Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нина Уайлд и Еди Чейс (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Secret of Excalibur, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Анди Макдермът. Тайната на Екскалибур

Английска. Първо издание

ИК „Ергон“, София, 2010

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-954-9625-50-9

История

  1. — Добавяне

7

Гърция

 

„Приоритетният транспорт“ се оказа чисто нов реактивен самолет Гълфстрийм G550, собственост на Държавния департамент на САЩ. На всичкото отгоре джетът бе оборудван за шестнайсет души, които щяха да пътуват в такъв лукс, който можеше да засенчи дори първата класа на повечето въздушни лайнери. Нина, Чейс и Мичъл бяха единствените пътници, което накара Нина да почувства леки угризения, че целият персонал на самолета е поставен в тяхно разположение. Тя използва сателитната връзка в самолета, за да започне проучванията си върху легендата за крал Артур. По начина, по който персоналът се суетеше наоколо, й стана ясно, че са свикнали да обслужват далеч по-взискателни и важни персони — политици и високопоставени бюрократи.

Но щом стигнаха до крайната им дестинация, тя веднага забрави за какви екстравагантни екстри се използват данъците й. Заобиколен от искрящо синьото Егейско море, малкият скалист остров Коронея притежаваше сурова красота, и цялата почва, която успяваше да се задържи върху него, беше покрита със зеленина.

Но природните забележителности на острова не я вълнуваха особено. Тя беше много по-заинтригувана от възхитителните човешки творения — най-вече онези върху живописния нос, разкрил се пред очите й, когато Мичъл направи ляв завой и слезе от пътя, виещ се покрай южния бряг на острова. На тясната ивица земя, която се врязваше в морето, се намираше малко селце. Белите къщички блестяха като бисерчета на слънцето, но всъщност вниманието й беше привлечено от доста по-голямата сграда, която се издигаше точно до урвата.

Въпреки порутените му крепостни стени и нахапаните от времето вътрешни здания, замъкът на Петер от Коронея все още беше непокътнат — бяла каменна постройка, над която се извисяваха две цилиндрични кули. Изправена пред идиличната картина, Нина не можа да не си помисли, че мястото е като излязло от приказките.

Мичъл си мислеше същото.

— Странно, ние се опитваме да намерим меча на крал Артур и първото място, на което попадаме, прилича на замъка Камелот.

— Камелот ли? — каза Нина с усмивка. — Знаеш ли, чувала съм… — тя промени тона си и вкара британски акцент, — че това е едно много тъпо място.

Мичъл също се ухили.

— От ония места, дето можеш да намериш… храсталаци!

Чейс се хвана за главата.

— Ох, да му се не види! Монти Пайтън ли ще ми цитирате? Сякаш съм се озовал в колата с тайфа ученици!

— Джак, помощ, тормозят ме! — театрално възкликна Нина. — Че какво му е лошото на Монти Пайтън? Това е класическа английска комедия, мислех, че ти харесва!

— Нищо лошо няма, но мразя хората да ми се правят на много умни, като не спират да ръсят цитати от нея. И как така изведнъж се оказа, че сте толкова добре запознати с Монти Пайтън? Та вие сте янки!

— Стига, Еди — каза тя. — Може да се каже, че Пайтън е задължителен в американските колежи. Поне сред определени студентски групи.

— Имаш предвид зубърите?

— Не съм била зубрачка — възмути се Нина. — Просто бях… съвестна ученичка.

— Е, аз със сигурност не съм бил зубрач, но въпреки това я гледах — каза Мичъл. — Всъщност „Монти Пайтън и Светият граал“ беше първият филм, който гледахме заедно с момичето, за което после се ожених.

— Благодаря ти, Джак. — Нина се изплези на Чейс, което отново го накара да подбели очи.

Мичъл я погледна изненадано, преди отново да насочи вниманието си към гледката, която се беше разгърнала пред тях.

— Мислите ли, че това е замъкът, който Руст е имал предвид?

— Според мен не е. Негов собственик е гръцкото правителство, но Бернд намекна, че онзи, за който говори, сега е частна собственост. Освен това този въобще не се намира близо до дома му.

— Права си.

