Анди Макдермът
Тайната на Ескалибур (19)

18

Когато стигна до Хълма на Гластънбъри, Чейс вече беше много ядосан. След като така и не успя да убеди Елизабет да му даде колата си, той беше принуден да хване влака от Борнмът, монотонно пътуване, по време на което бе принуден да направи две прекачвания, а на всичкото отгоре Гластънбъри се намираше на почти десет мили от най-близката гара и за финал той трябваше да плаща и скъпото такси.

Раздразнението му се засили, щом веднага след пристигането си осъзна, че дори не знае къде е Нина. Най-вероятно някъде под хълма, но когато го зърна със собствените си очи, той се изненада, че хълмът е доста по-голям, отколкото бе представен в пътния атлас на Елизабет. Подбирайки внимателно пътя си през полето, минирано от преминаващите крави, той започна да обикаля странното терасовидно възвишение, докато не забеляза нещо на второто ниво. Подмина още две крави, докато се изкачваше нагоре и се озова пред пълничка русокоса жена, която седеше на земята, в оградено с раирана лента място. Щом го забеляза, тя спря да яде сандвича си и го погледна със съмнение.

— Здрасти — каза Чейс. — Дали случайно не сте виждали една американска археоложка наоколо? Около метър и седемдесет, червенокоса, голяма досадница?

Жената се изправи.

— А вие да не би случайно да сте Еди?

— Случайно съм — отвърна Чейс. Нямаше никаква следа от Нина или Мичъл — но дупката, която жената пазеше, му даде много добра представа къде могат да бъдат. Раздразнението му се засили. Нина тотално го беше пренебрегнала. Отново.

— Здрасти. Аз съм Клоуи, Клоуи Лам. Доктор Клоуи Лам. — Тя протегна ръка.

Чейс се ръкува с нея.

— Еди Чейс — представи се учтиво и погледна в дупката.

— Тя е вътре, нали?

— Да, заедно с Джак.

— О, с Джак значи. Чудесно.

Клоуи смутено погледна встрани — не желаеше да се замесва в каквито и да било лични спорове.

— Да, те направиха някои много интересни открития. Но от известно време не съм говорила с тях. Нямаме връзка. — Тя му показа уоки-токито.

— И защо?

— Ами тя каза, че са стигнали до наводнен тунел и смятат да го преплуват.

— Там долу е наводнено? Ох, мамка му! — Клоуи се стресна от ругатнята му, но той не й обърна никакво внимание. Забеляза фенерчето сред купчината вещи, струпани край дупката и го взе. — Човек да не посмее да я заведе някъде!

— Ъъъ, Еди? Господин Чейс? — каза нервно Клоуи, докато той се спускаше в дупката. — Вие също трябва да внимавате. Там долу има капани.

— Капани ли?

— Да, изглежда са били направени, за да спират хората, които са поемали по грешния път към изпитанието на Нивиен…

— Чакайте малко, какво казахте? — избъбри Чейс. — Това място е пълно с капани, има някакво изпитание, а вие не сте ги чували от сума ти време? Мили боже! Вече може да са мъртви!

— Съжалявам, съжалявам! — проплака Клоуи. — Въобще не се сетих за това, Нина като че ли знаеше какво прави!

— Да, обикновено е така — докато не започнат експлозиите!

— Наистина съжалявам — повтори Клоуи още по-уплашено.

Чейс си пое дълбоко дъх.

— Всичко е наред, вината не е ваша. — Той освети дупката с фенерчето. — Само ми кажете как да ги настигна.

 

 

Раздиран от суха кашлица, Мичъл излезе от водата, влачейки Нина подире си. Земята беше мека и кална и жвакаше под краката им.

Фенерчето беше оцеляло след подводната им одисея и все още светеше. Лъчът му освети друга камера, по-малка от онази в другия край на тунела — с огромно каменно лице, изсечено в задната й стена.

— Мерлин — досети се Нина.

