Анди Макдермът
Тайната на Ескалибур (25)

24

Момичетата напуснаха салона с малък конвой от микробуси, управлявани от хората на Приковски. Нина се намираше в последната кола заедно с три други млади жени, също така грижливо гримирани и провокативно облечени като нея. Нито една от тях не говореше английски, но изглеждаха развълнувани — по един такъв пресметлив начин — от предстоящата вечер.

Развълнувана обаче не беше точно думата, която Нина би използвала, за да опише собствените си чувства. Напрегната би било по-точно. Или пък отвратена.

В лявото й ухо се разнесе глас. Чейс.

— Нина, ако ме чуваш, изкашляй се. — Тя го направи. — Добре, аз се движа на малко разстояние след теб. — Тя погледна назад и видя фаровете на колата. — Ще ти се обадя пак, когато стигна до изходната точка.

Светлините изостанаха и изчезнаха. В ухото й се чу леко изпукване, сякаш някой се беше включил в линията отново, но след това настъпи пълна тишина. Беше излязла от обхват.

Беше останала съвсем сама.

Миниванът спря пред портал, обграден с високи стени — същата стена, която беше видяла на шпионската снимка с Круглов.

Имението на Васюкович. Леговището на дракона.

Охраната отвори вратите и насочи ярки фенерчета в лицата на пътниците. Нина беше проверена последна. Тя усети, че настръхва и то не само от хладния нощен въздух. Ами ако я разпознаят, ако се окаже, че я няма в списъка с гостите, ако Приковски я е предал…

Светлината пробяга по краката й, спря се за миг — и изчезна. Пазачът се ухили и затвори вратата. Миниванът продължи навътре в двора.

Домът на Васюкович се издигаше точно пред тях, в края на дългата алея, обградена от поляни. Нина се наведе напред, за да го разгледа по-добре, като неохотно призна възхищението си от ярко осветената сграда. Тя беше огромна, както и предполагаше, но елегантна, без очакваната новобогаташка простащина — идеално възстановена сграда в неокласически стил от началото на деветнайсети век, с високи извити прозорци, през които струеше светлина.

За сметка на това автомобилите, които бяха подредени отвън, напълно отговаряха на очакванията й. Поредица от скъпи, крещящи и безвкусни дълги лимузини и суперколи. Стопаните им слизаха от тях и ги оставяха в ръцете на униформените прислужници, които ги откарваха зад ъгъла на сградата. Нина предположи, че ако някоя от тях бъдеше одраскана, това щеше да струва на виновника много повече от годишната му заплата.

Микробусите се придвижиха напред. На предните стъпала излязоха още въоръжени охранители и се приближиха към тях. Момичетата излязоха от колите и бяха посрещнати от един мъж, облечен в бял смокинг. Той размени по няколко думи с всяка една от тях, преди да им посочи вратата. Накрая се приближи до Нина.

— Ъъъ, аз… Не говоря много добре руски — рече тя в отговор на инструкциите му.

Той се намръщи.

— Не говориш руски? Ой! Павел взе да се измързеливя; трябва да те изпратя обратно. Откъде си ти, от Америка? — Нина кимна. Той задъвка долната си устна. — Добре, вътре има няколко янки. Лесно ще ги намериш — ония, дето не си държат чашите. Остани при тях. Как се казваш?

— Нина.

— Нина, добре. Аз съм Димитри; ако ти трябва стая, намери ме. На горния етаж нямаш работа. Хайде, къш!

Въпреки че беше облечена с палто, Нина умираше от студ и с благодарност се устреми към входа, когато внезапен силен шум я накара да се спре насред крачка. Тя вдигна глава и видя един хеликоптер да се снижава над къщата, да се завърта и да каца на поляната. Но това не беше обикновен хеликоптер; по всичко си личеше, че е военен. Черен като нощта и с две роторни перки, монтирани една над друга върху една ос — това беше най-странната и зловеща машина, която беше виждала през живота си.

