Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нина Уайлд и Еди Чейс (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Secret of Excalibur, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Анди Макдермът. Тайната на Екскалибур

Английска. Първо издание

ИК „Ергон“, София, 2010

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-954-9625-50-9

История

  1. — Добавяне

23

Москва

 

Въпреки че се намираше само на няколко градуса по на север от Лондон, руската столица беше значително по-студена. Дори за краткото време, през което притича от самолета на Държавния департамент до очакващия ги линкълн навигатор, Нина усети, че измръзва до кости.

— Трябва да дойдеш тук през зимата — каза Чейс, докато се придвижваха към града. — Мислиш си, че в Ню Йорк е ветровито? В сравнение с това място там е като оазис на безветрието.

— Бил ли си тук и преди?

— Два пъти. По работа.

— Тогава ли се запозна с приятеля си, на когото се обади от самолета?

Чейс изсумтя.

— Той не ми е приятел, а един извратен дребен паразит, който заслужава да бъде сритан отзад.

— О, значи той е мъж? — възкликна Нина, като повдигна изненадано вежди. — Да не искаш да кажеш, че на този свят съществува държава, в която не те очаква някоя млада жена, готова да се отзове на обаждането ти? — В мига, в който го каза, се сети, че всъщност вече има една такава държава — Швейцария, — и тъкмо се канеше да му се извини, че е проявила такава нетактичност, когато Чейс й се усмихна тъжно и тя разбра, че й е простено.

— Всъщност имам позната и в Русия — каза той след като мигът на неудобство отмина, — ала тя няма да е подходяща за тази работа. Но този тип е.

— Кой е той? — попита Мичъл. — Като че ли не му вярваш особено.

— Вярвам му дотолкова, че щом го видя, да го тръшна на земята. А последният път, когато се срещнахме, той беше толкова надебелял, че с голям зор успях да го повдигна. Но щом се заговори за пари, човек до голяма степен може да му се довери. Така че се надявам да носиш портфейла си. Той е от хората, които не правят нищо даром.

— Как се казва? — попита Нина. — И с какво се занимава?

— Казва се Павел Приковски и наистина е голям задник — отвърна Чейс. — Някога беше офицер в ГРУ, руското военно разузнаване. Сблъсквали сме се на два пъти, докато работихме за враждуващи страни, а по-късно той започна да работи на частно, като наемен охранител.

— Също като теб — каза Мичъл.

— Въобще не е така! — отвърна обиден Чейс. — Задачата ми беше да се грижа за хората, а неговата — да се „погрижи“ за тях, ако ме разбирате. Но всъщност така започна, по-късно се захвана с други неща, когато се усети, че може да изкара повече пари от същите хора, без да рискува главата си. Сега урежда забавления за партитата на богатите си клиенти.

Нина сви устни.

— Под забавления едва ли имаш предвид смешни шапки и балони.

Той се ухили сардонично.

— Не съвсем.

Те продължиха да се движат по магистралата, като задръстванията се увеличаваха с приближаването им към центъра на Москва. Нина никога не беше идвала в Русия и с интерес наблюдаваше заобикалящия я град. В по-голямата си част изглеждаше точно така, както си беше представяла един построен от комунистите метрополис — сивите, ъгловати и безрадостни огромни жилищни блокове доминираха в пейзажа.

Но сред еднообразието изпъкваха някои изненади: църкви с богато украсени заострени върхове и луковицообразни куполи от злато и оксидирана позеленяла мед; гигантски съветски бюрократични монолити, създадени да сплашват народа и да го убеждават в неговата незначителност пред силата на държавата; и техните модерни еквиваленти, блестящите корпоративни небостъргачи и извисяващи се жилищни комплекси на новите руски милионери и милиардери. Само за няколко години Москва се беше измъкнала от беднотата, за да се превърне в един от най-богатите градове в света, но все пак си личеше, че голяма част от богатството му е съсредоточено в ръцете на малцината избрани. Нина предположи, че Ленин сигурно се върти толкова ядосано в гроба си, че ако към него беше прикрепен генератор, с неговото електричество щеше да се захранва половината столица.

