Нийл Геймън, Майкъл Рийвс
МеждуСвят (9)

Глава осма

Не можех да го оставя.

Сигурно ще ми се смеете, ала не можех. Разумът ми казваше да го оставя. Ако можех да изкопая гроб, вероятно щях да оставя Джей в пустинята на границата край ръба на Промеждутъка. Но наоколо се виждаше само изпечена, твърда червена пръст, покрита с тънък слой пясък.

Затова се опитах да го тегля. Той не помръдна. Знам, че беше по-тежък от мен, но въпреки това успях да му помогна да се измъкне от ръба на пропастта преди десетина минути — в този миг осъзнах, че вероятно така съм изразходвал и последните грамове адреналин в тялото си. Сега, след като опасността бе преминала, шансът да го поместя бе все едно да изтегля „Титаник“ със зъби.

Чудех се дали тежи толкова заради металния костюм. Разгледах го, търсейки закопчалка или цип.

Нищо не открих.

Зад мен се разнесе приглушен звук и щом се обърнах, видях малкото същество от Промеждутъка. Морфожът се носеше във въздуха, плаваше в пространството като амеба с размера на котка и блестеше във всички цветове на дъгата.

— Здрасти! — казах аз. — Поне ти си добре… Но Джей е мъртъв. Май трябваше да те оставя там с онзи тиранозавър.

Цветът на сапуненото мехурче се промени към доста нещастен оттенък на лилавото.

— Не говоря сериозно — успокоих го аз. — Но той ми беше… приятел. Той беше аз, в известен смисъл. Ала сега е мъртъв и аз дори не мога да го върна у дома. Твърде е тежък.

Лилавият цвят се затопли, докато накрая съществото засия в нежен нюанс на златното. Протегна нещо, което не беше крайник, но не беше и пипало — предполагам, че се нарича псевдопод, ако думата означава това, което си мисля — и докосна металния костюм точно над сърцето.

— Да — казах аз. — Мъртъв е.

Съществото запулсира в златно — в раздразнено златно — и потупа точно същото място от костюма.

— Искаш да го докосна там ли?

То отново промени цвета си — в ясно синьо, в доволно ясно синьо. Пипнах с пръст там, където докосна псевдоподът, и костюмът се отвори като цвете на слънце. Джей беше облечен в сиви боксерки и зелена тениска. Тялото му изглеждаше много бледо. Измъкнах костюма. Тежеше цял тон. Добре де, може би трийсетина килограма. Амебата все още се мотаеше наоколо, сякаш се опитваше да ми каже нещо. Протегна псевдопод с ален връх към сребърната маса на костюма, който лежеше на купчина върху червената земя. После посочи към мен и по балонестото му тяло се появиха трептящи сребърни вени.

— Какво? — попитах ядосано аз. — Де да можеше да говориш…

То посочи сребърния костюм, който вече беше избледнял до сивия цвят на боен кораб, после пак посочи към мен.

— Мислиш, че трябва да го облека ли?

То засия в синьо, в същия нюанс, в който изпадна преди малко. Да, трябва да го облека.

— Чувал съм за говорене с език — каза аз. — Никога не съм чувал за говорене с цвят.

После вдигнах костюма — който сега приличаше на наметка с формата на морска звезда — и го увих около мен. Той провисна тежко и от това ме заболя гърбът. Сякаш бях наметнал оловно одеяло. Беше студен и мъртъв. Не бих могъл да извървя и десетина крачки с това на гърба си.

— Сега какво? — попитах амебата.

Тя се оцвети в озадачен оттенък на зеленото, а жълти и пурпурни линии пробягваха по повърхността й в бърза последователност. После колебливо посочи точка в средата на костюма, на гърдите ми. Докоснах я.

Нищо не се случи.

