Нийл Геймън, Майкъл Рийвс
МеждуСвят (14)

Глава тринадесета

Дойдоха и ми задаваха въпроси, а аз им отговарях колкото успявах. Приличаше малко на доклад, но много повече — на разпит.

Бяха трима — двама мъже и една жена. И тримата бяха мен, но по-възрастни.

Задаваха ми едни и същи въпроси отново и отново. „Къде ги отведе?“ „Как се измъкна?“ и пак и пак — „Къде са те?“

И аз им казвах отново и отново как мислех, че водя екипа на правилното място, как Ню, малкият морфож, ме измъкна оттам, как се опитах да се върна и да ги открия, но не можех да стигна…

— Виж, ние вече пратихме спасителен отряд в този свят. Това си е просто обикновен техно свят, подобен на сто хиляди други. Казват, че отборът ви изобщо не е пристигал там. Не са ви виждали.

— Може би не сме отишли там. Знам, че изглеждаше като мястото, чиито координати получих. Приличаше на техно свят, но после се промени и те ни хванаха. Но аз не го направих нарочно. Кълна се!

Разпитваха ме в продължение на часове, а после си тръгнаха, като заключиха вратата след себе си.

Не можах да разбера защо заключиха вратата. Можех да Бродя навън — планетите от МеждуСвят имат потенциални портали навсякъде. Може би беше символично. Но и в двата случая аз просто нямаше къде да отида.

 

 

На другата сутрин вратата се отвори и ме изведоха навън. Запримигвах на светлината, която влизаше през купола.

Отведоха ме в кабинета на Стареца. Бях ходил там само веднъж. Бюрото му заема по-голямата част от стаята и е покрито с купчини листове и папки. Не се виждаха никакви компютри или гадателни топки, но това не означаваше, че ги няма.

Старецът изглежда на около петдесет години, но всъщност е много по-стар, дори в линейно време. Преживял е доста неща и въпреки клетъчната реконструкция е доста очукан. Лявото му око е техноконструкт. Вътре в него примигват светлинки — зелени, виолетови и сини. Носят се какви ли не легенди за това какво може да прави — да излъчва лазерни снопове или трансфигуриращи магии, да чете и най-съкровените ти мисли, да вижда през стени — каквото се сетиш. Може и да може да прави всички тези неща, а може да не прави нито едно. Аз знам само, че когато те погледне, искаш да си признаеш всяка грешка, която си извършил, и да добавиш още няколко, които не си, просто за всеки случай.

— Здравей, Джоуи — каза Старецът.

— Не го направих нарочно! Не исках да се изгубим, сър! Наистина, не исках! И се опитах да се върна там.

— Надявам се да не си го направил нарочно — отвърна тихо той. После замълча. — Знаеш ли… някои хора тук имаха съмнения относно приемането ти за чирак Бродещ след смъртта на Джей. Казах им, че си млад, неизпитан и действаш прибързано, но имаш потенциал да станеш един от най-добрите. А и в известен смисъл, точно както той пожела, заместваш Джей. Един за един. Но се оказа, че си един за шест… а това е твърде висока цена. Отведе ги на грешното място, изгуби ги и изглежда си избягал, за да спасиш кожата си.

— Знам как изглежда отстрани, но не стана така. Вижте, мога да ги намеря — само ми позволете да опитам!

— Не! — той поклати глава. — Страхувам се, че не мога да ти позволя. Приключваме с това. Няма да завършиш, ще ти отнемем спомените за това място. Ще ти отнемем спомените за всичко, което ти се е случило, след като напусна своята Земя. И ще отстраним способността ти да Бродиш.

— Завинаги ли? — не би могло да прозвучи по-зле, дори да бяха казали, че ще ми отнемат очите.

— Страхувам се, че да. Виж, не искаме да се нараниш. Ако започнеш да Бродиш, ще станеш истински маяк. Ще ги доведеш право в твоя свят — или в МеждуСвят. Затова те връщаме обратно на твоята Земя. Дори няма да настройваме темпоралния диференциал. Той ще работи в твоя полза — няма да си отсъствал твърде дълго.

Опитах да измисля какво да кажа в своя защита, но се сещах само за: „Но аз наистина ги заведох на координатите, които ми бяха дадени. Знам, че е така. И не избягах от тях.“ Но вече го бях казвал предишния ден на твърде много хора твърде много пъти.

Вместо това попитах:

— Кога ще ми отнемете спомените?

Той ме погледна с огромно съжаление.

— Вече е сторено — рече ми.

Аз озадачено вдигнах поглед към странния човек с различните очи.

— Кой…? — казах.

— Съжалявам! — отвърна той.

И после всичко потъна в мрак.

 

 

— Амнезията е много странно нещо — каза лекарят. Той беше нашият семеен лекар доктор Уидърспуун. Беше изродил хлапето, лекува Джени, когато хвана шарка, и ми заши крака миналата година, след като бях толкова тъп, че да се спусна по водопадите на Гранд Ривър във варел. — Искам да кажа, че в твоя случай си загубил около трийсет и шест часа… Ако не се преструваш…

— Не се преструвам! — уверих го аз.

