Нийл Геймън, Майкъл Рийвс
МеждуСвят (18)

Глава седемнадесета

Докато слизахме от ниво на ниво, коридорите ставаха все по-тесни и по-тъмни. Ставаха и по-топли, сякаш огромният флагман се задвижваше с пара, което засилваше чувството ми, че се спускам в ада. От мига, в който стъпих на „Малефик“, мрачното и тъмното царуваха навсякъде и докато се спускахме в утробата му, положението само се влошаваше.

Слизахме по още по-тесни стълбища — „стаята за топене“ сигурно беше на едно от най-долните нива на кораба. Бях благодарен за това. Даваше ми повече време да мисля. Пред мен вървяха двама стражи, зад мен още двама. Коридорите и стълбите вероятно нарочно бяха изградени като лабиринт и знаех, че съм безнадеждно загубен.

Но колкото и тесни и ограничаващи да бяха тези коридори, те бяха нищо в сравнение с хамстеровия лабиринт, из който търчеше собственият ми мозък.

Лорд Сатър беше наредил да ме убият заедно с „другите“. Това означаваше само едно — моят екип може би все още беше жив.

И ако беше така, все още имахме някакъв незначителен шанс.

Пет хванати в капан версии на самия мен срещу кой знае колко хиляди войници на МАГ, вълшебници и демони… честно казано, би било голям късмет, ако срещу нас се изправят само лорд Сатър и лейди Индиго. Без помощта на Ню шансовете ни бяха точно колкото… ами колкото една нула.

Това го знаех, разбира се. Въпреки това вероятността те все още да са живи, ми повдигаше духа.

Имаше нещо определено адско в долните нива на „Малефик“. Започна да ми се струва, че надушвам сяра във въздуха. После стражите пред мен отвориха тежка дървена врата, обкована с бронз, и грубо ме бутнаха през нея — тогава миризмата се усили.

Представете си ада такъв, какъвто са ни го описвали още от детството ни. Сега си представете, че най-ужасната яма за мъчение там е стая, не по-голяма от гимназиална класна стая. Представете си, че е проектирана от някой, който е гледал твърде много евтини стари филми на ужасите, от онези черно-белите, каквито показват късно вечер. Това беше стаята за стопяване.

Помещението беше без прозорци, точно както девет десети от останалите, които бях виждал. По стените висяха най-различни инструменти и сечива — страшни, остри и огромни. Не ги разгледах много отблизо, но изглежда служеха да „бъдем досварени“, след като вече сме врели известно време в казана. В дъното на стаята, кацнал върху издигната решетка, се извисяваше истински готварски казан, покачен на три тънки метални крачета, изкован от бронз и широк поне три метра, подобно на огромен котел или канибалски казан от рисуваните филмчета. В него вреше някаква течност — от миризмата заключих, че най-вероятно не е вода. Миришеше на течна сяра, на амоняк и саламура. Мисля, че вътре имаше и кръв — магията на този кораб черпи много мощ от кръвта. Огънят отдолу се подхранваше с различни соли и прахове. Веднъж гореше в зелено, после в червено, после в синьо, добавеха ли се различните химикали. Димът и пушекът изпълваха въздуха, щипеха очите и дробовете ме заболяха. Едно дребно създание, което приличаше малко на жаба и малко на джудже, подхранваше огъня с праховете и внимаваше да не сипе повече от една малка шепа едновременно.

Никое от съществата наоколо не беше човек. Детайлите се различаваха трудно, тъй като голяма част от светлината идваше от пламъците под казана, но съществата имаха пипала и антенки. Не знаех дали са от граничните светове далеч от Арката или са хора, превърнати в неща, на които не им пречи гъстият химичен дим, нито горещия въздух, нито това, което трябваше да правят с нас. Предполагам, че няма значение. Стражите ми, от друга страна, имаха много против пушека и въздуха. Двама спряха отвън, по един от всяка страна на затворената врата. Другите двама, които ме въведоха в стаята, държаха кърпички пред устата и носа си, а по лицето им се стичаха сълзи.

Едно нещо приближи към нас. Може да беше богомолка, ако богомолките ставаха толкова големи и имаха човешки очи. Забъбри неодобрително към похитителите ми.

— Не влиза тук! — каза им то. — Не за дишане! Топене скоро започва. Махай се! Върви си оттук. Тц-тц-тц! Тук сега не за твоя раса.

После димът се разсея за миг и ги видях от другата страна на казана. Сърцето ми подскочи. Бяха със завързани ръце и крака, положени на земята, като зайци, готови за котела — моите съотборници.