Гневът на Мерлин ще порази онези, които видят лицето му…

Но тя беше видяла лицето му, което беше изкривено в подигравателна усмивка. И поне досега не се беше случило нищо.

Все още кашляйки, тя се запрепъва към каменното лице, краката й затъваха в лепкавата кал. Миризмата на метан се засилваше, при всяка нейна стъпка от разлагащата се мръсотия се вдигаше облак газ.

— Леле, тук мирише на подводница, след като в столовата е бил сервиран боб — изхриптя Мичъл зад гърба й. — Това трябва да е Мерлин, нали? А къде е гневът му?

— Не знам. — Нина използва фенерчето, за да огледа камерата. На едната й стена забеляза каменна врата, плътно затворена.

И видя на пода нещо, полузаровено в лепкавата кал…

— Това да не е череп? — попита Мичъл, като забеляза безцветния обект.

— Стой там и не мърдай — заповяда Нина. Тя внимателно прекоси стаята, като се опитваше да не размърдва много кишата под краката си. Обектът наистина се оказа череп, покрит със сажди и само няколко късчета почерняла плът, изгнила с времето. От калта край него стърчаха други кости.

Включително ръка, която стискаше нещо. Парче дърво.

Тя се обърна към Мичъл.

— Знам какъв е гневът на Мерлин. И той е гениален по един садистичен начин.

Мичъл огледа камерата.

— В безопасност ли сме?

— Би трябвало. Но ако бяхме дошли тук преди два века, досега да сме мъртви. — Тя вдигна фенерчето. — Тази цялата стая е един голям капан. С изключение на електрическото фенерче всякакъв друг вид осветление ще изчезне при плуването, нали?

— Така мисля.

— Тогава да речем, че си достатъчно умен, за да си подсигуриш допълнителна факла, която си запазил суха. Какво ще направиш веднага, щом излезеш от водата?

— Ще я запаля… — отвърна Мичъл, който веднага се досети.

— Точно така. Ще я запалиш и ще получиш огън. В стая, пълна с метан. Буум! — Тя разпери ръце, имитирайки експлозия. — Последното нещо, което виждали, преди да бъдат опечени живи, е лицето на Мерлин, точно както пише на плочата при входа.

— Тези хитреци, монасите — каза Мичъл почти с възхищение. Той се приближи до вратата и посочи към основата на едната от каменните колони, които я ограждаха. В нея беше издълбана пролука, от която стърчеше дървен клин. Нина провери другата колона и откри същото нещо. — Да ги дръпнем ли?

— Чакай малко. Нека първо да проверим дали случайно Мерлин няма някой помощник на гнева му. — Тя опипа клиновете, за да провери дали не са минирани с кремъци. — Добре, нека да опитаме.

Мичъл хвана първия клин и дръпна. За няколко секунди не се случи нищо, след което мокрото дърво внезапно се измъкна. Вратата леко хлътна от неговата страна. Нина си пое дълбоко дъх, пожела си да не го беше правила, и силно дръпна втория клин. Отне й малко повече време, но най-накрая го измъкна.

Вратата падна на пода, разплисквайки на всички страни кал и мръсна вода. Те отскочиха встрани, когато заля краката им.

Разнесе се силен тропот.

— Мамка му! — извика Мичъл. — Сега ще се взриви!

— Не, почакай! — Нина насочи фенерчето към дупката, през която бяха влезли. — Оттича се! — Пенейки се и бълбукайки, водата наистина изчезваше пред очите им. През току-що отворената врата нахлу въздух. Миризмата на блатен газ вече не беше толкова силна. — Газът също се разнася. Сигурно са решили, че щом си успял да стигнеш до тук, няма да е зле да улеснят пътя ти за навън.

Мичъл погледна подозрително през вратата.

— Значи до гробницата се стига от тук? До Екскалибур се стига от тук?

— Скоро ще разберем. — Нина извади фотоапарата си, за да снима каменния Мерлин.

