Нийл Геймън, Майкъл Рийвс
МеждуСвят (20)

Глава деветнадесета

Залата беше тъмна, единственият източник на светлина бе светулково-зелено зарево в другия й край. Стояхме край вратата — никой не искаше да направи и крачка навътре — докато очите ни свикнат с чернотата.

После от мрака се чу някакво медено ръмжене.

— Здравейте, деца! — каза лорд Сатър. — Дошли сме да злорадстваме, така ли?

Пристъпихме навътре. На фона на зеленото сияние се очерта черна фигура.

— Не — каза Джо, — ние не злорадстваме. Ние сме от добрите.

Изсумтяване. Светлината от заревото стана малко по-ярка.

Сега видях какво беше това. Душите на Бродещите, онези от стъклениците, висяха във въздуха, притиснати една към друга като огромен рояк пчели. А пред тях, бръкнал дълбоко в центъра на рояка, стоеше лорд Сатър. Изглежда държеше душите на едно място, но усилието явно му струваше доста енергия и сила. Хриптеше повече от обикновено и не се обърна да ни погледне, когато приближихме.

— Вие, създания, ми причинихте страшно много проблеми! — рече задъхано лорд Сатър. — Освобождаването на тези призраци ми струваше кораба и завладяването на Лоримаре.

— И МразоНощ ли? — попитах аз.

Тогава той се обърна и ни погледна, а роякът запулсира по-ярко. Една светлинка се откъсна от цялото, изсвистя към лицето на Сатър и ожули бузата му. Лордът сякаш се олюля, но после стъпи здраво на краката си и изръмжа:

— Не, МразоНощ ще продължи по план, каквото и да се случи с мен!

Всичко потрепери, чу се трясък и нещо под нас се разпадна. Не се изненадахме — корабът се разпадаше.

— Защо още сте тук? — попитах лорд Сатър. — Не трябваше ли вече да сте в спасителната лодка?

Гласът му прозвуча като мучене на бик или рев на тигър.

— Не виждаш ли, момче? Тази нелепа блещукаща топка духове ме е хванала! — Той изпъшка и се дръпна в напразен опит да се измъкне.

Светулково-зелената светлина засия още по-силно. Започваше да пълзи по ръцете му, процеждайки се бавно като зелено масло. Така беше редно. Ако той беше държал мен затворен в бутилка в продължение на години, като преди това ми бе причинил смазваща съзнанието болка, за да се „съсредоточа“, знам какво бих искал да направя — да го нараня точно така, както той е наранил мен. Щях да го държа на кораба, докато плавателният съд не се взриви, срути или каквото там правят корабите в Абсолютното нищо.

Джозеф докосна рамото ми.

— Джоуи? Това е твоята битка. Каквото и да правиш, трябва да е бързо!

Кимнах. Поех си дълбоко дъх и пристъпих напред. Изправих се пред тези очи, с цвят на рак, на жлъч, на змийска отрова. Погледнах в тях, въпреки че всяка клетка от тялото ми казваше да бягам, и заявих:

— Искам си морфожа!

Огромното му хиенско лице се изкриви за кратко в развеселено изражение. Виждах го как пресмята, осъзнал, че притежава нещо, което аз желая.

— Ах-х-х! Не си дошъл чак дотук само за да гледаш как умирам, така ли? Искаш си и съществото?

— Да!

В рояка от души проблесна светлина и лорд Сатър трепна.

— Тогава ме измъкнете оттук и ще ти върна малкото ти приятелче. Но трябва да ме освободиш. Точно сега не бих могъл да взема призмата, дори и да исках. Ръцете ми са заети.

— Защо да ти вярваме? — извика Джакон.

— Не можете да ми вярвате. А и не би трябвало. — Той млъкна, изпухтя и се опита да се съсредоточи. После изстена. Това бе най-близкото подобие до звук на слабост и болка, което някога бях чувал от него. Трябва да призная, че не ми достави толкова задоволство, на колкото се надявах. Но все пак бях твърде далеч от това да го съжалявам.