— Какво е това? — попита тя.

Димитри изглеждаше раздразнен.

— Това е новият заместник-министър на отбраната Феникс Мишин, фука се и съсипва тревата! Хайде, влизай, аз ще го посрещна, тук нямаш работа! — Той се обърна към хеликоптера и зачака двигателят му да угасне.

Нина затрака с токчета по стълбите и влезе в сградата, където беше посрещната от друг мъж с бял смокинг, който й взе палтото. В мраморното преддверие имаше няколко групички хора, които разговаряха оживено — всичките бяха мъже и всички обърнаха глави към нея, докато минаваше край тях, облечена в прилепналата си блестяща рокля. Тя се чувстваше ужасно притеснена и уплашена, но въпреки това не забрави ролята си и им се усмихна учтиво, преди да мине през двойната врата и да влезе в съседната зала.

Тя нямаше как да знае дали това беше бална зала или просто много голям коридор, но очевидно партито на Васюкович се провеждаше тук. В единия ъгъл се издигаше платформа, върху която някакъв диджей надуваше здраво техно, но дори силната музика беше заглушавана от боботенето на стотиците гласове на говорещи едновременно хора.

В залата беше ужасно задимено и като че ли всички държаха питиета в ръцете си. Мъжете бяха облечени със смокинги или с плейбойски дизайнерски костюми. По-възрастните жени бяха облечени официално, по-младите стояха като блестящи трофеи до богатите си съпрузи… или може би бяха там просто за забавление, тъй като момичетата на Приковски вече се бяха смесили с тълпата.

Нина направи няколко стъпки и изведнъж на пътя й се изстъпи червендалест мъж, облечен с прилепнал смокинг, който й се усмихна мазно и каза нещо на руски, заваляйки думите.

— Здрасти — отвърна тя с фалшива усмивка, като едва не се задави от острата миризма на афтършейв, която я удари в носа. — Съжалявам, но не говоря руски… Ъъъ, нет руски? Американка съм.

— А, американка! — избумтя дебелакът. — Памела Андерсън, да? — Той сви ръце в шепи пред гърдите си така, сякаш държи две волейболни топки, и се разсмя.

— Да — отвърна Нина, без да е особено впечатлена. — Между другото, поздравявам ви за вашите гърди — почти достигат на големина нейните. Извинете ме. Ох! — Тя подскочи, когато усети една ръка да се плъзга по десния й хълбок и да го стиска. Обърна се, в очакване да види друг пиян мъж и примигна изненадано, когато откри пияна жена.

— Значи си американка? — попита жената. Изглеждаше около петдесетгодишна, с остро лице и слаба, но съдейки по прическата и облеклото й очевидно смяташе, че може да мине като двайсетина години по-млада. — Как намираш страната ни?

— Просто минавам през Полша и ха, ето я!

Жената се засмя пискливо. Кокалестата й ръка стисна китката на Нина като менгеме и рускинята я повлече след себе си през тълпата. — Ела, ела, да те запозная с приятелите ми.

— Аз, ъъъ, трябва да отида при г-н Васюкович — отчаяно се опита да се отърве Нина.

Жената отново се засмя.

— Значи извади късмет — той е от моите приятели!

— О, така ли? О, мамка му — добави шепнешком тя.

Жената я поведе през залата. Нина се огледа, опитвайки се да събере информация за вътрешното разположение в къщата. В дъното на коридора забеляза някакви стъпала от полиран мрамор, покрити с червена пътека. Димитри беше казал, че горният етаж е забранена зона; най-вероятно там държаха Екскалибур.

Тя чу жужене в лявото си ухо.

— … ваш ли ме? Нина? — гласът на Чейс прекъсваше от смущенията, тъй като се намираше почти на ръба на обхвата.

— Ммм-хм? — изхъмка тя със стиснати устни.

— Явно не можеш да говориш. Аз съм на позиция. Хеликоптер ли се приземи в градината?

— Ммм-хм.

