Анди Макдермът
Тайната на Ескалибур (13)

12

Австрия

 

Контрастът не можеше да бъде по-поразяващ: от задушаващата суха пустош на арабската пустиня към хладния чист въздух на тиролските Алпи. Живописната гледка от прозорците на кафенето в село Расбрюке беше впечатляваща — към долината и извисяващите се върхове на юг. Долината беше застлана с гори, толкова тъмнозелени, че изглеждаха като изкуствени, а над тях се извисяваха чистите бели склонове с пистите на малкия ски курорт. Дори леденостуденият въздух на тази надморска височина представляваше същинско облекчение след потискащата жега на Сирия.

След като върнаха камилите на Атаяк, Карима откара Нина, Чейс и Мичъл обратно в Аман, при самолета на държавния департамент. Сега, ден по-късно, те очакваха с нетърпение да разберат дали Мици Фонтана е открила нещо, което може да им помогне да намерят второто парче от меча.

— Ето я — каза Чейс, когато пред кафенето спря едно яркочервено Порше кайен. От него изскочи Мици със сакче в ръка, увита в пухкаво скиорско яке, което отговаряше на цвета на нейния джип. Преди да влезе в кафенето, тя им помаха с ръка.

— Здрасти — поздрави тя жизнерадостно Нина и Мичъл, преди да се настани до Чейс и да го целуне по бузата. — Как беше в Сирия?

Чейс сви рамене.

— Всъщност беше доста скучно.

— О — разочаровано въздъхна тя. — Намерихте ли онова, което търсехте?

— Да — отвърна сухо Мичъл, давайки ясно да се разбере, че иска да сложат край на тази тема. — Ами ти, Мици? Успя ли да направиш нещо?

Тя се усмихна и отвори сакчето, като измъкна отвътре няколко големи листа.

— Всъщност да! Отне ми малко повече време, но убедих един човек от местния архив да ми помогне.

— Някой мъж? — подхвърли сякаш между другото Чейс, вперил поглед в една точка на около педя под лицето на Мици. Ципът на якето й беше смъкнат наполовина, като разкриваше дълбокото деколте и цепката на бюста й.

— Всъщност да. Как разбра?

Той сви рамене.

— Просто предположих.

— И какво намери? — попита Нина, като сръга Чейс с лакът.

Мици разгъна листите, разкривайки фотокопия на стари архитектурни планове. Текстът беше изписан в тежък готически шрифт.

— Това са плановете на замъка Щаумберг от техните архиви. Надявах се да намеря още по-стари, но само с това разполагаха. Направени са през 1946 година, когато след войната замъкът е бил върнат на фамилията Щаумберг.

— И тези са супер — увери я Нина. От плановете ставаше ясно, че замъкът има Т-образна форма, като долната му част преминаваше в двор, заобиколен от високи стени. Три етажа над земята и като че ли изба на две нива…

— Всъщност какво точно търсим? — попита Чейс.

— Научих нещо интересно — въодушевено обясни Мици. — Твърди се, че когато германците пренасяли откраднатите съкровища през южна Европа, част от тях се озовали в замъка. Предполага се, че комендантът ги е скрил на тайно място. Но след войната те така и не били открити и сега собственикът отказва да допусне когото и да е да ги търси.

— Може би иска сам да ги намери — подхвърли Мичъл.

— Или пък просто не иска разни търсачи на съкровища да му съсипят дома — възпротиви се Чейс. Той продължи с германски акцент: — „Вие ишкате да шъшипете това мяшто в тършене на начищко жлато? Запофядайте!“. Нещо не ми се вярва.

— Успя ли да се свържеш със собственика, Мици? — попита Нина.

— Да, разговарях с него. За кратко. Говорих най-вече с неговия иконом.

— Той наистина ли има иконом? — засмя се Чейс. — Обзалагам се, че носи и монокъл.

— Казва се Роланд Щаумберг и е един от собствениците на този курорт. Замъкът е дом за неговото семейство от поколения. Изглежда много приятен човек — просто не иска никакви посетители.

Нина взе друг лист от плановете.

— Научи ли още нещо за него?

