу, че поне нощта е ясна.

Самолетът започна бързо да слиза надолу.

— Ще се опитам да кацна ей на онази нива — каза капитанът и доволно посочи обширното равно поле западно от тях. После извика: — Дръж се здраво!

Самолетът се люшкаше почти неуправляем. Колкото по-ниско летяха, толкова по-малки изглеждаха предишните обширни равни пространства.

Адам инстинктивно хвана страничните дръжки на седалката и стисна зъби.

— Отпусни се — каза пилотът. — Самолетите „Бийвър“ са се приземявали и на много по-неподходящи места… — Колелата докоснаха кафявата земя. — По дяволите, каква кал! Не бях предвидил това — изпсува Банкс.

Колелата потънаха в меката почва и самолетът неочаквано заби нос.

Минаха няколко секунди и чак тогава Адам осъзна, че е жив, но е обърнат с главата надолу, а коланът го държи.

— Какво да направя сега? — попита той, но никой не му отговори.

Адам събра сили и започна да се тръска напред-назад, докато успя да се опре с ръка в стената и да стисне с крака лоста за управление. После успя да разкопчае колана и тупна върху покрива на самолета.

Надигна се и с облекчение откри, че няма нищо счупено. Бързо се огледа, но от пилота нямаше следа. Измъкна се от самолета и стъпи на земята. Загуби доста време, докато открие Алан Банкс на около тридесетина метра пред самолета. Пилотът лежеше по гръб неподвижно.

— Добре ли си? — попита той, преди Адам да му зададе същия въпрос.

— Добре съм, а ти?

— Окей. Сигурно съм изхвръкнал от самолета. Съжалявам за приземяването, приятелю. Трябва да призная, че не беше на ниво. Някой път пак ще опитаме.

Адам избухна в смях, а пилотът бавно се надигна и седна.

— Какво ще правим сега? — попита Банкс.

— Можеш ли да вървиш?

— Мисля, че да — каза Алан и внимателно се изправи. — По дяволите! Май че само глезенът ми не е в ред, но съм сигурен, че ще ми пречи да вървя бързо. По-добре тръгвай без мен. Ония с пушките са само на тридесетина минути зад нас.

— А ти какво ще правиш?

— През Втората световна война баща ми кацна на същите такива проклети ливади, но все пак успя да се добере до Англия, без да го хванат немците. Ще съм ти длъжник, Адам, защото ако успея да се върна, ще му затворя устата веднъж завинаги. Между другото, кои всъщност ни преследват?

— Руснаците — каза Адам, който вече се чудеше дали няма и други врагове по петите си.

— Руснаците — не би могло и да бъде по-добре. Ако бяха други, татко не би признал успеха ми.

Адам се усмихна, защото си помисли за своя собствен баща. Беше сигурен, че той много би харесал Алан Банкс. Инстинктивно напипа иконата и се успокои, че си е на мястото. Думите на пилота затвърдиха още повече намеренията му да се върне в Англия.

— Накъде? — попита Адам.

— Аз ще се отправя на изток, а за теб е по-добре да тръгнеш на запад, приятелю. Радвам се, че се запознахме — каза той и тръгна, като накуцваше.

 

 

— Не съм сигурен колко още мога да издържа, другарю майор.

— Опитай да се стегнеш, Валчек. Трябва да опиташ. Не можем да губим време да спираме — каза Романов. — Знам, че онзи самолет не е много далеч. Видях го да пада.

— Вярвам ти, другарю, но по-добре да умра спокойно до пътя, отколкото да агонизирам в колата.