— Ако си искаш животинчето, тогава, в името на всичко свято — каза той, — помогни ми! Няма да издържа още дълго. Болката е по-голяма от тази, която мога да понеса. А аз мога да понеса много болка…

Поколебах се.

— Дори не знам дали мога да ти помогна. Ами ако просто си вземем призмата?

— Тогава — задъха се той, — ще имаш призма с пленен в нея бръмбазък. Трябва аз да я отворя.

Корабът внезапно се наклони под четирийсет и пет градуса. Изгубих опора на хлъзгавия дървен под и се треснах в стената. Изтърколих се оттам и на косъм избегнах лорд Сатър, който се удари в същото място, само че много по-силно. Изохка и пак се изправи на крака.

Колебливо протегнах ръка и я пъхнах в бляскавата светлина.

Омраза.

Омраза изпълни ума ми.

Желание за отмъщение.

Всеки от духовете, а в този рояк те бяха стотици, все още се извиваше, въртеше се и се вихреше в болка. Бяха изпълнени с омраза — омраза към кораба, омраза към МАГ, омраза към лорд Сатър, омраза към лейди Индиго — омразата бе единственото, което ги разсейваше от болката.

Беше ужасно. В цялото ми съзнание стотици версии на мен крещяха.

Трябваше да ги спра.

— Всичко свърши — казах им аз, като почти не знаех какво говоря. — Вече никой няма да ви нарани. Свободни сте! Откъснете се! Продължете нататък!

Опитах се да мисля за хубави неща, за да подкрепя мислите, които им пращах. Горещи летни дни. Топли зимни нощи край огъня. Гръмотевични бури. След малко ми свършиха обичайните затрогващи неща и се съсредоточих върху семейните спомени. Ароматът на татковата лула. Усмивката на хлапето. Камъчето на шията ми, което мама ми даде, преди да тръгна.

Камъчето…

Не мога да кажа по каква причина бръкнах под тениската и го извадих. То легна в ръката ми, отразявайки проблясъците и пулсациите на душите. Тогава забелязах нещо особено — камъкът не просто отразяваше светлините: той резонираше с тях, хармонизираше някак си с мъждукащите цветове. И видях как светулковите светлинки се променят. Започнаха да пулсират и да проблясват в синхрон. Ако вместо светлина имаше звук, щях да чуя две различни мелодии, които бавно се сливат.

Те бяха почти готови да ми повярват. Някак си го знаех. Почти, но не съвсем.

— Престани да се бориш с тях! — казах аз на лорд Сатър.

— Какво?

— Докато се бориш с тях, те ще продължат да се опитват да те унищожат. Просто престани да се бориш с тях и те ще те пуснат.

— Защо — задъха се той, — защо трябва да ти вярвам?

— Това вече го минахме! Сега спри да се бориш с тях!

И той го направи. Отпусна всеки свой мускул и аз почти чух как напрежението заглъхва. „Виждате ли? — казах на искриците в главата ми, като почти не осъзнавах, че не говоря на глас. — Сега го пуснете.“

Светлината започна да пламти все по-ярко и изпълни залата с ослепително сияние. Затворих очи, стиснах ги силно, но светлината изпълваше главата и съзнанието ми. Стори ми се, че чух нещо да казва „довиждане“, но може да съм си го въобразил. После светлината угасна, същото направи и камъкът на мама.

Цялата зала потъна в мрак.

— Дръж! — каза гласът на лорд Сатър.

Нещо остро и студено се докосна до дланта ми.

— Благодаря! — издишах аз без да мисля.

Нещо проблесна и един близък свещник изригна в пламъци. Лорд Сатър стоеше до мен. Дъхът му беше мор, а чистата омраза, която струеше от очите му, можеше да угаси и слънцето. Той оголи зъби, толкова близо до лицето ми, че можех да видя как разни неща, дребни, почти микроскопични личинки, пълзят по тях.