— И аз смятам така. Да ти кажа, целият град полудя да те търси. Не мисля, че дори Димас ще може да си запази работата след такава глупост. Да ви праща вас, децата, в града и да ви каже да си намерите пътя обратно… ами така де. — Той се взря в очите ми, светна с фенерче в тях. — Не виждам никакви следи от сътресение. Не си ли спомняш нещо от времето, преди да влезеш в полицейското управление?

— Последното, което си спомням — му казах аз, — е, че се загубих с Роуина. А после всичко е много шантаво, като да се опитваш да си спомниш някой сън.

Той погледна папката пред себе си и стисна устни. Телефонът до леглото изписука и той го вдигна.

— Да — каза в слушалката. — Изглежда добре… Скъпа госпожо, той е тийнейджър. Те са практически неунищожими. Не се притеснявайте. Разбира се, елате да го вземете след около час. — Лекарят затвори телефона. — Беше майка ти — каза той и отбеляза нещо в картона ми.

— Е — продължи след малко, — може би паметта ти ще се върне. А може би трийсет и шест часа от живота ти ще са изгубени завинаги. Няма как да се каже отсега.

— Изглеждаш по-слаб, отколкото си те спомням — додаде след малко. — Тревожи ли те нещо? Искаш ли да поговорим?

— Имам чувството, че съм загубил нещо — казах аз, — но не знам какво.

 

 

Някои мислеха, че се преструвам. В училище чух една история как съм пътувал на стоп до Чикаго, което си беше доста притеснително — все пак, откъде да знам, може и да съм пътувал на стоп до Чикаго или да съм отишъл още по-далече.

В местните новини в единайсет развиха темата, направиха интервюта с кмета Хенкъл, с началника на полицията и с един старец, който демонстрира с макет как съм бил отвлечен от летяща чиния.

Димас не си загуби работата. Оказа се, че всяко от картончетата, които ни беше дал, преди да потеглим, е с вграден чип. Така че знаел къде е всеки от нас във всеки един момент.

С изключение на мен, разбира се. Моята малка мигаща червена светлинка изчезнала от екрана на лаптопа му (той обикалял из улиците със своя джип, за да е сигурен, че никой от нас не се качва на автобус, нито се обажда у дома да го вземат) и повече не се появила. Това бе едно от нещата, които човекът с летящата чиния изтъкна като доказателство, че съм бил отвлечен в космоса.

Тед Ръсел реши, че е невероятно смешно. Започна непрекъснато да ме нарича „момчето от летящата чиния“ и „космически капитан“, също и „Оби Уан Харкър“ и други подобни. Стараех се, колкото можех, да не му обръщам внимание.

Станах доста популярен, но по начин, по който става популярна мечка в клетка. Някои деца искаха да са новите ми най-добри приятели, а други ме запяха и ме сочеха с пръст от другия край на столовата.

Роуина Денвърс дойде при мен след часа по математика, няколко дни по-късно.

— Е, къде отиде онзи ден? — попита ме тя. — Летяща чиния ли беше? Или отиде до Чикаго?

— Не знам — казах й аз.

— На мен можеш да кажеш. Все пак аз те чаках половин час на онзи тъп уличен ъгъл. Няма да кажа на никого.

— Не знам — отвърнах. — Ще ми се да знаех.

Очите й проблеснаха гневно.

— Добре, щом така искаш! Мислех, че сме приятели! Не е нужно да ми се доверяваш, ако не искаш. И без друго не ми пука за теб!

И тя си тръгна, но аз си мислех само едно: „Знам как би изглеждала, ако косата ти е подстригана много, много късо.“. После се зачудих защо си помислих това.

Един ден — беше няколко дни, след като излъчиха онова предаване в местните новини — Тед Ръсел отиде твърде далеч. Мисля, че не му харесваше колко много внимание получавам. Или може би си беше гаден като скункс със зъбобол, а и наскоро не беше правил нищо гаднярско.

Както и да е, в едно междучасие се приближи към мен изотзад и ме изненада, като ме удари силно с юмрук в бъбрека.

И тогава всичко стана много бързо.

Свалих центъра на тежестта си с леко присвиване на колене, направих крачка назад и плъзнах другия си крак в модифицирана котешка позиция (не ме питайте откъде знам, че се казва така). Сграбчих китката му, извих я по един от малкото начини, по които китките не са направени да се извиват, дръпнах го към мен и стоварих ръба на другата ми длан върху тила му. За не повече от секунда Тед се превърна от човек, който ми причинява болка, в човек, който се гърчи в агония на земята в краката ми. Изключих автопилота, поел управлението, точно навреме, за да не извърша последното движение от поредицата, което знаех (пак не питайте как), че ще доведе до един много мъртъв Тед.

Той скочи на крака и ме зяпна, сякаш ми бяха пораснали зелени пипала. После изтича от стаята, което беше добре, защото аз пък бях съвсем вцепенен. Не знаех какво съм направил. Не знаех как съм го направил. Сякаш мускулите ми знаеха какво да правят и нямаха нужда от мен.

Просто се радвах, че никой друг не видя.

