Анди Макдермът
Тайната на Ескалибур (10)

9

Йордания

 

Колкото Цюрих беше чист, спретнат и най-вече подреден, толкова столицата на Йордания Аман бе жив пример за организиран хаос. Едно от най-старите населени места в света, където всеки нов етап на цивилизацията бе строил — или надстроявал — накрая се беше превърнало във великолепна смесица от древно и модерно; вековни сгради се издигаха на една ръка разстояние от модерните жилищни блокове. Метрополисът се ширеше под жаркото слънце на Арабския полуостров, обагрен в мек оранжев цвят от светлината, пясъка и смога.

Нина би разгледала града с огромно удоволствие, но имаше работа за вършене. Мичъл беше уредил да се срещне с директора на Центъра за документи и ръкописи към Йорданския университет. Бюрократичното наименование само намекваше за истинската му цел: да служи като необятен архив, в който е каталогизирана историята на голяма част от Близкия изток. Тя искаше да се зарови в древните текстове дори повече, отколкото в града, но се насили да се концентрира върху един специфичен период от време.

— Мохамед Явар — произнесе замислено домакинът й. Адийб ал-Джафри беше мъж на средна възраст, с очила с големи рамки и поддържани черни мустаци; въпреки че отдавна се беше завърнал в Йордания, той все още не бе изгубил перфектния си английски, придобит в британски университет. — Да, спомням си това име.

— Така ли? — изненада се Нина. — Да не би и някой друг да е разпитвал за него?

— Да, преди около шест месеца, по телефона. Мисля, че беше някакъв германец. Попита дали имаме в архивите някакви материали за него и ние му казахме, че има, но с това приключи всичко.

— Сигурно е бил Бернд — каза Нина, като се обърна към Чейс и Мичъл. — И никой друг? — Ал-Джафри поклати отрицателно глава.

— Поне не са му разшифровали записките все още — каза Мичъл.

Ал-Джафри ги изгледа с любопитство.

— Те ли?

— Мъжът, който се е свързал с вас, беше убит — каза Нина. — За да му бъде попречено да каже на АСН как да бъде намерено онова, което е търсел.

— Наистина ли? — Като че ли в гласа му се долавяше повече интерес, отколкото шок, сякаш ставаше въпрос за интересен завой във фабулата на някакъв детективски роман. — А какво е търсел той?

— Съжалявам, но това е поверителна информация — каза Мичъл. — Най-вече заради вашата безопасност, повярвайте ми. Хората, които го убиха, няма да се поколебаят да убият отново.

Любопитството на лицето на ал-Джафри беше заменено от загриженост.

— О, разбирам.

— Затова първо трябва да намерим онова, което е търсел, за да няма повече пострадали хора — каза Нина. — А за да го направим, трябва да научим колкото се може повече за Мохамед Явар.

— Всъщност той не е кой знае колко важна фигура от историческа гледна точка. Сигурни ли сте, че той е нужният човек?

— Само с неговото име разполагаме — призна си тя. — Предполага се, че през 1260 година той е убил един кръстоносец, на име Петер от Коронея — и ние искаме да разберем къде е станало това.

— Петер от Коронея… — промърмори ал-Джафри, сбърчил вежди в усилието да си спомни. — А, да. Той е владеел парче земя, което се е намирало близо до сегашната граница между Йордания и Сирия.

— От коя страна на границата? — попита Чейс.

— Откъм Сирия.

— По дяволите, знаех си!

— Вашите архиви могат ли да ни посочат точното й местоположение? — попита Нина.

— Може би — каза ал-Джафри, — но както вече споменах, Мохамед Явар не е някоя важна фигура и се съмнявам, че ще открием нещо повече от бележки под линия.

— Каквото и да е, ще ни бъде ужасно полезно — увери го тя.

Ал-Джафри кимна.

— В такъв случай, ако дойдете с мен при архивите, ще ви покажа всичко, с което разполагаме.

