Анди Макдермът
Тайната на Ескалибур (7)

6

— Я виж ти — чу се познат глас. — И това ако не е Еди Чейс. Или пък може би е Лудия Макс?

Чейс вдигна глава, когато вратата на килията се отвори.

— Ти не си ли изпя вече песента — отвърна Еди с уморена усмивка. След като го арестуваха, той използва правото си на телефонен разговор, за да се обади на Джим „Мак“ Маккримън, бившия му командващ офицер в САС.

— Приключих с безбройните безсънни нощи в МИ-6. — Посивелият шотландец влезе в килията и Чейс се изправи, за да се ръкува с него. Мак беше облечен с тъмен костюм, ушит по поръчка, който по никакъв начин не разкриваше, че единият му крак е изкуствен под коляното, и носеше под мишница няколко сгънати вестника. — Като че ли си забъркал някаква голяма каша — янките страшно много са заинтригувани от нея.

— Колко голяма?

— Нямам представа, но Питър Олдърли скоро ще ме осветли.

— Олдърли? — изръмжа Чейс при споменаването на агента от МИ-6. — Мили боже, да не си замесил това леке? Сигурно се скъсва от смях при мисълта, че съм прекарал нощта в полицейска килия.

— Да, позабавлява се малко. Но освен това иска да знае кога ще му изпратиш покана за сватбата.

— Че за какво му е? Той не може да ни търпи.

Усмивка изкриви грубото лице на Мак.

— О, Нина много си я харесва. Теб не може да търпи. Иска да поднесе на Нина своите съболезнования.

— Този негодник! И то след като го повишиха заради нас… Къде е Нина, между другото? Добре ли е?

— Добре е. — Мак махна към вратата. — Чака ни в приемната. Заедно с баба ти.

— И какво? Аз ти се обаждам, а излизам последен?

— Първо дамите, Еди. Къде са ти маниерите?

Един полицай ги поведе към приемната.

— Еди! — извика Нина и скочи да го прегърне. — Добре ли си?

— Малко ме поступаха с гумените палки, но като изключим това, съм добре — пошегува се той. Погледна зад нея и видя баба си да седи на пейката. — Бабче! Добре ли си?

Тя кимна.

— Добре съм, Едуард, благодаря. Никога досега не са ме арестували, затова ми е много странно! Но всички бяха много мили и дори ми донесоха чай в килията. Ще има какво да разказвам на момичетата при следващата ни игра на бридж.

— Слава богу. Ако някой се беше държал гадно с баба ми, наистина щеше да настане голяма бъркотия. — Изведнъж той забеляза хората, които се суетяха от другата страна на стъклените врати. — Какво става тук?

— Пресата — отвърна презрително Мак. Той подаде вестниците на Чейс и Нина. — За нещастие са ви изтипосали на първа страница. Не се тревожете за онази пасмина отвън — сега, след намесата на тайните служби, можем да извадим заповед от прокурора и да им затворим устата, но се забавихме твърде много и не успяхме да спрем сутрешните броеве.

— Аах! — проплака ужасено Нина, когато видя официалната си фотография от Агенцията за световно наследство да се усмихва от първата страница на „Гардиън“ под заглавие „Хаос в Борнмът: откривателката на Атлантида арестувана след убийство“. — Аз не бях арестувана за извършването му, аз бях свидетелка!

— Ако си мислиш, че това е лошо… — каза Чейс. В ръцете си държеше брой на „Сън“, на заглавната страница на таблоида с големи букви пишеше „САМОЛИЧНОСТТА НА БОРН(МЪТ)“. Някой турист с чевръсти пръсти — и адски търговски нюх, — бе успял да улови на лента форда, докато прегазва останките от сергията с плодове, и снимката сега украсяваше първата страница. Чейс беше просто сянка на шофьорската седалка и по-голямата част от лицето на баба му бе засенчена от рамката на предното стъкло, но Нина ясно се виждаше отзад. Вестникът услужливо бе включил и снимка, на която тя се ръкува с президента Долтън.

Чейс прочете първото изречение. „На първия ден тя посещава Белия дом, за да получи от президента Долтън най-висшия орден на Америка. На следващия участва в скоростно преследване и престрелка в спокойно крайбрежно градче. Прочутата археоложка Нина Уайлд, откривателка на изгубена Атлантида, беше арестувана вчера след унищожителна гонитба из Борнмът, която остави трима мъртви и десетина ранени…“

— Да, това никак не е добре.

— Така ли мислиш? — проплака Нина. — И Атлантида не е никакъв град, а цял проклет остров! Защо непрекъснато го бъркат?

Чейс я прегърна.

— Приоритети, скъпа.