Веднага видях, че всички са там — Джай, Джакон, Дж/О, Джо и Джозеф. Всички бяха в съзнание. Изглеждаха изтощени и отчаяни. Не знаех колко време бе минало за тях — дни? седмици? месеци? — но изглежда престоят им хич не е бил приятен. Всички бяха отслабнали, дори малкият Дж/О. Освен това не ми се струваха изненадани, че ме виждат. Може би мълвата, че съм заловен, вече бе стигнала дотук, или просто го очакваха. Достатъчно неща бях объркал досега, беше си направо очевидно, че ще го направя пак, този път за последно. Те просто ме гледаха и примирението, изписано по лицата им, ме клъвна в сърцето.

Лошото беше, че знаех, че са прави. От такова място не правиш геройски измъквания в последния момент. На такова място умираш — болезнено, бавно и с голямо съжаление.

Един от стражите ми ме пусна, пристъпи напред и каза:

— Водим още един за казана. Заповед на лорд Сатър.

От пламъците под котела избухна сяра и другият ми страж също ме пусна, за да си избърше насълзените очи.

Точно тогава се втурнах към действие.

Е, „втурнах се“ не е точната дума, но звучи по-добре от „залитнах и ритнах“, което всъщност направих. Залитнах напред, после ритнах, колкото можах по-силно, най-близката подпора от триножника, поддържащ огромния казан.

Ще ми се да можех да кажа, че имах блестящ план. Нямах. Просто исках да спечеля малко време. Или да направя нещо, при всички положения.

Все едно участвах в автомобилна катастрофа. Всичко се случи толкова бавно, после…

Кракът на триножника се наклони и се измести.

Видях, че стражите ми, кашляйки и плюейки, се втурват към мен.

Казанът започна да се накланя.

Жабоподобното нещо, което толкова внимателно хвърляше различни соли в огъня, изпусна подноса с химикали, отскочи и нацели най-близкия страж, който изпсува и се препъна в богомолката отзад.

Хвърлих се встрани от казана, когато праховете в пламъците изригнаха като миниатюрни фойерверки…

И бавно, величествено и необратимо, котелът се прекатури.

Никога няма да забравя как стражът вдигна ръка, сякаш да спре казана да не падне върху него, и как казанът продължи да пада. Никога няма да забравя разтопеното съдържание на котела, което се разплиска и изтече, нито писъците на създанията, когато течността ги достигна. Тя прогаряше и продължаваше да прогаря, дори и костта.

Задушавах се. Едва дишах. Всичко се въртеше пред очите ми и усещах как по бузите ми се стичат сълзи. Но продължавах.

Взех от пода нещо, което изглеждаше като нож за обезкостяване, и започнах да режа въжетата на съотборниците си. Първо скочих при Джо, освободих крилете й, после извадих кърпата, запушила устата й.

— Благодаря — каза тя.

— Криле — задъхвах се аз. — Въздух! Раздухай го! Въздух!

И се преместих при Джакон.

Джо кимна, после разпери криле и започна да пляска с тях, издухвайки задушаващия дим далеч от нас. През решетката навлизаше свеж въздух — предполагам, за да подхранва огъня — и аз го вдишах на големи глътки, изтрих очите си и продължих да разрязвам въжетата с ножа. Джакон изглеждаше в най-добра форма от целия екип, въртеше се и се усукваше в примката, така че скочи на крака и разкъса останалите въжета още преди да успея да ги срежа.

После оголи зъби, заръмжа гърлено и скочи към мен.

Аз залегнах.

Вълчото момиче прелетя над главата ми и разкъса богомолката, която се бе засилила към мен с един сатър.

С гневно движение й откъсна главата, а тялото й залитна, размахало сатъра, сляпо и бясно.

След това освободих Джозеф. Въжетата му бяха дебели като корабни. Освободих ръцете му, после му подадох нож и му казах сам да среже тези на краката си. Той разтри ръцете си с гримаса, после сряза въжетата два пъти по-бързо от мен.

С крайчеца на окото си видях как Джакон ни пази като вълчица своите малки, всеки косъм на главата й беше изправен, зъбите й оголени, а Джо, която все още раздвижваше въздуха и беше грабнала една пика от стената, наръгваше с нея всяка гадина, осмелила се да я доближи. Не че мнозина го правеха. Повечето се бяха скупчили в ъгъла и се опитваха да се предпазят от пламтящата разтопена река между нас и тях.

Освободих Джай.

Той се претърколи неудобно на земята.

— Изпитвам парестеза — каза той. — Целият съм изтръпнал. Освен това съм ти дълбоко, безкрайно признателен.

— Няма проблем — отвърнах аз.

Отпуших устата на Дж/О.