Мичъл беше уредил нещата предварително; след като прекоси долината, джипът бе посрещнат до портите на замъка от представител на гръцкото министерство на културата — висок мъж с орлов нос, около петдесетгодишен, с доста мургава кожа, която напълно подхождаше на суровата, нагорещена от слънце белота на острова. Когато гостите му слязоха от джипа, той кимна на Мичъл и се обърна с далеч по-голям ентусиазъм към Нина.

— Доктор Уайлд! За мен е чест да се запозная с вас, голяма чест! — Той сграбчи ръката й и енергично я разтърси.

— Благодаря — отвърна тя, чудейки се дали ще успее да си измъкне ръката, преди той да я откъсне. — Радвам се да се запознаем и съм много щастлива, че се съгласихте да ни помогнете.

— Как бих могъл да изпусна шанса да се срещна с откривателката на Атлантида! Вие вече сътворихте чудеса за нашия туризъм — всичко, свързано с Платон или Херкулес е ужасно популярно! — Той най-накрая пусна ръката й и се здрависа с Чейс. — Ставрос Георгиадис. Радвам се да ви видя. — Той махна с ръка към замъка. — И така, какво искате да знаете за рицаря Петер от Коронея?

Изненадващо малка част от вътрешността на замъка беше достъпна за туристи, няколко участъка бяха блокирани от строителни скелета.

— Реставрационни работи — обясни Георгиадис, докато превеждаше посетителите си покрай загражденията навътре в сградата. — Допреди десет години големи части от замъка бяха в същото състояние като крепостната стена. Повечето стени са ремонтирани, но все още има опасни райони. Работата върви бавно.

Чейс погледна към тавана.

— Нали няма да се стовари върху нас?

— Надявам се, че не! Но все пак гледайте да не си ударите главата в нещо — изхили се той и спря до една ниска извита врата. — Ето, това е гробницата на Петер. Влезте, моля.

Нина се наведе, влезе вътре и се озова в хладна плесенясала камера. Помещението се осветяваше от две метални лампи на стойки, а единствената естествена светлина струеше през три малки прозореца с цветни стъкла на южната стена. В центъра на стаята лежеше нещо, което несъмнено беше каменен саркофаг.

— Тялото все още ли е тук? — попита тя щом влязоха и останалите.

Георгиадис поклати глава.

— Замъкът е бил завземан и ограбван много пъти. — Той посочи капака на саркофага; една нащърбена диагонална линия показваше къде е бил счупен. — Макар че хората от селото успели да скрият най-ценните реликви, почти всичко останало е било отнесено.

Нина се канеше да попита още нещо, но Мичъл я изпревари:

— Дали е бил погребан с меча си?

— О, да — с меча, подарен му от императора на Свещената римска империя. — Нина, Чейс и Мичъл се спогледаха; поне част от проучванията на Руст са били точни. Георгиадис забеляза погледите им. — Заради меча ли сте дошли?

— Той е едната причина — спокойно отвърна Мичъл. — Знаете ли какво се е случило с него?

— Той е част от една местна легенда. Погледнете. — Гъркът посочи към средния прозорец. Нина се вдигна на пръсти, за да види по-добре шареното стъкло и различи фигурата на мъж в броня, с червен тамплиерски кръст на гърдите и меч във вдигнатата си дясна ръка.

— Това ли е Петер? — попита тя. Георгиадис кимна утвърдително. Тя се вгледа още по-отблизо. — Това оригиналният прозорец ли е?

— Да — онзи вляво беше счупен и бе реставриран, но другите два, доколкото знаем, са от тринайсети или четиринайсети век. — Георгиадис се усмихна леко, сякаш очакваше от нея да забележи нещо.

— Мечът… — каза тя, като се намръщи, преди да отмести погледа си към саркофага. — Може ли да се кача на него, за да видя по-добре?

— Петер го няма отдавна. Едва ли ще има нещо против.

Нина кимна и внимателно се покачи върху капака на саркофага.

Погледнат отблизо, прозорецът разкри още подробности, въпреки че лошото състояние на стъклото правеше разчитането на детайлите доста трудно. По острието на меча като че ли имаше малки символи, натруфени кръгообразни мотиви, но всъщност самото оръжие изуми Нина — и възбуди интереса й.

— Защо този меч гори? — попита тя.

Очевидно Георгиадис се беше усмихвал точно заради това.

