Анди Макдермът
Тайната на Ескалибур (28)

27

Самолетът, който отведе Чейс и Мичъл на север от Москва, не беше същият, с който долетяха в Русия, а един по-малък бизнес джет „Чесна Сайтейшън“, върху който подозрително липсваха каквито и да е корпоративни маркировки. Чейс заподозря, че обикновено се използва за дискретни, тайни пътувания на агентите от американските разузнавателни служби.

Към които Мичъл несъмнено принадлежеше.

— И така — каза Чейс, докато Мичъл отваряше един от няколкото пластмасови куфара, оставени в пътническата кабина, — значи ти през цялото време си бил шпионин?

— Това проблем ли е?

— Зависи от шпионина. Цялата тая научна работа само за прикритие ли беше?

. — Не, по дяволите — отсече твърдо Мичъл. — Наистина имам докторат по високоенергийна физика. Без него никога нямаше да успея да убедя Васюкович, че ще съм му от полза.

— И откога DARPA провежда собствени разузнавателни операции зад гърба на всички останали?

— От известно време. По-добре е никой да не знае за това. Ние правим всичко необходимо Америка да има решаващо технологично превъзходство пред всички останали държави — и това да не се променя.

— И го постигате със сила.

— Ако се наложи. — Мичъл извади от единия куфар автомат — оръжие, каквото Чейс не беше виждал дотогава. Той го подхвърли на англичанина. — Какъвто е настоящият случай. Виж за какво става въпрос.

Чейс завъртя футуристичното оръжие в ръце. Един бърз оглед му показа, че то има два пълнителя, единият плосък, отгоре, а другият скрит в приклада. Спусъкът се намираше пред двата пълнителя в „бълпъп“ конфигурация.

— Сякаш е взет от „Съдията Дред“.

— Това е автомат ХМ-201, една от новите играчки на DARPA. — От другия куфар Мичъл измъкна същото оръжие и за себе си. — Пълнителят в приклада съдържа двеста безгилзови патрона с голяма мощност, а монтираният отгоре спираловиден пълнител съдържа пет касети за сто допълнителни патрона 14-ти калибър. — Той превключи предпазителя на своя автомат. — Стандартни медни гилзи, волфрамов връх, с барутен заряд или газови, несмъртоносни. Обикновено се зарежда с четиридесет стандартни патрона и по двайсет от другите два вида, въпреки че според мен при тази операция използването на газовите е безсмислено.

— Патрони 14-ти калибър? — колебливо произнесе Чейс. — Те не могат да нанесат кой знае какви поражения.

— Ще те изненадат — въпреки че не сме ги тествали върху човешки цели. Все още. — Той погледна многозначително Чейс. — Освен това има 25 мм гранатомет с три гнезда, свързан с компютъризиран лазерен далекомер. Достатъчно е да намериш целта си, да я уловиш с лазера и далекомерът ще ти съобщи когато стигнеш подходящия за стрелба ъгъл. Визьор с нощно виждане, вградена система за разпознаване „приятел или враг“, която намалява опасността от приятелски огън…

— Вие, янките, точно от тази джаджа имате нужда — присмя му се Чейс.

Мичъл го изгледа кисело и продължи:

— Дръж го готов за стрелба. — Чейс вдигна оръжието си и изключи предпазителя. Мичъл набра нещо върху малката клавиатура зад мерника. Зелен индикатор се включи с пиукане. — Така. Сега е настроен към биометричните данни на твоите ръце. Само упълномощените хора могат да стрелят с него. Ако попадне във вражески ръце, се включва механизъм за самоунищожение, който стопява цялата електроника, за да попречи на копирането й. Готино, нали?

Чейс свали оръжието.

— Не съвсем.

Мичъл изглеждаше изненадан, дори леко обиден.

— Това професионалното ти мнение ли е?

— Да. Всичките тези джаджи имат нужда от акумулатор за захранване, което означава допълнителен товар, разните измислени електроники са първото нещо, което се чупи на бойното поле; пълнителят в приклада го прави твърде тежък, наличието на превключвател между пълнителите означава опасност от счупване, спусъкът е много напред и се обзалагам, че това нещо е адски скъпо. Направили сте автомат, който прави два пъти повече неща от М-16… за десет пъти повече пари. — Той се ухили. — Типична американска играчка.

Мичъл му се ухили в отговор.

