Анди Макдермът
Тайната на Ескалибур (12)

11

Чудейки се какво ли задържа ал-Сабан, Нина се върна при изхода от мазето заедно с меча. Тя се изкатери навън и се изненада, че никой не я чака. Ханиф се криеше зад вратите с гръб към нея, като надничаше към двора.

Беше заел много странна поза, сякаш замръзнал в шок…

Нещо не беше наред.

Ханиф се обърна и я погледна. На лицето му вече не беше изписан гняв, а страх. Дочу шумове, които идваха отвън. Тропане на ботуши по паважа, тракането и пъшкането на тежковъоръжени мъже.

Сирийци. По някакъв начин бяха разбрали, че са тук.

Ханиф беше очевидният виновник, но когато хукна към нея, тя видя в погледа му нещо, което веднага я убеди в обратното. Той беше ужасен от присъствието на войниците също като нея.

— Бързо, бързо! — каза той с толкова силен акцент, че почти нищо не му се разбираше. — Ти скрий!

— Какво става?

— Махмуд — лош мъж! Той, той… — Той поклати глава отчаян от неспособността си да намери точните думи, след което с жестове показа държането на телефонна слушалка до ухото.

— Телефон?

— Да, да! Той телефон армията! Продал вас!

— Издал ни е? — Ханиф закима трескаво. — Тоя кучи син!

— Ти скрий! Аз спирам тях! — Той хукна към вратите с развяваща се роба.

— Мамка му — изпъшка Нина. Младият имам може и да не одобряваше присъствието им в джамията, но определено неодобрението, изпитвано от него към ал-Сабан, който ги беше предал за пари в джамията, беше по-силно. Тя предположи, че планът на ал-Сабан е бил да вземе парите на Мичъл в замяна на меча и след това да каже на сирийската армия, че те са го откраднали. Така, след като ги арестуват, той щеше да запази и меча, и парите.

Тя потърси път за бягство. През мазето беше изключено — то нямаше друг изход, нито място, където да се скрие, без да бъде открита веднага. Нищо в кабинета на ал-Сабан не подсказваше, че той има втори изход.

Оставаше само минарето.

По-голямата част от джамията беше едноетажна, но кулата беше почти два пъти по-висока от сградата. Може би оттам можеше да се проникне към покрива…

Тя хукна към входа на минарето и погледна вътре. Отгоре проникваше дневна светлина. Някога във вътрешността бе имало стъпала, но сега от тях не беше останало почти нищо, само прътове, които стърчаха от стените. Заместваше ги паянтова дървена стълба. От един скрипец, прикрепен към тавана, висеше въже, което бе завързано за здрава дървена платформа. От горния етаж стърчаха няколко електрически кабела, но тя нямаше никаква представа за какво служат.

Нямаше време за чудене. Тя чу викове откъм двора, протестите на Ханиф бяха заглушени от плътни гласове.

Изкачвай се…

Тя започна да се катери по стълбата. Вратите на минарето се отвориха. Тя погледна надолу. Ханиф отчаяно беше протегнал ръце, опитвайки се да попречи на трима войници да влязат вътре. Те я видяха.

Единият насочи оръжието си към нея…

Ханиф го блъсна с всичка сила. Войникът, който беше някакъв офицер, ядосано замахна, за да го удари, но се сдържа. Ханиф може и да беше млад, но си оставаше имам.

Един от войниците, слаб с мише лице, почти момче, хукна към стълбата и вдигна очи към Нина. Пушката му бе метната през рамо, но в ръката си държеше дълга и особено непривлекателна кама.

Нина се опита да се катери по-бързо, но счупеното острие й пречеше. Стълбата започна да се клати, когато младият войник започна да се изкачва по нея.

— Мамка му, мамка му, мамка му!

Стълбата водеше до дървена платформа. Оказа се, че кабелите са свързани с касетофон и високоговорител, през който се пускаше адхан — призивът за молитва в джамията, но Нина не им обърна никакво внимание и продължи да търси начин да се изплъзне от преследвача си. Може би ако успееше да ритне стълбата…

Нямаше да стане. Беше завързана за платформата.