— Знам, знам. Но аааагрх!

Истински залп от светкавици привлече вниманието им. Елизабет Чейс се втурна нагоре по стълбите и блъсна вратата, вперила горящи очи в брат си.

— Ти! — изкрещя тя. Холи ситнеше зад нея разтревожена.

— Здрасти, Лизи — каза Чейс с фалшива приветливост. — Значи си видяла днешната преса?

Тя профуча край него и коленичи пред баба си.

— Добре ли си, бабче?

— О, добре съм, скъпа — увери я бабчето. — Малко съм разтърсена, това е.

— Ох, слава богу. — Тя облекчено наведе глава, след което скочи и се обърна към Чейс. — Какво си мислеше, по дяволите? Глупаво копеле! Можеше да я убиеш!

— И аз съм добре, благодаря — отвърна Чейс със смразяващ сарказъм.

— Всъщност, Елизабет, боя се, че всичко се случи по моя вина — каза Нина.

Елизабет изтръгна вестника от ръката на Чейс и заби пръст в снимката.

— О, значи ти си карала колата от задната седалка? — Тя нави вестника на руло и започна да налага Чейс по главата, принуждавайки един полицай учтиво, но твърдо да я дръпне настрани. — Мислех си, че просто не можеш да направиш нещо по-егоистично и безотговорно от онова, което си сторил досега, но това, това… — Тя млъкна за миг. — Боже! Никога досега не съм се чувствала по… отвратена от теб!

— Елизабет! — извика бабчето, като се изправи с труд. Холи се спусна да й помогне. — Аз съм добре, Едуард и Нина също. Само това има значение.

— Не, не е само това, бабче! — каза Елизабет. — Убити са хора! И за всичко е виновен той! Мислиш ли, че ще отиде да обяснява на семействата им защо?

— Всъщност — рече Мак, като повиши авторитетно глас, — двамата мъже, които са умрели докато са се опитвали да убият Еди и Нина — и баба ви, смея да добавя, — са причината моите колеги да са толкова заинтересувани от случилото се.

— Кой сте вие, по дяволите? — сопна му се Елизабет.

— Госпожо — рече Мак, като леко се поклони. Жестът като че ли някак обезоръжи Елизабет. — Джим Макримън, на вашите услуги. Преди служех в САС, но сега съм… да кажем, че съм свързан с тайната разузнавателна служба на Нейно величество Или МИ-6, ако предпочитате.

— М-6? — възкликна Холи и ококори очи. — Вие сте шпионин?

— Мак — каза Чейс, — това е Холи, моята племенничка… а току-що разговаря със сестра ми Лизи.

— Елизабет!

Мак се обърна към Холи.

— Не, не съм шпионин — ако бях, чичо ти сигурно въобще нямаше да има добро мнение за мен. Аз съм един вид консултант.

— Който понякога спасява живота на хората — добави Нина.

— И точно затова къщата ми все не е ремонтирана напълно… Но тези двамата наистина разбуниха духовете във Воксхол Крос, щом самоличността им беше разкрита. Причина за това бяха американските ни колеги, с които споделяме информация, те страшно много се развълнуваха. — Той погледна през стъклената врата към репортерите в коридора. — Но смятам, че това трябва да се обсъди на някое по-уединено място.

— Можем просто да си тръгнем? — попита изненадано Нина.

Мак се усмихна.

— На този етап сте свободни да си вървите. Вътрешното министерство уреди всички обвинения да бъдат свалени. Изглежда, американското правителство умира от желание да разговаря с вас за тези мъже, както и за вашия приятел хер Руст. — Той сведе поглед. — Моите съболезнования.

— Благодаря. Но защо ще искат да говорим за Бернд?

— Нямам никаква представа — но се надявам скоро да разбера. Знаете ли някое място, където можем да отидем?

— Можем да идем у дома — предложи Холи. Елизабет изглежда се канеше да възрази, но един строг поглед от бабчето я накара да замълчи.

Мак кимна.

— Звучи чудесно.

 

 

Чейс погледна през предния прозорец на къщата на Елизабет, осмисляйки онова, което Мак бе казал току-що на двамата с Нина след като проведе кратък телефонен разговор.

— Значи този тип Иля и неговото другарче, шофьора на джипа — ако те наистина работят като охрана на някакъв си руски милиардер, защо са дошли тук в Борнмът, за да стрелят по баба ми? — Той се обърна към Мак. — Шибаният Олдърли нищичко не знае, нали?

— Мак, знам че това е секретно — каза Нина, — но има ли някакъв начин Катрин или Холи да седнат при нас? Когато те са наоколо, Еди се държи много по-културно.