— Типично! — обади се той. — Оставяш ме последен! Просто защото съм най-малкият. Предполагам, че смяташ това за честно. Ммммф, ммф, мф, мммммммммммммф! — това последното го каза, защото пак затъкнах кърпата в устата му.

— Всъщност — обясних му аз, — ти искаше да кажеш: „Благодаря“. И ако не го кажеш, ще забравя да те освободя и ще те оставя тук, случайно нарочно.

Извадих превръзката. Очите му изглеждаха много големи и много кръгли.

— Благодаря ти — каза той с тъничък гласец, — че се върна и че ме освободи. Благодаря!

— Няма за какво — отвърнах аз. — Нищо работа!

И освободих краката, а после и ръцете му.

Димът беше започнал да се разрежда и огънят се държеше повече като огън и по-малко като Везувий. Събрахме се със съотборниците ми. Предположих, че в стаята за топене има силна огнеустойчива магия — пламъците не се разпростираха по стените, тавана или пода. И започнаха да утихват.

— По необходимост се налага да инспектираме с цялата възможна бързина — каза Джай. — Несъмнено внезапният ни революционен подем е активирал многобройни сигнални вещерски магии.

— Няма да успеем да си проправим път през целия кораб — каза Джо, — но да загинеш в битка е по-добре, отколкото да умреш в казан с вряща кръв.

— Няма да умираме нито в битка, нито в кръв — казах й аз. — Просто няма да стане! Но единствената врата е от другата страна на огъня.

— Всъщност — каза Дж/О с известна нотка на самодоволство, — ето тук има една скрита врата. Видях едно от гърчещите се създания да излиза от нея, когато ни доведоха.

— Браво на теб! — казах аз. — Но как се отваря? Сигурно е защитена от магии или заклинания, нали?

От другата страна на пламъците стражът, който все още стоеше на краката си, и другите гадини се събираха, гледаха ни и говореха. Изненадата вече не беше на наша страна. Трябваше да действаме, по един или друг начин.

Джозеф сви рамене. После си плю на ръцете, протегна се и затегли. Вените на врата му се издуха. Засумтя от усилие, после се отдръпна. Виждаха се очертанията на вратата, там, където решетката се опираше в стената. Той се ухили, после стовари отгоре й огромния си крак с всичка сила.

В стената се появи дупка с размера на порта.

— Магиите са едно — каза той, — но суровата сила е нещо съвсем друго. Да вървим!

Тези от нас, които нямаха оръжия, си взеха от стената в стаята за топене. Аз поспрях за малко и вдигнах кожена торбичка, пълна с някакъв прах.

— Какво е това? — попита Дж/О.

— Нямам представа — казах. — Но предполагам, че това хвърляха в огъня. Някакъв барут. Няма да навреди.

Той се намръщи.

— Не мисля, че е барут. Нещо магическо е. Око от тритон или нещо подобно. Най-добре го остави тук.

Това наклони везните. Пъхнах кесията в джоба си и после минахме през дупката и се озовахме в тесен проход, не по-голям от вентилационна шахта.

Дж/О водеше, а Джакон завършваше колоната. Останалите се стараехме да се държим възможно в средата, като се бутахме непрекъснато в тъмното.

— Доста се позабави — каза Джо. Чух шумоленето на перата, когато събра крилете си.

— Дойдох веднага, щом успях. Какво стана с вас?

— Отведоха ни в някакъв затвор — каза Дж/О. — Бяхме в отделни килии. Не ни беше разрешено да говорим с никого, нито да четем, нищо. А храната — ъхх! В моята намерих буболечка.

— Буболечките бяха най-хубавото — каза Джакон. — Дори не си направиха труда да ни разпитат. Беше очевидно, че сме за казана. — Тя се поколеба и усетих как потрепери в тъмното. — Видях лорд Сатър. Той каза, че ще страдаме, че той лично ще се погрижи.

Спомних си онова отвратително таласъмско лице, как ми се хили насреща.

— Каза същото и на мен — обясних им аз. — Така горивото достигало максималната си ефективност. — Радвах се, че в тъмното никой не вижда лицето ми.

— Надявахме се, че ще се върнеш за нас — каза Джо, — или че ще се върнеш на МеждуСвят и те ще изпратят спасителен отряд. Но седмиците минаваха, ти не идваше и започнахме да губим надежда. А когато ни отведоха на МАГ Прим и ни качиха на „Малефик“, мисля, че всички разбрахме, че сме мъртви.

Обясних им накратко какво се беше случило — как МАГ е използвал сенчесто царство, за да ни отклони от следата и как ме бяха уволнили и изтрили паметта ми, как после си я възвърнах благодарение на Ню. Точно когато приключих разказа си, Дж/О видя светлинка пред нас.