— Хей, хей! — извика Мичъл. — Проблясък, искрица, забрави ли?

— Фотоапаратът ми е водонепроницаем, така че светкавицата също трябва да е запечатана. Всичко ще бъде наред. — Тя натисна бутона, за да му докаже, че е права, въпреки че за миг почувства безпокойство.

— Чакай… О, боже! — Мичъл примигна при проблясъка на светкавицата, но камерата не избухна в пламъци. — Добре, съгласна ли си повече да не правиш така? Според мен това си беше глупав риск.

— О, не започвай и ти, моля те — каза Нина, прескочи падналата врата и влезе в прохода зад нея. — И ти си същият като Еди!

 

 

Чакащата при входа разтревожена Клоуи се огледа и забеляза една група, която се приближаваше бързо към нейните заграждения. Нещо във външния им вид — облеклото им, прическата, дори цветът на кожата, — веднага й подсказа, че са чужденци. Източноевропейци, може би? Руснаци?

Откъдето и да идваха, бяха доста. Тя преброи девет души: осем мъже и една жена, чиято разрошена коса беше боядисана в ярко розово със зеленикав оттенък.

Те се спряха до бариерата й.

— Здравейте — каза Клоуи учтиво. Сигурно заради светлоотразяващото елече бяха решили, че е някакъв гид или нещо такова. — Мога ли да ви помогна?

Единият от мъжете, най-възрастният, пристъпи напред, опирайки се в лентата. Широката му уста напомни на Клоуи за жаба.

— Да, надявам се, че можете — каза той със силен акцент. Със сигурност беше руснак. — Търсим Екскалибур.

Клоуи се разтревожи. Мичъл беше пределно ясен, когато й обясни, че Екскалибур е свързан по някакъв начин с националната сигурност — и по тази причина се пази в тайна. Тя се усмихна учтиво.

— О, боя се, че сте дошли на грешното място. Предполага се, че гробницата на крал Артур е открита в абатството, в селото. Ако Екскалибур съществува, той трябва да е там. — Тя махна с ръка в посока към Гластънбъри, който се намираше зад хълма.

Мъжът отново пристъпи напред и опъна още повече лентата…

— Не — каза тихо той. Тревогата на Клоуи прерасна в страх, когато осъзна, че придружителите му са обградили лентата и блокират пътя й навън. Той продължи да напира напред и погледна към тунела, преди отново да вдигне поглед към Клоуи. — Аз съм убеден, че това е правилното място.

 

 

Нина зави още веднъж и се озова пред входа към гробницата на крал Артур.

За разлика от пръстта и дървото в тунела, стените тук бяха от камък, а таванът бе подсилен, за да издържи тежестта на Хълма, който се издигаше над правоъгълната камера. Приликата с архитектурата на абатството беше очевидна, продукт на една и съща епоха, дори на едни и същи ръце. Стените бяха покрити с текстове на латински, един бърз поглед й показа, че всичките са посветени на историята на Артур, истински паметник на легендарния крал на Британия.

Вече не легендарен, помисли си тя. Руст се оказа прав — Артур беше истински.

Но ако това беше гробницата му, то тогава…

— А къде е самият той? — зачуди се Мичъл на глас, довършвайки мисълта й. Нямаше ковчези или надгробни камъни, камерата беше празна. — Да не би някой да ни е изпреварил?

— Не — отвърна Нина, като се приближи към средата на стаята. Въпреки че беше празна, на пода имаше нещо. Нарисувана фигура — кръг, разделен на отделни сегменти, като до външния ръб на всяка част се забелязваше дупка с размера на монета. А в центъра, герб…

— Няма начин — рече Мичъл. — Нали Клоуи каза, че Кръглата маса не е съществувала?

Сегментите бяха тринайсет — а в дупката на най-отдалечения от входа бе пъхната бронзова фигурка с височина около шест инча, която стърчеше над пода като тапа. Нина я освети с фенера. Кралска фигура, която носеше меч и щит, а върху пода около краката й се забелязваше надпис.