Докоснах я пак. Ударих я. Потърках я. Стиснах между палеца и показалеца колкото можах по-силно — и изведнъж оловното одеяло, което ме покриваше, оживя. Започна да тече и да се процежда, спусна се по тялото ми и ме покри от глава до пети. Зрението ми се затъмни, когато премина през лицето ми. За миг почувствах чиста, задушаваща паника — а после отново виждах и то по-добре отпреди, можех и да дишам.

Погледнах тялото си — виждах сребърната покривка, но също така виждах и вътре. Беше нещо като дисплеите, които военните пилоти използват в самолетните кабини. Виждах златната бутилчица и нещо, което приличаше на оръжие, както и предмети, които не познавах. Явно бяха в някакви джобове. Освен това виждах собственото си тяло.

Вече ми беше топло, освен на лявото рамо, където костюмът бе повреден от магията на лейди Индиго, и на местата, където беше пробит.

Наблюдавана през огледалната маска, амебата изглеждаше дори още по-странно. Сякаш гледах нещо огромно през бинокъл, обърнат наобратно. Знаех, че не е по-голямо от котка. Но някак си не можех да се отърся от мисълта, че всъщност е с размерите на небостъргач, само че отдалечен на петнайсет километра. Имаше ли някаква логика в това?

— Имаш ли си име? — попитах аз.

То засия в стотици цветове. Приех го за „да“. Проблемът е, че не говорех с цветове.

— Ще те наричам Ню, от „нюанс“ — казах му аз. — Това е шега. Не от забавните, а от другия вид.

То просветна в златно, което приех като знак, че няма нищо против.

Наведох се, вдигнах Джей и го метнах на рамо. Все още усещах тежестта му, но сякаш костюмът бе поел по-голямата част от нея. Все едно тежеше едва десетина килограма.

После си помислих: {MC}: = Ω/∞ и тръгнах за базата, понесъл тялото на Джей на раменете си, подобно на сиукски ловец, понесъл елен към лагера.

Ню известно време пулсираше във въздуха край мен, докато не стигнах до пътеката, която чувствах, че ще ме отведе до Земята, където се намираше базата на МеждуСвят.

Ще ми се да можех да го обясня по-добре. Усещах, че е там, както усещаш с езика си мястото в зъба, откъдето е изпаднала пломба. Можех да го почувствам.

Време беше да Бродя.

Което и сторих.

Последното, което видях от онова място, бе Ню, пулсиращ може би леко тъжно във въздуха зад мен. После тази сцена бе заменена от…

Нищо…

Речен бряг…

Част от град…

Хиляди очи, всяко от които се отваряше и затваряше самостоятелно, и всички гледаха в мен…

Тревиста равнина, а в далечината — лилавеещи планини.

И изведнъж се озовах там, където и да беше това „там“. Знаех го. Чувствах го в съзнанието си.

{MC}: = Ω/∞ нямаше да ме отведе по-далече.

Но наоколо нямаше нищо. Бях насред пустеещи пампаси, съвсем сам. Положих тялото на Джей върху тревистата земя. Реших, че или хората от базата му — от МеждуСвят, каквото и да беше това — ще дойдат и ще ме открият, или няма да го направят, но съвсем откровено, не ми пукаше.

Натиснах с пръст мекото място под брадичката, усетих как костюмът се отдръпва от лицето ми и топлият въздух погали бузите ми. После, съвсем сам, на милион милиони километри от навсякъде, се разплаках — за Джей, за родителите ми, за Джени и за хлапето, за Роуина и за Тед Ръсел, за господин Димас и за всички нас.

Но най-вече плачех за себе си.

Плаках и подсмърчах, докато не остана вече нищо, с което да плача, и тогава продължих да седя там, по лицето ми сълзите изсъхваха, а аз се чувствах празен и изцеден, докато слънцето не залезе, а градът в тревата се появи над пампасите, левитирайки тихо на около два метра над земята. Спря на двайсет метра от нас с Джей и група хора, които доста приличаха на мен, дойдоха, взеха ни и ни отведоха.