Минаха още десет минути, преди и ние да я видим — киберзрението на Дж/О е много по-чувствително към светлината от обикновените очи. Но накрая всички излязохме от тунела на светло и зяпнахме със страхопочитание.

Стояхме на площадка, от която се виждаше залата с двигателите. Не съм сигурен как лети „Малефик“, но ако размерът значи нещо, двигателите имаха повече от излишна мощ. Бяха гигантски. Залата вероятно заемаше цялото най-долно ниво на кораба. Под нас имаше огромни бутала, клапи и въртящи се зъбни колела, големи колкото градската ротонда в Грийнвил. От огромни контролни клапи излизаше пара, а разни лостове се блъскаха с оглушителен трясък. Това ми напомни на изображенията, които бях виждал от котелното на стари океански лайнери като „Титаник“ — само че в онези кораби машините не са били поддържани от тролове и таласъми.

Джай докосна ръката ми и посочи встрани. Обърнах се и видях какво захранва двигателите — огромна стена, натъпкана от пода до тавана с нещо, приличащо на аптекарски шишета или старовремски бутилки за сайдер от дебело стъкло. Във всяко едно имаше светлинка като от светулка, само че светулка нямаше — нежна луминесценция, която лекичко пулсираше в ритъм с оглушителните машини. Имаше най-различни цветове, от светулчесто зелено до флуоресцентно жълто и оранжево и очеизбодно лилаво. От горната част на всяка бутилка се спускаше тръбичка и стигаше до огромна тръба на тавана, която се проточваше до центъра на двигателя.

— Това са нашите братя! — прошепна Джай.

— И сестри — додаде Джакон.

Докоснах страната на една студена стъкленица и тя засия в ярко оранжево, сякаш ме позна. В тези бутилки се криеше горивото, което задвижваше флагмана — есенцията от Бродещи като мен, лишени от телата им, бутилирани и заробени.

Стъклото — или какъвто и да беше този материал — сякаш леко вибрираше. В главата ми се въртеше само онази сцена от стотици различни филми на ужасите, в която някой, обладан от демон, в кратък миг на просветление и здрав разум се моли: „Убийте ме!“

— Това можеше да сме ние — изръмжа Джакон.

— Все още е възможно — избоботи Джозеф.

— Отвратително е — каза Джо. — Ще ми се да можехме да направим нещо за тях.

— Можем — каза Джай. Устните му се бяха превърнали в тънка гневна чертица. Джай винаги изглеждаше много мил. Сега усещах гнева му във въздуха, като статично електричество преди буря.

Той смръщи вежди и впери поглед в стъклена бутилка над нас. Мисля, че го видях как потрепери. Концентрира се още повече, затвори очи — и стъклото се пръсна, експлодира с „пук!“ като фойерверк. Светлинката затрептя във въздуха там, където се намираше бутилката, стрелкайки се нервно, сякаш несвикнала със свободата.

Погледнах другите. Всички мислехме еднакво.

Желязното нещо, което бях взел от стаята за топене, приличаше на алебарда — от едната страна имаше острие, а от другата — тъп чук. Най-подходящото оръдие за тази работа, както би казал татко.

Пристъпих напред. Изкрещях, докато замахвах — дивашки вик, който почти потъна в звука от разбиване на стъкло. Около пет стъкленици се пръснаха при първия удар. Светлинките в тях заблестяха ярко, достатъчно, че да оставят послеобраз.

Останалите от отбора продължиха със същия, ако не и по-голям ентусиазъм. Въздухът се изпълни с летящи стъкла и стрелкащи се светлинки. Метнах поглед през рамо — в залата с двигателите настана истински хаос. Огромните бутала се запъваха, излизаха от ритъм или напълно спираха. Парата избиваше все по-бясно от различни клапи, експлодираше от тръбите. Таласъми, гномчета и друга измет от вълшебните приказки се суетяха като плъхове върху гореща ламарина, изпаднали в паника.

Великата машина спираше.

В момента изобщо не ми пукаше. Интересуваше ме само това да освободя душите на всички различни мои версии от техните стъклени затвори. С всяка разбита бутилка се чувствах все по-добре, по-силен и по-завършен.

По-жив.

Осъзнах, че Джозеф всъщност пее, докато разбива. Гласът му беше ясен и красив. Беше някаква песен за една стара жена, за носа й и за много херинги… зачудих се от какъв ли свят идва той.

После забелязах нещо.