„АРТУР“.

— Това е крал Артур — прошепна тя. Предназначението на останалите дупки се изясни щом тя насочи светлината на фенера към единия от ъглите на камерата. В малка ниша с каменни рафтове бяха наредени още фигурки. Тя се приближи към нея. Всяка фигурка се оказа на рицар от Кръглата маса, познатите имена бяха гравирани в краката им. Бедивер, Ланселот, Гауейн, Галахад, Тристан, Борс… Общо дванайсет рицари, по един за всяка дупка в пода.

Мичъл проучи задната стена на камерата, която силно напомняше на каменната врата, която блокираше изхода от изпълнената с газ камера.

— Струва ми се, че това може да се отвори. Може би зад нея има друга зала.

— Това е пъзел — осъзна Нина. Тя внимателно повдигна фигурата на Ланселот от мястото й и видя, че тя също е положена в отвор: под основата се подаде метална ос с квадратна изпъкналост в единия край. — Ключ. Според мен от нас се иска да поставим рицарите на правилните им места край Кръглата маса.

— Това като че ли е от областта на Клоуи.

— Може би не. — Нина застана в центъра на кръга, като се опитваше да си припомни всичко, свързано с Артур, което беше прочела през последните дни. — Ланселот е бил буквално дясната ръка на Артур; винаги е сядал от дясната му страна. — Тя посочи съответната дупка. — А мястото от ляво на Артур е било наричано „Опасното място“. То винаги оставало празно — пазели го за рицаря, който ще открие Светия Граал — и който накрая се оказал Галахад.

— Значи двама намерени, остават десет. Какво ще кажеш за останалите?

— Ще трябва сами да решим — отвърна Нина, втренчена в очакващите я рицари.

Тя прекоси стаята и коленичи пред кръга. Въпреки че Кръглата маса е била израз на равноправието, без изразено лидерско място, каквото има на правоъгълната маса, всъщност където и да седнел Артур, той изпълнявал тази роля. Останалите рицари може би също са се съобразявали с това, че Бедивер и Ланселот традиционно се смятали за най-близките другари на Артур.

Но знанията й всъщност не й помогнаха особено. Ако Ланселот седеше вдясно от Артур, дали Бедивер е седял от неговата дясна страна, или е седял отляво на „опасното място“? Ами останалите рицари? Дори да знаеше местата на Ланселот и Галахад, тя бързо пресметна на ум, че й оставаха над три милиона възможни комбинации за останалите десет рицари. Предвид преживяното досега в гробницата, тя заподозря, че ще има право само на един опит да отвори вратата.

Освен това Клоуи беше споменала, че Кръглата маса е просто измислица на поетите романтици от дванайсети век. Може и да грешеше, може би идеята е била разработена въз основа на действителни по-ранни източници… Нина се поколеба.

— Онези, които не я знаят, никога няма да напуснат това място… — прошепна тя, спомняйки си надписа върху каменната плоча на входа.

— Проблем ли има? — попита Мичъл.

— Да. Съществуват над три милиона възможни комбинации, но според мен ще имаме право само на един опит.

— Може би не. — Мичъл се приближи към кръга, носейки фигурите на Ланселот и Галахад. Той й показа ключовете.

— Виждаш ли? Проверих останалите, всичките са такива. Няма начин някакви си средновековни монаси да могат да направят толкова прецизни ключалки. Дори няма значение в кои дупки се поставят, всички ключове са еднакви — просто трябва да са на мястото си.

Нина го погледна несигурно.

— Сигурен ли си, че искаш да поемеш този риск?

— Точно ти ли ще говориш за рискове? — прогърмя познат глас зад гърбовете им.

— Еди! — извика Нина и скочи на крака. Чейс влизаше в камерата, панталоните му бяха мокри и изкаляни.