— Страхувам се, че не, но да си призная, че споделям мнението ти — отвърна Мак. — Останах с впечатлението, че Олдърли е бил изключен от американците и това въобще не му харесва.

— Да — каза Чейс, като си играеше с опашката на Нина. — Знам колко е дразнещо да ти заповядват янки.

— Хей! — обади се Нина.

Мак се усмихна, след което се изправи рязко, защото забеляза нещо през прозореца.

— Но мисля, че тези хора ще могат да ни осветлят малко повече по въпроса.

Пред къщата спря автомобил, голяма черна лимузина „Линкълн“. Чейс видя регистрационната й табела и необичайният й формат му подсказа, че това е дипломатическа кола.

— Опа, здрасти, ето ги и федералните — Нина стана и се приближи към него, проследявайки с поглед двамата мъже, които излязоха от колата и замаршируваха по алеята към къщата. На вратата се позвъни; след кратка размяна на реплики вратата на дневната се отвори и Елизабет надникна предпазливо вътре.

— Дошли са някакви хора, които искат да те видят — рече тя. — Казват, че са от американското посолство.

Мак се изправи.

— Моля, поканете ги, госпожо Чейс.

Елизабет въведе двамата костюмирани мъже в стаята. Първият беше около петдесетте, със снопче тънка кестенява коса на главата и учестено дишане. Той протегна ръка към Нина.

— Доктор Уайлд — каза той, преди да погледне несигурно към Чейс и Мак. — Господин… Чейс? — Чейс посочи с пръст към себе си. — Благодаря. — След като се ръкува с Чейс, той се представи с бостънски акцент. — Аз съм Кларънс Пийч от отдела за държавна сигурност към американското посолство в Лондон.

— Здрасти, пич — отвърна Чейс, като потисна една усмивка. От досадата, която се изписа по лицето на Пийч той се досети, че шегичките с името му не спират.

Вторият мъж беше по-млад, около трийсетте, и много по-привлекателен за Нина. Той имаше стегнато тяло, висок над метър и осемдесет, с квадратна челюст и напрегнати, но красиви зелени очи и гарваново черна коса.

— Доктор Уайлд? — попита той с дълбок глас, изговаряйки думите с характерното за Ню Орлиънс провлачване. — Аз съм Джак Мичъл от DARPA^[1] — агенцията за разработване на нови технологии за армията на САЩ — уточни той, като видя озадачения й поглед, и гласът му изведнъж премина в перфектна имитация на Тони Маклюър, фалиралият актьор от „Семейство Симпсън“. — Сигурно си спомняте за нас от такива изобретения като Интернет — който вече не се използва само за порнография!

Нина се засмя.

— Здрасти! Радвам се да се запознаем.

— А вие сигурно сте Еди Чейс.

— Сигурно — отвърна Чейс, който въобще не се впечатли от новодошлия. — Защо DARPA се интересува от откриването на Екскалибур? Аз си мислех, че напоследък се интересувате само от създаването на бойни роботи и микровълнови лазерни лъчи.

— В изследването на Бернд Руст се крие нещо повече от една древна реликва и само след минутка ще ви обясня какво. Но за съжаление тази информация е строго секретна. — Той се обърна към Мак. — Опасявам се, че ще се наложи да ви помоля да излезете от стаята, докато обсъждаме този проблем. Съжалявам, сър.

Мак беше изненадан.

— Аз имам ниво на достъп пет.

— Знам, сър.

Мак стрелна с поглед Нина и Чейс и излезе от стаята. Мичъл им махна с ръка да седнат, след което отвори тънкото си метално куфарче и извади отвътре една папка. — Познавате ли някой от тези хора? — попита той, като нареди няколко снимки на масата пред тях.

Нина веднага забеляза брадатия мъж, когото беше преследвала из хотела.

— Това е човекът, който ми открадна лаптопа!

Мичъл кимна.

— Олег Максимов, известен още като „Булдозера“. Бивш боец от спецназ, прочут с изключителната си физическа сила и с изключително ниската си интелигентност — още преди да го прострелят в главата в Чечня. — Той посочи към големия белег на челото му. — Никой не знае как е успял да оцелее, но той оживял, и сега има метална пластина, която свързва двете половини на черепа му… както и сериозно увредена нервна система.

— Какво имате предвид?

— Претърпял е някакъв вид мозъчно увреждане, което засегнало реакциите му на удоволствие и болка — обясни Мичъл. — Общо взето, когато изпитва болка, той я усеща като удоволствие.

— Уф! — примигна Нина. — Това обяснява защо когато го ударих по главата с пожарогасителя той така се възбуди.

Чейс я погледна с възхищение.

— Ударила си войник от спецназ с пожарогасител?

