Анди Макдермът
Тайната на Ескалибур (17)

16

Топло слънце в късния следобед, кристално синьо небе без нито едно облаче и зашеметяваща зеленина навсякъде… и това беше черешката на тортата за Нина, когато тя навлезе сред руините в сърцето на парка.

— Господи, каква красота!

— Обаче плаче за ремонт — пошегува се Мичъл.

Двамата стояха насред земите на абатството Гластънбъри, истински оазис на спокойствието, заобиколен от каменни стени, издигащ се в средата на самото Гластънбъри. Селото, което се намираше на около 120 мили западно от Лондон, представляваше странна смесица от ежедневно и екзотично — обикновените магазини и офиси деляха улиците с аванпостове на „движението за пробуждане“, Ню Ейдж и безсрамни капани за туристи; жонгльори, улични музиканти и хипита се смесваха с местните жители, които носеха своите ежедневни покупки и игнорираха пъстроцветната чудатост, която ги заобикаляше, с традиционната британска резервираност.

Но в абатството, или поне онова, което беше останало от него, цареше единствено спокойствие, сивите каменни стени бяха толкова потъмнели от времето, че изглеждаха просто като естествена част от пейзажа, като скала или река.

— Страхотно е, нали? — каза спътницата им. Доктор Клоуи Лам беше червендалеста, едра жена, малко по-възрастна от Нина, със сламеноруса коса, вързана на опашка в почти пълно копие на прическата на Нина. — Жалко, че е било унищожено. Хенри Осми може да е един от най-важните владетели в английската история, но е бил същинско бедствие за манастирската архитектура!

— И въпреки това все още изглежда невероятно — каза Нина и се спря, за да направи снимка на останките на две все още извисяващи се колони пред сводестия вход на сградата на бившия църковен хор. На мястото на някогашните каменни плочи сега растеше трева, ниско окосената поляна стигаше до остатъците от източната стена.

— Но едва ли може да се сравни с някои от местата, на които сте била — каза Клоуи. — Ами Атлантида! За една нощ преобърнахте из основи историята и археологията — и след това го направихте отново, когато открихте гробницата на Херкулес! — И без това розовите й бузи се зачервиха още повече. — Да си призная, бях много изненадана, когато АСН поиска помощта ми. Честно казано, се чувствам доста притеснена във ваше присъствие.

— О, господи, недейте! — отвърна смеейки се Нина. — Когато стане въпрос за легендата за Артур, аз знам съвсем малко повече от онези, които са гледали „Монти Пайтън и Светия граал“. — Скромността й беше престорена, предвид последните проучвания, които беше направила по въпроса, но тя реши, че един притеснен учен ще извлече само ползи от малко гъделичкане на егото. — Имаме нужда от някой, който е специализирал по въпроса — особено във връзка с Гластънбъри.

Клоуи се усмихна.

— Е, да се надяваме, че ще успея да помогна. А това е идеалното място, откъдето да започнем. — Тя посочи един надпис в горната част на каменния правоъгълник, който се очертаваше в тревата.

— „Тук се е намирал гробът на крал Артур — прочете Мичъл. — Смята се, че през 1191 година телата на крал Артур и неговата кралица са били намерени край южната страна на църквата на Девата…“. Само се смята ли?

— За съжаление тук, в Гластънбъри, много от нещата, свързани с крал Артур, само се смятат за истина. Монасите от манастира са били… да кажем, че са се ползвали с не до там добро име — довери им Клоуи, като се огледа, сякаш можеха да я чуят. — Били са изключително способни в превръщането на легендата в злато. Например сега Светият граал е неразривно свързан с мита за Артур — но до дванайсети век, когато Робер дьо Борон написал „Йосиф от Ариматея“, двете са нямали никакви допирни точки.

— Не става въпрос за онзи Йосиф, нали? — попита Мичъл. — Йосиф на Мария?

Нина поклати глава.

— Йосиф от Ариматея е човекът, който дарил своята гробница, за да погребат в нея Исус след разпъването му на кръста. Христос му се явил и му връчил Светия граал, който Йосиф донесъл в Британия при едно от поклоненията си.

Клоуи кимна с глава.

— Тъй като абатството вече било свързано с Йосиф заради историята със Светия трън — тя погледна към онази част от двора, където се смяташе, че поклонникът е посадил глогиново дърво, — монасите се възползвали от това и обединили двете съвсем различни легенди.

— Така с един куршум са ударили два заека — осъзна Мичъл. — Християните идват тук по стъпките на Йосиф, а британците идват да се преклонят пред легендарния си крал — и двете групи правят щедри дарения на абатството.