Романов погледна колегата си, който беше прострелян в корема. Ръцете на Валчек бяха целите в кръв, ризата и панталоните му бяха прогизнали, той се опитваше отчаяно да запази самообладание. Притискаше стомаха си, като дете, когато му се повръща. Шофьорът също беше прострелян, но в гърба — докато се опитваше да избяга. Ако не беше издъхнал веднага, Романов сам би застрелял този негодник. Но с Валчек беше друго. Смелостта му беше безспорна. Той първо се беше заел със залегналите британци, а после с американците, които налетяха като вихрушка. Благодарение на Ментор Романов знаеше, че е пристигнал първи. Но сега трябваше да предупреди бързо агента, че някой информира и американците. Все пак Романов изпита задоволство при мисълта как измами американците и обърна стрелбата им срещу британците, докато той и Валчек изчакваха да ги довършат. Последен остана жив един американец, който непрекъснато стреляше по Валчек, докато се измъкваха.

Предполагаше, че има цял час, докато се наложи французи, британци и американци да дадат задоволително обяснение за труповете по изоставеното летище. Мислите на Романов се върнаха към Валчек. Другарят му беше започнал да стене.

— Да се отбием в гората — молеше той. — Не ми остава още дълго.

— Дръж се, другарю, дръж се — повтаряше Романов. — Не сме много далеч от Скот. Помисли за Родината.

— По дяволите Родината — каза Валчек. — Искам просто да умра спокойно.

Романов отново го погледна и осъзна, че само след минути ще е мъртъв. Въпреки усилията на Валчек, кръвта течеше по пода като от развален кран.

Романов забеляза пролука напред между дърветата. Включи дългите светлини и зави по някакъв черен път. Продължи по него, докато храсталаците се сгъстиха. Изключи фаровете и заобиколи колата, за да отвори вратата.

Валчек успя да направи само две-три стъпки и се свлече на земята, като все още придържаше вътрешностите си.

Романов се наведе и му помогна да се облегне на дънера на едно дърво.

— Остави ме да умра, другарю майор. Не си губи повече времето с мен.

Романов се намръщи.

— Как искаш да умреш, другарю? — попита той. — Бавно и мъчително или бързо и безболезнено?

— Остави ме, другарю. Искам да умра бавно, а ти тръгни след Скот, докато е още наблизо.

— Но ако американците те открият, могат да те принудят да говориш.

— Ти знаеш по-добре, другарю.

Романов прие укора, надигна се и като размисли за секунди, се втурна обратно към колата.

Валчек започна да се моли някой да го открие, след като този негодник замине. Той поначало не желаеше тази задача, но Заборски искаше някой да наблюдава Романов отблизо, а на Заборски не можеше да се противоречи.

Валчек нямаше да проговори, но му се живееше.

Куршумът от деветмилиметровия „Макаров“ мина право през черепа му и отнесе част от главата му. Валчек се свлече на земята, няколко секунди тялото му се гърчеше в спазми, които накрая преминаха в конвулсивно потрепване, докато изпразваше червата си на кафявата земя.

Романов стоя над него, докато се увери, че е мъртъв. Валчек навярно не би проговорил, но сега не беше време да поема ненужни рискове.

 

 

Той се събуди на другата сутрин с добре познатото чувство на вина. Още веднъж се закле да е за последен път.

Действителността винаги бе по-различна от очакванията и разкаянието не го напускаше часове наред.

Разноските по допълнително наетия апартамент, таксата и сметките в клуба бяха твърде високи. Но винаги се връщаше — както сьомгата намира брега по време на разплодния период.

Пиърс се събуди и през следващите двадесет минути го накара да забрави угризенията си. Последва томителна тишина, а после по-възрастният мъж се измъкна от леглото, извади десет лири от портфейла си, остави ги на тоалетката и отиде да се изкъпе. Предполагаше, че като се върне, момчето ще си е заминало заедно с парите.

Накисна се във ваната и се замисли за Скот. Знаеше, че ще се чувства виновен за смъртта му. Тази смърт, както и много други преди това, се дължаха на една случка преди много години. Тогава той беше попаднал на един поляк, за когото мислеше, че е безопасен. Беше толкова отдавна, че дори не си спомняше и името му.

Но Ментор нямаше как да забрави името на младия аристократичен офицер от КГБ, който седеше на ръба на леглото им, като се събудиха на другата сутрин. Не можеше да забрави също с какво презрение ги гледаше и двамата.