Стигнаха до сърцето на града, пред тях се издигнаха високите стени на Кремъл, те преминаха през моста над Москва река и се отправиха на юг. За нейно огромно съжаление, тя успя само да зърне в далечината пъстроцветните куполи на катедралата „Св. Василий“, които бързо се скриха от погледа й.

Но тя не беше дошла тук, за да разглежда забележителностите на града. Те продължиха да се движат на юг и накрая спряха пред един склад, чиито малък двор беше ограден от висока стена с бодлива тел отгоре й. Обективите на охранителните камери се взираха бдително надолу, покривайки всеки сантиметър от терена.

— Това е мястото — каза Чейс. — Изчакайте тук.

Той излезе от колата и се доближи до портала, като вдигна лице към безизразните очи на камерите. Приковски беше уведомен за пристигането му, но със сигурност щеше да го накара да чака, в недодялан опит да покаже кой всъщност командва тук. На една стоманена колона край портала беше монтиран интерком; той натисна бутона. Най-накрая се разнесе женски глас, който заговори на руски.

— Аз съм Еди Чейс — нетърпеливо изстреля той. — Знам, че си тук, Павел, затова спри да се мотаеш и ме пусни.

Последва кратка пауза, след което се разнесе жужене. Чейс бутна вратата, тя се отвори и той махна с ръка на джипа да влезе. След това се запъти към вратата на склада.

Шофьорът остана в линкълна, но Нина и Мичъл, последният с голямо куфарче в ръка, слязоха от колата и забързаха към Чейс, който тропаше с юмрук по вратата. Тя се отвори и на прага застана един дебеловрат мъж с перманентно сключени вежди. За ужас на Нина той държеше в ръка малък автоматичен пистолет.

— Добре де, прибери го вече — каза Чейс, без да се впечатли. — И ни заведи при шефа.

Мъжът изсумтя, след което отстъпи и ги пусна вътре. Поведе ги във вътрешността, а Нина се огледа с любопитство. Покрай стените бяха наредени няколко реда кашони с изписани върху тях известни западни марки: плазмени телевизори, компютри, маркови облекла, уиски, пури, часовници… истински богаташки търговски център.

— Обзалагам се, че няма фактура за нито едно от тях — подхвърли неодобрително Чейс, докато се приближаваха към стаята в другия край на претъпканата площадка.

Там ги очакваше Павел Приковски, придружаван от две зашеметяващо красиви блондинки с къси, прилепнали рокли, съвсем неподходящи за студа в халето. Малко по-нисък от Чейс, той беше значително по-едър, най-вече в кръста. Фигурата му изглеждаше още по-сплескана заради обемистото кожено палто, което беше облякъл. Между разтегнатите му в усмивка устни висеше дебела кубинска пура, а тоновете златни бижута, с които се беше накичил, напомниха на Нина за Мистър Ти[1].

— Еди Чейс! — избоботи той. — Дай да те целуна!

— Не може ли да се размине само с ръкостискане? — отвърна Чейс.        Приковски се изхили, след което протегна ръка, която беше толкова космата, че се сливаше с маншета на кожуха му. Чейс я разтърси далеч не толкова ентусиазирано.

— И така, какво ще искаш? — попита руснакът. — Пура? Коняк? — Той намигна към жените. — Компания?

Чейс прегърна Нина през раменете.

— Не, благодаря. Вече съм се уредил.

— Да, ти никога не си имал проблеми с жените, нали? Без пари и с тази физиономия — как го постигаш, по дяволите? — Той отново се изхили. — И на всичкото отгоре е знаменитост! Доктор Нина Уайлд, нали така? Добре дошли в Москва! Знам всичко за вашите открития — Атлантида и Херкулес. Но вие направихте грешка.

