Анди Макдермът
Тайната на Ескалибур (27)

26

Малкият MD-500 прогърмя над предградията на Москва. Осветените среднощни улици се виеха под него, жилищните блокове просветваха като кутии с бижута в тъмното. Чейс може би щеше да се възхити на гледката, ако не я гледаше увиснал от шината на хеликоптера.

Машината не следваше стабилен курс, а криволичеше непрекъснато. Той не знаеше дали причината за това се крие в двигателя или в пилота. Без микрофона и слушалката единственият му начин да комуникира с Мичъл беше да се изкачи върху шината и да почука по прозореца.

А Дина нямаше да му позволи да го направи.

Дясната ръка, с която се държеше за шината, все повече отслабваше, в лявата стискаше меча, а въздушните струи от роторите го подмятаха насам-натам, докато хеликоптерът се носеше над града. За да се качи обратно горе, той трябваше да се залюлее и да преметне крак върху шината — а тогава щеше да попадне в обсега на Дина. Достатъчно беше тя да протегне ръка и да забие ножа в някоя артерия, да разсече някое сухожилие и той щеше да полети надолу.

Но Чейс нямаше друг избор. Ако продължаваше да виси така, и без друго щеше да падне…

Той се залюля, като същевременно замахна и с Екскалибур, за да се засили по-добре. Кракът му почти успя да достигне шината, но се изплъзна. Чейс опита отново, като този път се засили повече, но отново не успя.

Дина го наблюдаваше, като също променяше позицията си. Готвеше се да го нападне.

Чейс отново се засили. Ръката му се изплъзна леко от шината. Този път кракът му успя да я достигне, но не и да се захване. Чейс се плъзна по тръбата, изпотената му ръка губеше сили. Плъзна се още по-надолу. Опита се да се захване по-здраво, но нямаше на какво да се подпре.

Тогава забеляза нова опасност, която се приближаваше отзад. Друг хеликоптер. Дори на фона на тъмното небе се различаваха двете му перки — витлата оформяха призрачни кръгове при всеки проблясък на навигационните светлини.

Той знаеше много добре, че единствените хора, които летяха на такива хеликоптери, са от руската армия. Бяха изпратили след него боен хеликоптер!

След меча, всъщност. Хеликоптерът не се опитваше да го спре, а да го проследи. Накъдето и да се отправеше мечът, той щеше да го следва.

А пострадалият MD-500 нямаше да издържи вечно.

Ръката му отново се изплъзна. Ако в следващите няколко секунди не успееше да се покатери върху шината, никога нямаше да успее.

Залюля се отново, металът почти се изплъзна от пръстите му…

Десният му крак се закачи на шината. С последни сили Чейс изрева и изтласка нагоре и другия си крак. В мига, когато успя да го прехвърли през шината, пръстите му поддадоха.

Той летеше над Москва с главата надолу, а коженото яке плющеше с всичка сила около раменете му. Празният кобур и тежкият резервен пълнител го удряха по гърдите. Той изпъна ръце и стегна мускулите на корема си, за да се набере нагоре.

Мечът се удари в шината. Чейс се протегна, за да се хване за стълбичката на пилота — така щеше да му е по-лесно да се издърпа. С няколко резки движения успя да седне върху шината, прегърна здраво стълбичката и въздъхна с облекчение…

В този миг ножът на Дина се заби в мишницата му.

Чейс се изпусна, вятърът заподмята ранената му дясна ръка. Той погледна към Дина. Тя се държеше за тръбата, която свързваше шината с корпуса, и замахваше с ръка, за да го прободе отново. Той се отмести встрани и ножът леко порна якето на рамото му. Последва ново замахване, което го пропусна на милиметри.

Тя съсредоточи вниманието си върху меча. Чейс едва успяваше да запази равновесие и не смееше да прави по-резки движения, докато не се хване отново за стълбичката с дясната си ръка. Което нямаше как да стане, докато ножът беше у Дина.

И тя беше наясно с това. Върху напрегнатото й лице за пръв път се изписа някакво подобие на усмивка. Тя замахна с ножа към меча, метал се сблъска с метала и лявата ръка на Чейс изтръпна.

Звън. Нов удар. Последван от още един. Дръжката започна да се изплъзва от дланта му.

Ако изпуснеше меча, бойният хеликоптер сигурно щеше да го последва. Ако Дина успееше да го грабне, Васюкович пак щеше да получи своята плячка. И в двата случая Чейс щеше да падне.