— Хей, че как иначе ще успяваме да вдигаме стойността на акциите на нашите военнопромишлени комплекси на всеки четири месеца? Както и да е, едва ли ще влезе на въоръжение по-рано от пет години, дори десет. Нали знаеш висшите офицери колко мразят промяната. Дори да е към по-добро.

Чейс сви рамене и остави автомата.

— Благодаря, но мисля, че ще се придържам към добрата стара школа.

Мичъл поклати глава.

— Не и в тази мисия. Има и една друга причина да поискам тези неща. Когато системата за геоенергия на Васюкович заработи — което ще стане в мига, в който получи Екскалибур, — тя ще генерира огромно магнитно поле. Ако влезеш там със стоманен пистолет, той ще излети от ръцете ти. — Той потупа с ръка по корпуса на ХМ-201. — Това бебче е направено от полимери и керамика, нищо магнитно. Дори електрониката е защитена. Когато машината на Васюкович заработи, само един вид оръжия ще могат да функционират там. И те ще бъдат в нашите ръце.

— В твоите, искаш да кажеш — поправи го Чейс. — Не мога да си представя как Круглов ще ми позволи да отида там, въоръжен с това. Което ме кара да се чудя ти как се каниш да влезеш там?

Мичъл посочи към друг куфар.

— Още една от играчките на DARPA. — Той погледна към часовника си. — Всъщност… Трябва да започна да я подготвям, затова имам нужда от помощта ти.

В куфара имаше нещо, което приличаше на голяма твърда раница. Мичъл пъхна автоматите в някакво вътрешно отделение, след което навлече един черен костюм за летене и дръпна ципа. После, с помощта на Чейс, метна голямата раница на гърба си.

— Последното нещо, което създадохме за въздушни спецоперации — каза Мичъл, докато закопчаваше уреда за електронно управление на китката си. — И то влиза на въоръжение в армията догодина. Това е глайдуинг — искахме да го наречем Батуинг, но сигурно щяхме да имаме проблеми при патентоването. Може да носи един морски тюлен и цялата му екипировка. Щом премина в свободно падане, крилата се разтварят — те са направени от карбонови нишки, — и аз мога да измина, плъзгайки се, много по-голямо разстояние, отколкото с обикновен парашут. — После продължи с мазния глас на рекламен говорител. — Почакайте, има още!

— А това двигатели ли са? — попита Чейс, забелязвайки цилиндричните подутини от двете страни на раницата.

— Да. Мини турбоджетове, издържат до 140 килограма товар. Горивото стига за около 15 минути полет, но аз мога да ги включвам на етапи, за да набирам височина и да се плъзгам. А когато реша да се приземя, просто отварям парашута. Добрият пилот може да се приземи върху петдесетфутова цел от разстояние над сто мили.

— А ти добър пилот ли си?

— Горе-долу. Управлението е много интуитивно — просто си представи, че си Супермен. — Той се усмихна, след което отново стана сериозен. — След като скоча от самолета, мога да се приземя до съоръжението на Васюкович, без никой да разбере. След това ще намеря теб и Нина.

— А как стои въпросът с изтеглянето? Как ще се махнем от там? — Едно от исканията на Васюкович беше самолетът да излети обратно към Москва веднага, след като остави Чейс и бъде претърсен за неканени гости.

— Всичко е обмислено. Довери ми се.

Чейс не обичаше да бъде оставян в неведение — особено когато на карта бяха заложени неговия живот и този на Нина — но сега беше ясно, че Мичъл няма намерение да му казва предварително каквото и да било. Евентуално навлизане на американски самолет във въздушното пространство на Русия би обяснило потайността му — Чейс не би могъл да разкрие нещо, за което не знае.

Мичъл приключи със затягането на каишите, след което извади един шлем за глава.

— Така, преди да скоча, ще изхвърля куфарите, за да не се чуди никой какво е имало в тях — а ти ще трябва да затвориш вратата след мен. Гледай да не паднеш!

— А ти гледай да дръпнеш въженцето на парашута преди да достигнеш земята — отвърна му ухиленият Чейс. — Знаеш ли, за моряк не си чак такъв задник.

— Напротив, задник съм — отвърна Мичъл — Просто служа на правилната страна. — Той тупна Чейс по рамото, след което си сложи шлема, а пилотът обяви една минута до скока. — И така, започваме!

Той се приближи към люка, а Чейс отнесе празните куфари и се привърза към стената.

— Трийсет секунди! — извика пилотът.