— Да.

— Браво на теб! — Той посочи към една от другите снимки. — Хей, тя караше колата беглец.

Нина огледа снимката.

— Това е жената, която застреля Бернд — само че имаше оранжева коса. — Навъсената жена на снимката, която изглеждаше около трийсетте, имаше пурпурна коса с дълги, боядисани в зелено кичури, които висяха край лицето й.

— Името й е Дина Романова — каза Мичъл. — Била е снайперист във ФСБ — наследниците на КГБ, — докато не решила, че може да изкарва повече пари в частния сектор. — Той взе снимките и ги разбърка. — Двамата с Максимов работят заедно с Иля и Беленков, ей тези двама чаровници — той протегна две други снимки, на които се виждаха двама непривлекателни и злобно изглеждащи мъже, — които се взривиха в сградата на киното в Борнмът вчера след обяд. За щастие личните им карти се оказаха по огнеупорни от тях самите.

— И защо са убили Бернд? — поиска да разбере Нина. — Какво толкова има във файловете му, че да го искат толкова отчаяно?

Мичъл извади други две снимки от куфарчето си.

— И четиримата работят за този мъж, Алексей Круглов. — Снимката им разкри още един непривлекателен мъж, по-възрастен от останалите, с широка уста и студени очи. — Круглов е бивш кадър на КГБ, но сега работи като „специалист по сигурността“, което означава главния убиец на ей този човек. — Той им подаде последната снимка.

Нина се намръщи. Мъжът на снимката беше около петдесетте, с внимателно подрязана козя брадичка и очила с тесни правоъгълни телени рамки. Той също й изглеждаше смътно познат.

— Някъде съм го виждала…

— Сигурно в новините — каза Пийч. — Това е Леонид Васюкович. Той е руски енергиен магнат — един от новото поколение олигарси. С лично състояние от около осем милиарда долара.

— Голям играч в сферата на руския газ и петрол — добави Мичъл, — който напоследък контактува отблизо с московската администрация в Москва с единствената цел да стане част от нея. Той е хардлайнер ултранационалист, който иска да превърне Майка Русия в първа световна сила и е готов да направи всичко, което смята за необходимо, за да постигне целта си. — Той гледаше втренчено Нина. — Той е мъжът, на когото Руст е направил грешката да се довери, когато тръгнал да търси подкрепа.

Нина гледаше снимката.

— Какво общо има между откриването на меча на крал Артур и един руски петролен магнат?

Мичъл събра снимките и ги прибра в куфарчето преди да отговори:

— Доктор Уайлд… чували ли сте за нещо, наречено „земна енергия“?

Сърцето на Нина прескочи. Това ли смяташе, че е открил Руст?

— Сериозно ли говорите?

— Съвсем.

— Какво е земна енергия? — попита Чейс. — Звучи ми като някаква ала-бала работа.

— Такова е — въздъхна Нина. — Това са разни неща като геопатогенни точки или зони, фън шуй — идеята, че съществува някаква енергия, която тече по специфични канали по цялата земя. — Разочарованието й нарастваше с всяка следваща дума; тя просто не можеше да повярва, че Руст си е губил времето с подобни глупости, и че може би е бил убит точно заради това. — Общо взето, това са глупости. Шантава псевдонаука.

— Всъщност — каза Мичъл, — може би не сте съвсем права.

Нина го погледна невярващо.

— Какво? — Едно е един самотен, отхвърлен историк да прекарва времето си в изследването на подобна теория, но с нея да се занимава и една от най-модерните научни агенции на американското правителство?

Мичъл се наведе напред.

— Някога чували ли сте за ХАРП^[2]?

— Братът на Граучо и Чик? — попита Чейс. Нина изсумтя.

— Изследователската програма за високочестотни активни аврорални изследвания — развеселено отвърна Мичъл. — Това е проект на американското правителство, базиран в Аляска, който използва групи от насочени антени, за да превръщат избрани части от йоносферата в плазма чрез нагряване. Идеята е, че горните слоеве на атмосферата могат да бъдат превърнати в един вид огледало за насочена енергия, която ще ни позволи да увеличим с хиляди, дори десетки хиляди мили обхвата на радиосигналите или радарите.

— И ограниченията на зрението вече няма да ви притесняват — каза замислено Чейс, който внезапно се заинтригува от военната страна на темата. — Първо създавате това огледало, след това изстрелвате сигналите така, че да рикошират в него и те могат да достигнат отвъд хоризонта.

— Точно така. Руснаците разработват подобен проект, наречен СУРА. Но учените от HAARP откриха нещо необичайно — по някаква причина сноповете антени излъчват енергия… дори когато не са включени. Затова DARPA реши да разбере каква е причината за това.