— Точно така. Гластънбърското абатство е второ по богатство след Уестминстър. — Клоуи отново погледна към надписа. — И сега двете легенди са неразделни. Но всъщност по-голямата част от онова, което определяме като легендата за Артур, всъщност представлява същото — или е свързана с материал от други източници, или просто е измислена от поетите романтици от дванайсети век.

— Като Ланселот например — подхвърли Нина.

— Ланселот не е бил истински? — изуми се Мичъл.

— Боя се, че не — отвърна Клоуи. — За пръв път се е появил в една поема на Кретиен дьо Троа през 1160 година — преди това никъде не се споменава за него.

— Уф… — изпъшка разочаровано той. — Дотук с легендите. Сега остава да ми кажеш, че и кръглата маса не е съществувала. — И двете жени го погледнаха с извинение. — О, стига де!

— Никой не е и чувал за кръгла маса преди Робърт Уейс да я спомене през 1155 година в своя „Роман за Брут“ — каза Клоуи.

— И рицарите не са се събирали за хапване, пийване и сладки приказки?!

— Съжалявам — вдигна рамене Нина и се ухили. После се обърна към Клоуи. — Но що се отнася до онази част от легендата, която има историческа основа… Как се свързва Хълма на Гластънбъри с легендата за крал Артур?

— А! — възкликна Клоуи. Тя ги поведе навън от двора на порутеното абатство и тримата тръгнаха бавно през парка.

— Хълмът на Гластънбъри определено играе интересна роля в мита. — Тя махна с ръка към равната, тучна английска земя.

— Целият този регион някога е бил покрит с блата. Преди да бъде пресушен за земеделска земя, било достатъчно само малко повишаване на водата, за да бъде изцяло потопен.

— На каква дълбочина? — попита Мичъл.

— Не много голяма, може би около два фута. Но това било достатъчно, за да направи целия район недостъпен за доста голям период от годината. Гластънбъри и абатството са се намирали на достатъчно високи места, за да избегнат повечето наводнения.

Нина се опита да си представи живописните околности така, както са изглеждали преди хиляда години.

— Значи мястото, където се намираме сега, е било нещо като остров?

— Да. Въпреки че понякога и то е било застрашено от наводняване. Но имало едно място, което водата никога не достигала. — Тя се спря и посочи на изток. Бяха стигнали до края на дърветата и пред очите им се разкри… — Хълмът на Гластънбъри.

Така на живо, а не в рамка, хълмът изглеждаше на Нина дори още по не на място. Появи се неочаквано като детски замък от пясък на иначе равния бряг. Залязващото слънце придаваше на терасите още по-неестествен вид, склонът беше нашарен в променящи се отсенки на зеленото. Самотната кула на върха засилваше още повече приказното усещане.

— Той е бил свързан с английския фолклор още преди времето на крал Артур — обясни Клоуи. — И с много магически небивалици, древни и модерни. Сигурна съм, че сте видели много от тях в селото. Феи, земни енергийни линии, кръгове в житата, НЛО и всякакви такива.

— Май не всичко ще се окаже небивалици — каза Мичъл.

Клоуи го изгледа странно, сякаш очакваше продължение на шегата, но искреността на лицето му я изненада.

— Както и да е. Според легендата, след като Артур бил смъртоносно ранен в битката при Камлан, той бил отнесен на едно място, наречено остров Авалон, където починал и бил погребан. „Авалон“ е едно от предишните имена на Гластънбъри — и тъй като заобикалящите го тресавища често се наводнявали…

— Ето ти го и острова — завърши Нина, посочвайки хълма.

— Точно така. — Всички стояха вперили очи в странния хълм. Изведнъж Клоуи се обърна към тях и каза:

— Искате ли да погледнете отблизо?

 

 

Холи отвори входната врата и възкликна с радостна изненада, когато видя кой стои пред нея.

— Чичо Еди!

— Здрасти, Холи — каза Чейс, като успя да изобрази нещо като усмивка.

— Мислех, че си заминал зад граница.

— Бях. Сега съм тук. Майка ти тук ли е?

— Да, в кухнята е. — Тя го подкани да влезе и го поведе навътре. — Как мина пътуването ти. Добре ли си прекара?

— И по-добре съм бил — отвърна рязко той.

Двамата влязоха в кухнята и видяха Елизабет, която зареждаше пералната машина.

— Еди? — изненада се тя, без да е особено радостна, че го вижда. — Какво правиш тук? Да не си се върнал да доунищожиш града?

— Здрасти, Лизи. Как е бабчето?

— Добре е — и то не благодарение на теб. Сигурна съм, че се радва на закъснялата ти загриженост. — Тя затръшна капака на пералнята. — Какво искаш?