— Ще се видим долу — каза Чейс и дръпна ръчката за отваряне.

Шумът и вятърът бяха ужасяващи — въпреки че забавяше скоростта си и се снижаваше, Чесната все пак летеше със скорост от над двеста възела на височина от девет хиляди фута. Вкопчен в рамката на вратата, Мичъл избута куфарите навън, след което се хвърли в тъмнината. Попътната струя го повлече, като едва не го блъсна в крилото на самолета.

Настръхнал от ледения вятър, Чейс дръпна ръчката и затвори люка. Треперещ от студ, той се върна при седалката си, надявайки се, че Мичъл знае какво прави.

Десет минути по-късно самолетът вече беше на земята.

Васюкович не поемаше никакви рискове; преди да позволи на Чейс да слезе, трима въоръжени мъже се качиха на борда и претърсиха самолета. Намериха само пилота, Чейс и алуминиевото куфарче в скута му. След като щателно го претърсиха за скрити оръжия, те му махнаха да излиза, без да свалят оръжията си.

Въпреки че тук вятърът не беше толкова силен, студът го порази. Туманная се намираше на ръба на Полярния кръг, до Баренцово море, в покрайнините на блатистата тундра, на около сто и осемдесет мили от най-близкия град Архангелск. По време на Студената война селището е било военноморска база, едно от укритията за въоръжените с балистични ракети ядрени подводници на Съветския съюз. Този конфликт отдавна беше приключил и тайните на базата лежаха на показ пред всеки с интернет връзка и Гугъл Ърт, а самата тя беше преминала в ръцете на един от новите руски олигарси.

Щом Чейс стъпи на пистата, той видя студеното море на север и стръмната скала, надвиснала над криволичещия бряг на изток. Дълъг, Г-образен кей навлизаше на около миля навътре в морето. Той предположи, че укритието за подводници се намира някъде под скалата. Зад нея, върху малък хълм, се издигаше ярко осветена сграда, но тя се намираше твърде далеч, за да може да отрази нещо друго освен размерите й, които бяха значителни.

Дойдоха още от хората на Васюкович, които заобиколиха самолета с насочени оръжия. Круглов стоеше в подножието на стълбата заедно с Максимов.

— Това мечът ли е? — попита Круглов, сочейки към куфарчето.

Фактът, че Круглов не го застреля още щом го зърна може би означаваше, че Васюкович възнамерява да спази поне тази част от уговорката. Чейс отвори куфарчето, разкривайки Екскалибур, който лежеше в гнездо от стиропор.

— Къде е Нина?

Круглов погледна към сградата в далечината, след което махна с ръка към двата черни джипа „Мерцедес GL“.

— Влизай вътре.

Притиснат на седалката между Максимов и един от охранителите, Чейс наблюдаваше през прозореца, докато мерцедесът се придвижваше по крайбрежния път. Изгледът потвърди предположението му: кеят наистина водеше до укритието за подводници, широк бетонен свод излят пред надвисналата скала, с ярко осветена вътрешност. Кеят достигаше до далечния край на укритието, където стърчеше стар, ръждясал кран.

За голяма изненада на Чейс докът не беше празен.

Малкият конвой продължи по пътя към базата в подножието на скалата и навлезе в самото укритие. Пред очите му се разкри гледката на гигантския морски съд във вътрешността му. Това беше подводница клас „Тайфун“, най-голямата от своя вид, създавана някога. Съветският съюз беше построил само шест от големите колкото самолетоносач от Втората световна война тайфуни — от тях само една беше останала на активна служба, за останалите се смяташе, че или са били нарязани за скрап, или държани в резерв. Сега Чейс знаеше местонахождението поне на една от тях.

Все пак подводницата не беше тук с бойна цел. Морският съд не ставаше за плаване: голяма част от палубата на кърмата беше премахната и разкриваше вътрешността му, през отвора излизаха десетки електрически кабели, които стигаха до един пилон, който стърчеше до входа на тунела в противоположната страна на дока. Подводницата не бързаше за никъде — не и ако искаше да остане на повърхността.

Джиповете преминаха през моста, заобиколиха подводницата и спряха при тунела.

— Какво е това? — попита Чейс, щом слязоха от мерцедеса. След това се ококори като Шон Конъри от „Ловът на Червения октомври“ и изимитира характерния му говор: — Към ишторията ли ше каните да отплавате?