— Точно това е легендата! — изграчи той, докато Нина снимаше прозореца с фотоапарата си. — Говори се, че в тъмните нощи тук в замъка, когато Петер държал меча си в ръце, по острието му пробягвали пламъци. Предполага се, че точно това му е давало сили в битките — мечът му никога не се затъпявал.

— Докато накрая не се счупил — каза Нина. Чейс се накани да й помогне да слезе, но Мичъл го изпревари. — Благодаря.

Чейс погледна раздразнено към Мичъл, след което отново насочи вниманието си към прозореца.

— И какво се е случило с меча, след като се счупил? Бил ли е погребан заедно с него тук?

— Само част от него — обясни Георгиадис, като се приближи до саркофага. — Петер бил погребан тук заедно с дръжката на меча. Върхът е бил върнат в Сицилия, в чест на Фредерик.

— Ами останалите части? — попита Чейс, повдигайки вежда. — Имаме дръжката, имаме върха… ами острието?

Мичъл погледна отново към цветното стъкло.

— Чакайте малко, значи се е счупил на три части? Руст не е споменавал за това.

— Нали го прекъснаха — напомни му Нина.

— Острието останало в Светите земи — каза Георгиадис. — Всъщност Петер бил убит с него. Бил изпратен обратно в Светите земи, за да защитава територията под контрола на своя орден от нападенията на мамелюците.

— През 1260 година — каза Нина, спомняйки си какво й беше казал Руст.

— Да. След като мамелюците отблъснали монголите, които били завладели Сирия, те насочили вниманието си към земите, които били окупирани от християните. Областта, която се намирала под контрола на Петер, била малка и доста изолирана, и се намирала край сегашната граница между Сирия и Йордания, така че представлявала лесна мишена. Петер нямал друг избор, освен да замине за Светите земи, за да я защити. Според легендата той се справил смело с безброй препятствия, преди да се изправи пред водача на мюсюлманите, чието име било Мохамед Явар. Когато започнал двубоят между тях, Петер надделявал, докато Явар не нанесъл щастливия удар, който счупил мечовете и на двамата. Явар взел счупеното острие на Петер и го убил с него, като после го запазил като трофей.

Нина усети как я обзема вълнение; независимо от опасенията й, посещението в Коронея вече даваше резултати, които потвърждаваха проучванията на Руст.

— Знаете ли къде се намира острието?

— Не — отвърна Георгиадис, поклащайки глава. — Някъде в Йордания или Сирия най-вероятно. Техните историци сигурно имат повече информация за Явар, но нашите данни са събрани единствено от оцелелите хора на Петер. Никой не знае със сигурност дори къде точно се е провела битката — както знаете, картите по онова време не са били съвсем точни.

— Разбирам. — Ентусиазмът й бързо бе попарен… но все пак бяха научили нещо, че трябва да намерят две парчета от Калибърн преди руснаците. И ако рисунката на цветното стъкло представяше точно меча на Петер, то тя веднага щеше да разпознае острието, щом го види някъде.

Ако го види.

 

 

— И така, какво мислите? — попита Мичъл. Те бяха благодарили на Георгиадис за помощта и си бяха тръгнали от замъка, а сега седяха пред едно малко кафене на централния площад в селото и размишляваха върху онова, което бяха научили досега. — Убедихте ли се, че все пак Руст може и да се е оказал прав?

Нина се усмихна на шеговитото предизвикателство в гласа му.

— Добре, признавам, че онова, което той ми разказа за пътя, по който е поел мечът, като че ли е вярно. Поне дотук. Но ще са необходими доста по-сериозни доказателства за това, че той е притежавал магически сили.

— Единствената му магия се обяснява със закона на Кларк.

Тя отново се усмихна.

— Да не би да имаш предвид, че DARPA е разработила технология, която може да се сметне за магия?

— Нямам право да говоря за това — каза Мичъл, но зад каменното изражение на лицето му прозираше усмивка.

— Какъв е този закон на Кларк? — попита разсеяно Чейс, като отмести поглед от паметника в центъра на площада.

— Всяка достатъчно напреднала технология е неразличима от магия — цитира Нина. Чейс я погледна безизразно. — Артър Кларк? Прочутият писател и учен? Написал „Една одисея в космоса през 2001 година“? Изобретил комуникационния сателит?