— Малко. Тукашните хора го харесват, но човекът от архива ми каза, че бил много потаен. Изглежда спортува много. Кара ски, разбира се, но също и снегоход, обича да се гмурка, да кара яхтата си…

— Да се гмурка ли? — попита Нина.

— Да, това помага ли?

— Може би. Ако извадим късмет, може поне да се съгласи да разговаря с нас. Но няма да стигнем до никъде, ако не успеем да го убедим, че знаем точно какво търсим. — Тя отново разгледа плановете, като завъртя листите така, че да се подредят по главната ос на замъка. Разположението на стаите беше абсолютен огледален образ…

— Опа… — обади се Чейс, забелязвайки замисленото й изражение. — Тя откри нещо.

Нина разбута чашите настрани, за да разчисти повече място на масата, и подреди листите така, че да са ориентирани в една посока. — Погледнете колко симетрично е всичко. Но ако наистина има скрита стая, тя няма да е отбелязана на тези планове, защото те са направени след войната. Трябва да търсим нещо, което няма огледален образ.

Тя внимателно огледа страниците, а другите се струпаха около нея, за да могат да огледат сами.

— Това тук не е симетрично — каза Чейс след известно време, като показа една врата на втория етаж, срещу която нямаше друга.

— А това спираловидно стълбище не е повторено тук — добави Мичъл, като потупа с пръст по един от другите листи.

— Да, но те не са помещения, а просто подобрения — каза Нина. — Трябва да търсим разлики в основното разположение на сградата…

— Като тук ли? — попита Мици. — В долното ниво на избата има две дълги стаи от двете страни на този коридор.

— Сигурно са винарски изби — каза Нина, като се вгледа отблизо.

— Да, но виж тук! — Мици използва телефона си като линийка, за да измери дължината на стаите. — Тази, която е вдясно, е по-къса от другата вляво.

Нина видя, че тя беше права. Разликата не беше голяма, не повече от няколко фута предвид мащаба на плановете… но определено я имаше.

— Мили боже, така е!

Чейс погледна Мици с възхищение.

— Дявол да го вземе, скъпа, мисля, че го намери! Добра работа!

Тя грейна, изпълнена с гордост.

— Благодаря!

— Като че ли майка ти сгреши — много добре направихме, че те помолихме да ни помогнеш. Ела насам. — Той се наведе и я прегърна. Тя ентусиазирано отговори на прегръдката. — А сега какво?

— Сега ли? — каза Нина, като внимателно разглеждаше леката асиметричност в плановете. — Мисля, че е време да говоря с този Роланд Щаумберг.

 

 

— Доктор Уайлд — каза Роланд Щаумберг и се поклони на Нина, преди да поеме ръката й. — За мен е чест. За мен е чест да се срещна с откривателя на Атлантида!

След като оставиха Мици — за голямо нейно разочарование — да ги чака в селото, Нина, Чейс и Мичъл отпътуваха за другия край на долината, където се намираше замъкът Щаумберг. Както се бе надявала Нина, известността й бе възбудила интереса му. Въпреки че се изненада от това, че тя е в Расбрюке, той се съгласи да се срещнат.

Замъкът беше впечатляваща, поразително красива сграда, кацнала върху планинския хребет. Той се извисяваше над ски пистите и горите, а до него водеше криволичещ път, който въпреки че беше почистван, отново бе заснежен. Джипът на Мичъл, шевролет събърбан, още едно превозно средство, осигурено им от американското правителство, се оказа изключително полезен.

Когато външният портал на замъка се отвори, те влязоха в двора и паркираха до два снегохода. Посрещна ги висок, кльощав мъж в тъмни дрехи, който се представи като Курт, икономът на Щаумберг. Самият хер Щаумберг, който ги очакваше пред портите на замъка, беше около четирийсетте, с пясъчноруса коса и широки гърди, излъчващ изискана интелигентност. И за огромно изумление на Чейс, той наистина носеше монокъл.