— Може ли да поговорим? Насаме. — Холи ги изгледа огорчено, но излезе от стаята.

Елизабет се облегна на кухненската маса и скръсти ръце.

— Какво има?

Чейс си пое дълбоко дъх.

— Исках да ти кажа, че… — той се спря за миг. — През цялото време беше права. За мен.

Тя го погледна объркано; след това на лицето й се изписа триумфиращо изражение.

— Честно казано, въобще не очаквах да чуя от теб точно това! Еди Чейс най-накрая да си признае, че е сбъркал, че не е идеален! Трябва да се обадя на татко. Сигурна съм, че с удоволствие ще чуе твоите…

— Елизабет. — Твърдостта в гласа му и използването на пълното й име я накараха да спре по средата на изречението. — Един човек умря.

— Какво? — Триумфът в очите й угасна и те се разшириха от шока. — О, господи! Не… Не е Нина, нали?

— Не — каза Чейс, изпитвайки дълбок срам и вина заради облекчението, което му донесе тази кратка дума. — Не е Нина. Някой друг, когото също много обичах и тя… тя умря заради мен.

— Как?

— Няма значение. Но щеше още да е жива, ако не я бях замесил. И това ме накара да осъзная, че си била права — за това, че обръщам гръб и бягам, вместо… вместо да приема факта, че съм изгубил някого — каза той, като признанието му причини почти физическа болка. — Но този път не можех да си тръгна. Трябваше да отида при двама души, приятели, — и трябваше да им кажа, че дъщеря им е мъртва. И че за това съм виновен аз.

— О, господи — меко рече Елизабет. — Съжалявам.

— Няма за какво ти да съжаляваш — през цялото време си била права. Наистина избягах, когато мама умря. Но досега просто не можех да го призная. И… по дяволите! — Той се обърна и удари с юмруци по масата. — Тръгнах си веднага след погребението и се записах в армията без дори да се обърна назад и те оставих сама да се оправяш с всичко, с татко, да зарежеш ученето… Господи, нищо чудно, че ме мразиш.

— Не те мразя, Еди — каза Елизабет, като прекоси стаята и отиде до него. Тя колебливо вдигна ръка и я положи върху неговата. — Ти си ми брат. Това не означава, че одобрявам нещата, които си свършил… но никога не съм те мразила.

— Добре, но аз така или иначе обърках живота ти, нали? Ти беше умницата в семейството, канеше се да учиш в университета, а трябваше да се откажеш от всичко, за да се оправяш с нещата у дома…

— Ако животът ми се беше развил по друг начин — каза твърдо Елизабет, — нямаше да имам Холи. А нея не бих заменила за нищо на света. — Тя го стисна за ръката. — Съжалявам за приятелката ти, Еди. Знам, че се чувстваш виновен за това — но човек винаги чувства вина, когато някой близък си отиде. Същото се случи и с мен, когато мама умря, въпреки че не можех да направя нищо, за да променя нещата. Тя беше болна от рак, как да се справиш с това?

— Но аз не се чувствах виновен — възпротиви се Чейс. — Просто си тръгнах и се записах в армията, защото без мама в тази къща аз вече не виждах никаква причина да оставам тук. Бях твърде зает с тренировки, за да почувствам вина. Скрих се от нея. Но този път не мога да се крия. Трябваше да се изправя срещу нея.

— А това боли.

Той се засмя горчиво.

— Да, мамка му, адски боли.

— Еди — каза меко тя, — в това няма нищо лошо. Знам, че през всичките тези години си бил един корав, безстрашен супер войник, но освен това си и човешко същество, ти си все още малкият ми брат. През цялото време тези чувства са били в теб, но ти просто си ги потискал. Щеше да е тревожно ако нямаше какво да потискаш, ако наистина не ти пукаше. Но аз знам, че ти не си такъв човек.

Той не знаеше какво да каже. Вместо това се изправи мълчаливо, размишлявайки върху думите й.

— Разговаря ли с Нина за това? — попита Елизабет.

— Не — въздъхна Чейс. — Аз не… Не знам какво да й кажа.

— Просто й кажи как се чувстваш. Тя заслужава да го знае. Нали ще се жениш за нея — тя трябва да познава истинската същност на съпруга си.

— Ами ако изгубя и нея? — каза Чейс. — Ако и нея не успея да защитя? Няма да го понеса, няма да се справя!

Тя отново стисна ръката му.

— Еди, не знам какво си мислиш, но работата ти не е да защитаваш всички.

— Напротив — настоя той. — Това ми е работата.

