Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нина Уайлд и Еди Чейс (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Secret of Excalibur, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Анди Макдермът. Тайната на Екскалибур

Английска. Първо издание

ИК „Ергон“, София, 2010

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-954-9625-50-9

История

  1. — Добавяне

21

— И така — каза Мичъл, — ти успя.

— Ние успяхме — поправи го Нина.

Екскалибур лежеше върху кадифен плат и, внимателно почистен от пръстта, блестеше под светлината на лампите в американското посолство. Парчето от Калибърн лежеше в отворена метална кутия; друг подобен контейнер беше подготвен и за здравия меч.

— Да, успяхме — рече грубо Чейс. Той стоеше встрани от тях, облегнат на стената. — Но платихме доста скъпо за това.

— Щеше да ни струва още повече, ако Васюкович се беше добрал до него пръв — каза Мичъл. Без да обръща внимание на мрачното изражение на Чейс, той се наведе, за да огледа отблизо острието, след което погледан Нина с възхищение. — Ти успя да го забиеш в камъка!

— Така е, но какво означава това? — попита Нина с желанието да предотврати поредния спор, който назряваше между двамата мъже. — Нали каза, че имаш някаква теория за това — каква е тя?

Мичъл вдигна Екскалибур с благоговение.

— Свързана е с нещо, върху което DARPA работеше напоследък — но не очаквах да го видя тук.

— Значи DARPA разработва светлинни мечове, така ли?

Мичъл се усмихна.

— Не съвсем — но наистина създаваме мономолекулярни остриета. Или поне се опитваме. — Забелязвайки любопитството, изписано на лицето й, той продължи: — Ако успеем да направим острие от една-единствена молекула, на теория то би могло да пререже абсолютно всичко. Имахме някакъв успех с карбоновите нанотръби, но само на микрониво. С никакво практическо приложение… засега. Но това… — Той отново погледна меча. — Помниш ли какво ти казах за дамаската стомана и как през 500 година преди новата ера без да подозират са вграждали в нея карбонови нанотръби, за да постигнат невероятната й острота? Същото се отнася и за това — само че в случая биоелектрическото поле на тялото ти по някакъв начин принуждава меча да канализира земната енергия и така подрежда нанотръбите в мономолекулярна верига. Щом го пуснеш, зарядът се губи и те се връщат към първоначалната си подредба — и това е причината аз да не мога да го извадя от камъка. Но ти успя.

Нина повдигна вежди.

— Много щура теория.

— Знам. Но отговаря на фактите.

— Значи когато подходящият човек вземе меча, той може да разреже всичко?

— Може би не всичко, но определено доста неща. Нищо чудно, че Артур е бил непобедим в битка.

— Но защо точно аз? Защо аз го карам да свети, а ти не можеш?

— Тук вече ме хвана неподготвен — отвърна Мичъл и й подаде меча. — Кой знае, може да си потомка на крал Артур! — Той се засмя, но Нина остана сериозна. Мичъл прекоси стаята и изключи осветлението; металът леко заблестя в здрача.

Чейс повдигна вежди.

— Господи, ти си джедай!

— Опитай с Калибърн — предложи Мичъл. Нина остави Екскалибур върху плата и вдигна едното парче от счупеното острие. То изглеждаше абсолютно инертно, докато тя не го свали в сянката под масата — тогава се забеляза лекият синкав ореол. — Изглежда, че и на него му въздействаш, но не до такава степен — каза той и светна лампите. — Предполагам, че Мерлин е имал нужда от няколко опита, за да улучи точната формула.

— Сигурно — отвърна тя, — но аз продължавам да не разбирам. И защо светна чак тук, горе? Намираме се в сърцето на града! — Тя прибра парчето от Калибърн в кутията.

Мичъл се замисли.

— Възможно е магистралите от провинцията, които се срещат в Лондон, да пречупват потоците земна енергия и да ги пренасочват. Знаем, че можем да използваме снопове антени, за да съберем земната енергия, което означава, че сигурно има и други начини за това. След като мечът вече е в ръцете ни, сигурно няма да е трудно да ги открием. — Той внимателно загърна Екскалибур с кадифения плат, след което го прибра в кутията му и я затвори.

— И сега какво? — попита Чейс.

