Анди Макдермът
Тайната на Ескалибур (11)

10

Сирия

 

Въпреки че пустинният пейзаж в Сирия не се различаваше особено от този в Йордания, той като че ли излъчваше осезаема враждебност и ненавист. Нина се поклащаше върху камилата, докато групата се придвижваше на север, и единственото, с което можеше да се занимава, беше да оглежда околността, опасявайки се от среща с патрули.

Но никой не се появи сред каменистите дюни. Те наистина се бяха озовали в пустош, най-близкият град се намираше на огромно разстояние от тук. Камилите вървяха бавно в продължение на час, два, без нищо да наруши монотонността на заобикалящата ги картина, докато…

— Това е — обяви Мичъл, като посочи с пръст невзрачните квадратни сгради, които изникнаха от никъде в маранята. — Кафаща.

— Не ми изглежда кой знае какво — огледа се Нина. Ако не беше джамията, чието единствено минаре се извисяваше над всичко останало, тя лесно можеше да си представи, че се намира в дивия запад отпреди два века и единственото, което липсваше в картинката, беше самотният безименен стрелец с пончо.

— И така, какъв е планът? — попита Чейс. Селището едва ли имаше повече от две улици, пресичащи се на нещо като площад, около които бяха струпани къщичките. Джамията беше най-голямата и най-добре поддържана сграда, но дори тя водеше предварително изгубена битка с времето и климата, ако се съди по скелето, което беше издигнато около минарето, чиято стена се ремонтираше.

— Ще говоря с имама — каза Карима. — Нуждаете се от неговото разрешение, за да влезете в джамията. Но тъй като до следващата молитва има повече от два часа, да се надяваме, че ще получим разрешение.

Те слязоха от камилите и ги завързаха, след което тръгнаха по тясната улица към джамията. Карима влезе през портата. Нина се огледа. Селото беше толкова тихо, че приличаше на изоставено. Като се изключат телефонните стълбове, помисли си тя, Кафаща едва ли изглежда по-различно от времето, когато са се провеждали кръстоносните походи.

Звукът на засилващи се гласове, който се разнесе от джамията, привлече вниманието й.

— Внимание — каза Чейс, като разтвори якето си, за да има по-лесен достъп до пистолета. — Загазихме.

Карима се появи отново ядосана и следвана от млад мъж с рядка брадичка. Той й крещеше нещо на арабски и размахваше ръце, а робата му се развяваше на всички страни. Щом зърна тримата западняци, гневът му се засили още повече.

— Малък проблем — информира ги Карима. — Имамът не иска никой от „Големия Сатана“ — това са точните му думи — да влиза в джамията.

— Това ли е имамът? — попита изненаданата Нина. Младият мъж, който продължаваше да беснее, едва ли изглеждаше на повече от двайсет години.

— Не, това не е имамът — чу се друг глас. Един много по-възрастен мъж, може би около шейсетте, но с дълбоки бръчки по лицето, които му даваха поне още десет години отгоре, вървеше към тях през вътрешния двор на джамията. Той дръпна дълбоко от цигарата, която държеше в ръка, и я хвърли на улицата. По-младият мъж го погледна възмутено. — Иска му се да бъде, мисли се за такъв, но всъщност не е. Не още. Аз съм имамът на този великолепен храм — каза той, като сарказмът в гласа му беше очевиден. — Казвам се Махмуд ал-Сабан, а това момче — той махна презрително към него, — е Рами Ханиф, който пристигна наскоро от Дамаск, за да ме вкара преждевременно в гроба със своята подлудяваща набожност, и да заеме мястото ми!

— Английският ви е много добър, сър — учтиво каза Нина.

Ал-Сабан я погледна с крива усмивка.

— Благодаря. Сам се обучавах по касетите на Берлиц. От трийсет години съм тук и вече знам всяка дума от свещения Коран — така че се нуждаех от нещо, с което да си запълвам времето. — Той погледна развеселено посетителите си. — Значи вие идвате от Големия Сатана?

— Аз не съм от там — възрази Чейс. — Аз съм от малкия Сатана.

Ал-Сабан се вгледа в него.

— Въобще не ми приличате на израелец.

— Израелец ли? Не, аз съм англичанин.

— Израел е Малкия Сатана, приятелю мой — му каза ал-Сабан с подигравателен смях. — Англия най-много да е някое дяволче. — Без да обръща внимание на раздразненото изражение на Чейс, той ги покани вътре с едно махване на ръка. — Но това няма никакво значение. Моля, влезте, заповядайте.

Ханиф се разкрещя на имама, но ал-Сабан презрително го отпрати. Мърморейки сърдито под носа си, младият мъж се врътна и тръгна през двора към вътрешността на джамията.