Звън… Звън… Мечът подскачаше в ръката му. В един миг усети, че малкият му пръст вече се свива в нищото. Дина разхлаби захвата на краката си, за да успее да се протегне още по-напред. Звън. Чейс усети как дръжката му се изплъзва.

Рускинята замахна, за да нанесе последния удар…

А Чейс измъкна резервния пълнител от кобура и го запрати в лицето й.

При все че в него имаше само седем патрона, петдесеткалибровият пълнител тежеше повече от двеста грама. Металната кутия с остри ръбове се заби в основата на носа й.

От ноздрите й шурна кръв. Дина се сви от болка и краката й се изплъзнаха от шината. Тя изпищя и политна назад, като инстинктивно протегна ръка и успя да се хване. Вятърът я блъскаше силно, и тъй като беше по-лека от Чейс, тя се справяше доста по-трудно. Докато се опитваше да достигне до шината с лявата си ръка, тя изпусна ножа и той полетя към земята.

Чейс протегна дясната си ръка и се вкопчи в стълбичката. Издърпа се нагоре и най-после успя да намери стабилност. Погледна към Дина.

Тя продължаваше да виси на една ръка, като отчаяно се опитваше да достигне до шината с другата…

Звън…

Блестящото острие на Екскалибур стърчеше на сантиметри от пръстите й.

Тя обърна глава към Чейс. Той се навеждаше също като нея преди, но неговото острие беше много по-дълго от нейното. Очите й се изпълниха със страх щом осъзна, какво се кани да направи той.

— Нет! НЕТ!

Той я изгледа със студен, безмилостен поглед, докато плавно издигаше меча нагоре. Наведе се по-близко към нея, за да може да го чуе.

— Това е за Мици!

Острието проблесна.

Отрязаните пръсти на Дина полетяха надолу, последвани от крещящата си собственичка, която се пръсна върху безмилостния асфалт на московските улици.

Но това не сложи край на проблемите на Чейс.

След миг го засипа дъжд от куршуми — военният хеликоптер го обстрелваше с 30 милиметровата си картечница. След като Дина вече не беше между живите, нямаше какво да възпира пилота.

Но той не се опитваше да свали малкия MD-500. Ако това беше целта му, досега да го беше направил. Той се целеше само в Чейс.

— Мамка му! — изпъшка той. Досега го беше спасявало единствено криволиченето на хеликоптера. Достатъчно беше куршумите да улучат която и да е част от тялото му — тя щеше да се превърне в кървава пихтия и Екскалибур щеше да падне.

Хеликоптерът рязко залитна встрани, като едва не изхвърли Чейс от шината. Мичъл беше видял трасиращите куршуми и беше опитал отбягваща маневра, спускайки се рязко надолу.

Бойният хеликоптер го последва. Малкият MD-500 беше много подвижен — но много по-големият Алигатор успяваше да следва всяко негово движение.

Чейс знаеше много добре какво възнамерява да направи Мичъл: ако успееше да се снижи ниско над улицата, той можеше да лети между блоковете и да ги използва за прикритие. Това щеше да накара и пилота на Алигатора да свали пръста си от спусъка, стига да не беше някой психопат.

Но първо трябваше да стигнат блоковете…

Хеликоптерът продължи да се спуска бързо, обсипван с дъжд от куршуми. Чейс се опитваше да се задържи върху шината, обвил здраво с ръце свързващата подпора. Изведнъж осъзна, че се намира точно под вратата на кабината, дръжката й го изкушаваше да се протегне…

В този миг хеликоптерът рязко се наклони напред, гравитацията притисна Чейс към шината. Прелетяха край един жилищен блок, който се извисяваше над тях. Мичъл вече летеше над една улица, криволичейки наляво и надясно, за да затрудни преследвача си, като едва успяваше да избегне стълбовете на уличното осветление. Бойният хеликоптер продължаваше да го преследва, но на по-голяма височина, готов за нападение.

Чейс се придърпа нагоре и успя да надникне през големия прозорец на овалната врата. Мичъл седеше на отсрещната седалка, бедрото му беше подгизнало в кръв, а очите — вперени напред.

Пилотът на алигатора се беше отказал да стреля, но продължаваше да ги следва неотстъпно. Ако решаха да се снижат, за да може Чейс да скочи на земята, той щеше да ги атакува.