— Не ми благодари, момче! — изшептя осакатената му зурла. — Следващия път, когато се срещнем, ще ти отхапя лицето! Ще си почистя зъбите с вътрешностите ти. Ти ми струваше ужасно много. Така че недей — никога — да ми благодариш!

Той наклони глава, сякаш се вслушваше в нещо, и после зави високо, като полудял вълк.

— Другарите ми идват! — каза той.

— Отвори призмата на Ню — отвърнах аз, — или ще извикам духовете обратно!

Острите му зъби просветнаха на светлината на свещите.

— Лъжеш! Не можеш да го направиш!

Разбира се, той беше прав. Не можех, но той пък не можеше да е сигурен. Обгърнах медальона със свободната си длан.

— Да проверим тогава — казах.

Червените му очи прогориха моите, но той мигна пръв. Призмата започна да става леденостудена, като корпуса на космическа совалка.

— Няма да се отвори напълно в мое присъствие — изръмжа лорд Сатър. После ме сграбчи и ме вдигна във въздуха. — Така че, за съжаление, ще трябва да си вървиш, Бродещ!

Той ме метна така, както копиехвъргач олимпиец небрежно подхвърля клонче. Прелетях през цялата огромна зала със сила, достатъчна да начупи половината ми кости, ударя ли далечната стена. За щастие Джо се хвърли на пътя ми и използва крилете си, за да ни забави. Приземихме се меко на палубата и миг по-късно отборът ми ме заобиколи. Изправих се и щях да падна пак, когато палубата рязко се наклони, ако Джакон не ме беше сграбчила. Сега всичко се тресеше. Виждах как нитовете се трошат и части от корпуса се изкривяват.

Сатър пак нададе вой и далечната стена избухна сред рой дървени частици. Нещо висеше в не-пространството край кораба, нещо, което приличаше на вълшебно килимче, подобрено до съвременна спасителна лодка. Различих лейди Индиго, Скарабус, Невил и няколко други същества, които сигурно бяха големи клечки от МАГ.

Лорд Сатър изръмжа и скочи към лодката, приземи се отгоре й така тежко, че запрати едно същество зад борда й, пищящо в Абсолютното нищо.

А после, като лош спомен, лодката изчезна, а „Малефик“ се разпадаше на парчета около нас.

— Къде е порталът? — извика Джай.

Понечих да му кажа, че е под нас, но после осъзнах, че вече не е там. Намираше се някъде вдясно от мен, на около стотина метра.

— Някъде там е! — извиках и посочих.

Горе-долу тогава таванът започна да се срутва.

Ние побягнахме.

— Навън! — изкрещя Джозеф. — Към палубата! Това е единственият ни шанс!

— По-малко приказки, повече тичане! — отвърна Джакон.

Призмата в ръката ми стана по-студена. После стана влажна. Чувството беше странно, познато, но не можех да спра, за да разтворя длан и да погледна. Тичах и се опитвах да не изоставам от останалите.

Призмата започна да прокапва от ръката ми, сякаш се топеше. В този миг осъзнах шокиран, че е от лед. Просто топящ се лед. Надявах се, че това не е някакъв трик от страна на лорд Сатър.

Част от пода започна да се срива под нас. Дж/О, Джакон, Джай и Джо успяха да го прекосят до близкото стълбище. Джозеф и аз не успяхме. Сега там имаше дупка, широка поне три метра, от която изригваха пламъци. Пламъци се простираха и по пода зад нас.

— Никога няма да се измъкнем живи оттук — каза някой. Мисля, че бях аз.

Дъските зад мен започнаха да се тресат. Отстъпих назад върху нещо, което се надявах да е по-стабилна основа. Не беше.

Зад мен имаше само огън. Но преди да падна в него, някой ме вдигна, като ме сграбчи за колана, докато цялата палуба бе погълната от пламъците.

— Хей — каза Джо. — Спокойно или ще те изпусна.