— Деца! — ал-Сабан се изплю на камъните. — Нямат никакво уважение. А е и лош ученик на всичкото отгоре — Коранът ни казва да посрещаме всички непознати като приятели. Дори непознатите от Големия Сатана. — Той се засмя. — И така, какво ви води в моята джамия?

Имамът имаше своя стая и кабинет едновременно, която се намираше в задната част на джамията. На бюрото стоеше отворен Коран. Малката стая с нисък таван миришеше силно на кафе и тютюн, стъклата на тесните прозорци имаха жълт оттенък. Привикнала към сградите на Ню Йорк, където пушенето беше забранено, Нина не можеше да не се закашля, когато ал-Сабан запали трета поредна цигара.

— Мислех си, че Коранът порицава пушенето? — рече тя, изпълнена с надежда.

— Учените доста спорят върху това — отвърна ал-Сабан и дръпна дълбоко от цигарата, след което издуха колелце от дим. — И тъй като самият аз съм учен, аз казвам… че може. — Той се облегна назад в протъркания си стол. — Да, познавам предмета, за който ми говорите. Ще ви позволя да го видите. Срещу… — Той се пресегна и затвори Корана, сякаш за да го предпази от следващите си думи. — Малко дарение.

— Разбира се, че сме готови да платим — каза Мичъл. — Доларите вършат ли работа?

— Предпочитам евро, тъй като доларът доста се обезцени напоследък — всички бегълци от Ирак идват тъпкани с долари! Но предполагам, че и така става. Ако сумата е добра.

Мичъл кимна.

— Ние се надяваме не само да можем да разгледаме предмета, сър — ние всъщност дойдохме да го купим.

— Тогава сумата трябва да е отлична! — Той внимателно откъсна въгленчето на цигарата си и остави фаса в пепелника за по-късно. После се изправи и каза: — Елате с мен.

Ал-Сабан ги поведе през джамията към централната зала за молитва.

— Части от тази сграда са на повече от осемстотин години — каза той. — За съжаление това си личи. — Той посочи основата на минарето в ъгъла на залата. Купчина натрошени тухли лежеше край стълбата до дървения скрипец, от който висеше въже. — Поне от идването на Рами има някаква полза. Мога да го накарам да се изкачи по стълбата и да призове за молитва.

— Впечатляващо — рече Нина. Въпреки че джамията беше доста вехта, декорациите върху тавана в залата за молитва бяха непокътнати и имаха нужда само от едно хубаво почистване, за да си възвърнат някогашната красота.

— Така ли мислите? — каза ал-Сабан и я погледна недоверчиво. — Ако можех, щях да изравня цялото място със земята и да построя нещо, което няма да се разпада! — Той се спря в южния край на залата за молитва. В стената имаше малка декорирана ниша, украсена с две колони и арка: михрабът, показващ в коя посока се намира Мека, към която се обръщаха вярващите по време на молитва. До нея се виждаше извита дървена стълба, водеща към амвона — минбара, откъдето имамът четеше своите проповеди.

Стъпалата бяха затворени и облицовани с ламперия, но ал-Сабан се наведе и си поигра с нещо, приличащо на част от украсата, което изведнъж се размърда с изщракване. Той отвори малка врата и се отмести, за да могат останалите да надникнат вътре.

— Насам е — каза той, като потупа с пръст по плочите. — Тук се съхраняват реликвите. — Той се изправи и поглади замислено брадата си. — Ще ни трябват инструменти, за да го отворим. Ще отида да ги донеса, ще донеса и фенери. Изчакайте тук. Макар че, г-н Мичъл, сега е подходящият момент да извадите дарението си!

— Лесно мина — отбеляза Чейс, след като имамът излезе.

— Поне знаем, че руснаците не са успели да ни изпреварят тук — каза Нина. — Колко пари смяташ, че ще поиска?

— Стига да не е безумно алчен, смятам, че разполагам с достатъчно средства — отвърна Мичъл.

Карима въобще не беше щастлива.

— Не мога да повярвам, че един имам така открито си проси подкуп! Нищо чудно, че искат да го сменят, при това негово поведение. — Тя присви тъмните си очи. — Аллах ще го съди.

Мичъл сви рамене, обърна се и тръгна към камилите.

— Важното е, че се съгласи да ни помогне.

Няколко минути по-късно се върна с една куриерска чанта. Скоро след това се появи и ал-Сабан, който носеше ръждясал лост, един голям фенер и едно джобно фенерче.

— Ето — каза имамът, като посочи към една пукнатина в пода. — Един от вас да я отвори.

Всички погледнаха към Чейс.

— О, такава ли била работата? — оплака се той, като хвана лоста. — Еди хамалина.