— Толкова се радвам да ви видя, хер Щаумберг — усмихна се Нина. Тя представи Чейс и Мичъл, и огледа огромната зала, в която бяха влезли. Както беше предположила от плановете, тя беше симетрична, от всяка страна се издигаше по едно каменно стълбище, което водеше към балкон, който продължаваше покрай стените до задната част на залата, покрай високи прозорци с цветно стъкло. От високия таван висяха полилеи, а огромните, тежки гоблени стигаха почти до пода. Между тях бяха наредени рицарски брони. Цялата зала бе облицована с тъмно дърво, с толкова дебел пласт лак, че заприличваше на кехлибар. — Това е… Много е впечатляващо.

— Благодаря — каза Щаумберг, — но отопляването му ми струва страшно много пари! — Всички се засмяха учтиво на шегата, която разчупи леда. — Моля, последвайте ме. На горния етаж имам една по-топла стая.

Той ги поведе нагоре по едното стълбище и след това по балкона, където бяха подредени още лъснати рицарски брони. На края имаше друга вита стълба от ковано желязо, която водеше надолу. Това беше един от асиметричните елементи, които бяха забелязали в плановете. Икономът отвори вратата зад нея и ги покани да влязат в стаята.

Това беше кабинет; в голяма каменна камина танцуваше топъл огън. Висок прозорец разкриваше гледка към долината и селцето, въпреки че разположението на креслата подсказваше, че вместо зашеметяващия пейзаж отвън, Щаумберг предпочиташе да гледа огромния плазмен телевизор, който съвсем не изглеждаше на място тук.

— Заради футбола — обясни той, като им махна с ръка да седнат и сам се настани в креслото си. — Искате ли нещо за пиене? Кафе, чай, шнапс?

Нина реши, че й е твърде рано за алкохол, затова учтиво прие чаша кафе, Мичъл и Чейс също. Курт се поклони и излезе от стаята.

— Благодаря, че приехте да се видим, хер Щаумберг — каза Нина.

— О, за мен е истинско удоволствие! Тъкмо преди два дни четох за вас. — Той порови из купчина списания и извади едно. — Виждате ли? — Той разгърна листите; официалната снимка на Нина в АСН се мъдреше до една по-голяма фотография на миниподводницата над разкопките на Атлантида. — Обичам да се гмуркам и да изследвам потънали кораби. Но онова, което вие направихте, е много по-вълнуващо! И какво мога да направя за вас, доктор Уайлд? Колкото и да ми се иска да науча повече за откриването на Атлантида, подозирам, че едва ли сте дошли при мен за това, нали?

— Страхувам се, че не. Въпреки че правим проучвания върху една друга легенда. — Тя погледна към Мичъл. — Не знам каква част от това мога да ви разкрия…

— Нека позная — въздъхна Щаумберг и се намръщи, набръчквайки носа си. — Търсите Екскалибур.

Нина примигна изненадано.

— От къде знаете?

— Преди няколко месеца един мъж доста време ми досаждаше заради това. Имаше откачената теория, че част от него е скрита тук, в нацистка съкровищница. Но аз съм прекарал целия си живот в този замък и тук няма никакво скрито съкровище. Като дете съм обходил и най-скритите кътчета и щях да зная, ако има нещо такова! Но този човек, как му беше името… Руст?

— Бернд Руст.

— Познавате ли го?

— Познавах го — отвърна Нина. — Той беше убит.

Щаумберг се стресна.

— Убит? Съжалявам. Не го харесвах, много ме дразнеше, но не му желаех злото.

— Работата е там — продължи Нина, — че той беше убит заради своите проучвания във връзка с Екскалибур. В началото и аз не му повярвах, но оттогава… да речем, че според нас той е бил прав. Затова АСН търси останалите парчета, надяваме се да ги намерим преди да попаднат в ръцете на неговите убийци.

Австриецът определено се чувстваше неудобно.

— И според вас едно от тези парчета се намира тук?

— Да.

— Което означава, че убийците му може би си мислят същото?

— Това е малко вероятно — каза Мичъл. — Точно затова молим за разрешението ви да го потърсим.

— Но къде? — попита Щаумберг. — Не мога да се сетя къде би могъл да бъде скрит, за да не е намерен досега.

— Ами мазето? — попита Нина. Тя разгъна плановете на подземния етаж на замъка. — Виждате ли? Замъкът е построен в напълно симетрична форма, с изключение на тази стая, която е малко по-къса от другата.