Усмирих се. Пляскайки с криле, тя се издигна над дупката и ме положи върху незасегната част от палубата. После се обърна и се спусна пак, за да спаси Джозеф, който висеше от една мачта.

— Добре ли си? — попита Джакон. Аз кимнах. После разтворих длан, там, където беше призмата. В нея нямаше нищо.

— Той ме измами — казах аз. — Излъга ме!

Джакон се усмихна.

— Не мисля така — и посочи над мен.

Вдигнах поглед. Ню висеше във въздуха. Беше блед и сив, но все пак беше там. Почувствах как ме залива облекчение.

— Ню! Ти се върна! Добре ли си?

Слаба розова вълна се разля по мехурчестата повърхност на морфожа.

— Мисля, че тя може би е ранена — каза Джакон.

Зачудих се за местоимението „тя“, но нямаше време да навлизаме в нещо толкова потенциално сложно.

— Най-бързият път е оттук — казах и посочих стената. Дж/О пристъпи напред и се прицели с бластерната си ръка. Не видях какво направи, димът бе станал толкова гъст, че нищо не виждах, а и не можех да дишам много добре.

— Побързай! — казах кашляйки. После през затворените си клепачи видях проблясък алена светлина, чух нещо като „ффзззжжшшшт!“ и изведнъж ме лъхна свеж въздух. Някой ме бутна напред и аз се запрепъвах по предната палуба на „Малефик“.

— Ето го портала — каза Джозеф. — Виж!

Виждаше се на почти стотина метра от едната страна на кораба, мъжделеещ насред странността на Абсолютното нищо.

— Как ще стигнем там?

Джай каза:

— Джо, можеш ли да навигираш през етера?

— Дали мога да прелетя дотам? — тя се поколеба. — Не знам. Вероятно не.

— Това е лудост — изръмжа Джакон. — Ще умрем на този тъп кораб, а порталът е пред очите ни.

Пак вдигнах поглед към „дупката“ в небето. Изглеждаше по-малка, сякаш се бяхме отдалечили доста. Не. Не ние се отдалечавахме.

Порталът се свиваше.

Погледнах нагоре към Ню.

— Ню! Можеш ли да ни измъкнеш оттук?

Той запулсира в тъжно сиво. Явно беше ранен от престоя в призмата.

— Добре. Можеш ли да ни закараш до портала?

Отново посърнал сив пулс. Не. Не можеше да направи дори това.

— Добре тогава, можеш ли да закараш един от нас до портала?

Пауза. После положително синьо пропълзя по повърхността на морфожа.

— Супер — каза Дж/О. — Значи ти ще живееш, а ние ще умрем. Просто супер, с което искам да кажа, че всъщност е гадно, в случай, че се чудиш.

— Знаеш ли какво — казах му аз, — тъкмо бях започнал да те харесвам след боя с мечовете. Всички ще се измъкнем. А този, когото искам Ню да пренесе, е Джозеф.

— Мен ли? — веждите на Джозеф се издигнаха.

— Точно така — казах му аз. Под нас се разнесе нова експлозия и още едно парче от кораба се отчупи.

— Бързо! — извиках им и се огледах. — Трябват ни онези въжета и ей там има част от мачта. Донесете ги тук!

Джакон грабна въжетата — мрежоподобна плетеница с размера на няколко чаршафа. — Джай, с малко усилия, левитира единия край на счупена мачта изпод купчина греди и рейки, Джо подхвана другия край, биейки силно с криле, а аз и Джозеф я добутахме над мястото, което бях посочил.

Увих въжетата около мачтата, завързах ги за горния и долния й край. Не би могла да спечели награда за дизайн, но щеше да свърши работа. Поне се надявах да свърши.

— Добре — казах. — Да се надяваме, че в Абсолютното нищо няма много инерция. Джозеф, как си в хвърлянето на копие?

— Защо?

— Защото — отвърнах му — искам да ни метнеш през портала.