— Знаеш ли какво — обърна се Чейс към Нина, — докато си четете там, аз ще ида да подсигуря всичко, което ще ни е необходимо.

— Американското посолство ще се погрижи за това — каза Мичъл.

Чейс въобще не се впечатли.

— Значи разполагат с местен водач, който може да ни преведе през границата? — Той се обърна към Нина. — Обади ми се като приключите. Ще дойда да ви взема. — За нейна изненада той я придърпа към себе си и я целуна по-силно, отколкото беше очаквала. — Ще се видим по-късно.

— Чао — каза объркано тя, докато той излизаше. Ал-Джафри ги гледаше изумен, докато Мичъл се усмихна леко. Тя усети как се изчервява и се обърна към уредника. — Добре, ами сега…

— Архивите?

— Ако обичате!

 

 

— Пристигнахме — каза ал-Джафри. Той си бе сложил бели памучни ръкавици, за да предпази древните страници. Извади една книга от подземните трезори на Центъра и им посочи един текст на арабски. Въпреки че самата книга беше от петнайсети век, тя описваше събития, случили се два века по-рано, като се позоваваше на други източници от многобройните войни, които са се вихрели в Светите земи през онзи период.

— Тук името на Мохамед Явар се споменава за пръв път.

Нина не владееше много добре арабски.

— Какво пише там?

— Не много — каза Мичъл, като надникна през рамото й.

— Говориш ли арабски?

— Достатъчно, за да се оправя — ухили се той. — Но доктор ал-Джафри е прав — Явар не е бил толкова важен, че да заслужи повече от няколко реда.

— Но в тях може да се съдържа онова, което ни интересува — каза ал-Джафри, като внимателно прокара пръст по потъмнелия от времето лист. — Тук пише: „Самият водач на варварите излезе напред и предизвика Мохамед с блестящия си меч. Но също като пророка, чието име носеше, Мохамед беше смел и праведен, и предан слуга на Аллах, и с един удар счупи меча му на парчета. С най-голямото от тях той довърши неверника. След като водачът им загина, останалите нашественици побягнаха уплашени.“

— Варвари ли? — попита озадачено Мичъл. — Да не сме объркали битката? Звучи така, сякаш говорят за монголите.

Ал-Джафри потисна подигравателния си смях.

— Не, точно тази е — обясни Нина. — Мюсюлманите са приемали кръстоносците по… да речем, по по-различен начин от християните. Те са ги смятали за жестоки нашественици, дошли, за да избият последователите на исляма и да завладеят земите им.

— Plus са change…^[1] — тихо промърмори ал-Джафри. Мичъл го прониза с поглед. — Но тук пише още нещо за Явар. „Мохамед се върна в Кафаща и предаде острието на градския имам, за да покаже, че слугите на Аллах винаги ще побеждават.“

— Кафаща ли? — попита Нина.

— Това е малък град в южна Сирия. Е, поне се е считал за град по времето на Явар — сега едва ли може да се смята и за село. Ако искате, мога да ви го намеря на картата.

— Няма нужда, благодаря — каза Мичъл и като се изправи. — Това ни трябваше. Трябва да отидем в Кафаща.

— В Сирия — напомни му Нина. — Помниш ли какво ни каза? Че хората там не са големи почитатели на американците…

 

 

Два часа по-късно Чейс се срещна с Нина и Мичъл пред американското посолство, придружен от местната си връзка, една Йорданка, на име Карима Фаран. Както можеше да се очаква, тя беше изключително привлекателна, дългата й черна коса се развяваше на вятъра.

Лендроувърът на Карима изглеждаше също толкова древен, колкото и самият Аман. Маскировъчната му боя бе толкова изтъркана, че се виждаше алуминият отдолу. След като поздрави новодошлите и им помогна да натоварят нещата си в багажника, тя върза косата си на кок и уви главата си в тъмен шал, като подаде друг на Нина.