Тя отиде до полуремонтираната стена и видя как Чейс и останалите вървят под дулата на оръжия към камиона, паркиран зад джамията. Но дори тук не откриваше начин как да слезе долу — скелето стигаше на няколко фута под платформата.

Въжето, което висеше от скрипеца — дали не можеше да го използва, за да се спусне от външната страна на минарето?

Тя го сграбчи и дръпна, един възел му пречеше да се изниже през дупката на скрипеца, но тя веднага разбра, че планът й нямаше да проработи. Със своите 52 кг., тя не можеше да се впише в тежката категория, но дървената палета, която се използваше за пренасянето на тухли до върха на кулата, едва ли тежеше и една четвърт от това. Въобще нямаше да свърши работа като противотежест.

Но така или иначе вече беше твърде късно. Войникът беше стигнал до върха на стълбата с камата в едната си ръка.

Без да пуска въжето, Нина отстъпи назад. Войникът безмилостно се усмихна, когато видя, че тя е попаднала в капан, и продължи да се изкачва към платформата зад високоговорителя…

Тя натисна бутона „Play“ и включи касетофона.

От тонколоната гръмнаха звуците на адхана. Той едва не оглуши Нина — но на войника му подейства като удар с юмрук. Той запуши ушите си с ръце, олюля се и с вик се стовари върху въжето.

Нина дръпна с всичка сила. Въжето се изпъна и буквално изхвърли войника от платформата — той изкрещя ужасен и полетя към земята, като в последния миг се вкопчи във въжето и го повлече след себе си. Нина спря касетата и погледна надолу, а адханът продължаваше да ехти в ушите й. Докато преследвачът летеше към земята — палетата се издигаше със същата скорост към нея.

Нина отскочи назад точно преди тя да се забие в скрипеца и навсякъде да се разхвърчат дървени трески. Въжето се изпъна с изплющяване. Свободното падане на войника бе прекъснато малко над пода и той продължи да виси, вкопчен с ръце и крака във въжето, като не спираше да крещи, докато двама от другарите му притичаха на помощ.

Те погледнаха нагоре и насочиха оръжията си към нея.

Нина сграбчи платформата и се засили през разбитата стена.

Вече имаше своята противотежест.

Войникът полетя обратно нагоре, докато Нина започна да се спуска от външната страна. Тя се оттласкваше от стената, опитвайки се да забави падането, но се спускаше твърде бързо, краката й се плъзгаха и тя се въртеше неконтролируемо. Парчето от меча се изплъзна от ръката й. С панически писък тя падна на земята и се затъркаля към военния камион…

Един войник се появи иззад ъгъла, за да разбере причината за този шум. Нина се блъсна в краката му, като го принуди да залитне назад и да се сблъска с втори войник, като и двамата се стовариха в краката на пленниците.

Нина пусна въжето, което веднага полетя нагоре към минарето, а нещастният войник на другия му край се гмурна отново надолу и се стовари върху двамата си колеги. Нина се изправи замаяна. Чейс, Мичъл и Карима я гледаха от ремаркето.

— А аз си мислех, че само Мици се появява с гръм и трясък — ококори се Мичъл.

Чейс грабна автомата „Калашников“ от ръката на единия паднал войник.

— Пали камиона! — Той скочи от ремаркето и бързо се огледа за други войници, преди да помогне на Нина да се изправи на крака и да я целуне по бузата. — О, да, и благодаря.

— Пак заповядай — отвърна тя, като дори успя да се усмихне. Мичъл взе автомата на другия войник, а Карима измъкна пистолета от кобура му, преди и двамата да скочат на земята.

— Колко са? — попита Нина.

Чейс надникна иззад камиона, за да провери дали пътят е чист, Мичъл направи същото от другата страна.

— Около десетина. Два джипа и този камион. Петима свалени… но остават още пет, всички въоръжени.

— Къде е мечът? — попита Мичъл.

Нина се огледа.

— По дяволите, изпуснах го — не, ето го! — Тя посочи с пръст; счупеното острие стърчеше от прашната земя.

— Прибери го! — извика той и Нина хукна да го вземе. — Време е да тръгваме.

Докато вземаше острието, Нина чу нови викове от двора на джамията.