— Така ли? — погледна го подозрително Нина. Въпреки че руснакът изглеждаше приятелски настроен, цялото й същество крещеше да се маха от тук.

— Да. Отидохте и разказахте всичко на американското правителство, вместо да запазите тайната за себе си. Само си помислете колко пари щяхте да изкарате от продажбата на всички тези съкровища!

— Никога не е ставало въпрос за пари — отвърна ледено тя.

— Накрая всичко се оказва въпрос на пари. — Той извади пурата от устата си и се вторачи в куфарчето на Мичъл. — Като например колко е готов да плати вашият приятел тук, за да ви помогна. За кого работите, значи? ЦРУ? Военното разузнаване?

— Всъщност за DARPA — отвърна Мичъл.

Приковски го погледна с недоверие и лицето му се изкриви гротескно.

— Наистина ли? Бях готов да се обзаложа, че сте от разузнаването. Обикновено разпознавам себеподобните си.

— Себеподобните ти се крият в миши дупки, Павел — каза Чейс. Приковски като че ли не се обиди; напротив, дори изглежда се забавляваше. — Ще вършим ли работа или какво?

— О, аз винаги съм бил по работата. — Той щракна с пръсти и произнесе една-единствена дума на руски, при което двете блондинки се връцнаха на високите си токчета и излязоха от стаята, като затвориха вратата зад гърба си. — Каза, че искаш да поговорим за Леонид Васюкович.

— Точно така. Тази вечер той организира прием в своето имение. Искам да присъствам.

— Очакваш да ти уредя среща с един от най-богатите мъже в Русия? — попита Приковски с преувеличена изненада в гласа. Чейс просто го погледна. — Ха, разбира се, че мога да го направя! — изпъчи се той след миг. — Моите момичета ще бъдат там довечера, както и много други. Когато някой в Москва иска да празнува — естествено някой, който значи нещо — той идва при мен. Павел Приковски винаги разполага с онова, от което се нуждаят! Мога да ви уредя покана, никакъв проблем.

— Нямам предвид като гост — каза Чейс. — Искам да вляза, без някой да разбере за това.

Приковски изведнъж се стегна.

— Добре, това вече не е чак толкова лесно.

— Запознат съм с разположението на стаите в сградата и охранителната система — каза Мичъл. — Бил съм там. Трябва ни само някой, който да изключи охранителните камери за няколко секунди, за да може Еди да прекоси поляната. Максимум трийсет секунди.

— Моите момичета не са шпионки — възрази Приковски.

— Мога да им казвам какво да правят по микрофон в ушите…

— Не, не, не! Имаш ли представа какво ще им се случи, ако ги хванат? Васюкович е безжалостен тип, но неговият лейтенант, Круглов, е направо психопат! Той ще ги изкорми!

— Да, срещали сме се с Круглов — каза Чейс. — И нямам нищо против отново да се срещнем. Очи в очи.

— Тогава иди до парадния вход и питай за него! Но аз няма да хвърля моите момичета в устата на тигъра. Прекалено е опасно — и то не само за тях. Знаеш ли какво ще се случи с мен, ако разберат, че съм ти помогнал?

Чейс му се усмихна студено.

— Само каквото заслужаваш.

Този път Приковски не изглеждаше развеселен.

— Приех да се видя с теб само от професионална учтивост, Чейс. Но това не е нещо, за което бих приел да ти помогна, независимо с колко пари разполага приятелят ти.

— Тогава изпратете мен — каза Нина.

Чейс не беше сигурен, че я е чул правилно.

— Какво?

— Аз ще отида — каза тя, а Мичъл и Приковски я погледнаха изненадано. — Всичко стана по моя вина — ако не се бях усъмнила в Джак в Лондон, дори нямаше да сме тук.

— Не — каза твърдо Чейс. — В никакъв случай.