Мичъл рязко зави в съседната улица. Движението запрати Чейс към вратата. Мичъл обърна глава, привлечен от неочаквания шум, и разшири очи от изненада, щом го забеляза. Алигаторът продължаваше да ги преследва, въпреки рязката промяна в курса на мишената му.

Мичъл можеше да се протегне и да отвори вратата, но за да лети, му трябваха и двете ръце. Чейс прехвърли Екскалибур в дясната си ръка. Борейки се с вятъра, той протегна лявата към дръжката на вратата…

И се вкопчи в нея. Вратата зейна широко и вятърът я блъсна в рамката. Чейс се хвана за седалката и вкара главата и раменете си в кабината.

— Еди! — извика Мичъл. — Къде е мечът?

— В мен!

— Скачай вътре тогава!

— Не! Първо трябва да свалим тоя хеликоптер!

— Да не си полудял? — изкрещя Мичъл, като направи поредния остър завой. Вратата отново се отвори, след което рязко се върна назад, нанасяйки болезнен удар върху раменете на Чейс. — Онова е боен хеликоптер! А това нещо не е!

— Ще трябва да импровизираш! — Чейс погледна напред и видя една висока, нова сграда, която се извисяваше над жилищните блокове. Уличните лампи осветяваха скелета на висок строителен кран, който стърчеше до нея — там се строеше друга кула. — Онзи кран! Спусни ме на върха му!

— Какво?

— Това е единствения начин да се отървем от тях! Действай! — Чейс се спусна отново върху шината и затвори вратата, пресичайки протестите на Мичъл.

Алигаторът продължаваше да ги преследва, дори беше скъсил разстоянието, за да може да види какво прави Чейс. Той се зачуди какви ли изводи ще си направи пилота от това, че нарочно беше останал навън.

Реши да му остави още нещо, върху което да размишлява.

— Хей! — изкрещя той и размаха меча към хеликоптера, който отново се издигаше. — Това ли искаш? Тогава ела и си го вземи, задник такъв!

На носа на бойния хеликоптер светна прожектор и лъчът се фокусира върху Чейс. Мечът проблесна на ярката синкава светлина.

Боядисаното в оранжево рамо на крана премина край тях, малкият MD-500 се опитваше да се задържи успоредно на него. Чейс погледна надолу. Намираше се поне на 200 фута височина, земята в основата на крана беше покрита с греди, бетонени блокове и всякакви други подобни неща, които въобще не гарантираха меко приземяване.

— Какво правя тук, по дяволите? — запита се той, докато се навеждаше напред…

И скочи.

Хеликоптерът се намираше само на пет фута над стрелата на крана, но силата на удара в тръбната метална рамка можеше да се сравни с удара на бейзболна бухалка в гърдите. Единият му крак се подхлъзна. Чейс започна да се плъзга надолу като пожарникар по стълба, докато не се спря с болезнен удар в по-ниската хоризонтална греда.

С изкривено от болка лице той се издърпа нагоре. Хеликоптерът на Мичъл се беше отдалечил, но Алигаторът беше забелязал скока на Чейс и сега правеше остър въздушен пирует, за да се върне обратно при него.

Той застана изправен върху хоризонталната греда и се хвана здраво за горната. Върхът на високата отвесна кула се намираше на около трийсет фута. Той започна да се изкачва нагоре, а Екскалибур се удряше в оранжевия метал.

Духаше топъл вятър, с мирис на изгорял бензин. Алигаторът се появи от другата страна на крановата греда и заслепяващия му лъч освети лицето на Чейс. Той наведе глава и продължи да се изкачва. Въпреки силната светлина той успя да види пилота в кабината — и картечницата, монтирана върху късото дясно крило. Един изстрел щеше да бъде достатъчен.

До върха оставаха само още десет фута, но мерникът на картечницата беше насочен към гърдите му и пилотът се усмихваше триумфално…

В този миг Мичъл изскочи над Алигатора, зависна над ротора му и буквално натисна малкия хеликоптер надолу. Шините му докоснаха свистящия кръг и мигновено се разхвърчаха на парчета в облак от искри, но перките на големия хеликоптер също се натрошиха и парче от тях профуча като бойна брадва край главата на Чейс. Изгубил баланса си, армейският хеликоптер започна да се върти и опашката му застрашително започна да се приближава към крана.