— Богатите негодници винаги трябва да се изфукат, а? Добре, щом ти се удаде удобен случай намери си някое тихо местенце и се свържи с Джак, за да ти каже какво да правиш.

— Добре — измърмори тя.

Жената се обърна към нея.

— Какво?

— А, нищо, само се прокашлях. Малко съм жадна.

— Ще кажа на сервитьора да ти донесе нещо за пиене. Ела, стигнахме. — Тя поведе Нина към група хора…

И тя се озова лице в лице с Алексей Круглов.

Той се устреми към нея с мрачно лице. Приближи се на три крачки от нея, две, погледна я…

И отмина, леко отърквайки ръкав в ръката й, но не можа да я познае, не направи връзка между зърнатата за миг съблазнително облечена компаньонка и мръсната, уплашена археоложка, която беше видял в Англия. Но тя не можа да се сдържи и се обърна след него в случай, че изведнъж заподозре нещо, че намери някаква прилика между двете червенокоси жени и реши да се върне, за да погледне отблизо…

Той продължи да върви и се изгуби в тълпата. Тя въздъхна с облекчение.

Жената внезапно спря и Нина едва не се блъсна в нея. Тя каза нещо на руски на един слаб, непретенциозно облечен мъж с телени правоъгълни очила върху студеното, интелигентно лице, в когото Нина с трепет разпозна Леонид Васюкович.

Мъжът, замислил цялата конспирация. Мъжът, отговорен за убийствата на Бернд Руст, Мици Фонтана, Клоуи Лам и много други, чиито имена дори не знаеше, косвени жертви на неговия поход за завладяване мощта на Екскалибур. Той се намираше на една ръка разстояние от нея, неподозиращ нищо, беззащитен.

Но тя не можеше да направи нищо. Дори и да имаше куража да дръпне спусъка, прилепналата й латексова рокля не предлагаше никакво местенце, където да може да се скрие оръжие. Чейс би могъл да го направи — но него го нямаше. Единственото, което й оставаше, беше да се усмихва, за да прикрие страха си.

Васюкович отвърна на придружителката й с учтив престорен интерес и кимна, преди да погледне към Нина. Огледа силно гримираното й лице, мазохистичното й облекло, разголените крака и високите токчета и се обърна незаинтересувано към жената.

Нина се почувства леко засегната, преди да осъзнае, че отношението на Васюкович не касае лично нея. Той щеше да реагира по същия начин на всяко едно от момичетата на Приковски. Това беше реакцията на видял всичко човек, отегчението на милиардер, който отдавна е задоволил и най-щурите си фантазии. Въпреки че беше домакин на приема, той въобще не изглеждаше ентусиазиран от присъствието си тук.

Васюкович каза нещо на жената; тя му отговори и се усмихна на Нина.

— Нали каза, че искаш да се видиш с Леонид Васюкович? Ето ти го.

— Васюкович ли? — чу се гласът на Чейс в ухото й. — Господи, там ли е? Можеш ли да го намушкаш с нещо?

Васюкович отново се обърна към Нина.

— Розалина казва, че не говориш руски — рече той. Английският му беше отличен. — Жалко. Надявам се бързо да го научиш… — Той я погледна въпросително, в очакване да чуе името й.

— Не му казвай истинското си… — започна Чейс.

— Нина — отвърна тя машинално.

— Ох!

— Радвам се да се запознаем… Нина — каза Васюкович. Той я погледна озадачено, сякаш се опитваше да си спомни дали не са се виждали по-рано.

— Чувствата ни са взаимни, г-н Васюкович. — Настъпи неловко мълчание.

След миг, за нейна изненада, Васюкович се усмихна и ъгълчето на устата му потрепна в израз на неподправено забавление.

— Смея да заявя, че определено не приличаш на повечето млади жени, които познавам.

— Наистина ли? — попита Нина, без да е сигурна накъде отива разговорът.