Нещата продължиха така около две седмици.

 

 

— Трябва по-често да те отвличат извънземни — каза баща ми една вечер на масата.

— Защо?

— Пълни шестици, за пръв път в човешката история. Впечатлен съм!

— О!

Някак си това не изглеждаше толкова готино. Сега училището беше много просто: сякаш знаех колко трудно може да е и какво съм способен да постигна. Чувствах се като порше, което е научило, че вече не е велосипед, но все още участва в състезания за велосипеди.

— Какво означава „о“? — мама веднага се хвана за това.

— Ами… — направих неопределен жест със стъблото на едно броколи. Ако го размахваш достатъчно, понякога не забелязват, че не го ядеш. — Това са просто математика, английски, испански и такива неща. Не е като хипердименсионна геометрия или нещо такова.

— Не е като какво?

Замислих се за това, което казах.

— Не знам… Съжалявам…

През повечето време забравях за трийсет и шестчасовата ми загуба. Но когато нощем заспивах и, понякога, когато се будех сутрин, усещах нещо отзад в главата ми. То сърбеше. То гъделичкаше. То пробождаше и смъдеше. Сякаш ми липсваше един крайник, сякаш око, което е било отворено, бе затворено завинаги.

Бях си добре, освен ако не лежах на тъмно. Защото тогава наистина болеше. Бях загубил нещо огромно и важно. Просто не знаех какво.

 

 

— Джоуи? — повика ме мама. После додаде: — Ставаш твърде голям, за да си Джоуи. Скоро ще ти викаме Джо.

По горната част на ръката ми пробягаха тръпки. Ето го пак. Каквото и да беше то.

— Да, мамо?

— Можеш ли да гледаш брат си за няколко часа? С баща ти отиваме при доставчика на бижутерски камъни. Имало някакъв полускъпоценен камък от Финландия, за който никога не съм чувала, той казва, че е идеален за мен.

Споменах ли, че майка ми прави бижута? Първо беше хоби, което обаче излезе извън контрол и от него дойдоха парите за разширението на къщата.

— Разбира се — отвърнах аз.

Хлапето е готино малко дете. Всъщност е доста забавен за осемнайсетмесечен. Не мрънка (много) и не плаче, освен ако не е изморен, а и не върви след мен твърде много. Пък и винаги изглежда доволен, когато си играя с него.

Качих се в стаята му в пристройката. Всеки път, когато тръгнех по тези стълби, започвах да се чудя дали детската стая все още ще си е там този път.

Беше като онези странни параноични мисли, които ти минават през главата, когато не се случва кой знае какво, когато си в автобуса на връщане от училище и се чудиш дали родителите ти случайно не са се преместили, без да ти кажат. И на вас също ви се е случвало. Едва ли само аз си мисля такива неща.

— Хей, хлапетийо — казах аз, — ще те гледам няколко часа. Искаш ли да правиш нещо?

— Балончета — каза той, само че го произнесе по-скоро като „бал-чета“.

— Хлапе, в началото на декември сме. Никой не прави сапунени мехури в такова време.

— Бал-чета — повтори тъжно хлапето.

Истинското му име е Кевин. Изглеждаше толкова нещастен.

— Ще си облечеш ли палтото? — попитах аз. — И ръкавиците?

— Добре — съгласи се той.

Аз слязох в кухнята и направих в една кофичка сместа за балончета, като използвах веро, капка глицерин и малко мазнина за готвене. След това си облякохме палтата и излязохме на двора.

Хлапето имаше две огромни пластмасови пръчици за правене на мехурчета, които не беше използвал от септември насам, което означаваше, че трябва да ги намеря, а след това да ги измия, защото бяха покрити със засъхнала кал. Докато се приготвим да издухваме мехурчетата, започна да вали сняг на едри парцали.

— Хи-и! — изписука хлапето. — Бал-чета! Хо!

Така че потопих пръчицата в кофичката и я размахах. Огромен цветен сапунен мехур се отдели от пластмасовото кръгче и полетя във въздуха. Хлапето надаваше щастливи звуци, които не бяха съвсем думи и не бяха съвсем не-думи. Снежинките докосваха мехурите и пукаха малките, понякога падаха върху по-големите и се плъзваха надолу по тях. Всеки сапунен мехур, докато се отдалечаваше във въздуха от мен, ме караше да мисля за…

… нещо…

Подлудяваше ме, че не можех да кажа за какво.

После хлапето се засмя, посочи едно подскачащо мехурче и каза:

— Ню-о!

— Прав си — казах. — Наистина прилича на Ню.

Така си и беше. Бяха взели всичко от главата ми, но не можеха да ми отнемат Ню. Този балон изглеждаше точно като…

… точно като морфожа, който беше…

„… Това е многоизмерна форма на живот…“

Чувах гласа, който произнасяше тези думи, под плуващото, изрисувано с пръсти небе…

Джей!

Спомних си го, как лежи окървавен на червената земя след като чудовището го нападна…

И тогава всичко се върна.

Всичко се върна, рязко и бързо, докато стоях на снега с малкия си брат и правех сапунени мехури.

Спомних си! Спомних си всичко!