— Еди, и аз не искам да го правя, но това е единственият начин да те вкараме вътре. Освен ако Джак не знае някой друг начин за изключването на охранителните камери? — Мичъл поклати глава. — Мога да вляза заедно с другите… момичета на Павел, да се престоря за една от тях. Щом вляза вътре, Джак може да ме упъти къде да отида и след това просто ще се скрия, докато той не дойде да ни вземе с хеликоптера.

— Смятате да използвате хеликоптер? — възкликна Приковски. — Скъпо, опасно, много рисковано — веднага мога да кажа, че това е американска операция!

Чейс не му обърна никакво внимание.

— Да не си се побъркала? Няма да ти позволя да го направиш!

— Нямаме друг избор — настоя Нина. — Ако вътре нямаме свой човек, ти няма да успееш да влезеш без да те видят — и ще бъдеш убит!

— По-добре мен, отколкото теб.

— Не, Еди, не е така. Не искаш да пострадам, нали? Е, аз не искам ти да пострадаш. — Тя го хвана за ръката и го погледна в очите. — Еди, ние ще се женим, ще правим всичко заедно — което означава, че ще споделяме и рисковете. Или и двамата, или никой от двамата. Ако не го направим, Васюкович ще спечели и всички хора, които загинаха, опитвайки се да го спрат, ще са загинали за нищо. А аз знам, че ти няма да позволиш това да стане. Е, аз също.

Тя разбираше, че той е ядосан — но освен това обмисляше думите й. Мичъл се накани да каже нещо, но тя го стрелна предупредително с поглед. Чейс трябваше сам да реши.

Най-накрая той погледна към Приковски.

— Ако го направим — само ако — смяташ ли, че можеш да я вкараш вътре?

— Да, това мога — каза руснакът. — Виж, изкарването й навън ще бъде трудно!

— Ами ти, Джак? Ще успееш ли да я упътиш до точното място? — Мичъл кимна. — И след това да я изведеш оттам?

Този път главата на Мичъл не помръдна.

— Не мога да ти дам никакви гаранции, Еди. Но Нина е права — това е единственият начин да си върнем… — той погледна към Приковски — предмета обратно, преди Васюкович да го е отнесъл на мястото.

— А оттам няма никакъв начин да си го вземем обратно?

— Никакъв. Това е стара подводничарска база — но се намира във все още затворена военна зона, а Васюкович има много добри връзки с руските военни. Единствената възможност е да се изпрати отряд тюлени с подводница, но ако ги заловят, при сегашните отношения между САЩ и Русия…

— Мамка му — промърмори Чейс. Той погледна към Нина. — Не ми се иска да го правиш.

— И на мен не ми се иска, но се налага. Защото няма кой друг да го направи.

— В такъв случай просто трябва да те пусна, нали? — Той изпусна дълга, нещастна въздишка. — Гръм и мълнии.

— Знам — отвърна Нина и го стисна за ръката.

— Ако я заловят, ще кажа на Васюкович, че не знам нищо за това — избъбри Приковски. — Или че сте ме заплашили с пистолет. Това ще го повярва, сигурен съм. А между другото — обърна се той към Мичъл, — искам да ми платите предварително. Цялата сума.

— Колко искаш? — попита Мичъл.

— Току-що ти казах — цялата сума! Всичко, което си донесъл — в куфарчето и в джипа. Всъщност и джипа искам! Кажи на шофьора си да повика такси.

Мичъл изглеждаше изненадващо необезпокоен от исканията на Приковски. Той остави куфарчето на бюрото и го отвори, разкривайки чинно подредени пачки от стодоларови банкноти. Нина успя да хвърли един бърз поглед, преди Приковски да обърне куфарчето към себе си и да зарови ръце в съдържанието му — вътре може би имаше поне половин милион долара.

Половин милион от парите на американските данъкоплатци. Предадени в ръцете на човек, който не беше нищо повече от сводник на лъскави проститутки. Като се имаха предвид и всички други средства, погълнати от мисията… както и хората, които загинаха заради нея….

— Дано да си заслужава — каза тихо тя, като само Чейс я чу.