— Да. Друга до сега да е направила поне три опита да се вмъкне в леглото ми — или в портфейла ми. Но у теб има нещо различно, веднага го усетих. Ти не си от косатките. Нещо различно, за разнообразие. — За миг в очите му проблесна меланхолия. — Красивите жени винаги ми се натискат, но всъщност изобщо не ме виждат — мержелеят им се само парите ми. А това отдавна престана да ме забавлява. — Той въздъхна и сви рамене. — Както и да е. Надявам се да си прекараш добре. — Той каза още нещо на Розалина, преди да забележи някой зад Нина. За пръв път на лицето му се изписа някакъв ентусиазъм.

— А, господин Мишин!

Нина се огледа, но побърза да се обърне, защото забеляза, че Круглов се връща. С него вървеше мъж около четирийсетте, със зализана назад коса, облечен в тъмносин италиански костюм. Тя си спомни името — това беше човекът, дошъл с военния хеликоптер.

Очевидно Розалина също го познаваше, защото го целуна по двете бузи. Нина просто стоеше встрани, чувствайки се оголена и пренебрегната. Но тъкмо когато й хрумна, че това е шансът й да се измъкне, тя осъзна, че всъщност е темата на техния разговор. Успя да различи думата „американка“ сред словесния поток, който се изливаше от устата на Васюкович.

— Американка ли? — Мишин погледна към Нина, след което прошепна на английски със силен акцент: — Може би е шпионка, която е тук, за да спи с мен и да научи всичките ми тайни! — Той се засмя на собствената си шега, последван от Розалина.

Васюкович се усмихна учтиво.

— Нямам усещането да е тук за това. — Той продължи на руски, като определено изглеждаше възбуден от темата.

— Нина — неочаквано се обади Мичъл в ухото й, гласът му се чуваше дори по-слабо и от Чейсовия. — Той говори за новата си „придобивка“. Сигурно има предвид Екскалибур. Мисля, че се готви да го покаже на Мишин, което означава, че мечът със сигурност е в сградата. Зарежи тая кучка и намери място, където да можем да поговорим — трябва да се добереш до охранителната система, за да може Еди да влезе.

— Добре — каза Нина, замаскирайки думата с кашляне. Тя изви глава, за да прикрие лицето си от Круглов и забеляза един келнер, който се провираше между тълпата, носейки в ръка поднос с чаши шампанско. — Искаш ли да ти донеса питие? — попита тя Розалина. По-възрастната жена изглежда се разкъсваше между новото си откритие и могъщите си приятели, като накрая изглежда се спря върху второто. Нина се отдалечи с облекчение в търсене на сервитьор, докато най-накрая се скри от погледа им и се отправи към един сравнително изпразнен от народ район от едната страна на стълбищата.

— Как се справяш? — попита Чейс.

— Ще оцелея — прошепна тя — Въпреки че едва не получих сърдечен удар, когато видях Круглов. О, имам и отпечатък на длан върху задника си.

— Чий? Ако е на Васюкович, ще се наложи да съживя копелето, след като го убия, за да мога да го очистя отново.

— Не, женски е.

— Наистина ли? — В гласа на Чейс се усети интерес. — Тройка, а?

Нина усети, че се усмихва, въпреки положението, в което се намираше.

— Според мен не е твоят тип, Еди. И определено не е моят.

— Не може ли да се съсредоточим върху мисията? — попита нетърпеливо Мичъл. — Нина, къде се намираш сега?

— До стълбището в големия коридор. — Тя вдигна поглед нагоре и забеляза пазачите, които стояха на горната площадка. Предаде на Мичъл думите на Димитри за това, че вторият етаж на къщата е забранена зона. — По дяволите, Васюкович идва.

Тя се наведе, преструвайки се, че затяга каишката на единия си сандал. Васюкович, Круглов и Мишин се изкачиха по стълбите, пазачите отстъпиха встрани, за да ги пропуснат.