— Сега ли? Ще отнесем и двата меча в DARPA за анализ. След като приключим, Екскалибур ще бъде върнат в Англия и предполагам, че ще заеме мястото си в Британския музей или Бъкингамския дворец. Междувременно Васюкович гризва дръвцето. — Мичъл се усмихна. — Което лично мен идеално ме устройва.

— А ние? — попита Нина.

— Връщаш се в АСН с поредното постижение. Атлантида, гробницата на Херкулес, а сега крал Артур и Екскалибур — доста впечатляваща биография! Трябва да се гордееш със себе си. — Той вдигна двете кутии. — Що се отнася до мен, аз се прибирам в Щатите с тези две бебчета, за да се помъчим да разгадаем най-напред от какво ги е направил Мерлин. Щом го направим, ще бъдем в състояние да създадем свои свръхпроводници — и чичо Сам ще се сдобие с първия в света работещ генератор на земна енергия.

Нина кимна с глава.

— За в бъдеще ще се опитам да не бъда толкова консервативна по въпроса. Мислех си, че цялата тази работа със земната енергия е просто псевдонаучни дрънканици, но се оказа, че Бернд е прав за нея. Обзалагам се, че той дори не си е представял, че аз ще го докажа физически.

— Но го направи — каза Мичъл. Той млъкна за момент и остави едната от кутиите. — Адски много съм ти задължен. Нина, без теб никога нямаше да открием мечовете… и без теб, Еди. — Той целуна Нина по бузата, след което протегна ръка към Еди. — Сериозно, човече, свърши страхотна работа.

— И ти не се справи зле — отвърна Чейс с равен глас. После хвана ръката на Мичъл и я разтърси.

— Добре тогава — рече Мичъл и отново вдигна металната кутия. — Като че ли това е засега. Хотелът е резервиран и за тази вечер, така че ще можете спокойно да се преоблечете. Приятно прекарване през останалата част от почивката ви — съжалявам, че така я прекъснахме.

— Всъщност нямах нищо против — промърмори Чейс. Мичъл се усмихна и излезе от стаята, като отнесе кутиите със себе си.

Нина изчака вратата да се затвори и заговори.

— Мисля, че знам защо мечът реагира само на моето докосване — каза тя. — Просто не исках да го споделя пред Джак — не знам до каква степен е запознат с генома на атлантите. Когато открихме Атлантида, Кристиан Фрост ми каза, че според изследванията му около един процент от земното население притежава същия геном като древните атланти — че това са преките им наследници. Аз съм в този един процент. Някои от по-фантастичните легенди за Атлантида разказват, че атлантите са имали необичайни сили; никога не съм им вярвала, защото ми звучаха като чиста фантазия, но кой знае? — Тя погледна към ръцете си. — Това, че накарах меча да заблести само с едно докосване определено може да се квалифицира като необичайно. Може би атлантите са знаели как да произведат свръхпроводим метал, дори да са нямали представа какво означава това. Може би Мерлин просто се е опитвал да създаде същото нещо.

Тя зачака реакцията му. Такава липсваше.

— Еди? Чу ли ме?

— Разбира се, че те чух, да не съм глух — отвърна той и се намръщи. — Просто не ме интересува. — Той пристъпи към нея. — За бога, Нина! Казах ти да не ходиш там и виж какво се случи! Едва не те убиха. А аз не знам какво… — Той си пое дълбоко дъх. — Не знам какво ще правя, ако те изгубя.

— Заради Джак ли? — възкликна Нина невярващо.

— Какво? — Чейс се обърка за миг, преди да осъзнае, че тя е разтълкувала напълно погрешно признанието му. — Не, нямах това…

— За бога, Еди! — извика Нина. — Не мога да повярвам, че ти наистина ревнуваш от Джак! Какво, да не би да мислиш, че след като ти взе работата, се кани да ти отнеме и жената?

— Какво имаш предвид под работата ми?

— Нали смяташ, че работата ти е да ме пазиш? — каза Нина. — А аз просто тичам наоколо и се забърквам в неприятности, само за да можеш да ме спасяваш. И изведнъж се появява Джак и започва да прави същото нещо, освен това е американец като мен, че и доктор на всичкото отгоре, също като мен, и ти започваш да се чувстваш застрашен!

Чейс скръсти гневно ръце.