— Ти ще бъдеш съпруг на Нина. Не неин бодигард. Знаеш много добре, че трябва да й кажеш всичко това.

— Знам, знам — призна Чейс. — Но въпреки това ми е трудно. Не съм много добър в тези неща.

— Справяш се доста добре… — Имаше лека хумористична нотка в гласа й, безмълвно разбирателство между роднини. — … Като се има предвид, че все пак за пръв път говориш за чувствата си.

— Все трябва да ме клъвнеш, а? — сопна й се Чейс, но в неговия глас също се промъкна шеговита нотка.

— Това е някакъв напредък. Може би трябва да се обадиш на татко.

— Това вече не е смешно.

— Да, някак си предчувствах, че така ще стане. — Тя пусна ръката му. — Но определено трябва да говориш с Нина.

— Ще го направя — отвърна той. — Просто ми трябва малко време, за да обмисля какво точно да й кажа.

— В такъв случай поне се разположи удобно. Хайде де, върви оттатък и се настанявай. — Тя кимна с глава към вратата. — Ще ти направя чай.

Най-накрая Чейс успя да изобрази някаква усмивка.

— Благодаря ти… Елизабет.

 

 

След двайсетина минути бързо ходене Нина, Мичъл и Клоуи стигнаха в подножието на Хълма. Въпреки че щяха да минат по възможно най-лесния път до кулата на върха, Нина осъзна, че той е доста стръмен. Още по-стръмната алтернативна пътека по северния склон беше по-подходяща за кози, отколкото за хора.

Или за крави. Тя с изненада забеляза няколко черно-бели кравички да бродят по терасите, преживяйки трева.

— Много по-лесно, отколкото да я косят — каза й Клоуи. — Просто като вървите, внимавайте да не… опа!

— Пфу! — изпръхтя Нина и повдигна крак от пресните кравешки изпражнения.

— … Стъпите в някоя фъшкия — завърши изречението си Клоуи. — Съжалявам. Въпреки че би трябвало да носи късмет.

Нина избърса обувката си в тревата.

— Странно, нещо не се чувствам късметлийка.

След като почисти обувката си колкото можа, те продължиха да се изкачват по хълма.

— Тази пътека част от лабиринта ли е?

Клоуи поклати глава и посочи към една от терасите пред тях.

— Не, но все още се забелязва от къде е минавала — поне по-голямата й част. Някои части са ерозирали до такава степен, че вече са неизползваеми. Ако все пак решите да тръгнете по нея, ще ви отнеме повече от четири часа да стигнете до върха. — Тя се обърна към Нина. — Лабиринтът на Гластънбъри няма никаква връзка с крал Артур — или поне аз не знам за такава. Просто от любопитство ли питате или…

Нина спря да върви.

— Може би има някаква връзка, но още не сме сигурни. Точно затова ни трябва мнението на експерт. — Тя извади няколко фотографии. — Какво виждате тук?

Клоуи проучи първата снимка, близък план на един от символите на лабиринта, гравиран върху острието, което бяха намерили в Сирия.

— Прилича на първоначалната пътека… — Тя погледна към следващата снимка. — Както и тази. А това какво е? — попита тя, като посочи снимката на цялото острие.

Нина си пое дълбоко дъх.

— Ние смятаме, че това е Калибърн.

— Шегувате се! — ахна Клоуи. Тя очакваше потвърждение, но не го получи. — Не се шегувате? О, боже, наистина не се шегувате!

— Не, не се шегуваме — увери я Нина.

Клоуи бързо прехвърли останалите снимки.

— Ако на ваше място беше някой друг, нямаше да му повярвам. Но вие наистина ли вярвате, че това е Калибърн?

— Доколкото сме запознати. Но причината да сме тук е следната… — Тя млъкна и се огледа. Въпреки че на хълма имаше и други хора, всичките бяха на достатъчно разстояние от тях. — Смятаме, че тези символи всъщност сочат към нещо, скрито тук.

Клоуи се ококори.

— Нещо ли?

— Или някой. Крал Артур. — Клоуи тихо изписка от вълнение. — Има вероятност гробницата на Артур да се намира някъде тук, под Хълма. Проблемът е, че не знаем къде.

— Но вие сте директор на Агенцията за световно наследство, можете да се сдобиете с каквото оборудване си пожелаете! — възкликна Клоуи и очите й грейнаха при тази мисъл. — Пълно радарно оборудване, дори гравиметричен…

— За съжаление тук факторът време играе важна роля — намеси се Мичъл. — Не мога да навлизам в подробности заради причини, свързани със сигурността, но ако гробницата се намира тук, и двете правителства се съгласиха, че трябва да го намерим възможно най-бързо.