Чейс ужасено се вкопчи в гредата на крана и изпусна Екскалибур, който полетя надолу. Но той веднага забрави за него и се хвърли към кулата…

Хеликоптерът се удари в крана.

Той се разтресе от сблъсъка с деветте тона метал и стрелата му се завъртя около оста си много по-бързо, отколкото скърцащите зъбни колела можеха да понесат. От двигателя на хеликоптера блъвнаха пламъци, последвани след по-малко от секунда от мощен взрив. Пилотът катапултира, оставяйки след себе си следа от ракетното гориво.

Хеликоптерът полетя към земята, въртеливото му движение го отдалечаваше от основата на крана, докато най-накрая се разби в купчина греди и избухна в пламъци. Дори увисналият на ръба на кулата Чейс усети горещината от експлозията.

Целият кран се разтресе от удара. Стълбата за изкачване стигаше до основата на крана, която беше обвита в дима от горящия хеликоптер. Чейс се опита да намери нещо по-стабилно, върху което да стъпи, след което се промуши през рамката и стъпи върху стълбата. Дишането на пушека едва ли беше здравословно, но това беше единствения начин да стигне до земята…

Над него се разнесе гръм като от ловджийска пушка. Той вдигна глава и видя, че един от напречните пръти в гредата се е отчупил в единия край, заварката просто не беше издържала на напрежението.

След миг се отчупи още един прът, после още един. Цялата греда затрепери и се огъна под собствената си тежест. Последва верижна реакция, всеки отчупен прът засилваше тежестта върху останалите.

Чейс ги наблюдаваше ужасено, след което издърпа ръкавите на коженото яке върху дланите си и се вкопчи в рамката на стълбата. Кранът щеше да поддаде всеки момент…

С оглушителното скърцане на разкъсващ се метал, гредата се прегъна като хартия на мястото, където хеликоптерът се беше блъснал в нея и се устреми към земята. Кулата се наклони, масивните бетонени тежести, прикрепени към кабината на оператора, я теглеха към земята.

Като гигантска секвоя, отсечена от дървосекач, масивният кран бавно, но неумолимо започна да пада.

Покрил дланите си с кожените ръкави, Чейс стисна здраво рамката, отстъпи от стъпалата и се плъзна надолу.

Използвайки краката си за спирачки върху вертикалните оси, той летеше надолу по тресящия се кран.

Падащата кула започна да се накланя все по-бързо. Той вече не се плъзгаше вертикално — кранът се наклони на пет градуса, след това на десет, хоризонтът се издигаше над нивото на погледа му, а земята неумолимо се приближаваше.

Кожата, която защитаваше ръцете му, вече започваше да се прокъсва, но той не можеше да си позволи да се пусне — намираше се твърде високо и нямаше да оцелее след падането.

Двайсет градуса, трийсет, металът край него се кривеше и се разкъсваше…

С оглушителния трясък на разцепващ се бетон, кулата се откъсна от основата си.

Чейс все още се плъзгаше надолу по стълбата. Навлезе в мазния пушек, отвори парещите си очи и видя калната земя да се приближава към него с нарастваща скорост. Стисна релсите с всички сили. Усещаше горещината от триенето да прониква през кожата, която се накъсваше и прогаряше, но все пак успя да забави падането си. Но дали не беше твърде късно…

Кранът рухна.

Първи паднаха бетонните тежести и разтърсиха сриващата се конструкция из основи. Чейс отскочи от стълбата и се блъсна в рамката за гърба си, после отново бе запратен срещу стъпалата, след което разбитият кран утихна.

Той лежеше без да мърда, проснат върху счупената стълба. Върху него се сипеше бетонен прах. Ехото от удара заглъхваше, за няколко секунди единственият звук, който се чуваше, беше пропукването на останките от горящия хеликоптер.

След това Чейс се разкашля.

— Мамка… му… и огън! — изхриптя той, като изпълзя изпод наклонената рамка и се просна в калта. Лежеше на не повече от двайсет фута от основата на крана. Падането му се беше забавило със срутването на кулата, но въпреки това той се беше стоварил на земята по лице от десет фута височина, а това не можеше да не му причини болка.

Но дори само фактът, че беше успял да изпълзи изпод крана, му подсказа, че няма нищо счупено, макар че в лявата си ръка, пострадала година по-рано, усещаше тежко, неприятно пулсиране. Главата също адски го болеше; той разтърка челото си и осъзна, че кърви. Към раната, която беше получил при изскачането през прозореца в къщата на Васюкович, се беше прибавила още една.