Круглов не му обърна никакво внимание, а просто го поведе към тунела и спирката за монорелсовата линия, която навлизаше във вътрешността на мрачната бетонна пещера. Пътят беше стръмен — спускаше се надолу под ъгъл от четиридесет градуса. До единия вход ги очакваше ъгловата вагонетка.

Всички се качиха в нея с насочени към Чейс пистолети и вагонетката плавно започна да се издига нагоре. Щом излязоха от тунела и започнаха да се спускат, той погледна назад към хълма. Следваше ги втора вагонетка, двете бяха свързани с кабели и се уравновесяваха взаимно. Монорелсовата линия криволичеше на зигзаг, понякога се издигаше над хребета, понякога се спускаше под него. От двете страни хълмът беше покрит с нещо, което на пръв поглед му заприлича на дървета без листа…

— Господи! — ахна той, когато разбра какво всъщност представляват. — Сигурно сигналът ви е много слаб, щом се нуждаете от всичко това, за да получите свястна картина.

„Гората“ всъщност беше човешко творение, от метал: внушителен брой антени, които покриваха целия хълм и навлизаха навътре в тундрата. Чейс осъзна, че това е приемникът на станцията на Васюкович, също като американския HAARP, който Мичъл беше описал, но в много по-голям мащаб.

Щом се приближиха още, той успя добре да разгледа голямата сграда върху хълма. Тя имаше кръгла форма, с куполообразен покрив, който напомняше обсерватория. От всички страни стърчаха електрически кабели, които се свързваха с антените.

Монорелсовата линия стигна до горната си спирка. Там ги очакваха други два джипа, които откараха групата до сградата. Вътре Чейс бе поведен по един пуст коридор и вкаран в стая, която наподобяваше залите за наблюдение по аерогарите. По стените висяха предупредителни табели на руски; той нямаше представа какво пише на тях, но стилизираните символи, които ги придружаваха, предполагаха, че това са предупреждения за опасност едновременно от токови удари и магнетизъм. Подът беше очертан с плътна раирана линия в жълто и червено.

Станцията се поддържаше от двама мъже в оранжеви работни комбинезони. Когато Круглов се приближи към тях, единият прокара сензор по тялото му, докато другият наблюдаваше резултатите на екрана. Машината изпиука няколко пъти. С изражение на раздразнение и досада Круглов изпразни джобовете си, като остави всички метални предмети, включително пистолета си, в една пластмасова табла. Първият мъж отново прекара палката по тялото му. Удовлетворен от резултата, той прибра таблата в близкото шкафче и махна на Круглов да премине през линията.

Процедурата беше повторена при всички членове на групата. След тях напред пристъпи Чейс, който трябваше да остави часовника си, ключовете, телефона и — за голямо негово неудоволствие — коженото яке. Зъбците на ципа му бяха от стомана, поддаваща се на магнитното привличане. Титаниевите гвоздеи в лявата му ръка първоначално предизвикаха смайване и ужас, но щом се разбра, че не са магнитни, той беше пуснат да мине. Предположи, че плочката в черепа на Максимов също не беше магнитна; в противен случай той щеше да залепне за машината в мига, в който я включеха.

Екскалибур беше единственият предмет, който активира алармата, но въпреки това беше допуснат вътре. С куфарчето в ръка Чейс мина през вратата и се озова в друга стая, където се намираше контролният център на съоръжението.

Там го чакаше Нина.

Гримът и лъскавата рокля бяха изчезнали; тя изглеждаше бледа и уязвима, облечена в гащеризон, който не й беше по мярка.

— Еди! — извика тя с облекчение, но и с тревога в гласа. Васюкович, който стоеше до нея, вече напълно владееше положението.

— Здрасти, скъпа — отвърна Чейс. Той също се зарадва, че я вижда, но се постара да не разкрива чувствата си. — Добре ли си?

Нина изсумтя саркастично.

— О, страхотно! Като се изключи затворническото облекло. — Тя дръпна торбестия оранжев работен комбинезон.

— Да, кожената рокля отпреди определено печели първо място. — Той се обърна към Васюкович. — Донесох ти меча. Сега я пусни.

— Покажи ми — каза руснакът. Чейс отвори куфара. Васюкович погледна към Екскалибур с нещо средно между възхищение и алчност, след което внимателно го извади и вдигна лъскавия метал към светлината. — Не бях сигурен, че наистина ще го направиш. Освен това не вярвах, че Джак ще ти позволи. — През лицето му премина сянка на подозрение. — Да видим дали наистина е така.