— Ние вярваме, че вие сте точният човек, който ще ни помогне да го намерим — каза Нина на Клоуи. — Смятате ли, че ще можете?

— Ами… Аз съм поласкана — заекна Клоуи и отново се изчерви. — Но не знам. Искам да кажа, че познавам Хълма много добре, но… — Тя отново прегледа снимките. — Но аз не знам дали ще успея да ви помогна, освен ако не ми дадете някакви точни данни, от които да започна. Това е част от лабиринта на Гластънбъри, да, но къде го намерихте? Как намирането на Калибърн ще ни отведе до гробницата на Артур?

— Ами… сложно е за обяснение — каза Нина. — Меко казано. Но казано накратко, според нас тези символи са гравирани върху Калибърн от монасите в Гластънбъри като карта към гробницата на Артур — истинската гробница, а не онази, която са изкопали през 1191, за да я показват на хората. В нея са скрили Артур и Гуиневир, както и Екскалибур.

— Екскалибур? — Челюстта на Клоуи увисна от изненада. — Господи боже! Това ще бъде страхотно откритие! — Челото й внезапно се набръчка от тревога. — Ако го откриете, нали… Нали ще споменете, че съм ви помогнала?

Нина й се усмихна успокояващо.

— Разбира се, че заслугата ви ще бъде спомената. Но важното е първо да го намерим. — Тя посочи към един от символите на най-горната снимка. — Според нас от значение са тези точки, маркирани върху лабиринта, но не знаем какво точно представляват.

Клоуи проучи снимката, сбърчила вежди.

— Като се има предвид, че истинският лабиринт е изкривен заради формата на Хълма, то най-близката от тези точки ще бъде… на третата тераса. Ето там! — Тя тръгна покрай една тясна, буренясала тераса, Нина и Мичъл тръгнаха след нея. Изведнъж тя се спря. — Ама разбира се!

— Какво има? — попита Нина и се приближи към нея.

— Това е маркер! — До крака на Клоуи се забелязваше най-обикновено парче скала, заровено наполовина в земята. — Наслагали са ги, за да могат хората, които минавали през лабиринта, да знаят още колко им остава. Сега повечето от тях липсват, но има няколко останали.

— Значи гробницата се намира под някой от тях? — попита Мичъл.

— Възможно е — каза Нина, — но под кой? При всеки символ са маркирани различни камъни. Освен това ни липсва символът от върха на острието. — Тя взе снимките от Клоуи и ги подреди в ръка като ветрило от карти. — Колко такива маркери е имало първоначално?

— Никой не знае със сигурност — отвърна Клоуи, — но най-вероятно около трийсет.

Броят на камъните, маркирани върху различните символи на лабиринта като че ли потвърждаваше това. Нина отново прегледа снимките. Всеки символ съдържаше различен брой камъни, в различни позиции, но определено между тях имаше пресечни точки. Някои камъни се появяваха на повече от един лабиринт, а от тях някои се срещаха по-често от останалите…

— Трябва ми лист и химикал — каза тя, осенена от една идея.

Клоуи порови в малката си раница.

— Когато отивам някъде, винаги се подготвям добре — каза тя, като измъкна един термос, голям сандвич с шунка и яйце, увит в найлонова торбичка, и най-накрая тетрадка и химикал. — Заповядай.

Нина взе химикала и тетрадката.

— Какво си намислила? — попита Мичъл.

— Че можем да стесним терена за търсене дори и да не разполагаме с достатъчна информация за точното му местонахождение. — Тя нарисува едно голямо копие на лабиринта на една страница, след което нанесе местоположенията на маркерите от символа на първата снимка. — Така, това е първият. Сега да нанесем втория…

Тя нанесе камъните от всички снимки поред върху рисунката на лабиринта. Отне й няколко минути, но постепенно следите, оставени от монасите, започнаха да се изясняват. Във всички лабиринти се повтаряха само три камъка.

Нина погледна крайния резултат — рисунката вече се беше превърнала в карта.

— Обзалагам се, че липсващото парче от меча ще има само един от тези маркери — каза тя, като ги загради с линия. — Точно тук се намира гробницата, така ще намерим входа. Може да изглежда просто като декорация, но ако знаете какво означава, тя ще ви отведе право до входа!

Клоуи се взря в рисунката.

— Знам как да намерим тези точки, но на нито една от тях вече няма камъни. Ако там наистина има вход, няма да е лесно да го открием — всяка година хиляди хора преминават през лабиринта, но никой не е открил нещо толкова голямо.

— Да, но те не са знаели къде да търсят, нали? — рече Мичъл. — Къде се намира най-близкият?