Мисълта за руснака си проби път в замъгленото му от болката съзнание. Чейс се надигна и седна. Нямаше представа какво се е случило с Нина. А колкото до Мичъл и Екскалибур…

След няколко секунди вече имаше отговор на втория си въпрос. Над главата му се разнесе бръмчене и малкият хеликоптер започна да се снижава, а парчетата от счупените му шини стърчаха като пречупени крака на насекомо. Докато наблюдаваше кацането на хеликоптера върху строителната площадка, той забеляза Екскалибур да стърчи от калта до основата на крана като блестящ надгробен кръст. В какъвто едва не се беше превърнал за Чейс.

Все още дишайки тежко, той закуцука към меча. Не му бяха нужни много усилия, за да го измъкне от земята.

Екскалибур беше в ръцете му.

Но болката беше твърде силна, за да ликува. Той се обърна изморено и видя хеликоптера, който кръжеше нестабилно над голяма купчина пясък. Преди Чейс да успее да си зададе въпроса какво, по дяволите, прави Мичъл, хеликоптерът рязко падна върху меката купчина. Перките му продължиха да се въртят и го заровиха още по-дълбоко в пясъка, но Мичъл вече беше изключил двигателя и изскочи от кабината, като хукна с всички сили към ранения Чейс. Зад гърба му хеликоптерът изхълца и най-после се спря окончателно да се върти, а перките му се забиха в пясъка.

— Дявол те взел, копеле откачено! — кресна Чейс. — Голям късмет извади, нали? Можеше да станеш на кайма!

— Не можех да чакам повече — каза мрачно Мичъл и извади телефона си. — Нямаше как иначе да се приземя, освен това полицията и пожарната пътуват насам, видях ги отгоре. Трябва да се махаме от тук, преди да са дошли. Цял ли си?

Чейс посочи разкъсаните си дрехи и окървавена кожа.

— В страхотна форма съм! Ами Нина?

— Не знам. Ти имаше предавател — аз изгубих контакт с нея в мига, когато излязохме извън обхват. Да вървим. — Докато излизаха през портала на строителната площадка, той се обади по телефона и бързо даде някакви заповеди. Чейс вървеше след него с меча в ръка.

* * *

Час по-късно вече бяха в тайната квартира, невзрачен апартамент в също толкова невзрачен жилищен блок на няколко мили от строителната площадка. Успяха да се махнат оттам тъкмо навреме, преди да се появи полицията — промъкнаха се през разни тъмни улички, докато най-накрая не ги прибра същият шофьор, който ги беше откарал до склада на Приковски, само че лъскавият му джип беше заменен от далеч по-дискретен старичък фолксваген голф.

— Знаеш ли как е Нина? — попита Чейс, след като Мичъл приключи поредния разговор. Самият той се беше обадил на Приковски и беше научил, че момичетата му са си тръгнали от имението, но Нина не е била с тях. Това би могло да означава, че някой друг я е откарал в Москва, но въпреки това тревогата му растеше.

— Още не — отвърна рязко Мичъл. — Но Васюкович е в движение — частният му самолет току-що е излетял от летището във Внуково. Обзалагам се, че и той е на борда му.

— Може би не иска да е наблизо, когато руснаците започнат да разпитват защо лъскавият им новичък боен хеликоптер се е разбил в центъра на Москва. На бас, че на онзи тип Мишин му се иска въобще да не е приемал длъжността. Доста трудничко ще му бъде да обясни случилото се.

Мичъл се накани да каже нещо, но телефонът му завибрира.

— Да — каза той и докато слушаше думите на човека отсреща, очите му се разшириха. — Да, дай му телефона. Обажда се Васюкович — каза той на Чейс.

— Пусни го през високоговорителя — отвърна Чейс. Мичъл се намръщи, но го направи.

Чу се щракване при прехвърлянето на връзката и след това от говорителя се разнесе глас. Васюкович.

— Там ли си, Джак?

— Тук съм, Леонид — отвърна Мичъл. Бученето, което се чуваше като фон подсказваше, че милионерът наистина се намира в самолета.

— Ти открадна нещо от мен. Ти и Чейс. Предполагам, че той е с теб сега.

— Да, тук съм — рече Чейс. — Ако се чудиш къде е Дина, да знаеш, че я изпуснах по пътя. Между другото, съжалявам, че ти развалих купона. Стори ми се доста забавен.