— Нали не сте забравили, че се намираме на двайсет мили от границата?

— Тогава по-добре да изчезваме от тук! — извика Чейс. — Карима, върни се при камилите. Нина, върви с нея.

— Не можем да ги изпреварим с камили! — възпротиви се Нина. — Те имат джипове!

Чейс се ухили.

— Няма да ги имат още дълго. — Той изчака двете с Карима да тръгнат и стреля в едната предна гума на камиона. После махна на Мичъл да го последва и двамата заобиколиха джамията, за да се появят от другата страна.

Изстрелите сигурно бяха подсказали на войниците къде се намират — а Чейс искаше точно това, защото така щеше да отвлече вниманието им от жените. Двамата с Мичъл побягнаха по улицата с вдигнати автомати.

Иззад ъгъла изскочи един сирийски войник. Той се спря сепнато насред облак прах, пусна един изстрел наслуки чисто машинално и побърза да се прикрие, след като Чейс и Мичъл го засипаха с дъжд от куршуми. Навсякъде се разлетяха дървени трески.

Чейс знаеше къде са паркирани двата джипа, беше запомнил местонахождението им, докато ги водеха към камиона. Останалите войници сигурно вече се бяха придвижили до ъгъла, част от тях притичаха през улицата, а другите се подготвяха да изскочат иззад джамията и да покосят всеки, който им се появи пред очите.

Чейс не им даде тази възможност. Вместо това той побягна към другата страна на улицата и съзря единия джип. Трима от сирийците го използваха за прикритие и лежаха в очакване — но те не очакваха, че той ще изскочи направо на улицата пред тях, затова се забавиха за миг…

Който му беше напълно достатъчен. Той превключи калашника на автоматичен режим и пусна един откос — не по войниците, а по джипа. Те побързаха да се покрият, когато куршумите закълваха по задния калник, издълбавайки десетки кратерчета, прониквайки през метала…

Право в резервоара за бензин.

Куршумите, които се сипеха върху прашния път, бяха отдавна чакания от войниците знак да бягат. И то веднага! Чейс вече отстъпваше към джамията, за да си намери прикритие, когато бензинът в пробития резервоар се запали…

Джипът избухна като бомба. Взривната вълна запрати бягащите войници на земята, а горящата кола прелетя през пътя, пръскайки горящ бензин на всички страни. Двамата войници, които се криеха зад ъгъла, отчаяно се опитаха да отскочат от пътя му. Джипът се заби в стената на джамията, след това отскочи назад и се приземи насред улицата.

Единият от войниците, който лежеше в края на пътеката, вдигна глава, видя притисналия се към стената Чейс, вдигна пушката си — и отнесе един куршум от автомата на Мичъл в слепоочието. Чейс хвърли вече изпразнения пистолет и на негово място взе оръжието на сириеца.

— Благодаря.

Мичъл надникна зад ъгъла.

— Успя ли да ги свалиш всичките?

— Ей сега ще разберем — каза Чейс. В краката му лежаха двама мъже, единият вече изстиваше. Той бързо изпрати другия в безсъзнание, като го срита в тила. Щеше да се събуди с адско главоболие, но поне щеше да се събуди. Сирийските войници не му бяха любимци, но нямаше и лична вражда с тези наборници, повечето от които все още бяха тийнейджъри.

Взривната вълна бе изпратила единия от тримата мъже край джипа в стената и той не изглеждаше като човек, който скоро ще може да се движи; другият панически се търкаляше по земята, защото единият му ръкав гореше. Третият все още беше на крака, с автомат в ръка, но щом зърна Чейс и Мичъл да се приближават към него, побърза да го пусне на земята. Чейс посочи с дулото на автомата към тясната пътека между две къщи, която водеше към пустинята. Войникът преглътна тежко, обърна се и с вдигнати ръце тръгна към бездушните пясъци.

— Можеше просто да го застреляш — каза Мичъл.

— Не сме във война с тях. Хей, ръката ти! — Левият ръкав на Мичъл беше разкъсан и постепенно се просмукваше с кръв. Единственият изстрел на първия сириец го беше закачил по бицепса.