Той щракна с пръсти и един от техниците в контролната зала се приближи бързо с някакъв електронен уред в ръка. Васюкович внимателно постави меча на масата; техникът прикрепи два електрода към него и включи уреда. Няколко секунди наблюдава дисплея му, след което кимна на шефа си.

— Наистина е Екскалибур — каза Васюкович, като почти изглеждаше изненадан от това. После отново взе оръжието в ръце. — Истински високотемпературен свръхпроводник.

— Когато обещая да направя нещо, го правя — каза Чейс.

— Аз също. Ще си върнеш Нина, Чейс — след като тествам системата си.

— Не си спомням това да е било включено в уговорката ни — каза Чейс с леден глас.

— Мисля, че се подразбираше. — Васюкович се усмихна леко, след което подаде Екскалибур на един друг техник, който слезе по една стълба през отвор в пода. — Погледнете — рече той с гордост в гласа, като се приближи към стъклената стена и разпери ръце, сякаш за да обхване много по-голямата зала, която се виждаше от другата страна. — На това съм посветил живота си. Това е… бъдещето.

Контролната зала се намираше на ръба на огромна кръгла яма с бетонни стени, сто фута в диаметър и два пъти по-дълбока, която се стесняваше към дъното. Над нея се издигаше куполът, а кабелите, които Чейс беше видял да излизат от него, се спускаха към голямата машина, която се намираше на дъното. Една шестоъгълна рамка, която стигаше до дъното на ямата, поддържаше поредица масивни пръстени от електромагнити, окачени върху електроизолатори. От външната страна на рамката се спускаха три мостчета — едното стигаше до контролната зала, другото някъде до средата на структурата, а третото близо до дъното на съоръжението. Малка асансьорна платформа се спускаше във вътрешността на рамката, а на нея стоеше техникът, който отнасяше Екскалибур на най-ниското ниво. Това определено беше някакъв вид генератор, но с невероятно огромни размери.

Но Чейс въобще не беше впечатлен.

— Да. Бъдещето на войната.

Васюкович поклати глава.

— Знаеш ли каква е истинската цел на войната, Чейс? Истинската цел? Тя няма нещо общо с идеологията или морала. Става въпрос за ресурси. В настоящия етап целта е петрола. Но в бъдеще ще има войни за други ресурси — газ, уран, дори вода. Контролираш ли източниците на ресурси, контролираш цели нации.

— Но ти вече ги контролираш — каза Нина, като се приближи до Чейс и го улови за ръката. — Контролираш голяма част от петролните и газови резерви на Русия. Вече разполагаш с подобна власт.

— Петролът и газът не са вечни — отвърна Васюкович. — Знам какво казват правителствата, дори тук, в Русия: че върховата точка в добива на петрол е все още далеч. Но аз знам каква е истината — вече сме минали тази точка. От сега нататък цената му само ще расте. Мислите си, че цена от сто долара за барел е скъпо? Скоро ще стане двеста долара. После триста.

— И ти ще печелиш от това — каза язвително Нина.

За нейна голяма изненада Васюкович отвърна гневно:

— Не! Каква полза от парите, ако Русия мръзне и гладува? Това е моята страна — моята родина! Няма да позволя това да се случи! — Той погледна към генератора и се поуспокои. На дъното на ямата техникът внимателно поставяше Екскалибур в някаква машина. — Това ще промени всичко. Ще промени света — и Русия ще заеме полагаемото й се място като световен лидер.

— Като заплаши да взриви всичко живо с това нещо? — попита Чейс.

Васюкович отново се ядоса и се обърна към него.

— Това не е оръжие! Каквото и да ти е казал Джак, излъгал те е! Това е генератор, електростанция — която превръща природната енергия на земята в електричество. Тя е чиста и безопасна, освен това е и безкрайна. Като построя такива станции на всички места, където енергийните линии се пресичат, ще мога да захранвам цяла Русия безплатно. Продуктивно вложение на милиардите ми — моят дар за родината.

— Което въобще няма да окаже вредно влияние върху политическите ти амбиции — осъзна Нина.

Васюкович се усмихна триумфиращо.

— Че кой не би гласувал за човека, който въздигна Русия до някогашното й величие? Това е война, която Русия вече е спечелила. Всеки, който поиска тази технология, ще трябва да дойде при мен — защото аз съм единственият човек, който разполага с нея. — Той погледна през прозореца. След като беше поставил Екскалибур в машината, техникът отново се изкачваше нагоре. — И сега вече мога да я реализирам.