— Според мен по ти подхожда Еди Силния — увери го Нина, като го потупа по ръката. Чейс пъхна единия край на лоста в пукнатината и рязко натисна. Каменната плоча се надигна със скърцане достатъчно, за да може Мичъл да си пъхне ръцете и да я повдигне. Двамата мъже бързо я пренесоха встрани.

Ал-Сабан насочи фенерчето в дупката, като освети тясно помещение под пода.

— Тук пазя някои от съкровищата на джамията — каза той. — Може да не са кой знае колко, но трийсетте години, които прекарах тук, ме научиха, че винаги ще се появи някой, който да иска да ги открадне. Доктор Уайлд, слезте долу с мен. Останалите изчакайте тук.

Чейс с явна неохота позволи на Нина да слезе без него и остана изправен до ръба на дупката, докато първо ал-Сабан, а след това и Нина слязоха в избата.

— Пази се и внимавай — каза й той.

— Всичко ще бъде наред — каза Нина. — До после. — Тя запали фенера и се шмугна в малкото подземие.

Всъщност то се оказа доста по-просторно, отколкото бе очаквала, и представляваше тесен коридор с камери от двете му страни. Таванът достигаше пет фута височина, а сводовете над входовете към всяка камера бяха още по-ниски. Ал-Сабан се прегърби и тръгна пред нея и вдигна прахоляк, докато шареше напред-назад с фенерчето.

— Насам.

Тя го последва в една камера в дъното на помещението. Тя беше задръстена с картонени кутии, а на едната й стена бяха облегнати стари греди. Ал-Сабан внимателно ги премести встрани и зад тях се показа една кутия, метално сандъче, чиито надпис подсказа на Нина, че някога е било използвано за съхранение на муниции. Той обра паяжините по него и го отвори.

— Това е острието, което Мохамед Явар използвал, за да убие водача на неверниците — каза той, като протегна ръка към кутията. Каквито и да бяха останалите съкровища на джамията, те очевидно бяха скрити някъде другаде в мазето, защото освен металното парче, което имамът внимателно извади, в сандъчето нямаше нищо друго.

Нина поднесе фенера напред. Това очевидно беше парче от меч, дълго почти три фута, но нащърбено и счупено в двата края, като липсваха върха и дръжката. Въпреки че беше доста замърсен, металът все още изглеждаше в добро състояние.

Но повърхността му не беше гладка: забелязваха се различни гравюри, подобни на онези, които бе видяла на стъклото в гробницата на Петер. Възможно ли е в тях наистина да се крият следите към мястото, където Руст смяташе, че се намира Екскалибур?

— Мога ли да го подържа? — попита тя.

Ал-Сабан кимна. Нина остави фенера на земята и той й подаде острието. Тя се наведе, за да използва светлината на фенера да разгледа гравюрите и видя почти незабележим надпис на латински: ARTURUS REX.

— Крал Артур… — прошепна тя.

При други обстоятелства това веднага щеше да я убеди, че мечът е фалшив: едва ли Артур щеше да гравира името си върху своя меч. Но в този случай тя всъщност търсеше фалшив надпис, направен от монасите в Гластънбъри, за да убедят своя крал, че е получил истинското оръжие. Благородниците от дванайсети век са били много по-богати и суетни от своите предшественици шестстотин години по-рано и сигурно са очаквали символите на властта да са също толкова показни.

— Украсете ми меча…

— Какво? — попита ал-Сабан.

— Извинете, просто мислех на глас. — Погледът й се отмести към другите фигурки по острието. Повечето изглежда изпълняваха абсолютно декоративна функция, цветни кръгове и спирали, но имаше и един повтарящ се символ: лабиринт, гъсто нагъната линия, затворена в кръг. За разлика от истинския лабиринт, където от центъра излизаше повече от един път. Покрай нея се забелязваха точки, маркиращи определени места. Номерът и мястото на точките варираха при всеки символ, но очевидно се забелязваше някакъв модел.

Нина обърна меча от другата страна и видя още такива маркировки. Тя свърза символа на лабиринта с гръцката митология, легендата за Тезей и Минотавъра, но очевидно имаше връзка и с други култури, като специално тази форма й беше много позната. Беше я виждала някъде, докато проучваше легендата за Артур…

Внезапно раздалите се викове я откъснаха от мислите й и тя се огледа озадачено.

— Рами! — извика ал-Сабан раздразнено. Глъчката се носеше от залата за молитва. — Чакайте тук, сега ще се оправя с него.

Горе Чейс и Мичъл стояха безпомощни, докато Ханиф, по-ядосан от всякога, им крещеше на арабски. Карима се опитваше да каже нещо, но едва успя да промълви няколко думи, преди той да я заглуши с виковете си.

— Май този път наистина го ядосахме — промърмори Чейс.