— Това ще ти трябва.

Нина неохотно го взе.

— Аз, ъъъ… Мислех, че хиджабите не са задължителни за жените в Йордания.

— Не са — отвърна Карима и двамата с Чейс се спогледаха развеселено. — Просто не искам косата ми да се пълни с пясък. — Тя махна с ръка към парцаливия брезентен гюрук на лендроувъра. Нина веднага разбра мисълта й и побърза да последва нейния пример.

Поеха на североизток по магистралата, като бързо оставиха града зад гърба си и навлязоха в пустинята, обградени от изсушен пейзаж от пясък и камъни.

— Та, Еди — каза Карима на Чейс, който седеше до нея на предната седалка, — за кога е планирана сватбата?

Чейс се подсмихна.

— Знаеш ли, толкова хора вече ми зададоха този въпрос, че започвам да си мисля дали не трябва най-после да решим какъв да бъде отговорът.

— Омъжена ли си, Карима? — попита Нина. Йорданката носеше няколко пръстена, но Нина не беше сигурна дали имат някакво обвързващо значение или са просто бижута.

— Не, не съм — отвърна й жената, като хвърли един бърз поглед назад, — но си имам някой. Проблемът е да успея да го накарам да се обвърже.

— Това чувство ми е познато — рече Нина. Чейс изсумтя.

Пътуването им продължаваше вече втори час и Нина го използва, за да продължи прекъснатия курс по артурианска митология, който бе започнала по време на полета. Накрая Карима слезе от магистралата и подкара джипа по поредица от все по-неравни селски пътища. Накрая спряха в едно село, което беше толкова малко, че Нина се усъмни дали групичката полуразрушени колиби изобщо са обозначени на картата. Пустинята се простираше навсякъде около тях. Огненочервеното слънце безмилостно прежуряше на хоризонта.

— По нататък не можем да продължим — каза Карима, като слезе от колата. Останалите я последваха, като започнаха да протягат и разкършват схванатите си тела. — Границата се намира на около осем километра от тук.

Нина се загледа в далечината, но не видя нищо освен скали и единични храсталаци, които се подаваха над пясъка.

— Пеша ли ще вървим?

— Не, не! Но сирийците внимават за превозни средства, които прекосяват границата не през официално обявените пунктове. Затова имаме нужда от друг вид транспорт. — Тя ги поведе край една от сградите.

— Какъв вид транспорт… — започна Нина, но изведнъж се спря, щом зърна отговора на въпроса си. — Олеле.

Пред тях спокойно ги очакваха четири камили.

До тях стоеше един арабин, облечен в прашна роба, който се ухили до уши щом зърна Карима. Те се поздравиха и тя отново се обърна към тях.

— Това е Атаяк, от едно от местните бедуински племена. — Нина забеляза, че освен пистолета и ножа той беше окачил на колана си едно уоки-токи и джипиес. Очевидно бедуините нямаха никакви проблеми с вкарването на модерна технология в традиционния си начин на живот. — Не са останали много номадски племена, но онези, които пресичат непрекъснато границата, са живели тук от хиляди години и не се интересуват от линиите върху картата. В повечето случай сирийците не им обръщат внимание. Което е много полезно, ако ти се наложи да минеш незабелязано през границата. Както Еди знае много добре.

Чейс изглеждаше съвсем невинен.

— Не мога да коментирам военни операции на територията на враждебна държава, в които може да съм или може да не съм участвал… но да, определено знам как да яздя камила.

Мичъл кимна.

— Странна работа, аз също.

— Ехо, здравейте, здрасти — обади се Нина. — Аз не мога.

— Фасулска работа — увери я Чейс. — Също толкова лесно, колкото язденето на кон.

— Но аз и кон не мога да яздя!

Чейс отиде до най-близката коленичила камила и я плесна по челото. Тя го погледна, после поклати замаяно глава и издаде звук, който наподобяваше нещо между изгрухтяване и прозявка.