— Ако отиват на втория етаж — каза Мичъл, след като Нина му предаде какво става, — значи имам доста добра представа къде може би държат Екскалибур. Добре, Нина, трябва да отидеш в задната част на къщата. Има ли някакви врати, които да не са охранявани?

Тя се огледа.

— В центъра на западната стена. Двойни врати.

— Ще свършат работа. Излез през тях.

Нина тръгна през залата, опитвайки се да не привлича вниманието — което при нейното облекло беше доста трудна задача. Нямаше нужда да знае руски, за да разбере, че предизвиква многобройни мръснишки коментари. Но вече почти беше стигнала до вратата…

Внезапно усети, как нечия ръка се залепва за задника й и го стисва, мократа длан изскърцва върху латекса. Нина преглътна една обидна тирада и се обърна. Зад нея стоеше дебелакът, с когото се беше сблъскала по-рано вечерта, който крепеше две чаши шампанско в свободната си ръка и се хилеше очаквателно.

— О, здрасти — каза тя със стиснати зъби. — Пак ли ти.

— Здрасти, Памела! — провлече той с пиянски глас, преди да премине изцяло на руски, плъзгайки ръка от хълбоците й към гърдите. Опита се да тикне едната чаша в ръката й.

Тя неохотно я прие, осъзнавайки, че ако продължи все така упорито да й я пробутва, най-накрая съдържанието й ще се озове в пазвата й.

— Благодаря. Хей! По-леко, тигре — добави тя, отблъсквайки мазната му ръка.

— Какво става? — попита Чейс, а гласът му подсказваше, че ако беше при нея, вече да е размахал юмруци.

— Нищо, само един твърде приятелски настроен мъж… — Изведнъж се сети, че може да се възползва от пияния дебелак. Тя чукна чашата му със своята и посочи към вратата. — Искаш ли да отидем някъде насаме? — Той се вторачи в нея недоумяващо. — Насаме? Мамка му. Шшт — каза тя, притискайки кокетно пръст към устните си и отново поглеждайки към вратата. Посланието най-после успя да проникне в съзнанието му и той се ухили под мустак, хвана я за ръка и я поведе към съседната стая.

Балната зала беше само за правостоящи; това беше голям салон, в който гостите отдъхваха върху модерни кожени фотьойли, разположени около стъклени маси. Върху една от тях Нина забеляза белите следи от употреба на кокаин. Облаците цигарен дим тук бяха още по-гъсти. Като се опитваше да не кашля, тя се взря през дима и видя вратата в дъното на стаята. Един сервитьор, който носеше табла с празни чаши, се изгуби зад нея. Тя побутна спътника си натам.

Зад вратата се разкри ярко осветен коридор, а поредният пазач, облечен в смокинг, се изстъпи пред тях и с учтиво изражение на лицето им препречи пътя. Дебелакът се разсърди и започна някаква тирада, която най-вероятно съдържаше изречения от вида „Не знаеш ли кой съм аз?“.

Нина му изшътка.

— Димитри каза окей — обърна се тя към пазача с надеждата, че той ще разбере поне две от трите думи. — Да вземем шампанско? — С жестове му показа как взима бутилка и й маха тапата. — Бум! — Пазачът я изгледа подозрително. — Димитри каза окей — повтори тя.

Най-накрая пазачът отстъпи встрани и каза нещо на пияния мъж, който отвърна с презрително „да, да“. Изглежда, само вторият етаж беше строго забранена зона. Нина забеляза друг сервитьор да се връща с пълна табла. Тя хвана дебелака за ръката и го поведе в същата посока.

Миризмата на храна замени дима. Намираха се в кухнята и сервизните помещения, където пищността преминаваше в най-обикновена елегантност. Стаята от едната им страна се оказа хладилно помещение, край стените й бяха подредени хладилни витрини, пълни със стотици бутилки шампанско, а край вратата бяха струпани още каси, пълни с „Дом Периньон“ и „Крут“, които чакаха да бъдат изстудени. В дъното имаше друга врата; тя зееше широко отворена, а зад нея цареше тъмнина.