Щаумберг взе плана и го загледа с интерес — след което пребледня.

— О. Винарската изба.

В този миг влезе Курт, който носеше поднос с димящи чашки кафе. Той зърна изражението на Щаумберг и го попита нещо на немски, като получи доста раздразнен отговор. Нина схвана достатъчно, за да разбере, че двамата обсъждаха избата.

— Нещо не е ли наред?

— Аз… Предпочитам, да не ви показвам тази стая — отвърна Щаумберг.

— Нали казахте, там няма нищо скрито? — попита Чейс.

— Нищо, за което да се сещам, но… — Той разтърка врата си. — Просто… Предпочитам да не пускам никого в тази стая. Но двамата с Курт бихме могли да я проверим и да ви кажем, ако открием нещо.

— Бихте могли — каза Мичъл, — но работата е в това, че хората, които убиха Руст, също така откраднаха и проучванията му. Същите, които доведоха и нас тук — натърти той. — Ако са успели да ги разшифроват, може би също ще ви посетят. Но те няма да ви молят за позволение да претърсят замъка.

— Няма да ги допуснем вътре — отвърна неубедително Щаумберг.

— Ако искат да влязат вътре, ще го направят — каза Чейс. — Те вече убиха хора в търсене на това нещо, опитаха се да убият и нас.

— Ако парчето от меча наистина е тук, не трябва да допускаме да попадне в техните ръце — заяви Нина. — От изключително важно значение е АСН първа да стигне до него — това може да доведе до откритие, което е също толкова важно, колкото и Атлантида.

Щаумберг се загледа през прозореца и видимо се прегърби. След кратко мълчание отвърна:

— Много добре, ще ви пусна в избата. Но преди това… Настоявам за пълна дискретност от ваша страна.

— Имате я — увери го Нина. — Всичко ще бъде напълно поверително.

— Много добре. — Щаумберг се обърна с неохота към Курт и му каза нещо на немски. Икономът кимна с глава и отвори вратата на кабинета, като им даде знак да го последват.

Спуснаха се по спираловидното стълбище и минаха през двойните врати в дъното на голямата зала, излизайки в къс коридор, който водеше до стъпалата към долния етаж. Курт включи осветлението. Мъждивата светлина разкри тесен каменен проход.

— От тук — каза Щаумберг и тръгна към тежката дъбова врата вдясно. Отвори я, разкривайки стаята зад нея. Както бе очаквала Нина това се оказа винарска изба — но огромна! Покрай стените й се издигаха дървени рафтове, върху които бяха подредени хиляди бутилки.

— Значи неговата голяма тайна е алкохолизмът му? — прошепна Чейс на Нина.

Курт ги поведе към дъното на продълговатата стая, следван от Щаумберг. Той се обърна към Нина.

— Причината да ви помоля за дискретност е… моята репутация като член на фамилията Щаумберг и като бизнесмен. Само някои от най-доверените ми приятели са виждали какво има тук.

— Както вече ви обещах, всичко си остава между нас — каза тя заинтригувана.

— Добре, добре. — Те стигнаха до края на стаята, където имаше врата. За миг Нина се зачуди дали зад нея не се крие тайната стая от плановете, но в това нямаше смисъл. Задната стена бе направена от дървени трупи, а не от камък; не бяха правени опити да се замаскира и очевидно беше издигната наскоро.

Курт измъкна връзка ключове от джоба си и започна да ги прехвърля, като най-накрая се спря на един от тях и отключи вратата. Отвори я и пред тях се разкри пълна тъмнина. Нина подуши въздуха — усети странна смесица от миризми, които се разнесоха от загадъчната стая. Дърво, кожа, някакъв полиращ препарат, слаб аромат на свещи…

Щаумберг си пое дълбоко дъх, когато Курт влезе в помещението.

— Е, заповядайте. — Той отстъпи встрани и им направи път, а икономът светна лампата.

Нина влезе първа и рязко спря, щом зърна съдържанието на стаята.

— О… боже — промълви тя, останала без думи.

Чейс влезе втори и едва сдържа смеха си.