— Това е най-смешното нещо, което съм чувал през живота си.

— Така ли? — Тя се обърна с гръб към него и погледна към Гросвенър скуеър — силуетите на дърветата и сградите се очертаваха в здрача. Видя Мичъл да слиза по стълбите пред входа на посолството и да се качва в очакващото го черно такси. Незнайно защо носеше само едната кутия. — Ти реагираше параноично всеки път, когато ставаше въпрос за Джак, и се държеше като… — Гласът й секна.

Такси…

— Това няма нищо общо с Джак! — възпротиви се Чейс зад гърба й — но Нина вече не го слушаше.

Тя гледаше таксито с нарастващ ужас и кръвта се отдръпна от лицето й, щом осъзна какво става.

— Боже господи!

— Какво?

— Боже господи! — повтори тя и се обърна към него. — Джак няма да занесе Екскалибур в Щатите. Ще го занесе на Васюкович! — Тя хукна към вратата. — Тръгвай!

Чейс я погледна, гневът му премина в озадаченост.

— За какво говориш?

— Краде го, отмъква ми проклетия меч! Да вървим!

Тя хукна към стълбите, а Чейс я последва съвсем объркан.

— От къде знаеш?

— Защото току-що се качи в такси!

Гласът му натежа от сарказъм.

— О, не, такси! И това доказва, че той е от лошите! Кой сега е параноикът?

Те хукнаха надолу по стълбите, подминавайки двама от служителите в посолството, които отскочиха от пътя им.

— Откога Джак използва таксита? Всеки път, когато отива някъде, той използва правителствено превозно средство — кола, самолет, каквото и да е! Но сега, когато носи нещо невероятно ценно, той решава да отиде до летището с такси?

Те стигнаха до фоайето. Нина забеляза Пийч, който разговаряше с висок мъж с изсечено лице и късо постигана чисто бяла коса, който държеше другата метална кутия.

— Господин Пийч! Хей!

Той я погледна изненадано.

— Доктор Уайлд! Какво има?

Тя посочи с пръст кутията.

— Джак Мичъл ли ви даде това? — попита тя белокосия мъж.

Пийч отговори вместо него.

— Да. Ще го приберем в сейф, докато дойде моментът да се прехвърли в DARPA.

— Аха. А какво стана с другата кутия?

— Каква друга кутия?

— Кутията, която той се кани да отнесе на руснаците! Еди, да вървим! — Нина хукна към изхода, Чейс погледна Пийч, сви безпомощно рамене и хукна след нея. Единият от пехотинците, които стояха до детектора за метал на входа пристъпи напред, за да ги спре, но Пийч му извика да се отдръпне. Те се спуснаха по стълбите и излязоха на Гросвенър скуеър.

Нина се огледа за таксито.

— Къде се изгуби той? Накъде тръгна?

— Натам. — Чейс посочи наляво; пътят на площада представляваше еднопосочно кръгово движение, движещо се в посока, противоположна на часовниковата стрелка. Нямаше много коли, единственото такси, което се забелязваше, отиваше на изток, към сърцето на Лондон.

Нина забеляза черно такси пред хотел „Мариот“, който се намираше вдясно от тях. Те изтичаха до него и шофьорът ги погледна очаквателно.

— Следвайте онова такси!

— Шегувате ли се? — изхили се шофьорът.

— Ни най-малко! — Тя посочи към отсрещната страна на парка. — Трябва да отидем там, където отива то, бързо!

Шофьорът я изгледа така, сякаш беше избягала от лудницата. Чейс въздъхна и измъкна няколко банкноти.

— Петдесет кинта ще свършат ли работа?

— Това се казва мъжка дума — отвърна шофьорът с широка усмивка. — Скачайте вътре!

Таксито потегли с решително ръмжене. Нина се вторачи напред, докато подминаваха посолството и се отправиха на изток.

— Ето там! Ето го!

Шофьорът ускори.

— Видях, че излязохте от посолството — каза той. — Кого гоним сега? Терорист или шпионин?

— Крадец — отвърна Нина. Шофьорът като че ли не се впечатли особено, но продължи преследването.

— Така си мислиш ти — каза Чейс.

Нина се обърна към шофьора.

— Ако искате от тук да стигнете до Хийтроу, дали ще тръгнете по неговия път?