Светлинките не изчезваха. Оставаха тук и се рееха във въздуха. Даже напротив, ставаха по-ярки, пулсираха в светулчестите си цветове и се сбираха точно над главите ни. Не знаех дали това, което е останало от тях, може да оцени какво сме направи или не. Но това нямаше значение. Ние знаехме.

Джакон разби последната бутилка, тя се пръсна, душата вътре беше свободна и се зарея с другите.

Всичко се наелектризира. Казвам го буквално — сякаш въздухът бе свръхзареден — всеки косъм по тялото ми бе щръкнал. Страх ме беше да докосна каквото и да било, за да не бъда мигновено изпепелен. А светлинките трепкаха над нас.

Може би си въобразявахме, но ако беше така, то всички си въобразявахме едно и също. На някакво много истинско ниво, те всички бяха нас, или са били някога нас, преди да бъдат избити и използвани да захранват този кораб, който се движеше между световете и затова струва ми се стана така, че това, което мислеха, се изля върху ни.

Те мислеха „отмъщение“.

Мислеха „унищожение“.

Мислеха „омраза“.

А, гледайки към нас, пулсираха в нещо, което много силно се усещаше като „благодаря“.

Светлинките на душите започнаха да светят по-ярко, толкова ярко, че всички ние, с изключение на Джакон и Дж/О, бяхме принудени да отвърнем погледи. А после полетяха и ми се стори, че чувам как вятърът свисти при движението им.

Долу при двигателите троловете и таласъмите търчаха във всички посоки — ужасени и паникьосани. Нямаха никакъв шанс. Когато светлинките се стовариха върху тях, всеки избухна в нещо подобно на рентгеново изображение, което припламна и после изчезна.

Светлинките достигнаха двигателите.

Предполагам, че и аз бих мразил тези двигатели, ако ги бях задвижвал с всичко свое, с всичко, което бях. Когато искриците докоснаха двигателите, в миг изчезнаха. Сякаш стоманата, желязото, бронзът и парата някак си ги бяха всмукали.

— Какво правят? — попита Дж/О.

— Тихо! — каза Джакон.

— Не искам да развалям момента с практични наблюдения — казах аз, — но лорд Сатър и лейди Индиго вероятно в момента изпращат за нас още войски по онзи тунел. Всъщност съм изненадан, че не са…

— Мълчи! — сряза ме Джо. — Мисля, че ще гръмне.

И тогава корабът гръмна и беше чудесно. Като светлинно шоу и шоу с фойерверки и унищожението на кулата на Саурон… всичко, което можете да си представите. Двигателите на „Малефик“ сякаш започнаха да се разтварят в светлина, в пламък, в магия, а после, с тътен, който се извиси до праисторически рев, те се взривиха.

— Това несъмнено е открояващ се с превъзходството си пожар — въздъхна Джай с широка усмивка на лицето.

— Готино! — съгласи се Джозеф. — Красиво!

Ако двигателите на „Малефик“ имаха гаранция, то тя в момента определено стана невалидна.

После, когато прахът се слегна, го усетих със съзнанието си. Там, където досега под нас стояха двигателите, имаше портал към Промеждутъка — най-голямата порта, която някога бях виждал.

— Тук долу има портал — казах аз. — Предполагам, че цялата тъкан на пространство-времето е било под натиск от двигателите. Сега тях ги няма и оставиха място, през което можем да минем.

Джакон изръмжа гърлено.

— Тогава по-добре да побързаме — каза тя. — Надушвам цял батальон от онази паплач — идват към нас, долу през прохода.

— А освен това — каза Джай, — мисля, че приятелите ни едва сега започват битката.

Погледнах — той беше прав, защото искрите на душите сега бяха дори още по-ярки, издигайки се от мястото, където бяха двигателите и минавайки през тавана на горното ниво.

— Мога да прелетя с Дж/О надолу — каза Джо. — Джай може да се телепортира и вероятно да носи Джоуи или Джакон. Но Джозеф е твърде едър, за да го носим.

Джозеф сви рамене.

— К’во толкова — каза. — Мога да скоча.

Всички знаехме, че ще оцелее. Единственото ми притеснение бе, че може да мине през пода и да пропадне в Абсолютното нищо.

Но нямаше време за колебания или премисляне. Чувах тропота от ботуши в тунела — приближаваше към нас. Трябваше да се махаме. А и порталът нямаше да е отворен много дълго — усещах, че е нестабилен.

Оставаше само един проблем.

— Приятели — казах аз. — Лорд Сатър хвана Ню. Няма да тръгна без него. Той няколко пъти ми спаси живота. Спаси всички ни. Съжалявам! Ще ви прекарам през портала, ако искате. Но аз оставам да намеря Ню.

Точно тогава първите войници минаха през вратата.