— Да му се не види!

Бяха попаднали в тъмница.

Но това не бе някаква средновековна стая за мъчения, а съвсем модерна работа, кървавочервени стени и под, покрит с блестящи черни плочки, огледала в цял ръст, поставени на стратегически места, за да могат посетителите винаги да виждат отражението си. В центъра на стаята се намираше дървена пейка, облечена в червена кожа и оборудвана с дебели каиши. На висока решетка до вратата висяха различни камшици и бухалки, а на масата до задната стена бяха наредени някакви предмети, които Нина първоначално помисли за доста големи черни свещи, но след миг осъзна, че всъщност това са изкуствени членове с ужасяваща големина.

Чейс не можеше да се сдържа повече.

— О, господи! — разсмя се той. — Лична садо-мазо килия! Нищо чудно, че искаш да я пазиш в тайна!

Лицето на Щаумберг почервеня от гняв и смущение.

— Обещахте ми да не казвате на никого за това!

— Няма, няма! Не се тревожи, мога да пазя тайна. Но, бога ми, доста добре си я оборудвал.

— Аз не бих използвала точно тези думи — каза Нина със замръзнала усмивка на лицето.

— Хайде, стига де, всеки мъж си има хоби. Някои предпочитат да играят футбол, други да ходят на фитнес, трети… всякакви ги има. — Той погледна към Курт, който стоеше мълчаливо до вратата. — Курт, ти кой го играеш? Господаря или слугата?

— Еди! — възкликна Нина. Но тънката усмивка, която се появи на иначе безизразното лице на иконома, й подсказа, че в замъка има поне една стая, в която ролите са разменени.

— Това е много… лично — каза нетърпеливо Мичъл. — Но може ли да се върнем към онова, заради което слязохме тук? — Той мина край пейката и отиде до задната стена. — Ако тук има скрита камера, тя ще се намира зад тази стена.

Пренебрегвайки развеселената физиономия на Чейс, Щаумберг се приближи към Мичъл и постави ръка върху червената боя.

— Доколкото знам, това е камък. Никога не съм забелязвал нещо различно тук.

— Трябва да я разбием.

— С ваше разрешение, разбира се — добави бързо Нина.

Щаумберг се замисли, след което неохотно изсумтя.

— Много добре, но… Но след това ще я поправите ли?

— Изпратете сметката на АСН — посъветва го Чейс, след като двамата с Нина се приближиха до стената. Той удари по камъка с юмрук.

— Изглежда ми доста солидна.

— Имате ли някакви инструменти? — попита Мичъл. — Чукове или кирки?

— Да — отвърна Щаумберг. — Курт ще ги донесе.

— Или пък просто можем да я разбием с това — Чейс посочи към най-големия изкуствен член. — Един удар с него ще събори всичко. Бога ми, сигурно е дебело три инча! — Той смигна на Нина. — Почти колкото моя, нали?

— На ширина или на дължина? — отвърна тя, без да мигне.

— И двете, мамка му — намръщи се надцаканият Чейс, а Мичъл се разсмя. Дори Щаумберг се усмихна. — Да видим тогава какво има от другата страна.

Курт донесе един чук с дълга дръжка и една кирка. Чейс нанесе първият удар, като халоса стената с чука. Щаумберг примигна, но веднага се разбра, че теорията на Мици е вярна — зад стената наистина имаше празно пространство, зазидана пещера. Втори удар — и един от камъните падна в мрака.

Чейс изчака прахът да се уталожи и светна в дупката с фенерчето си.

— Не е чак толкова дълбока; вижда се задната стена. По-малко от три фута. — Той смени позицията си и насочи лъча на фенерчето надолу. — И вътре има нещо! Прилича ми на сандъци, покрити с брезент. — Той отстъпи назад. — Джак, помогни ми.

Мичъл се подчини и започна да издърпва камъните с кирката, докато не разшири отвора дотолкова, че Чейс да може да се провре през него. С фенерче в едната си ръка, той внимателно надигна края на потъналия в прах насмолен брезент.

Под него лежаха проядени дървени сандъци. Изрисуваните нацистки свастики веднага му подсказаха, че всички местни легенди са истина.