— По дяволите! — промърмори американецът, поглеждайки изненадано към раната. — Дори не го усетих!

Чейс бързо огледа драскотината, разбра, че не е нищо особено и една превръзка ще е достатъчна. Мичъл беше извадил късмет.

— Ще оцелееш, здравеняко. Да тръгваме. — Той стреля два пъти, за да пръсне задната гума на втория джип, след което бързо огледа терена. Забеляза движение в джамията — ал-Сабан страхливо надничаше през вратата. Чейс го погледна. Имамът бързо изхвърли пачките долари на улицата и затръшна дървената порта.

Доволен, че не е останал никой, който да им попречи да стигнат до Нина и Карима, Чейс тръгна към парите, но Мичъл го спря.

— Остави ги. Нали взехме онова, което търсехме.

— Нима просто ще оставиш десет бона да се търкалят по земята? — попита Чейс, като неохотно го последва към края на селото.

— Чичо Сам плаща.

— Имаш предвид, че двамата с Нина плащаме. Тези пари са взети от нашите данъци!

Мичъл изсумтя развеселено и двамата продължиха да вървят по пътя, докато не стигнаха до камилите. Карима и Нина вече бяха яхнали своите животни, а острието на меча стърчеше от дисагите на Нина. Другите камили се бяха изправили, подплашени от стрелбата.

Двамата мъже се покатериха на седлата.

— Така — извика Чейс на Нина, — сега ще се наложи да духнем бързо! Дръж се здраво за седлото!

Мичъл насочи камилата си на юг.

— Хайде, да тръгваме! — извика той и плесна с поводите. Камилата му изгрухтя и препусна напред, Карима бързо го последва.

— Хич не ми се ще… — промърмори Нина през стиснати зъби. Но последва примера на Мичъл и плесна с поводите, като се вкопчи колкото се може по-здраво в седлото. Камилата се изправи на задните си крака и едва не я свали от седлото, след което препусна напред.

— Ох-ох-ох, мамка му… Ох!

Чейс потегли след нея, за да може да й помогне, ако се наложи. Но тя се държеше добре на седлото, независимо от оплакванията. Той се обърна и погледна към отдалечаващото се село. Някои от войниците се съвземаха, офицерът им излезе накуцвайки от джамията и слисано се вторачи в горящия джип преди да забележи някогашните си пленници, които изчезваха в пустинята.

— Хайде де, размърдайте си задниците! — изкрещя Чейс на останалите, след като в селото отекна автоматична стрелба. В пясъка около тях се появиха малките гейзерчета на забиващите се куршуми. Но те вече бяха излезли от обхвата на прицелен огън от автоматите.

Те продължиха да яздят, тромавият галоп на камилите въобще не пречеше на впечатляващата скорост, с която се движеха в пясъците. Кафаща се изгуби в маранята, а заедно с нея и войниците.

Нина най-накрая установи някакъв контрол над своенравната си камила и се приближи към Мичъл.

— О, боже, ти си ранен! — извика тя, като видя окървавената му ръка.

— Просто одраскване — каза той с усмивка. — Рана на тялото. — Нина също се усмихна.

— О, за бога! — изсумтя зад тях Чейс. — Пак ли проклетия Пайтън!

Продължиха да препускат докато не стана ясно, че никой не ги преследва. Въпреки че останаха нащрек за сирийски хеликоптери, те накараха камилите да преминат в бърз тръс и продължиха към границата.

Чейс се изравни с Мичъл.

— Трябва да призная — каза той неохотно, — че се справи много добре. За моряк.

Мичъл се усмихна леко.

— През кариерата си съм правил и други неща, освен просто да седя в стоманената туба.

— Така ли? Какви например? — попита Нина.

Усмивката се разшири.

— Не мога да кажа. Строго секретно.

Тя завъртя очи.

— Чудничко. Още един мъж с тайни. И ти си също толкова зле като Еди!

Час и половина по-късно те прекосиха границата и Мичъл извади джипиеса от дисагите, за да се увери, че са се прибрали в Йордания. Бяха успели.

Освен това се бяха добрали до първото парче от Калибърн. Първата следа към местонахождението на Екскалибур.