— И какво открихте? — попита колебливо Нина.

— Нещо, което може да бъде описано единствено като „геоенергия“.

— То-о-очно така…

Той протегна дланите си към нея.

— Не става въпрос за шега, доктор Уайлд. Цялата планета донякъде е просто един огромен електрически двигател — ако не беше, ние нямаше да сме тук, защото без полето, генерирано от земното ядро, за да ни защити от слънчевата радиация, ние всички ще сме мъртви. Но освен това открихме, че има енергийни линии и на земно ниво, не само над атмосферата. И антените на HAARP се оказаха достатъчно близо до една от тези линии, за да може тя да генерира енергия чрез индукция, и то в много по-големи количества, отколкото посредством обикновените телурични процеси. Ние проведохме няколко теста и установихме, че ако разположим групи насочени антени на място, където няколко от тези линии се пресичат, и създадем магнитно поле, което ги събира и канализира, теоретично можем да генерираме значително количество енергия — която всъщност е безплатна. За един ден земята произвежда повече енергия, отколкото е била произведена през цялата човешка история. Ако успеем да уловим дори един малък процент от нея…

— Ще изхвърлите онзи тип Васюкович от бизнеса — прекъсна го Чейс. — Нищо чудно, че не иска това да се разчува.

Нина все още не беше убедена.

— Не виждам каква е връзката с Екскалибур.

Лицето на Мичъл се напрегна.

— Екскалибур не просто е свързан с тази теория, доктор Уайлд. Той е ключът към нея. Васюкович вече е построил генератор за геоенергия в северна Русия и докато си говорим тук, той вече се опитва да го задейства.

— От къде знаете какво прави? — попита Чейс.

Леко подсмихване.

— Имаме си надежден източник в организацията на Васюкович. Знаем с какво се занимава. Но неговият генератор… той не работи. Все още. Изследванията ни откриха, че създаването на магнитните полета, необходими за канализирането на земната енергия, изисква ужасно много енергия — повече, отколкото генераторът е успял да произведе.

— С други думи — рече язвително Нина, — създаването му е безсмислено.

— Теорията е солидна — настоя Мичъл. — Но за да се прескочи тази бариера, ние се нуждаем от свръхпроводим материал на фокалната точка — нещо, което може да осигури стопроцентова ефективност на преноса на енергия. При конвенционалните технологии могат да се създадат супер проводници посредством охлаждането им до абсолютната нула с течен азот или хелий. Но за да се направи това в генератор за геоенергия, ние се нуждаем от мощен непрекъснат приток на охладител — толкова мощен, че ще ни трябва цял химически завод там на място, който да го произвежда. Това просто не е практично. Затова се нуждаем от свръхпроводник без охладител. И точно тук се появява Екскалибур.

Нина повдигна невярващо вежди.

— Да не би да казвате, че Екскалибур е направен от свръхпроводник?

— Точно така. Точно това е казал и Руст — на Васюкович. Теорията на вашия приятел е, че Мерлин е изковал Екскалибур от сплав с високотемпературни свръхпроводими свойства.

— О, я стига! — възмути се Нина. — През шести век?

— Да сте чували за дамаска стомана? — попита Мичъл, очевидно подготвен за възражения. — Това е свръхтвърда форма на стомана. Здравината й се дължи на свързващите въглеродни нанотръбички в метала. Дори сега ни е трудно да я произведем — но през 500 година пр.н.е. в Китай и Индия от нея са изковавали невероятно остри саби. Може би е било истинска случайност, че технологията е била открита… но тя е била открита! Дали случайно или гениално, но изковавайки мечовете на крал Артур, Мерлин създал нещо още по-невероятно. Той наистина е бил магьосник — но не като белобрадия Гандалф от филма…

— Чакай малко, мечове ли каза? Множествено число? — намеси се Чейс.

Мичъл кимна.

— Първият меч на Артур, Калибърн, е бил направен от същия метал, но не е бил толкова ефективен. Приемете го като Мерлиновия прототип за Екскалибур. Но Артур е имал оръжие, което е действало като естествен канал за земна енергия — и според легендата, той се възползвал от него. Нищо не можело да устои на Екскалибур, когато Артур го размахвал. Мечът дори светел в битка.

Нина си спомни какво й беше казал Руст в хотела.

— Бернд ми каза, че Екскалибур греел със светлината на трийсет факли и от него излизали пламъци.

— Това ще да е било едно страхотно психологическо оръжие — каза Мичъл. — Представете си как кралят на Британия ви напада с този пламтящ меч, посичайки всичко по пътя си? За шести век той сигурно е бил еквивалентът на ударния самолет АС-130 „Спектър“ или вакуумната супер бомба. Зърнеш ли го, че се приближава, последното нещо, което ти минава през главата, е да се биеш. Просто ти се иска да побегнеш надалеч, точно като смелия сър Робин^[3].