— Мисля, че онова което се намира тук, е… нацистко злато — обяви той, след като се върна в стаята.

Щаумберг изглеждаше така, сякаш внезапно е получил пристъп на мигрена и Нина напълно го разбираше. Съществуваха международни закони за откриването на нацистки предмети — особено онези, които са били откраднати от други държави.

— Съжалявам, но трябва да разкажем на австрийското правителство за това.

— Знам, знам — Щаумберг разтърка челото си. — Но ще ми дадете ли малко време, за да преместя… ъъъ, оборудването в друга стая, преди да го направите?

— Мисля, че го заслужавате, като се има предвид колко бяхте услужлив.

Той леко се усмихна, облекчен. Междувременно Чейс и Мичъл разшириха дупката, издърпвайки още камъни, докато не разкриха напълно шестте сандъка. В резултат на бързия оглед бе намерен лист, изписан на немски.

— Според вас какво е това?

Щаумберг го разгледа.

— Това е списък — на всичките предмети в сандъците!

— Германска ефективност — пошегува се Чейс.

Щаумберг продължи да чете и очите му се разшириха.

— Това наистина е съкровище — има злато, сребро, бижута, религиозни реликви…

— А нещо за меча? — попита Мичъл. — Споменава ли се меч?

Австриецът продължи да чете.

— Да, ето го! „Дръжка на сабя, обкована със скъпоценни камъни, златна и сребърна украса, счупено острие. Намерена в Коронея, твърди се, че има историческо значение.“ Освен това е написана и приблизителната й стойност в марки и… дори пише в кой сандък се намира. — Той надникна през дупката, а Чейс освети прогорените в дървото номера. — В този!

Мичъл и Чейс бързо свалиха сандъка и го сложиха на пода. После използваха дръжката на кирката като импровизиран лост и го отвориха. Вътре лежаха няколко предмета, опаковани във восъчна хартия.

— Това трябва да е — каза Чейс, като взе най-големия. Разопакова го и…

— О… — възкликна Нина.

Това наистина беше дръжката на меча. В стоманата бяха вградени скъпоценни камъни, около тях се виеха златни и сребърни линии. Но не те привлякоха вниманието на Нина: вместо това тя се втренчи в остатъка от острието, който се подаваше от дръжката. Върху метала беше гравиран символ.

Лабиринт. Същият като онези, които бяха открили в Сирия. Тя взе меча от Чейс и го поднесе към светлината.

— Според мен имаме попадение — обяви тя.

— Страхотно — каза Мичъл. — Сега остава само…

Вратата се отвори с трясък.

На прага се появи висок мъж с хлътнали бузи и обръсната до голо коса и насочен към тях пистолет. Всички замръзнаха. Мъжът влезе. Моментната му изненада от обкръжението изчезна за миг и той се съсредоточи върху своята цел. Посочи с пръст към Нина.

— Ти — каза той със силен руски акцент, — дай ми меча.

Мичъл застана пред нея с вдигнати ръце.

— Запазете спокойствие — заповяда той. Пристъпи напред, подминавайки Чейс. Руснакът го изгледа подозрително. — Острието вече е у нас, а без него шефът ти никога няма да намери Екскалибур. — После добави още нещо на руски.

Мъжът му отговори в същия дух. Нина нямаше представа какво е казал, но той изглеждаше доста ядосан.

— Заслужаваше си да опитам — въздъхна Мичъл, като отстъпи назад. — Нина, дай му меча.

— Искаш просто така да му го даде? — попита Чейс.

— Или това, или ще бъде застреляна. Хайде, Нина.

Нина неохотно пристъпи напред. Руснакът кимна: ела насам. Тя направи още една крачка.

— Значи искаш меча? — попита тя. — Дръж!

И хвърли дръжката в лицето му.

Той инстинктивно протегна ръце да я хване и пистолетът издрънча при удара в древния метал. Но само за миг отново бе във форма и с гневен поглед отново насочи пистолета към тях…

Туп!