Той заповяда нещо на руски. Техниците застанаха пред конзолите си и активизираха системата. Вниманието на Васюкович беше съсредоточено върху машините; Чейс се оглеждаше скришно за някаква възможност да избяга. Забеляза, че Круглов и Максимов го наблюдават. Ъгълчето на широко разтеглената в усмивка уста на Круглов потрепваше присмехулно — руснакът направо четеше мислите му. Той разтвори якето си и му показа нож с черно острие от карбонови нишки. Неметално. Устните на Чейс оформиха едно „майната ти“ след което той отново насочи вниманието си към Васюкович.

Далечното електрическо жужене се засили. Остър мирис на озон изпълни контролната стая, въздухът се усещаше странно гъделичкащ, буквално наелектризиран. Нина примигна при внезапния проблясък над главите им — между два електрически кабела, които висяха от купола, се беше извила волтова дъга. Със засилването на мощността се появяваха все повече мълнии.

Васюкович посочи към един цифров индикатор. На дисплея пишеше 0.34, като стойността непрекъснато се увеличаваше.

— Този уред отчита мощността на системата — обясни той. — В момента цялата мощност идва от ядрените реактори на подводницата.

— За това ли ти е била необходима? — попита недоверчиво Чейс. — Притежаваш най-голямата ядрена подводница в света и я използваш като генератор за електричество?

— Тя произвежда близо 200 мегавата. Но дори да използваме цялото електричество на Русия, то пак няма да е достатъчно. Затова ни е необходим свръхпроводникът. — Той отново погледна към уреда, който вече достигаше 0.47. — Най-високото ниво, което е достигала, е 0.72. Ако се вдигне над тази стойност, значи свръхпроводникът действа — канализирал е земната енергия в генератора. Но въпреки това ще продължава да консумира повече енергия, отколкото произвежда… докато уредът не отчете 1. Тогава процесът ще се превърне в самоиздържащ се.

— И тогава какво? — попита Чейс.

— Тогава… можете да си тръгвате.

Нина го погледна подозрително.

— Наистина ли ще ни пуснеш да си идем?

— Твоят годеник ми даде дума, че ще ми донесе Екскалибур. Аз му обещах, че в замяна на това ще ви пусна. Получих каквото ми трябваше — няма нужда от повече насилие.

— Може би трябваше да помислиш за това, преди да изпратиш малката си банда психопати да го търсят — изръмжа Чейс и хвърли изпълнен с омраза поглед към Круглов.

— Ако Джак не работеше срещу мен, нямаше да се наложи. Голяма част от вината за това е негова. Аз също не обичам да отнемам живот.

— Нима смяташ, че едно извинение ще оправи всичко? — попита горчиво Нина. — Лицемерно копеле такова! Само защото пращаш други хора да ти вършат мръсната работа не значи, че ръцете ти са чисти!

Но Васюкович вече не я слушаше, вниманието му беше изцяло съсредоточено върху уреда. 0.68… 0.69… Голямата камера се освети от нови електрически дъги, жуженето от машината се засили. 0.71… 0.72…

— Работи! — извика въодушевено Васюкович. Уредът вече отчиташе 0.73 и продължаваше да се покачва. Той изтича до една от конзолите, като говореше бързо и развълнувано на руски. Въпреки нежеланието си, Нина усети как я обзема въодушевление и желание да види как нивото се увеличава. На екрана се изписа 0.90, 0.91. Васюкович се върна обратно и се облегна на конзолата, променящите се цифри се отразяваха в очилата му. 0.96, 0.97…

Изведнъж спря.

Уредът се застопори на 0.97. На лицето на Васюкович се изписа объркване, след това гняв. Той изкрещя някаква заповед на техниците, като подканващо размахваше ръце. Единият от мъжете поклати глава.

— Какво стана? — попита Нина.

— Не знам. — Васюкович притичваше от конзола на конзола, избутваше техниците встрани и сам превключваше бутоните, но промяна в резултата нямаше. — Трябва да работи. Свръхпроводникът канализира земната енергия в системата — защо не се получава?

— Аз знам защо — разнесе се глас над главите им.

Всички погледнаха нагоре и видяха Мичъл да стои върху рамката на генератора. Беше се спуснал по въже през един от отворите за вентилация на купола. Той насочи пистолета си към Васюкович и стреля.