Нина се засмя при асоциацията с Монти Пайтън, след което отново стана сериозна.

— Вие наистина вярвате в това, нали? Наистина смятате, че мечът на крал Артур е бил направен от този вълшебен метал?

— Да — отговори твърдо Мичъл. — Проблемът е, че Васюкович също го вярва.

— Защо да е проблем? — попита Чейс. — Той получава меча, генераторът му проработва, щрак! Безплатен ток навсякъде!

— Освен факта, че е убивал хора, за да се сдобие с него? — попита го Нина неодобрително.

Лицето на Мичъл се смръщи.

— Не става въпрос само за генерирането на електричество. По времето на Артур Екскалибур е бил могъщо оръжие… но днес може да бъде използван за създаването на още по-могъщи оръжия. С подходящия свръхпроводник на място, генераторът за геоенергия става самозахранващ се, така че външният източник на енергия, който е необходим за пускането му, може да бъде изключен. След което генераторът може да произведе огромни количества енергия, които могат да бъдат освободени в един-единствен взрив.

— Значи нещото се пръсва на парчета — каза Чейс. — Не виждам какво му е лошото.

— Не, не се пръсва — каза Мичъл, като поклати глава. — Системата използва снопове антени тип HAARP, за да извлича земната енергия. Но антените са проектирани и да излъчват енергия — и все още могат да го правят. Васюкович може да използва антените, за да нагрее йоносферата по начина, по който е проектирана HAARP, и след това наведнъж да изстреля цялото количество генерирана енергия срещу определена цел, отдалечена на хиляди мили от генератора. От арктическото крайбрежие на Русия той може да унищожи всяка цел в северното полукълбо.

Внезапен хлад заля Нина и тя потрепери ужасено.

— С каква мощ точно разполага това нещо?

— Със силата на ядрена бомба, впрегната в една светкавица — каза Мичъл. — И срещу нея няма защита. Не може да се предупреди за идването й, няма начин да се спре. Единственото, от което се нуждае Васюкович, за да го задейства, е подходящ свръхпроводим метал. И това е причината аз да съм тук. — Той се напрегна. — Това е въпрос на национална сигурност — не само на Съединените щати, но и за всяка държава по света. Доктор Уайлд, ние искаме от вас да откриете Екскалибур, преди да е попаднал в ръцете на Васюкович.

— Аз ли? — стресна се Нина. — Защо си мислите, че точно аз ще го открия?

— Вие сте последният човек, който е разговарял с Руст. В показанията си сте написали, че той ви е казал къде се намират парчетата от Калибърн, на които е отбелязано местоположението на Екскалибур.

— Не може да се каже, че ми е казал точното местоположение — възпротиви се тя. — Просто ми каза, че смята, че знае къде се намират — и след това го застреляха!

— Това е всичко, с което разполагаме. Сега, когато проучванията на Руст са в ръцете на хората на Васюкович, вие оставате единствената ни надежда да открием първи меча. Все пак — каза той, като окуражително й намигна, — вие имате доста опит с такива неща.

— Ами ако Бернд е грешал?

— Тогава Васюкович не разполага с нищо. Но Съединените щати не могат да разчитат само на това. Ако Васюкович успее да задейства оръжието си, то ще се превърне в най-дестабилизиращата заплаха за света след Студената война. Русия вече дрънка с оръжия заради Арктика; това ще им даде възможност да подкрепят заплахите си със сила. — Той се изправи. — Бих искал да дойдете с нас в посолството ни в Лондон, за да обсъдим плана за действие.

— Чакайте малко — каза Чейс. — Ние работим за АСН, не за DARPA.

И отново Мичъл като че ли бе очаквал тази реплика.

— Вече има съгласие за сътрудничество в тази мисия.

Нина беше изненадана.

— Така ли? Но АСН е цивилна агенция на ООН, а не част от американската военна система.

— Цел на АСН е да се погрижи историческите артефакти да не попадат в грешните ръце — намеси се Пийч. — Мисля, че това също се вписва в картинката.

— Официално действията ни ще се определят като операция на АСН — заяви Мичъл. — Но тя ще бъде подкрепяна от Съединените щати и най-вече от DARPA. Директорът на АСН вече даде разрешение.

— Бих искала първо да поговоря с Хектор — каза Нина през зъби.

— И аз така си помислих. Затова в момента той лети към Англия, може би дори вече е стигнал в посолството. Ще можете лично да разговаряте с него.