Нина подаде тетрадката на Клоуи. Тя я завъртя, за да наложи очертанията на грубата карта върху Хълма.

— Петата тераса на западната страна. От тук. — И тя ги поведе по пътеката нагоре по хълма.

Щом стигнаха терасата, Клоуи ги поведе покрай стръмния склон.

— Някъде тук трябва да е — каза най-накрая тя, като се спря. Над тях се виждаше само кулата на Свети Михаил, която се извисяваше на върха на Хълма. На мястото не се забелязваше нищо необичайно, само трева и заешки дупки.

— Нищо не виждам — оплака се Мичъл.

— Ако има нещо, то ще бъде закопано. Ето, опитай с това. — Клоуи отново отвори раницата си и измъкна от нея шепа стоманени колчета за разпъване на палатка, всяко с дължина от около осем инча, и подаде по едно на Нина и Мичъл. — Поразровете терена.

Нина клекна и заби клина в земята. Тя беше доста твърда и се наложи да приложи доста сила, за да го забие колкото се може по-дълбоко.

— Ами тук няма нищо — каза тя, като го измъкна навън и опита пак на няколко фута встрани. Мичъл разбра идеята й и се включи в операцията, последван от Клоуи.

След половин час търсене резултатът бяха само камъни: със сигурност нищо, което можеше да се определи като вход.

— Дотук с тази идея — въздъхна Мичъл.

— Има още две места — напомни му Нина.

Следващото се намираше на шестата тераса и гледаше на северозапад. Този път се оказаха в полезрението на повечето туристи и привлякоха доста любопитни погледи, докато забиваха клиновете в земята. Но отново не откриха нищо.

— Третия път е на късмет — обяви с надежда Клоуи, като отново прегледа картата. — Така, последното място се намира на… първата тераса, от югоизточната страна. Боя се, че трябва да слезем пак до долу и да заобиколим хълма от другата страна.

Нина погледна към слънцето, което упорито се снижаваше към хоризонта на запад.

— Ще ни стигне ли времето да идем дотам?

— Би трябвало, въпреки че няма да разполагаме с много време за търсене преди да се стъмни. Между другото, къде сте отседнали?

— В Лондон — отвърна Мичъл.

Тя го изгледа ужасена.

— И смятате да изминете целия път обратно до там? О, я стига, едва ли ще стигнете преди полунощ! Аз живея в Шептън Малит, само на десет минути път от тук. Можете да останете у дома, имам свободна стая. И диван — обърна се тя към Мичъл. Той въобще не изглеждаше доволен от перспективата.

— Сигурна ли сте? — попита Нина.

— Разбира се, няма проблем. Пък и колко често ми се случва да ми гостува откривателката на Атлантида? За мен ще бъде чест.

— В такъв случай приемаме. Нали така, Джак? — Той изсумтя неопределено.

— Прекрасно! По-добре да тръгваме.

Скритата от слънцето югоизточна страна на Хълма беше по-студена и по-злокобна. Кулата на върха въобще не се виждаше от тук, дори самият Гластънбъри беше скрит от погледа им, което засилваше усещането за изолация. Гласовете на туристите се изгубиха; освен чуруликането на птиците в далечината, единственият признак на живот беше една самотна крава в полето под тях, която не обръщаше абсолютно никакво внимание на посетителите.

— Точно тук е трябвало да бъде последният маркер — заяви Клоуи, като се консултира с картата.

Нина огледа хълма. Не забеляза никаква разлика от двете предишни места, които бяха претърсили.

— Ако гробницата въобще се намира тук, трябва да е някъде наблизо. — Тя извади стоманения клин и го заби в земята. Останалите я последваха.

Изминаха десет минути, двайсет, но те не намираха нищо необичайно. Небето над Хълма постепенно придоби розов оттенък, който премина в ярко оранжево, когато слънцето приближи хоризонта. Поредните пет минути. Нищо.

Тогава изведнъж…

Клинът на Нина се удари в нещо само на четири инча под земята.

В първия миг тя не реагира. И преди бе намирала камъни. Просто извади клина и го заби отново на шест инча от предишното място. Ако се беше натъкнала на камък, сега щеше да го пропусне.

Но клинът отново се спря. На четири инча дълбочина.

Тя се премести още малко и опита отново. Четири инча. Нина удари малко по-силно и чу тихият звук от удряне на метал в камък.

— Хей, хора — каза тя, като възбудата й постепенно се засилваше. — Елате насам.

— Какво има? — попита Мичъл, след като двамата с Клоуи се приближиха.