— Добро момче — каза Чейс, като отстъпи назад и се метна върху широкото подплатено седло, разположено зад единствената гърбица на камилата. Той нави кожените каишки около дланите си и леко подръпна, подвиквайки „Хейя, хейя!“. Камилата отново поклати глава, след което покорно разгъна краката си и се изправи в цял ръст.

Нина беше виждала камили в зоологическите градини, но едва сега осъзна колко големи са всъщност. Изправената камила бе значително по-висока от нея и главата на Чейс се намираше на около единайсет фута над земята.

— Добре де… Доста е голяма.

Насочвана от Чейс, камилата се приближи до нея и наведе глава, за да я огледа добре. Нина се отдръпна нервно назад.

— Атаяк говори ли английски? — попита тя Карима, която поклати глава отрицателно. — Ох, добре. Защото това нещо много, ама много мирише. И то страшно неприятно.

— О, след няколко часа това въобще няма да ти прави впечатление — успокои я Чейс. Той подкара камилата встрани, след което с една команда и леко подритване я накара да коленичи, за да може да слезе. Двамата с Мичъл разтовариха багажа от джипа и го натовариха в дисагите на животните.

— Вземи — каза Мичъл и подаде един пистолет на Чейс. — Мисля, че може да ти свърши работа.

Чейс кимна одобрително.

— Рюгер Р-95 — каза той, докато бързо и вещо прегледа оръжието, преди да го зареди. Мичъл постъпи по същия начин със своя рюгер. — Не е зле. Но ми липсва моя уайлди.

— Уайлди ли имаше?

— Да, 45 калибър уинчестър магнум. Докато на един копелдак не му хрумна да го използва за убийството на един министър и да хвърли вината върху мен. Сигурно още се въргаля в някое чекмедже с улики в Ботсвана. Добър пистолет беше. Стрелял ли си някога с такъв?

— Не, бога ми — отвърна Мичъл, яростно клатейки глава. — Тромав, тежък, ограничен капацитет за муниции, зверски откат? Предпочитам по-практичните неща. Освен това нали знаеш — продължи той със закачлив блясък в очите, — хората си правят разни изводи за комплексите на мъжа, който използва пистолет с осеминчово дуло.

— Ами не мога да очаквам от един моряк да разбира от оръжия — отвърна намръщено Чейс. — Откатът въобще не е проблем, освен ако не си мека китка…

— Хайде, момчета — прекъсна ги Нина и застана между тях. — Спрете се с тези армейски спорове.

— Да, сигурно си права — изръмжа Чейс, все още намусен. Той погледна към Мичъл. — Добре поне, че не си бил във въздушните сили! — И двамата избухнаха в смях.

— Трябва да тръгваме — каза Карима, поглеждайки към залязващото слънце. — Ще прекосим границата преди да падне нощта и тогава ще направим лагер.

Натовариха камилите и Карима се сбогува с Атаяк, преди да яхне своята. Нина обезпокоена се приближи към очакващия я олигавен звяр. Макар че камилата беше най-малката от четирите, дори коленичила, очите им бяха на едно ниво.

— Знаете ли, може би ще е по-добре да подтичвам край нея.

— О, я се качвай — рече Чейс. — Ще се оправиш. Трябва само да внимаваш да не паднеш.

— Не се тревожи, Нина — успокои я Мичъл. — Камилите са много лесни за яздене. Само за петнайсетина минутки ще й хванеш цаката.

— А през тези петнайсет минути колко пъти ще падна? — попита Нина.

— Няма да паднеш. Хайде, нека ти помогна да се качиш.

Той протегна ръка, но Чейс побърза да се намеси.

— Не, аз ще се погрижа. Просто прехвърли крак от тук и я яхни. — Той се захили заради двусмисления сексуален подтекст. Нина предпазливо се покатери върху седлото и се вкопчи здраво в него, щом камилата се размърда под нея. — Добре ли се настани?