— Бре да му се не види — промърмори Чейс. — Големи сте бързаци, а?

— Хората на Васюкович ще бъдат готови за действие в мига, когато разберат къде се намират парчетата от меча — каза Мичъл. — Затова не трябва да губим време.

— Ха — възкликна Нина. — В такъв случай значи заминаваме за Лондон.

Чейс се изправи и погледна през прозореца към лимузината.

— По-добре да вземем вашата кола — нашата е малко потрошена. Добре, че й направихме застраховка…

* * *

Американското посолство се намираше в единия край на Гросвенър скуеър. Докато лимузината заобикаляше антитерористичните защитни барикади, за да стигне до охранявания страничен вход, Нина си помисли, че сградата му е изключително грозна: брутално скупчване от бетон и стъкло, което изглеждаше съвсем не на място сред заобикалящите го елегантни викториански къщи. Но въпреки това щом зърна звезди и райета^[4] да се развяват отвън, за миг се изпълни с гордост. Късче от дома далеч от дома.

Те напуснаха дома на Елизабет по най-бързия начин, Холи и бабчето се изненадаха и натъжиха от тръгването им, а Елизабет не каза почти нищо, ядосана от невъзможността да излее остатъка от гнева си върху Чейс. Мак също беше много изненадан; въпреки думите на Мичъл, че мисията е секретна, което означаваше, че Чейс нищо не може да сподели с него, бързата размяна на погледи между двамата бивши офицери от САС убеди Чейс, че Мак ще използва всичките си контакти, за да му помогне, ако може.

Пийч ги отведе до един кабинет, който гледаше към Гросвенър скуеър, където ги очакваше Амороз.

— Хектор — каза Нина. — Боже мой, изглеждаш ужасно изтощен!

— Преживях доста стресиращи двайсет и четири часа — каза сърдито той. — Не се случва всеки ден моят оперативен директор — и нейният специален помощник — добави той, като погледна към Чейс — да бъдат арестувани заради това, че са разрушили половин град. След това, сякаш разправиите с пресата не са ми достатъчни, изведнъж ми се казва, че случилото се вече е свързано с държавната сигурност и аз трябва да скоча в правителствения самолет и да отлетя за Англия, без дори да имам време да си взема четката за зъби!

— Извинявайте за това, адмирале — каза Мичъл, като пристъпи напред и се ръкува с Амороз. — Джак Мичъл, DARPA. Говорихме по телефона.

Амороз поздрави Мичъл така, сякаш той въобще не отговаряше на очакванията му, след което отново се обърна към Нина.

— Информираха ме подробно за ситуацията. Подозирам, че ти въобще не си доволна от развитието на нещата.

— Меко казано — изсумтя Нина. — Хектор, ако онова, което господин Мичъл ни каза, е достоверно, то тогава наистина сме изправени пред заплаха за националната сигурност и разбирам защо си отговорил положително на молбата им. Но ако ситуацията е такава, то това е работа на ЦРУ, а не на АСН. Ако разберат, че вземаме страна и помагаме на едно определено правителство, ще ни бъде много трудно занапред да получаваме съгласие за сътрудничество от други държави.

— Разбирам какво искаш да кажеш и донякъде съм съгласен с теб. Но сегашната ситуация е различна.

— Така ли? И защо?

Амороз не беше особено доволен от тона й.

— Защото, Нина, ние се прибираме у дома. АСН може и да беше сформирана под егидата на ООН, но всъщност се финансира от държавите от НАТО и по-специално от Съединените щати. САЩ вложиха много средства и ресурси в АСН — и дадоха над седемдесет жертви, за които съм убеден, че няма нужда да ти напомням. Затова сега чичо Сам моли АСН да направи нещо в замяна на това. — При вида на неодобрителното изражение на Нина той продължи: — Боже, Нина! Първо на първо, АСН беше създадена точно за това, знаеш много добре! Ако този Васюкович се добере до Екскалибур, можем да се окажем пред нова Атлантида — и то не онази напудрена история, която представихме пред обществото, а истината, онази, която едва не завърши с повече от един милион мъртъвци!

— Но почти няма за какво да се заловим! — възрази Нина. — Бернд ми каза, че свещеникът на онази църква в Сицилия бил убит от руснаците, но местната полиция каза, че подозира мафията. И може би са прави, може би смъртта му е била просто съвпадение.

— И ако онова нещо наистина е било там — добави Чейс, — това не означава ли, че Васюкович вече има всичко, от което се нуждае?

— Убийството е било извършено преди три седмици. Ако можеше да задейства системата, досега да сме разбрали за това — отговори Мичъл. — Възможно е парчето да е твърде малко, за да свърши работа — или пък Калибърн просто не е достатъчно ефективен свръхпроводник.