Приковски затвори куфарчето; усмивката му подсказваше, че е повече от доволен от съдържанието му.

— Добре тогава. Разполагаме с няколко часа, преди момичетата да отидат на приема, така че имаме достатъчно време да ви подготвим, доктор Уайлд.

— Да ме подготвите? — изненада се тя.

— Нали не смятате наистина да отидете там в този вид? — Той погледна презрително към тежкото й палто, дънките и маратонките „Рийбок“. — Моите момичета изглеждат превъзходно — като супермодели! Вие трябва да изглеждате по същия начин.

— О! — каза Нина. — Знаете ли, това може да се окаже проблем. Аз н-не съм точно супермоделски тип…

Приковски се ухили — или озъби, въпреки че нямаше как да се определи със сигурност с тази пура между зъбите му.

— Няма защо да се притеснявате. Малко грим, подходящо облекло… Марио е невероятен.

— Марио? — подсвирна Чейс. — На това му викам истинско руско име.

— Той е стилистът на моите момичета — обясни Приковски, докато прибираше куфарчето в сейфа. — Сега ще отидем при него. — Той отново се ухили. — С новия ми, красив джип!

 

 

— Млъкни — изсъска Нина, преди Чейс да успее да си отвори устата.

Но въпреки това той я отвори — от изненада.

— Исусе Христе… — най-накрая успя да каже той. — Изглеждаш… леле! Павел беше прав — Марио наистина е невероятен!

Нина прекара двата часа в пищен салон, косата й беше измита и фризирана, на лицето й беше положен грим. Тя не беше единствената жена там — десетина други бяха насядали пред осветените огледала, обслужвани от по две жени. Марио — който въпреки името си беше толкова италианец, колкото Йосиф Сталин — ситнеше напред-назад между столовете, разресваше, скубеше с пинсети и пудреше, довеждайки всяко преобразяване до перфекционизъм.

И въпреки че облеклото беше далеч от всичко, което Нина би избрала да облече, тя трябваше да признае, че наистина изглежда невероятно. Беше прекарала доста време наведена напред. Когато най-накрая седна изправена, в първия момент изпита странно чувство на раздвоение на личността — сякаш съвсем различен човек я гледаше от огледалото. Някоя жена, която беше модел… въпреки че не посмя да се определи като супермодел. Марио не беше чак толкова добър.

Но гневът й беше породен не от тежкия, тъмен грим или яркочервените изкуствени нокти, нито от силно напръсканата с лак за коса фризура. Ядоса се на тоалета, който Приковски беше избрал за нея — и който накара Чейс и останалите мъже да се ококорят, щом тя се появи пред тях.

— Приличам на проститутка — проплака тя. Бяха я уверили, че късата черна лачена рокля без ръкави е дело на изключително скъп и прочут дизайнер от Лондон — но това не можеше да промени факта, че беше изключително впита и разкриваше щедро прелестите й. Тя имаше ужасяващото чувство, че ако направи една малко по-широка крачка и полата ще се сцепи до хълбоците й.

— Ами нали за такава се представяш — напомни й Чейс.

— Хей! — възкликна Приковски. — Моите момичета не са проститутки. Те са… — Той се замисли за миг. — Компаньонки? Не, куртизанки. Куртизанките на Павел Приковски, така звучи по-добре. Като заглавие на някоя велика руска епопея.

— Или на някой скапан американски роман, „Безсрамието на Нина Уайлд“ — изпъшка Нина. — Може би все пак това не е чак толкова добра идея.

— Не, не — отвърна Чейс, подсмихвайки се под мустак, — според мен е страхотна! Нали ще се обличаш така и след като се оженим?

— Край, махам се от тук. — Нина се врътна на високите си токчета и, олюлявайки се, се опита да се върне в салона, но установи, че пътят й е препречен от Марио, който изръкопляска одобрително и отново я върна в приемната. Протегна ръце и се опита да свали медальона й, но тя енергично разтърси глава. Той изпъшка с досада и каза нещо на руски на Приковски, който се разсмя. Марио се поклони и се върна в салона.