— А, чакай малко, мисля, че се сещам за кого говориш — каза Чейс. — Когато бях дете той водеше едно предаване по телевизията за кристалните черепи и разни паранормални неща. Разхождаше се по брега, облечен с един шушляк и обясняваше, че всичко това било глупости.

Нина въздъхна с преувеличено възмущение и се обърна към Мичъл.

— Може би е истина онова, което казват за Британия и Америка. Две нации разделени от общ език. И странни телевизионни сериали.

— Да, но бритите се развиха неимоверно — измислиха Монти Пайтън, тъй че не ще да са чак толкова зле — отвърна Мичъл. Този път беше ред на Чейс да изсумти саркастично. — Но да се върнем на това, заради което сме тук, картината на прозореца. Мога да заявя, че пламтящият меч определено може да се смята за нещо необичайно. Освен това съответства на думите на Руст, че Екскалибур избухвал в пламъци, когато Артур го държал.

— Но защо само Петер е можел да го запали, а не и другите? — попита Нина. — Човек би предположил, че Ричард Лъвското сърце или императорът на Свещената римска империя биха притежавали такава сила, а не някакъв си невзрачен рицар.

— Може би е свързано с линиите на земната енергия? — промърмори Мичъл. — Може би наблизо минава една такава… Но — продължи той, — ако не намерим нищо, това няма никакво значение. И така, с какво разполагаме?

— Ами острието е някъде в Близкия изток и… това е — каза Нина. — Мисля, че трябва да отидем там и да говорим с някой, който познава местната история, както предложи Ставрос.

— Не мисля, че в Йордания ще имаме проблеми да открием онова, което ни е нужно — каза Мичъл. — Обаче Сирия ще бъде по-голям проблем. Не са ни особено големи почитатели.

— Но ние изпълняваме мисия на АСН, не на Америка — напомни му Чейс.

— Според мен няма да има особено значение — отвърна печално Нина. — Напоследък между Сирия и ООН имаше доста несъгласия — само преди две седмици беше отказано разрешение на един археологически екип да влезе в страната.

— Тогава нека просто се надяваме мечът да се окаже в Йордания — каза Чейс. — Но ако не е, и като ни знам късмета, сигурно ще се окаже така, мога да ви вкарам в Сирия по втория начин.

— Предполагам, че и там имаш интересни познати — изразително го погледна Нина.

Чейс пусна самодоволна потайна усмивка.

— Намират се.

— Обзалагам се, че са привлекателни жени.

Този път усмивката беше само самодоволна.

— Възможно е.

— Какво, нима една красива жена не ти е достатъчна? — попита Мичъл, като посочи Нина. — Човече, на това му се вика алчност! — Преди Чейс да успее да отговори, той продължи: — Добре, ако научим историята за живота на този Мохамед Явар, има вероятност да открием едното парче от меча. Ами другото парче, дръжката? Щом руснаците разгадаят записките на Руст, те ще разполагат с указания за нейното местонахождение, докато ние няма да имаме нищо.

— Все ще има нещо — рече Нина. — Бернд ми каза, че е разговарял със собственика на мястото, където се предполага, че се намира парчето. Някъде „близо до дома“ — близо до Мюнхен, предполагам. Така че сигурно има някаква връзка между Коронея и Германия. — Тя изведнъж забеляза, че Чейс се е излегнал назад в стола си и отново се хили самодоволно. — Какво?

— Аз знам каква е връзката — отвърна той.

— Каква е?

— Първо искам да ми кажеш колко съм велик.

— Еди!

— Стига де, няма да боли. Поне кажи колко съм добър в леглото.

— Еди! — Тя го плесна по ръката и погледна смутено към Мичъл.

— Добре де, добре — изръмжа Чейс, изправи се и посочи към площада. — Виждате ли този паметник?

Нина видя скромна плоча от прашен черен камък, надписана с гръцки букви и Звездата на Давид на върха.

— Прилича ми на еврейски паметник.

— Такъв е. Елате. — Той прекоси площада, последван от Нина и Мичъл. Когато се приближиха, Нина видя, че на паметника са изсечени към двайсетина имена и една година: 1944. — Може да нямам научна степен, но съм запознат с историята — с военната поне. — Те се спряха пред черната плоча. — През войната гръцките острови са били окупирани от нацистите и към тукашните евреи те се отнасяли по същия начин, както навсякъде другаде… откарвали ги на места като Аушвиц. Но не са транспортирали само хора — обикновено ограбвали всичко ценно, до което могат да се доберат преди съюзниците да ги изритат оттам. Ето я вашата връзка.