— Ако кажа не, може ли да сляза? — Седлото беше доста по-меко, отколкото бе очаквала, но бе много широко и тя се чувстваше ужасно неудобно така разкрачена. Чейс й подаде юздите; тя ги пое с едната ръка, докато с другата се вкопчи здраво във високото седло. — И какво трябва да правя… аааа! — изкрещя тя, щом Чейс излая някаква команда, шляпна камилата по задницата и тя тръгна да се изправя, разклащайки лудо Нина напред-назад. — Леле, плъзгам се!

— Стисни здраво с бедра — предложи Мичъл.

— Не мога, толкова широко съм се разкрачила, че все едно съм разделена на две — и да не си посмял да подхвърляш разни двусмислени забележки! — предупреди тя Чейс.

— Аз ли? — отвърна Чейс, като се намуси престорено и се отправи към своето животно. — Всяка вечер ми го казва — добави той със силен шепот, докато се мяташе на седлото.

— Еди, ще те убия!

— Първо трябва да ме хванеш! Хейя! — Той дръпна юздите и камилата му припна напред в тръс. Животното на Нина пое след останалите, като при всяка негова стъпка тя подскачаше върху седлото.

— Еди-и-и-и!!!

 

 

Последните червени отблясъци на залязващото слънце изчезнаха и мястото им бе заето от проблясващите звезди. Пред две малки разглобяеми палатки бе запален лагерен огън и четирите камили бяха коленичили една до друга край него, като сумтяха, брецаха и бърбореха нещо на камилски, докато Карима ги хранеше.

Мичъл, която седеше до Нина край огъня, погледна към Карима.

— Еди, колко жени криеш по света, за да ти помагат в случай на нужда? Първо Мици, сега Карима…

Чейс, който седеше от другата й страна, сви рамене.

— Няколко.

— Доста са — каза Нина. Тя започна да брои на пръсти. — Да видим сега, Шала, Мария, Ти Ди, Мици, Карима… и това са само онези, които съм срещала!

Чейс отново сви рамене и се подсмихна под мустак.

— Ами какво да кажа? Жените не могат да ми устоят. — Той прегърна Нина през раменете и я притегли към себе си. — И то още преди да са изпитали истинската тръпка, ако ме разбираш. — Той я погледна похотливо.

— Всички те разбират, Еди — смъмри го Нина и го отблъсна от себе си. — Винаги.

— Пфу!

— Да, армията и скромността нямат нищо общо, независимо за коя държава става въпрос. Нищо лично — добави Мичъл, който се ухили щом видя погледа на Чейс. Той се обърна към Нина. — Ами ти? Имаш ли си тонове обожатели по света, които само очакват да им се обадиш?

Тя поклати глава.

— Боя се, че не.

— Добре — каза тихо Мичъл и се усмихна отново. — Но доколкото разбирам, въобще не ревнуваш от приятелките на Еди.

— Не, вече му свикнах. Знам, че Еди е имал интересно минало, въпреки че той не ми е разказвал нищо за него — рече многозначително тя. Чейс изхъмка. — Но след всичко, което преживяхме заедно, знам, че мога да му вярвам.

— Доколкото разбрах, наистина доста неща сте преживели заедно. Спасихте Ню Йорк, открихте гробницата на Херкулес, открихте Атлантида…

— Знам! Понякога сама се изумявам, че сме още живи. Но така се срещнахме.

— Аха — кимна многозначително Мичъл.

Чейс го погледна подозрително.

— Аха? Какво „аха“?

— Просто това, че като се има предвид колко сте различни, просто се зачудих как сте се събрали. Но предполагам, че едно съвместно напрегнато преживяване е способно да разчупи леда, нали?