— Или пък — възрази Нина, — Бернд може да е грешил за всичко.

— Но може и да не е — каза Мичъл. — Точно това трябва да разберем и ви молим да ни помогнете, доктор Уайлд. След всичко, което сте постигнали през изминалите няколко години, вие очевидно сте най-подходящият човек за тази работа. — Той кимна към снимката на президента Долтън, която висеше на стената в кабинета. — Имаме нужда от вас. Страната ви има нужда от вас.

— Всичко това идва отгоре — каза Амороз, който погледна към Мичъл. — АСН е приела да помогне на DARPA да открие тези артефакти преди руснаците да го направят.

— Аз съм убеден, че приятелят ви е бил прав за Екскалибур — че той съществува, и че е бил на прав път за откриването му — обърна се Мичъл към Нина. — Ако Васюкович успее да използва проучванията му, за да открие Екскалибур преди нас, то значи е умрял напразно… а и много други хора могат да умрат.

За втори път през последните два дни Нина усети, че се опитват да я изнудят, въздействайки на чувствата й — но освен това знаеше, че няма начин да им откаже. Не и когато сигурността на страната й и на света, е заложена на карта.

Освен това ако Екскалибур наистина съществуваше, ако легендата за Артур беше истина, тя щеше да бъде човекът, който го е доказал. Още едно значимо постижение преди да е навършила трийсет, боже мой…

Тя се обърна към Чейс.

— Ти какво мислиш, Еди?

— Аз ли? — той сви рамене и се ухили. — Звучи ми забавно. Хем ще свършим малко работа, хем ще спасим света — винаги съм готов за това.

Нина замълча, премисляйки възможностите.

— Добре — каза най-накрая тя. — Ще го направя. Но това ще бъде операция на АСН. А не някаква си съвместна кампания, в която всяко мое решение да се подлага под въпрос, и в никакъв случай не военна мисия. Ако аз ще се занимавам с това, аз ще ръководя всичко.

— Всъщност от самото начало планът беше такъв — каза Мичъл, — затова се погрижихме за всичко без никакви проблеми. Има само две условия — съвсем нищожни — продължи той, като се ухили до уши, разкривайки перфектните си бели зъби, когато Нина отвори уста, за да възрази. — Първото е, че когато открием Екскалибур, DARPA ще го анализира, за да разбере как точно преди около 1500 години Мерлин е успял да създаде свръхпроводник, устойчив на високи температури. Щом приключим, мечът ще бъде върнат на АСН.

Нина кимна.

— А какво е второто?

— Второто е… че аз идвам с вас.

— А, така ли? — изненада се Чейс.

— Аз ще бъда представителят на DARPA — но операцията си остава на АСН — увери Мичъл Нина, преди съвсем неочаквано да й отдаде чест. — На вашите услуги, мадам.

— Козирувахте точно по устав — отбеляза Чейс. — Не споменахте, че сте били военен.

— Командир, Американски морски флот — отвърна гордо Мичъл. — Преди да ме прехвърлят в DARPA.

Нина беше впечатлена; Чейс не чак толкова.

— Моряче, а? — рече той.

— На ядрената подводница „Джими Картър“.

Чейс изкриви лице.

— Не стъпвам там. Не и без оловен костюм.

— Не е чак толкова зле. Е, поне нашите не са — за руските не знам. Но първото нещо, което трябва да направим, е да научим коя е следващата ни цел. Д-р Уайлд, искам да ми кажете абсолютно всичко, което си спомняте от разговора с Руст.

— Нина.

— Моля?

— Щом ще работим заедно, мисля, че няма да е зле да се обръщаме един към друг на малки имена. Така че наричайте ме Нина.

Мичъл отново се усмихна.

— Това ме устройва напълно, Нина.

— Добре… Джак. — Двамата се усмихнаха един на друг.

Чейс подбели очи.

— Та значи къде отиваме?

— Не знам — отвърна Нина, поклащайки глава. — Единственото място, което Бернд назова по име, беше Коронея, един от гръцките острови… но после каза, че парчетата от меча не са там. — Тя се замисли за миг. — Но може би там е открил нещо, което да му е подсказало къде може би се намират сега. Освен това спомена, че едното от тях било „близо до дома“ — мисля, че той живее в южна Германия, близо до Мюнхен.

— Не бих казал, че това стеснява кръга на търсене — рече кисело Чейс.

— По-добре е от нищо — каза Мичъл. — Тогава отивам да уредя приоритетен транспорт до Коронея — все пак това е единствената ни следа.

Чейс се ухили.

— Тогава значи паролата е Гърция.