— Нещо доста голямо. Може да е просто скала, но ми се струва твърде равно. Хайде да разберем колко е голямо.

Те започнаха да се отдалечават един от друг, като ритмично забиваха клиновете в почвата. При всеки удар те се спираха на четири инча дълбочина, докато не покриха терен с ширина над четири фута. Проверката по дължина разкри, че онова, което лежеше под краката им, бе също толкова дълго.

Квадрат.

— Няма начин това да се окаже естествено образувание — промърмори Нина, оглеждайки дупките, които маркираха краищата на обекта.

Клоуи измъкна една сгъваема градинарска лопатка от раницата си.

— Нека опитам. — Тя коленичи на земята и изгреба няколко лопатки пръст от центъра на квадрата, като с увеличаването на дълбочината действаше все по-внимателно. Върхът на лопатката задра в камък. Двете с Нина се спогледаха и започнаха да разширяват дупката, като изтребваха пръстта с голи ръце.

Онова, което лежеше под нея, определено беше човешко творение, гладко и плоско. Но не това накара сърцето на Нина да се разтупти. Причината беше думата, изсечена в камъка.

„МЕРЛИН“.

Клоуи седна на земята, зашеметена.

— Дявол да го вземе!

Нина разчисти още малко пръст и разкри още думи на латински.

— Гневът на Мерлин? — преведе тя със скептичен глас. След това грабна лопатката от ръката на Клоуи и започна да разширява дупката. — Не, чакайте. Това е част от изречение. „… Гневът на Мерлин ще порази…“. — Продължи да разкопава трескаво. — „… Ще порази онези, които видят лицето му. Знаещите истината ще открият…“. — Тя замълча, смаяна.

— Какво? — попита Мичъл. — Какво пише там?

Нина го погледна със страхопочитание в очите.

— „Знаещите истината ще открият гробницата на Артур“. — Тя постави дланите си върху древната каменна плоча, все още неспособна да повярва какво е открила. — Тя съществува. Наистина съществува.

 

 

Нина скръсти ръце.

— Не, наистина, и хапка не мога да хапна повече.

— Сигурна ли си? — попита Клоуи. Тя побутна чинията към гостенката си. — Още едно парченце кейк?

— Не, благодаря.

— Малко сладолед? Шоколадови бонбони? Сиренки?

— Не, благодаря! — Принудени да прекратят по-нататъшните разкопки заради липсата на светлина, те отново зариха плочата с пръст и се прибраха в къщата на Клоуи с намерението да се върнат на Хълма на следващата сутрин. Нина погледна към вратата на кухнята, откъдето се чуваше Мичъл, който говореше по телефона си. Беше казал на двете жени, че трябва да се обади, въпреки че Нина го заподозря в опит да се отърве от непрекъснатите опити на Клоуи да им предлага все повече храна.

Клоуи погледна с надежда към последното парче кейк.

— Надявам се, че нямаш нищо против…

— О, не, заповядай!

Мичъл влезе в стаята точно, когато Клоуи прехвърляше парчето в чинията си.

— О, свърши ли? Жалко.

— Можеш да вземеш това парче, ако искаш — предложи Клоуи. — Или малко сладолед? Сиренки?

— Не, благодаря.

— На кого се обади? — попита Нина и в този миг телефонът й иззвъня. — О, извинете ме. — Тя го извади от джоба си и видя номера на Чейс, изписан на екрана. Значи най-накрая се беше прежалил да й се обади! — Еди?

— Здравей, скъпа. — Гласът му все още звучеше печално, но поне вече не беше ядосан. — Добре ли си?

— Да, добре съм. А ти?

— По-добре от преди. Виж какво, трябва да ти кажа нещо, но искам да ти го кажа лично. Всеки момент ще хвана влака за Лондон.

— За Лондон ли? Чакай малко, а сега къде си?

— В Борнмът. Трябваше да говоря и с Лизи. Все още ли си в хотела?

— Не, аз съм в… Съмърсет.

Пауза.

— Къде?

— Дойдох в Гластънбъри.

— Какво?

— Чуй ме, намерихме нещо! Под Хълма на Гластънбъри има нещо. Смятаме, че това е гробницата на Артур — намерихме входа!

Още една дълга пауза. След това:

— По дяволите, Нина! — Гласът му бе достатъчно силен, за да го чуят и другите в стаята. — Нали ти казах да не ходиш!

— Да, а аз ти казах, да не ми казваш какво да правя, Еди! Имаме работа за вършене, забрави ли — да намерим Екскалибур? Е, ние се занимавахме точно с това.

— Ние? И Джак ли е там?