— И така може да се каже — отвърна Нина. — Въпреки че твоята представа за връзка, основана на Монти Пайтън, е много по-близка до моята. Нали каза, че си се запознал със съпругата си в колежа?

— Бивша съпруга — Мичъл показа пръста си, на който нямаше халка.

— О, съжалявам.

— Няма нищо. — Той отмести поглед към игривите пламъци. — Две кариери, всеки по своя път — случва се. А и нямахме кой знае колко общо. Вие двамата с Еди не сте единствените с различен произход. Така че… — Той сви рамене. — Нямаше никакви лоши чувства, просто не се получи. И двамата продължихме живота си.

— Въпреки това съжалявам — повтори Нина. Тя се обърна към Чейс и видя, че той вече я гледа. — Какво?

— Нищо — отвърна той след кратко мълчание.

— Накрая всичко се оправи — каза Мичъл, който забеляза разменените погледи, но си спести коментара. — Тя отиде да учи право, аз завърших докторантурата си.

— Ти си доктор по физика? — възкликна Нина, изненадана и впечатлена. — В коя област?

— Високи енергии. Въпреки че се възползвах добре и от опита си на ядрената подводница. Така накрая се озовах в експеримента на DARPA със земната енергия.

Нина все още гледаше с подозрение на цялата концепция, но реши да не изразява отново съмненията си на глас.

— Трябва да призная, доктор Мичъл — каза вместо това тя, — вие сте много по-енергичен, отколкото познатите ми физици.

Мичъл грейна и се ухили с мегаватовата усмивка на холивудска звезда.

— Енергичен, а? Това ми хареса. А аз смея да заявя, доктор Уайлд, че вие определено сте сред тримата ми любими археолози.

— А кои са другите двама?

— Индиана Джоунс и Лара Крофт, разбира се!

— Аз преди или след Лара се намирам?

Той отново се усмихна.

— Определено преди.

— Ъ-хъм! — Преувеличеното прокашляне на Чейс прозвуча достатъчно силно, за да привлече дори вниманието на камилите. — Я, Джак, защо не извадиш картата? Искам да видя откъде ще минем утре. — Мичъл стрелна Нина с игрив поглед и отиде до едната палатка. Щом се отдалечи достатъчно, че да не ги чува, Чейс смушка силно Нина отстрани. — Ей!

— Какво?

— Привършвай!

— Кое да привърша?

— Проклетия флирт!

Нина не можеше категорично да го отрече. Вместо това тя се ухили.

— Я! Какво става, Еди? Да не би да ревнуваш?

Чейс не отвърна на усмивката й.

— Какво, от него ли? Стига глупости. Само дето е доста хубавичък.

— И ти ли мислиш така? Ще му предам думите ти.

— Да не си посмяла!

Мичъл се върна с картата.

— Намираме се някъде тук — каза той, като посочи южната граница на Сирия. — Кафаща е… тук.

Чейс се взря в картата.

— Може би на осемнайсет или деветнайсет мили на север. Ако тръгнем на разсъмване, ще стигнем дотам след около три часа. — Известно време разглеждаше картата, след което се изправи. — В такъв случай няма да е зле да се гътнем и да подремнем. — Той погледна към Нина подканящо. — Да видим дали няма да ми покажеш нещо ново, след като си разпъна краката на камилата.

Нина не беше впечатлена.

— Дали не забравяш нещо?

— Какво например?

— Че палатките са само две.

— Две палатки, четирима души. По двама в палатка. Идеално ми се струва. — Останалите го погледнаха мълчаливо, в очакване да се усети. — Какво?

— Двама мъже, две жени, само една двойка — напомни му Нина. — Аз ще спя при Карима.

— Какво? Да не казваш, че аз трябва да спя с него! — викна Чейс, сочейки с пръст Мичъл.

— И аз съм разтреперан от възторг — накриво се ухили Мичъл.

— Гръм и мълнии! — изрева Чейс и ги изгледа ядосано. — Много тъпа оферта!