— Бога ми, не! — засмя се шофьорът. — В съвсем различна посока, мис.

— Нали ти казах — рече тя на Чейс. — Затова и не взе кола на посолството — не иска никой да разбере къде отива.

— Все още не мога да разбера мисълта ти — оплака се той. — Ако така или иначе смята да занесе меча на Васюкович, защо просто не го остави в Гластънбъри?

— Може би просто не е искал да си проваля прикритието. Не и пред нас.

— Добре, ако наистина работеше за Васюкович, щеше да остави Круглов да ни убие и да си измисли някаква история. Защо му е да ни оставя живи, след като вече разполага с меча?

— Не знам — отвърна Нина, поклащайки глава. — Но Джак познаваше Круглов и останалите… и те го познаваха.

— Щом са приятелчета, защо се опитваха да го убият?

Нина не знаеше какво да отговори на това. Вместо това се облегна назад и се загледа през прозореца докато приближаваха таксито на Мичъл, като техният шофьор се стараеше между него и другото такси винаги да има поне две коли. Завиха на юг, озоваха се на Риджънт стрийт, прекосиха осветения Пикадили съркъс и отново се отправиха на изток.

— Като че ли се е запътил за Лестър скуеър — каза таксиметровият шофьор. Движеха се като костенурки, бавно дори за лондонските стандарти, тротоарите бяха пълни с народ.

— Какво става? — попита Нина.

— Филмова премиера в „Емпайър“, госпожице. По-рано докарах две момичета — искаха да видят онзи американец, който играе в него, как му беше името, онзи с големите зъби. Грант Торн май. Жена ми го харесва, но според мен си е просто поредният силиконов американец. Не се обиждайте, госпожице.

— Аха. Хей, той спира — каза Нина, забелязвайки, че другото такси отбива встрани.

— Спрете тук — каза Чейс на шофьора. Таксито рязко спря до тротоара, докато Мичъл излизаше. Чейс плати на шофьора. — Задръжте рестото.

— Благодаря, приятел — отвърна шофьорът. Нина отвори вратата и видя Мичъл, който потъна в тълпата. — Дано хванете крадеца!

— Можеш ли да се ориентираш тук? — попита тя, докато двамата с Чейс тичаха след Мичъл, опитвайки се да не го изгубят в тълпата.

— Горе-долу. Докато бях със София, живеехме в Лондон.

— Така ли? Хм. Никога не си ми го казвал.

— Не може ли да не започваме пак? — Те излязоха на Лестър скуеър. Северната му част беше преградена и образуваше алея, която водеше към кино „Емпайър“. От двете й страни се бяха струпали зяпачи. Една лимузина спря до червения килим, започнаха да проблясват светкавици и момичетата запищяха неистово. Но ентусиазмът им бързо изчезна, когато пасажерите излязоха навън — изглежда, не бяха достатъчно известни, за да заслужат приветствия.

Нина погледна към киното. Огромен билборд обявяваше на света, че тук се прожектира „Морска буря“, лицето на настоящия любимец на Холивуд Грант Торн доминираше на фона на бурно море, експлодиращ хеликоптер и сладострастна млада жена по бански.

— Това е твоят тип кино — саркастично подметна тя. След това вниманието й беше привлечено от тълпата: по-точно от броя полицаи и охрана в и извън кордона.

Чейс си помисли същото.

— Ако наистина възнамерява да предаде меча на хората на Васюкович, избрал е много добро място да го направи. Пълно е с народ и с ченгета — така вероятността просто да го убият и да грабнат меча е минимална.

Мичъл се отправи на юг покрай парка, към центъра на площада. Въпреки че тълпата тук далеч не беше толкова голяма, както тази пред „Емпайър“, все пак имаше много народ, тъй като на Лестър скуеър имаше още няколко киносалона, както и много барове и ресторанти. Той стигна до югозападния ъгъл на парка и се спря пред статуята на сър Исак Нютон на входа му.

— Мамка му — промърмори Чейс. — Ако продължаваме да вървим напред, ще ни види. Връщай се, да влизаме в парка.

— Ами ако го изпуснем?

— Не ми изглежда като човек, който се кани да ходи някъде. Хайде.