Чейс на свой ред огледа облеклото й, най-вече мократа риза на Мичъл, преди да стрелне с подозрителен поглед голия до кръста агент на DARPA.

— Какво става тук?

— Опитваме се да отключим гробницата…

— Не, има предвид какво сте се разхвърляли така? Като че ли съм дошъл точно навреме!

— За бога, Еди! — рече ядосано Нина. — Сериозно ли мислиш, че съм преминала през всичките пълни с капани тунели до гробницата на крал Артур, само за да си намеря уединено място за… — Тя снижи глас, въпреки че Мичъл така или иначе щеше да я чуе. — За секс? За бога, Еди, мислех, че ме познаваш по-добре.

— Да, познавам те. И знаех, че ще слезеш тук, въпреки че ти казах да не го правиш!

Нина кимна надменно.

— Аха, точно така. Знаех си, че точно това е причината за лошото ти настроение. — Зад гърба й Мичъл проучваше дупките на пода, после внимателно постави фигурките от двете страни на Артур и се върна при нишата, за да вземе и останалите ключове.

Чейс скръсти ръце.

— И каква точно е тя?

— Че губиш контрол върху нещата.

— О, така ли? — подсмихна се Чейс.

— Да, така. Еди, не знам колко пъти трябва да го повторя, но онова, което се случи с Мици, не беше по твоя вина, въпреки безбройните опити да обвиняваш себе си. И го компенсираш, като се опитваш да контролираш всичко, което правя — но не това е начинът!

— Не се опитвам да те контролирам — възпротиви се Чейс. — Опитвам се да те защитя! По дяволите, можеше да загинеш тук!

— Но съм жива, нали? — Тя се протегна и го потупа по ръката. — Виж, обичам те и искам да прекарам живота си с теб, наистина. Но няма как да бъдеш с мен всяка минута, всеки ден — вече не си ми бодигард. Не трябва да искам разрешението ти за всичко, което правя. Не става така.

— Ако не съм бил с теб, досега сто пъти да си загинала — напомни й остро Чейс. — Ти не си Индиана Джоунс, не си Лара Крофт, ти си истински човек, който може да бъде наранен. Или убит, пази боже. А аз не искам това да стане — особено заради някаква си проклета, стара, прашна легенда! — завърши той, кимвайки презрително към камерата, в която се намираха.

— Това не е легенда — отвърна гневно Нина, — това е истина, действителна история… — Тя млъкна изведнъж и очите й се разшириха, щом осъзна кое не съответстваше между онова, което й беше разказала Клоуи и онова, което й беше разкрила гробницата, я беше безпокояло досега.

Освен това чу потракването и стърженето на метал в камък зад гърба й…

Тя се завъртя. Мичъл беше наслагал фигурите на рицарите в празните дупки и се протягаше към фигурата на Артур…

— Недей! — извика тя. Мичъл замръзна, протегнал ръка над ключа. Нина го дръпна назад и измъкна фигурата от дупката.

— Добре, какво беше това? — попита той разтревожено и озадачено.

— Това не е входът към гробницата — каза Нина, размахвайки фигурката. — Това е последният капан! Клоуи беше права, Кръглата маса не е съществувала! През 1191 вече е била включена в легендата за Артур — и монасите са се възползвали от това! Това е последния тест за познанията ни върху легендата и историята. Ако Кръглата маса не е съществувала, тогава никой от рицарите на Артур не може да е сядал на нея. Нито пък Артур! — тя задържа бронзовата фигурка пред лицето му. Ключът под краката на краля бе значително по-къс от останалите. — Това е ключът — трябва да го извадиш. Истинската ключалка е някъде другаде.

Мичъл въздъхна тревожно.

— И какво ще стане, ако опитаме фалшивата ключалка?