Всички ме зяпнаха с онзи особен поглед, запазен за човек, на когото си възлагал последните си надежди, но накрая откриваш, че е непоправимо луд.

— Ти си ненормален! — отсече Джакон. — Луната ти е отнела разсъдъка!

— Не — казах й, всъщност го казах на всички тях. — Има си съвършена логика. Ще се хванем за въжетата, а Джозеф ще засили мачтата през портала. Той все още е доста голям, въпреки че бързо се свива. Достигаме го, отварям го и Ню ще пренесе Джозеф през него.

Те се спогледаха.

— Така казано, звучи много просто — промърмори Джо.

— Звучи така, сякаш червеи са ти изгризали мозъка — заяде се Джакон.

— Чиста лудост! — съгласи се Дж/О. — Срив на нервните системи!

— Джозеф — каза Джай, — ще можеш ли да ни хвърлиш толкова далеч?

Джозеф се протегна и претегли дължината на мачтата. Тя беше дълга като телефонен стълб, но по-тънка. Той изсумтя с усилие, после кимна.

— Да — каза. — Така мисля. Може би…

Джай затвори очи. Пое си дълбоко дъх няколко пъти, сякаш медитираше. После каза:

— Много добре! Да бъде както казва Джоуи.

— Ню — казах аз. — Трябва да останеш тук, на палубата, и да пренесеш Джозеф при нас, след като потеглим. Ще се справиш ли?

В едно малко балонесто ъгълче се появи зелено сияние.

— Откъде си сигурен, че изобщо те разбира? — попита Джо.

— Да имаш по-добра идея? — отвърнах й аз.

Тя поклати глава.

Избутахме мачтата към борда на кораба с връх, насочен леко нагоре и към портала, който пулсираше като холографска мъглявина в пустошта на стотина метра от нас.

— Хайде! Да го направим! — казах на Джо.

Всички с изключение на Джоузеф се струпаха около мачтата и здраво се хванаха за въжетата.

— Добре! Джоузеф, давай!

Той затвори очи. Изсумтя. После бутна.

Бавно започнахме да се отдалечаваме от кораба. Падахме, летяхме, приближавахме портала, движехме се из Абсолютното нищо.

— Получава се! — изкрещя Джакон.

Сър Айзък Нютон е първият човек (поне на Земята), който е обяснил законите на движението. Нещата са доста лесни — един обект (да вземем например една мачта с петима млади междудименсионални командоси, висящи по нея), ако е оставен сам на себе си, според първия закон ще поддържа състоянието си неизменно. Съгласно втория закон промяна в движението означава, че нещо (като Джозеф) е въздействало върху обекта, а третият закон постановява, че за всяко действие има противодействие със същата сила, но с противоположна посока.

Първият закон, така, както го виждах аз, означаваше, че трябва просто да се носим към бързо свиващия се портал, докато стигнем там. Наистина, имаше въздух или етер, или нещо, което можехме да дишаме, но простото атмосферно триене не би ни забавило толкова, че да ни спре, преди да я достигнем. Така че планът ми беше непоклатим, нали?

Проблемът е, както казах преди, че има някои места, където научните закони са само възможности и то доста спорни възможности и където вълшебната мощ може да е по-силна от законите на науката. Абсолютното нищо бе едно от тези места.

И членовете на МАГ го знаеха.

Все още бяхме на трийсет метра от портала, когато спряхме. Просто спряхме и увиснахме в пространството.

А после, някъде иззад гърба ни, долетя глас, сладък като отровен бонбон. Глас, заради който бих умрял, и то не толкова отдавна, само и само да чуя една-едничка похвала. А от израженията на другите разбрах, че някога и те са се чувствали по същия начин.

— Не, Джоуи Харкър — каза гласът. — За теб няма измъкване в последния момент.

Всички заедно, и петимата, както и Джоузеф на „Малефик“, като един се обърнахме, и видяхме лейди Индиго.