Те се върнаха назад, влязоха в парка през северозападния му вход и тръгнаха бързо по диагоналната алея през центъра му, подминавайки серията със сувенири, над която се развяваше Юниън Джак[1]. За голямо облекчение на Нина, тя отново забеляза Мичъл, който продължаваше да стои до статуята. Но само след миг замръзна на мястото си и сграбчи Еди за ръката, защото беше забелязала още някого.

— Еди!

— Ох, мамка му! — изпъшка Чейс и бързо се обърна с гръб към Максимов, който пресичаше площада. — Видя ли ни?

Нина внимателно надникна през рамото му.

— Не, продължава да върви към Джак. Господи, онази кучка е с него!

Чейс проследи погледа й и видя Дина да се появява до будката за билети на южния край на парка; зелената й коса грееше на уличното осветление. Тя също вървеше към Мичъл. Той осъзна, че се намират на опасно открито място — ако някой от руснаците отместеше погледа си от Мичъл…

— Бързо, да се скрием зад онова дърво!

Те застанаха зад дървото, на по-малко от двайсет фута зад Мичъл и двамата руснаци, които се приближаваха към него. Мичъл ги забеляза, но не помръдна от мястото си.

— Виждаш ли и други наоколо? — попита Чейс.

Той внезапно усети как Нина се напряга зад гърба му.

— О, да — каза нервно тя. — Еди, целуни ме! Бързо!

Чейс се обърна — и Нина се впи в устните му, като бързо го завъртя на другата страна. Круглов се намираше само на няколко фута от тях, от другата страна на парапета. Той мина край тях, погледна към нея и продължи да върви към Мичъл, зървайки само тила на Чейс на светлината на уличните лампи.

Нина завъртя Чейс до край, преди да го пусне.

— Много добре се целуваш, когато си изплашена — каза тихо той. Тя го плесна по ръката и двамата съсредоточиха вниманието си върху руснаците.

— Здрасти, Джак — каза Круглов, когато застана пред Мичъл. Дина и Максимов чакаха наблизо, вперили студени погледи в американеца.

— Алексей — рече Мичъл. — Ще ми кажеш ли какво търсиш тук, по дяволите?

— Мислех да те питам същото. — Круглов бавно заобиколи Мичъл, без да сваля поглед от кутията в ръката му. — След онова, което се случи в Австрия, започнах да се съмнявам в твоята лоялност. Затова реших лично да се погрижа за нещата.

— Казах на Леонид, че ще му занеса меча — сопна се Мичъл. — Той ми вярва — как така ти не можеш?

— Исусе! — прошепна шокираната Нина в ухото на Чейс. Всичките й страхове се потвърждаваха.

— Защото работата ми не е да вярвам на хората — каза Круглов. — Особено на хора, които се опитват… как се казваше? Да ни извозят. — Той присви очи. — Ние разчетохме записките на германеца. Можеше просто да ни дадеш счупения меч в Австрия. Щяхме сами да намерим Екскалибур, а жената от АСН нямаше да намери нищо. Вместо това ти го задържа и някои от моите хора са мъртви. Дори изгубихме един хеликоптер! А те хич не са евтини.

— Трябваше да запазя прикритието си — настоя Мичъл. — Щях да дам меча на твоя човек още там, в замъка, ако той не се беше показал като пълен некадърник и не се остави на Чейс да го премахне.

— Трябваше да ни оставиш да убием Чейс и жената — гневно рече Дина. Преминаващите наблизо мъж и жена я изгледаха странно.

Круглов каза нещо на руски, заповядвайки й да говори по-тихо.

— Но тя е права — обърна се после към Мичъл. — Щом се добра до Екскалибур, вече нямаше нужда да оставяш Уайлд жива.

— Както вече казах — започна ядосано Мичъл, — трябваше да запазя прикритието си. Ако някой в DARPA дори заподозре, че предавам информация, веднага ще ме отрежат и ще започне разследване. Но това, че се стараех на всяка цена да я предпазя, ме постави извън всякакво подозрение.

Круглов се намръщи, обмисляйки аргументите му. Най-накрая кимна с глава.

. — И сега какво? — попита той, като кимна към кутията. — Готов ли си да ни дадеш меча?

— Затова съм тук. Що се отнася до DARPA, те ще получат един меч — но не този, който си мислят. Погрижил съм се за документацията. Официално този меч — той вдигна кутията, — вече не съществува. Готов съм да го занеса на Леонид.