— Смяташ, че нацистите са отнесли острието? — попита Мичъл.

— Защо не? Това съвпада с историята, която Руст е разказал на Нина.

— Като историк Бернд се занимаваше и с това — сети се Нина. — Но разбира се! Той вече е разполагал с необходимата информация. Нацистите са си водели отчет за всичко. Германското правителство все още пази тези архиви — по дяволите, досега вече сигурно са дигитализирали всичко! Просто трябва да открием нещо, свързано със замъка — тя погледна към крепостта в другия край на селото, — и да тръгнем оттам, да разберем какво има в южна Германия.

Мичъл мислеше.

— Можем да получим достъп до германските архиви чрез Държавния департамент. Ще използваме сателитната връзка на самолета.

Нина отново погледна към паметника, след което се обърна към Чейс впечатлена.

— Хайде де, кажи го — ухили се широко той.

— Добре де, признавам — бива си те доста. Понякога…

* * *

Компютърът на борда на гълфстрийма разкри информацията по-бързо, отколкото Нина се беше надявала. Германската правителствена база данни очевидно оперираше изключително ефективно.

— Чак да не повярваш — каза тя, докато показваше откритията си на Чейс и Мичъл. — По време на войната замъкът на Петер е бил използван за щабквартира на местните есесовци. Затова после е трябвало да бъде реставриран — съюзниците и местните партизани са го обстрелвали по време на атаката. Но комендантът от СС вече бил напуснал острова и, изглежда, си е тръгнал с много повече багаж, отколкото когато пристигнал. Възможно е да е взел меча със себе си.

— Къде е отишъл? — попита Мичъл.

— В Австрия. Изглежда, че голяма част от плячката, заграбена край Средиземно и Егейско море е минавала оттам по пътя си към Берлин. Там комендантът поел една от местните щабквартири на СС. Мястото се нарича „замъкът Щаумберг“.

— Замък, а? — рече Чейс. — Точно както ти е казал приятелят ти.

— Точно така. И чуйте това — той се намира на по-малко от шейсет мили от Мюнхен. От гледна точка на Бернд аз бих определила това като „изненадващо близко до дома“. Да го проверим ли?

— Естествено — каза Мичъл. — Но къде да идем първо — там, или в Близкия изток?

Нина се облегна на лакти и се замисли.

— Нямаме никаква връзка със Светите земи освен името на човека, убил Петер от Коронея. Колкото повече отлагаме пътуването дотам, толкова повече време ще ни е необходимо да открием нещо — а дотогава руснаците може да са открили местонахождението му от записките на Бернд.

— Значи първо отиваме в Йордания — реши Мичъл. — Ще уредя нещата.

— А замъкът? — попита Чейс. — Ами ако руснаците отидат първо там?

— Те няма да знаят какво да търсят — сети се Нина. — Бернд каза, че собственикът отказал да го пусне да претърси мястото.

— Да, но дори и да не знаят, ние също не знаем къде да го търсим. — Чейс се замисли. — Освен ако не накараме някой да провери нещата, докато ние правим проучвания в Йордания.

— Нека позная — каза Нина. — Познаваш някоя привлекателна жена в Австрия, която може да ни помогне.

— Всъщност не.

— Наистина ли? Изненадана съм.

Той се ухили.

— Но познавам една такава в Швейцария.

Нина въздъхна.

— Въобще не съм изненадана.

Мичъл го погледна подозрително.

— Нали не си забравил, че цялата операция е строго секретна. Предпочитам да избягвам чужда намеса — особено ако става въпрос за цивилни.

— Не се безпокой, можеш да й се довериш. Освен това няма да се наложи да й разказваме каквото и да било за тая работа със земната енергия.

— Но ще трябва да я предупредиш за руснаците — каза Нина. — Какво ще стане, ако се появят докато тя е там?

— Не се безпокой — повтори Чейс. — Единственото, което се иска от нея, е да отиде на мястото и да убеди собственика да се срещне с нас, а после да ни изчака да се върнем от Йордания. Няма начин да я карам да върши нещо опасно. — Той леко се намръщи. — Въпреки че доколкото познавам Мици, тя сигурно ще иска да го свърши.