Главата на ал-Сабан се подаде като на лалугер през отвора.

— Рами! — кресна той и между двамата започна словесна престрелка. Най-накрая ал-Сабан успя да накара младия мъж да замълчи, след което се измъкна през входа към мазето.

— Ядосан е, защото вие двамата сте влезли в залата за молитва — каза той на Чейс и Мичъл, — и още повече, защото сте с нея. — Той махна с ръка към една завеса в другия край на залата, чиято цел беше да разделя залата на две части. — По време на молитва мъжете и жените са разделени. Според него вашето присъствие тук, заедно, е обида за исляма.

Ханиф отново започна да крещи и този път ал-Сабан търпеливо го изслуша, като най-накрая неохотно отстъпи.

— Изглежда ще успея да му затворя устата само ако излезете да чакате отвън, в двора.

— Ами Нина? — попита Чейс.

— Тя е добре. Погълната е — каза имамът. Той поклати глава и тръгна към вратата. — Хайде, излезте навън. Господин Мичъл, може би сега е времето да поговорим за вашето дарение. — Той погледна към чантата на Мичъл.

Ханиф последва групичката и ги изчака като куче пазач на входа на залата за молитва, докато ал-Сабан отведе Чейс, Мичъл и Карима до малкия басейн в двора. Чейс примигна от ярката слънчева светлина; хладът в стаята направи завръщането към пустинната жега много по-шокиращо. През бълбукането на водата във фонтана той успя да чуе как по улицата минава някакъв автомобил, първият признак на живот в селото.

— Та за колко голямо дарение си мислехте, господин ал-Сабан? — попита Мичъл.

Ал-Сабан се престори, че мисли по въпроса.

— Мислех си за… нещо от порядъка на… десет хиляди долара?

— Съгласен — каза Мичъл и протегна ръка. Леко изненаданият ал-Сабан я пое и колебливо я разтърси. После Мичъл отвори чантата и извади няколко пачки банкноти, които постави на ниската стена пред имама. Карима го погледна неодобрително, но Чейс просто се ухили. Ал-Сабан очевидно се беше подготвил за борба, явно смяташе, че десет хиляди са непостижима сума, докато Мичъл бе готов да плати повече — сигурно много повече.

Карима не беше единственият човек, който не одобряваше сделката. Ханиф се появи в момента, когато ал-Сабан броеше парите. Арабският на Чейс бе доста скромен, но той нямаше нужда от преводач, за да разбере, че Ханиф настоява да разбере какво става.

Отговорът на ал-Сабан накара младия мъж да зине от изненада. Той мушна с пръст парите, след което го насочи към Мичъл.

— Не, не! Вземи! Вземи обратно пари!

— Е, поне вече не е толкова ядосан на нас — каза Карима, когато Ханиф продължи своята пламенна тирада на арабски.

Ал-Сабан се усмихна презрително.

— Младите не разбират. Но аз прекарах в това ужасно място повече от трийсет години! — Той разпери ръце, за да покаже заобикалящия го терен. — Селяни, глупаци, уф! Най-накрая ще мога да се махна от тях и ще се оттегля на спокойствие!

— Но ще го постигнете като продавате свята реликва — възрази Карима.

— Свята реликва? — изсмя се ал-Сабан. — Тя стои от години в този сандък и никой не й обърна никакво внимание до днес. Тя е пълен боклук! На кого ще липсва?

— На него — каза Чейс, докато Ханиф с отвращение се прибираше в молитвената зала.

— Като постои и той трийсет години тука, ще го питам аз дали няма да се почувства по същия начин! — Имамът продължи да говори и да благодари на Мичъл, но Чейс внезапно спря да го слуша.

Отвъд стените на джамията се чу шум на двигател — не лекото превозно средство, което беше чул преди, а камион.

И втора кола…

Той измъкна пистолета си.

— Мисля, че имаме проблем — каза той, като хукна към портата. След пълната пустош в Кафаща при тяхното пристигане, трите превозни средства, които бучаха по улицата, направо си бяха същински парад.

— Какво правите? — възпротиви се ал-Сабан. — Това е молитвен дом, тук не се внасят оръжия!

Чейс не му обърна никакво внимание, открехна съвсем леко едното крило на дървената порта и надникна към улицата.

— Ох, мамка му. — От другата страна на прашната улица спираше един джип, боядисан в убитото зелено на сирийската армия, с трима войници вътре. — Имаме си компа…

Компанията вече беше тук.

Някой ритна вратата и тя влетя навътре заедно с Чейс. Замаян за миг, той залитна преди да успее да се задържи на крака. Извади пистолета си…

Твърде късно.

В двора се изсипаха сирийски войници и насочиха автоматите си към тях.