— Какво ще правим сега? — изсъска Нина. — Не можем да им позволим да го вземат!

Чейс погледна назад към входа, откъдето бяха влезли в парка.

— Ей сега се връщам.

— Какво? Къде… Еди! — Тя го проследи с невярващ поглед, докато той бързо се отдалечаваше от нея, след което се обърна към сцената, която се разиграваше пред очите й.

Устата на Круглов се беше изкривила така, сякаш току-що беше сдъвкал кисел лимон.

— Искаш да го занесеш на Леонид?

— Такава беше сделката — настоя Мичъл. — Казах, че лично ще му го занеса и той се съгласи.

— Не ти вярвам.

— Въобще не ме интересува вярваш ли ми или не. Важното е, че Леонид ми вярва. Казах му, че ще му занеса Екскалибур. Е, мечът е при мен и аз съм готов да му го занеса. Той го очаква, Алексей. А ти знаеш много добре, че изобщо не обича да чака.

От другия край на Лестър скуеър се разнесоха викове; някой известен беше стъпил на червения килим. Нина се огледа и видя как Чейс бърза към нея, наведен ниско, за да се прикрие от руснаците зад дърветата. Той носеше нещо.

— За бога, какво е това?

— Само до Биг Бен успях да се добера — каза Чейс и й показа доста некадърно направена миниатюрна фигурка на прочутата часовникова кула, която беше купил от сергията. — Чакай тук.

— Какво правиш?

— Просто ме изчакай тук, Нина. И, моля те, недей да спориш — добави той, след като тя се накани да възрази. — Ще се оправя с това.

Той излезе иззад дървото с наведена глава и тръгна през тълпата към групата. Круглов беше обърнат с гръб към него, а вниманието на Дина и Максимов беше съсредоточено върху Мичъл.

Най-накрая Круглов кимна.

— Добре. Ще занесем меча на Леонид… заедно.

— Ще го преживея — каза Мичъл и се усмихна. — А сега нека…

Чейс застана зад гърба на Круглов и го мушна със статуйката в гърба с надеждата руснакът да повярва, че това е пистолет.

— Здрасти. Как е?

— Еди! — възкликна Мичъл.

— Пътешествие ли планирате? Не мърдай — предупреди той Дина, която посегна да бръкне под палтото си. — А си направила нещо, а Жабешкото лице тук е получил осем милиметров сърдечен удар. — Тя отпусна ръка.

— Ще ме застреляш в гърба? — попита спокойно Круглов. — При всичките полицаи наоколо?

— Бих ти пръснал шибаната физиономия заради онова, което причини на Мици — изръмжа Чейс. — Джак, остави кутията. Не мога да повярвам, че след всичко, което преживяхме, ти през цялото време си работил за тия копелета.

Мичъл остави дългата метална кутия на земята.

— Еди, ако наистина имаш здрав разум, както се убедих напоследък, веднага ще си тръгнеш от тук.

Чейс побутна Круглов напред.

— Май си сбъркал. Добре, всички назад. — Продължавайки да побутва Круглов, той проследи с поглед Мичъл, Максимов и Дина, които внимателно отстъпиха назад. Той смушка руснака в гърба с „пистолета“ си. — Добре, задник. Вдигни кутията. Много бавно.

— Значи ти си Чейс? — попита Круглов, без капчица тревога в гласа, след като се наведе и вдигна кутията за дръжката. — Чух, че си много смел — и глупав.

— Може би, но не аз стоя с пистолет, опрян в гърба, нали?

— Ти не, но Нина да — каза Мичъл.

Чейс се усмихна безрадостно.

— Добър опит.

Но изражението на злобно удоволствие, което се появи на лицето на Дина, му подсказа, че Мичъл може би не блъфира. Той рискува и погледна през рамо…

И видя последния от гангстерите на Круглов, мъжът с качулката, който стоеше зад ужасената Нина.

И беше опрял в гърба й не пистолет, а нож — онзи същия, който беше използвал, за да убие Клоуи Лам.

Бележки

[1] „Юниън Джак“ е традиционното неформално име на националното знаме на Великобритания, (вместо официалното Юниън Флаг — Знаме на Съюза) — Б.пр.