— Да, Джак е тук — сопна му се Нина. Тя ги погледна. Смутената Клоуи разглеждаше с напрегнат интерес стенния часовник, докато Мичъл я гледаше с любопитство. — За бога, Еди. Затова ли се държиш толкова собственически, когато той е наоколо? Все едно си царят на положението!

Той сумтя ядосано известно време.

— Виж какво, просто се върни в Лондон, чу ли? Трябва да поговорим.

— Ще трябва да изчака до утре. Тази нощ оставам тук.

— С Джак?

Нина раздразнено стисна зъби.

— Да, Еди, с Джак.

— Край. Идвам при вас. Лизи, трябва ми колата ти. — Нина чу как Елизабет му казва, че в никакъв случай няма да му я даде. — Добре тогава, ще си хвана такси! Къде се намирате?

— Еди, не ставай смешен — виж какво, нямам никакво намерение да говоря с теб, докато не спреш да се държиш като дете! Разбра ли? Ще говорим утре, като се вземеш в ръце. — Тя натисна бутона за прекъсване на връзката, преди Чейс да успее да каже нещо. — Аггрррх!

— Аз, ъъъ, ще заредя чиниите в миялната машина — припряно рече Клоуи, и бързо разчисти масата. Скри се в кухнята, като остави Нина и Мичъл сами.

— По дяволите! — Нина замахна с телефона към масата, но си спомни, че е гост тук, затова се задоволи да удари с него по бедрото си. — Бях забравила до каква степен е способен да ме ядоса. Понякога се чудя какво, за бога, намирам в него.

— Предполагам, че противоположностите се привличат — каза Мичъл. Той протегна ръка и успокояващо я потупа по рамото.

— Да, но на моменти той е прекалено противоположен! За бога, аз съм сгодена за този мъж, но едва ли имаме нещо общо! Понякога се притеснявам, че… — Гласът й секна.

— Какво?

— Не би трябвало да говоря за това. Проблемът си е мой, няма нищо общо с теб. Може би дори не искаш да ме слушаш.

Той я погледна съчувствено.

— Може би ще успея да ти помогна.

Нина сбърчи лице.

— Знам ли, просто… Притеснявам се, че може би сме твърде различни! — избъбри тя и признанието й донесе едновременно облекчение и вина.

— Смяташ, че ако се ожените, бракът ви няма да потръгне?

— Точно така! Еди вече е бил женен и… Е, може би това не е най-подходящия пример за провален брак, но двамата със София поне бяха от една държава.

— Разговаряла ли си с него за това?

— Да, бе! — изсмя се Нина. — За да говори за чувствата си, без да си прави глупави шеги с тях, Еди трябва да се намира пред очите на смъртта. — Тя изръмжа раздразнено. — Какво да правя сега! Ти премина ли през такива колебания преди да се ожениш?

— Боя се, че не — отвърна Мичъл. — И двамата смятахме, че си подхождаме идеално. Наивността на младостта, предполагам.

— Страхотно, наистина имах нужда от напомняне, че вече официално не съм млада. — Но в думите й се усещаше веселие. — Господи, понякога направо ме влудява. Защо не може да е малко по…

— Като теб?

— Точно така! Е, не съвсем, би било нередно и нарцистично от моя страна да го искам. — Мичъл се засмя; след няколко секунди Нина се присъедини към смеха му. — Но е имало моменти, в които ми се е искало да е малко по-малко… като Еди.

Мичъл премести стола си към нея и я погледна в очите.

— И малко повече… като доктор?

Нина отново се засмя и го погледна разбиращо.

— Еди беше прав за теб. Ти наистина флиртуваш.

— Този път ме хвана — отвърна Мичъл, като притисна ръка към сърцето си в жест на фалшиво покаяние. — Признавам, че това е един от недостатъците ми. Но единственото нещо, което има значение, е дали флиртувам добре?

Тя се усмихна, наслаждавайки се на вниманието му.

— Трябва да призная, че… никак не е зле.

— Има ли нужда от подобрение?

— Ммм… може би.

— В такъв случай трябва да продължа да се упражнявам. — Той се усмихна и се наведе към нея…

Клоуи влезе във всекидневната, като леко се сепна, виждайки гостите си да седят много по-близо един до друг, отколкото ги беше оставила. Нина примигна и се отдръпна назад.

— Миялната машина е заредена — обяви Клоуи с малко по-висок от обичайното глас. — Сега ще ви извадя чаршафи.

— Благодаря — отвърна Нина. — Няма да е зле да дадеш едно допълнително одеяло на Джак — нали не искаме да настине на дивана.

— Ех, какво да се прави — въздъхна Мичъл, — с практика всичко се постига.