— Какво ти каза той? — попита Нина.

— Каза, че медальонът ти изглежда евтин — каза Приковски. Нина проследи стилиста със злобен поглед. — Но пък е много доволен как изглеждаш, предвид малкото време, с което разполагаше, за да работи върху теб. А, да, и имайки предвид възрастта ти.

— Възрастта ми ли? — изпищя тя. — Но аз съм само на трийсет!

Приковски сви рамене.

— Повечето от момичетата ми са на по двайсет и две, двайсет и три години! Трябва да се гордееш със себе си. Изглеждаш… неразпознаваема.

— И това е добре?

— В този случай, да — каза Мичъл, който се забавляваше със сценката. — Честно казано, ако не знаех, че това си ти, въобще нямаше да те позная, когато излезе от салона. Така че се надявам и другите да не те разпознаят. — Той се изправи и извади една кутия от джоба си. — Така, време е да ти сложим микрофона.

— Какво е това? — попита Нина, като погледна към предмета в кутията. Приличаше на мъничък златен куршум.

— Слушалка. Никога ли не си гледала сериала „24“? Същата използва и Джак Бауър. Двупосочна е — ти ще можеш да чуваш мен и Еди, и ние ще можем да чуваме теб и всичко, което се случва около теб. Трябва само да шепнеш.

Чейс се приближи, за да наблюдава как Мичъл внимателно пъха „бръмбарчето“ в лявото ухо на Нина.

— Какъв обхват има?

— Само около двеста метра. Но това няма никакво значение, защото ти ще имаш предавател, така че ще мога да те чувам, а щом прескочиш външната стена, вече ще си в обхват. — След като постави уредчето в ухото й, той отстъпи назад, като хвърли един възхитен поглед върху блестящите й къдрици.

— Видях те! — извика тя.

— Свиквай — каза й Приковски. — Тази вечер ще привлечеш доста повече внимание. — Той се намръщи, внезапно сетил се за нещо. — Говориш ли руски?

— Нет.

— Хм. Нищо, не е проблем. Момичетата не отиват там, за да водят разговори. — Нина едва успя да потисне едно отвратено потреперване. — Добре, ти си американска студентка, която е дошла тук да учи руски — и се занимаваш с това, защото ти трябват пари да си купиш речници. Ха! — Той замахна с ръка, сякаш се канеше да я шляпне по дупето, но веднага се спря, щом забеляза каменното изражение на лицето на Чейс.

— Добре — каза Мичъл с командирски тон. — Аз ще чакам в хеликоптера. Ще стигна до имението за четири минути, така че с толкова време ще разполагате да стигнете до мястото за излитане, щом се сдобиете с предмета. На западната стена има един балкон — не е достатъчно голям, за да се приземя върху него, но има достатъчно пространство да се снижа достатъчно, за да можете да се изкачите на борда. Ако успеете да не задействате алармата, има голяма вероятност да се измъкнем, преди някой да заподозре нещо.

— А ако включим алармата? — попита Нина.

Чейс бръкна под коженото си яке и измъкна голям сребрист пистолет.

— Докато те разкрасяваха, Джак ми направи едно малко подаръче — рече той с блясък в очите. — „Дезърт игъл“, с 50 мм куршуми екшън експрес. Бих предпочел един „Уайлди“, но и така не се оплаквам.

Мичъл поклати глава.

— Голям, тежък, малък пълнител, голям откат…

— Напълно ме устройва. Когото улуча с това — край с него. — Усмивката му изчезна. — А ако видя Круглов…

— Да се надяваме, че няма да ти потрябва — каза му Нина, като внимателно натисна надолу вирнатото дуло на пистолета.

— Добре — каза Мичъл. — Време е за купон.

Бележки

[1] Псевдоним на американския актьор Лорънс Тюро, главен герой от екшън сериала от 80-те „А-отборът“ (The А-Team). — Б.пр.