Нина се изплъзна от мъжа и влезе в склада. Взе бутилка шампанско от едната витрина и подканващо прокара ръка по гърлото й. Мъжът изсумтя и на един дъх пресуши съдържанието на чашата си. Тя посочи тъмната стаичка. Той се запрепъва натам, а тя го последва навътре…

Разнесе се тъп звук, когато бутилката с шампанско се стовари върху тила му. Руснакът залитна напред и се стовари върху някакви кашони. Нина бързо провери пулса му, установи, че е стабилен, след това остави бутилката шампанско на пода до него.

— Удоволствието беше изцяло ваше — каза тя, излизайки от стаята. — Добре, Джак, вече съм сама. Най-после. Къде трябва да отида?

Гласът му се разнесе в ухото й.

— Намери входа към кухнята, но не влизай вътре — просто го подмини. След първия десен завой има една врата вляво.

— Ясно. — Тя хукна по коридора, по който вървяха сервитьори с табли в ръце, но те не направиха нищо, за да я спрат. Поклащащи се двойни врати и миризма на готвено месо й подсказаха, че това е входа към кухнята. Тя продължи напред, докато не стигна до десния завой. — Добре, стигнах до вратата.

— Влез вътре. — Тя го направи и се озова в малка и студена стая, с тежка дървена врата на противоположната стена. Някакъв метален шкаф издрънча зловещо. — Трябва да има разпределителна кутия.

— Намерих я. Но дали няма да бъде заключена?

— Защо? — попита Чейс. — Това е собствената му къща.

Тя опита дръжката и кутията наистина се отвори без проблем.

— Ха. Добре, виждам хиляди електрически жици и джаджи.

— Трябва да намериш превключвателя, който е свързан с охранителните камери — каза Мичъл. — Да не те притеснява, че надписите са на кирилица, просто потърси числото 201. Само че не го натискай още.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Нина, докато преглеждаше безбройните превключватели и бушони.

— Компанията, която инсталира системата, изпрати плановете на един подизпълнител по електронната поща. Ние прихванахме писмото. Не забравяй, че DARPA създаде интернет.

— Значи трябва да внимавам какви сайтове посещавам, когато Нина я няма — каза Чейс. Тя не беше съвсем сигурна, дали той се шегува, но забрави за думите му в мига, в който намери нужния превключвател.

— Две-нула-едно, намерих го — каза тя. — Сега какво?

— Така, ето какво ще направиш — каза Мичъл. — Натискането на този бутон ще прекъсне захранването на част от охранителната мрежа. Но системата не е глупава — ако има срив, тя пуска диагностична програма и се опитва да рестартира поразените сектори. Ако не се възстановят до трийсет секунди, включва се аларма. Така че Еди разполага с двайсет и девет секунди да прескочи оградата, да прекоси поляната и да влезе в къщата — без да бъде забелязан от пазачите, — преди ти да натиснеш отново бутона.

— Двеста метра за двайсет и девет секунди? — попита Чейс. — Фасулска работа.

Нина не беше чак толкова уверена в това.

— Еди, сигурен ли си, че ще успееш?

— Трябва, нали? — отвърна той сериозно. — Няма да те оставя самичка там.

— Знаеш ли маршрута на охраната в двора? — попита Мичъл.

— С какво мислиш се занимавах през последните десет минути? Не съм гледал филмчета на айпода си. Топките ми замръзнаха на това дърво!

— Тогава се приготви да ги стоплиш. Еди, щом си готов за тръгване, започни да броиш обратно от три. Нина, щом той стигне до нула, натисни превключвателя. Аз ще отброявам секундите. Твой ред е, Еди.

Нина нервно вдигна пръст към бутона, а Чейс заговори.

— Виждам вратата, а най-близкият пазач се приближава към ъгъла. — Тя чу шумолене когато той смени позицията си. — Добре, приготви се. Три, две, едно… давай!