— Такъв си беше — отвърна Васюкович, като под привидно спокойния глас се усещаше гневът му. — Но това няма значение. Правя си ново парти, тук, на самолета. И имам един много специален гост.

Чейс беше обзет от страх. Знаеше кого има предвид Васюкович.

— Ако посмееш да я нараниш… — започна той, но Мичъл му даде знак да замълчи.

— Добре ли е тя, Леонид? — попита американецът.

— Засега. В теб има нещо, което искам, аз имам нещо, което ти искаш… или поне което Чейс иска.

— Дай да говоря с нея — поиска Чейс. Той погледна Мичъл предизвикателно, очаквайки от него знак да замълчи, но агентът на DARPA стоеше със замислено, почти пресметливо изражение на лицето.

Но Чейс въобще забрави за него и за мислите му в мига, когато чу гласа на Нина.

— Еди? Ох, слава богу, че си добре! Не знаех, какво се е случило, само чух нещо за катастрофа на хеликоптер.

— Да, просто обичайният работен ден за АСН. Ти добре ли си?

— Да. Съжалявам, заловиха ме, когато се опитвах да изляза от къщата.

— Това е причината истинските тайни агенти да не участват в токшоута — обади се саркастично Круглов някъде отзад.

— Разпознах я — каза Васюкович, — но не достатъчно бързо, за съжаление. Маскировката й беше много ефектна. Въпреки това — продължи той с твърд тон, — вече е в ръцете ми. Искам меча, Джак. Отнеси го в дома ми до един час и аз ще освободя доктор Уайлд. В противен случай ще се наложи да я… изпусна.

— Защо в дома ти, Леонид? — попита Мичъл, протягай ръка, за да предотврати яростното избухване на Чейс. — Предполагам, че си се запътил към базата в Туманная. Защо да не ти спестим време и да не донесем Екскалибур направо там?

Васюкович се засмя подигравателно.

— Да, Джак, сигурно много ти се иска да видиш съоръжението в Туманная. Това е била целта ти през цялото време, нали? Добре, че Алексей така й не преодоля недоверието си към теб.

— Никъде няма да отида. Дина ме простреля в крака.

— Добре ли си? — намеси се Нина.

— Този път не е нещо дребно — излъга Мичъл, като се усмихна леко на Чейс. — Според мен Еди ще е по-подходящият човек в случая. Той не знае нищо за земната енергия, нито го интересува… Освен това съм повече от сигурен, че ако се опитам да му попреча да си върне Нина, той ще ме убие. — Още една усмивка. Чейс се ухили в отговор.

— Защо да ти вярвам? — попита Васюкович.

— Няма значение, защото мен няма да ме има. Еди ще бъде там. А както ти каза, при теб има нещо, което той иска. Така ще получиш онова, което ти трябва, за да заработи системата ти там, на място.

Круглов промърмори нещо на руски, явно не му вярваше, но след минута Васюкович отново заговори.

— Имаш ли самолет?

— Да.

— Тогава ще уредя да ти разчистят писта. Но знай: ако самолетът се отклони от курса, ще бъде свален. Ако на борда има други хора, освен Чейс и пилотът, те ще умрат, заедно с доктор Уайлд. Ако Екскалибур не е на борда, всички ще умрат. Ако усетя някаква измама, всички ще умрат. Ти също, Джак. Не си помисляй, че ще се измъкнеш от ръцете ми, дори и в Америка. Ясно ли е?

— Кристално — отвърна Чейс навъсено.

— Ще уредя свободен коридор за самолета ти — каза Васюкович. — Чейс?

— Какво?

— Може и да не ти се вярва, но аз държа на думата си. Ако ми донесеш Екскалибур, ще можеш да се ожениш за Нина. Когато си решите. Но ако ме измамиш… ще умрете и двамата. — Чу се изщракване и линията прекъсна.

— Смяташ ли, че можем да му се доверим? — попита Чейс.

Мичъл изсумтя.

— Едва ли. Но това няма значение — аз също го излъгах. Ще бъда на самолета с теб.

— Чакай малко — ако те усетят, ще избият всички ни.

— Не се тревожи! — Той се усмихна загадъчно. — Ще бъда на борда, когато излетим, но няма да бъда при приземяването. — Той потупа Чейс по рамото. — Хайде. Да вървим да спасим годеницата ти.