Руснакът се завъртя рязко на деветдесет градуса, залитна и падна по лице върху черните плочки. Чейс доволно го погледна… след което се сети какво държи в ръка и къде най-вероятно е било завирано, изпъшка стреснато „уф!“ и хвърли на пода импровизираната си палка — най-голямото дилдо.

Той вдигна пистолета на изпадналия в безсъзнание мъж.

— Е, много шантави неща съм правил през живота си, но никога не ми е минавало през ума, че ще разбия нечие чене с дълъг трийсет сантиметра гумен член.

— Трябва да се махнем от тук и да извикаме полицията — каза Мичъл. Той извади телефона си. — Мамка му. Няма сигнал.

— Намираме се в мазе — напомни му Нина, докато прибираше дръжката на меча. После се обърна към Щаумберг и Курт. — Те преследват нас и меча, не вас. Има ли тук място, където да можете да се скриете? — Щаумберг кимна.

— Вървете там и чакайте полицията — каза му Чейс. Той провери пистолета, стаейр М-9 — петнайсет 9 мм куршуми, пълен пълнител, — и тръгна към вратата. В избата нямаше други хора и не се чуваха никакви звуци. — Нина, Джак, да вървим.

Те бързо тръгнаха обратно през избата.

— Как са ни открили, по дяволите? — попита Нина. — Едва ли толкова бързо са разшифровали бележките на Бернд.

— Сигурно не е било чак толкова трудно, колкото си е мислел — каза Мичъл. — Но няма смисъл да се тревожим за това.

Чейс се спря до вратата и отново се огледа. Нямаше никой. Англичанинът махна с ръка и тримата продължиха към стълбите.

На половината път чуха как някаква врата се затръшва.

— Изчакайте — прошепна Чейс и се промъкна напред, докато не стигна до главния коридор на горния подземен етаж. Не се виждаше никой, въпреки че можеха да се чуят звуци от движение. Той внимателно надникна зад ъгъла и видя отворена врата, светлини зад нея и блъскане на врати, сякаш някой претърсваше шкафчета. Като че ли записките на Руст не даваха точни предположения къде може да е скрито нацисткото съкровище. — Добре, идвайте. — Нина и Мичъл се приближиха колкото могат по-тихо. Чейс остана с насочен към отворената врата пистолет, докато двамата го подминат и стигнат до следващите стълби.

— Какъв е планът? — попита Нина, когато той ги настигна.

— Мятаме се в колата и се омитаме от тоя Шлос Адлер. Щом се измъкнем, звъним на ченгетата. Просто трябва да се отдалечим максимално от тях, преди да повикаме помощ.

— Да, но първо трябва да се доберем до джипа — каза Мичъл. Стигнаха до края на стълбите и Чейс провери дали пътят пред тях е чист. След това тримата хукнаха към двойните врати на голямата зала.

Той ги отвори и се огледа. В коридора не се виждаше жив човек, но нямаше как да провери балкона, а вратата в дъното зееше отворена. В двора може би имаше неканени гости.

Мичъл надникна през рамото му.

— Чисто ли е?

— Трябва да рискуваме. — Той изскочи в коридора и бързо се огледа с прицелен пистолет. — Чисто е, излизайте.

Те побягнаха по коридора към изхода…

Някой изкрещя нещо на руски.

— Мамка му! — излая Чейс и се завъртя с насочен пистолет. От ляво на балкона се подаваше мъж със зловещ малък чешки „Скорпион“ в ръка. Чейс бързо изстреля четири куршума. От дървения парапет се разлетяха отломки и принудиха руснака да се хвърли на пода. Той отново изкрещя, този път за помощ.

— Прикрийте се! — заповяда Чейс, но Мичъл вече беше придърпал Нина между висящите гоблени и броните под повредения балкон, вдясно от спиралната стълба. Чейс бързо отстъпи към противоположната страна на залата с насочен пистолет. В момента, в който противникът му покажеше главата си, той щеше да прати един куршум в нея…

Чуха се още викове, този път от дъното на коридора. Трима души влетяха през входната врата.

Всичките бяха въоръжени.

— О, мамка му! — изпъшка Чейс и се хвърли зад една от дъбовите колони, подпиращи отдолу балкона, който се разтърси от автоматичния огън.