Тя натисна превключвателя.

Чейс скочи от клона. Стената беше покрита с бодлива тел; единият му крак се озова не върху тухла, а върху една от подпорките, върху които бяха прикрепени бодливите спирали. Тя се изкриви под тежестта му, телта изсъска металически, но само след миг той вече се беше озовал във въздуха със свити крака.

Скочи на земята… и залитна напред.

Теренът беше неравен, което нямаше как да се види на слабата светлина. Чейс едва не се строполи по лице, но успя навреме да протегне ръце. Пръстите му докоснаха студената земя и всяка тяхна ставичка беше пронизана от болка, защото поеха цялата тежест на тялото му. След това се надигна в поза на спринтьор на стартовата линия, като постепенно възвръщаше баланса си. Колко ли време беше изгубил?

— Двайсет и четири, двайсет и три…

Гласът на Мичъл го изстреля напред като куршум. Трябваше да преодолее повече от сто и осемдесет метра, нямаше място за грешки.

Чейс спринтира като луд, размахвайки ръце като бутала. Нина беше отворила задната врата и го чакаше, през процепа проникваше тънък лъч светлина. Поляната се простираше пред него. Поглед вдясно. Няма охрана. Вляво…

Мамка му!

Забеляза една фигура на ъгъла на сградата. Засега не гледаше към него — но докога?

— Петнайсет, четиринайсет…

А дори не беше преминал и половината разстояние. Сто метра за дванайсет секунди. Ще успее ли да се справи?

На теория, да, но това не беше лекоатлетическа писта…

Пазачът продължаваше да гледа към поляната пред къщата. Въпреки студа Чейс усещаше как го залива гореща вълна от напрежение, адреналин и страх.

— Седем…

Петдесет метра, четиридесет, тревата се сливаше пред погледа му. Той увеличи скоростта си, дробовете му изгаряха.

— Три…

Ляво. Пазачът се обръщаше, готов да поеме по маршрута си покрай къщата.

Към него…

— Едно…

Нямаше време да спира. Вместо това Чейс се хвърли през вратата, приземи се върху твърдия теракот на пода и в този миг Нина включи прекъсвача. Той се плъзна в стаята и се блъсна в отсрещната стена.

— Нула — каза Мичъл. — Успя ли? Еди, Нина — отговорете, по дяволите!

— Той е тук, тук е! — ахна Нина. — Еди, добре ли си?

— Затвори вратата — изпъшка той, като едва успя да махне с ръка. Нина я затвори. — Дявол да го вземе, май губя форма. Никога не съм пробягвал двеста метра за толкова много време.

— Видяха ли те? — попита тя и се свлече на колене, за да му помогне. Сърцето му препускаше като лудо, тя усещаше тупкането му дори през дебелия кат дрехи.

— Да изчакаме пет секунди и ще разберем. — Той измъкна пистолета си и с трепереща ръка го насочи към вратата.

Изминаха пет секунди. Десет. Нищо не се случи.

Той въздъхна дълбоко с облекчение.

— Като че ли всичко е наред. Боже! — Той се отблъсна от земята и се изправи с помощта на Нина.

Тя го целуна.

— Боже, колко се радвам да те видя!

— Радвам се, че съм тук. О, ти си… — Забеляза червените й устни. — Малко си си размазала червилото. Но въпреки това подхожда на прикритието ти — сякаш току-що си правила свирка на някого.

Нина реши да не му споменава, че той има също толкова размазано червило и по своите устни.

— Джак, мисля, че Еди е добре — каза сухо тя. — Сега какво да правим?

— За теб е най-добре да се скриеш на най-очевидното място — върни се на партито. Еди, аз ще ти давам инструкции как да стигнеш до горния етаж.

Нина надникна в коридора. Не се забелязваше никой.

— Добре, чисто е. — Тя се обърна към Чейс. — Успех.

Минавайки край нея, Чейс я потупа по ръката.

— До скоро.