— Точно каквото казват монасите. „Онези, които знаят истината, ще намерят гроба на Артур. Онези, които не я знаят, никога няма да напуснат това място.“ — Тя вдигна фенерчето нагоре, за да огледа тавана над входа. Над отвора беше застопорена дебела каменна плоча, чието предназначение беше да падне като гилотина и да блокира изхода от камерата. — Ако объркаме пъзела, това нещо пада и ни отрязва от света.

Мичъл я огледа презрително.

— Това може да е било голям проблем преди деветстотин години, но сега имаме крикове и експлозиви.

— А хриле имаш ли? — попита го саркастично Чейс. Нина се обърна и го видя да оглежда една част от стената. Камъкът беше обезцветен, а от тавана се спускаха мътнокафяви и зеленикави струйки. Тя вдигна глава и видя правоъгълен отвор, през който се виждаше само мрак. Нина огледа останалите стени и забеляза по тях същите следи.

— Господи — каза тя. — Не само ще ни затворят. След това камерата ще се наводни. Над тавана сигурно се намира цистерна — тези следи са останали от предишни наводнения.

Лицето на Мичъл вече изразяваше доста по-голямо уважение към строителите на гробницата.

— А къде всъщност се намира истинската ключалка?

— Ето там. — Нина се приближи до нишата, и освети дупките, където бяха наредени фигурките. Онази, в която беше стоял Ланселот, разкриваше малка вдлъбнатина — точно колкото да може да се бръкне с пръст, която съвпадаше идеално с ключа Артур. Тя го пъхна в дупката.

— Сигурна ли си в това? — попита предпазливо Чейс.

Тя му се усмихна.

— Това си е риск… но пресметнат. — След тези думи тя хвана ключа и го завъртя.

Чу се някакво металическо изщракване от вътрешността на рафта, но нищо повече.

— Не стана — каза разочаровано Мичъл.

— Още не съм свършила. Донеси ми всичките фигурки — без Ланселот и Галахад. Еди, помогни му.

— А после ми приказва, че аз се опитвам да я контролирам — рече Чейс, но отиде при Мичъл, за да му помогне да пренесе фигурките.

— Защо без Ланселот и Галахад? — попита Мичъл, когато внесе първата групичка фигурки в нишата.

— Защото всички останали имат някаква историческа основа. Но Ланселот е измислен герой и тъй като Галахад е бил негов син, значи той също не е съществувал.

След като всички фигурки бяха поставени по местата им, Нина отново пъхна ключа Артур в дупката му на рафта. С надеждата, че е също толкова умна, колкото са били монасите от Гластънбъри, тя отново го завъртя.

Още едно слабо изщракване.

Този път цялата ниша потрепери леко, сякаш беше освободено някакво скрито напрежение. Тримата се спогледаха предпазливо и Нина внимателно натисна камъка. Той леко се отмести встрани. Тя натисна по-силно. Отвори се пролука, широка няколко инча, която бързо се разшири, щом Чейс и Мичъл се включиха в натискането. Нишата се отвори навътре и разкри проход към друга камера.

Нина знаеше, че това е последната зала. Те бяха преминали всички изпитания, бяха доказали, че са достойни. Това беше крайната им цел — мястото, където крал Артур бе намерил последен покой.

Тя взе фенерчето и пристъпи вътре. Чейс и Мичъл я последваха.

Стаята беше малка и изненадващо семпла, лишена от надписите, които украсяваха външната камера. Но предметите тук бяха по-щедро украсени. Два големи ковчега от черен камък бяха поставени върху каменни поставки и украсени с ангели от злато и сребро. Върху всеки ковчег имаше по един златен кръст с надпис на латински, обозначаващ кой лежи в него.

Артур, крал на Британия и Гуиневир, неговата кралица.

Те бяха истински. И лежаха тук, погребани под Хълма на Гластънбъри.

И въпреки това Нина не можеше да откъсне очи точно от предмета, който стоеше между двата ковчега. Голяма скала от гранит, изсечена във формата на куб с височина три фута.

Над нея стърчеше дръжката на меч, забит дълбоко в камъка.

Бяха намерили Екскалибур.