Към текста

Метаданни

Данни

Серия
МеждуСвят (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
InterWorld, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2015 г.)

Издание:

Нийл Геймън, Майкъл Рийвс. МеждуСвят

Превод: Гергана Стойчева

ИК „Pro Book“, 2012 г.

ISBN: 978-954-2928-30-0

История

  1. — Добавяне

Глава петнадесета

Влязох в Промеждутъка. Ню не се виждаше никъде, от което, честно казано, ми стана по-леко.

Не ме разбирайте погрешно — бях благодарен на мъничето, но ако не го бях срещал… ами, животът ми щеше да е невъобразимо по-прост. Джей щеше още да е жив, например. И може би аз все още щях да съм щастлив у дома със семейството си, а не да се опитвам да спася Алти-лената или каквото и всъщност да се опитвах да направя.

Застанах на една скала, която усещах по начина, по който мирише пресен риган, и която се премяташе през лудостта на Промеждутъка в трещящо арпеджио от боботеща музика. Яхнах я, както сърфист яхва сърфа, и се замислих накъде да тръгна след това.

Казах, че си спомних всичко, но не беше съвсем така. Спомних си почти всичко. Но колкото и да ровех из главата си, не можех да открия ключа, който ме пуска до Базовия град. (Имаше нещо… някакъв начин… но ми се изплъзваше като името на човек, което си знаел и със сигурност започва със „с“… освен ако не започва с „л“, с „в“ или с „у“. Нямаше го. Предполагам, че беше логично — от всичките ми спомени именно ключът към МеждуСвят Прим би бил най-голямата тайна.)

Междувременно, някъде отзад в главата ми, един глас шептеше: „Готови сме да нападнем световете на Лоримаре. Илюзорните входове, които ще създадем, ще направят контраатаката или спасението невъзможни. Когато се захранят, обичайните координати на Лоримаре ще отключат въображаеми сенчести царства под наш контрол. Когато имаме на разположение още един качествен Харкър, ще разполагаме с цялата нужна мощ, за да изпратим флотата. Императорът на световете на Лоримаре вече е един от нашите…“

Думите на лорд Сатър не ми говореха нищо, когато ги чух за пръв път от устата на Скарабус — бяха просто поредното от твърде много неща, които не разбирах. Но сега, в светлината на случилото се, звучаха със съвършена и ужасяваща логика.

Илюзорни входове, водещи към въображаеми сенчести светове.

Сенчести светове, като онзи, в който се озоваха шест деца, тръгнали на тренировъчна мисия да намерят сигнален маяк. Мислехме, че отиваме в един от световете на Лоримаре, а вместо това се пъхнахме в сенчесто измерение. Тази тема бе спомената като теоретична възможност в един от часовете в Базовия град. Наричаха ги „крайречни светове“ по подобие на езерата със странна форма, които понякога се образуват, ако меандрираща река пресече част от самата себе си. Мислете за реката като за времеви поток, а за крайречното езеро като за отрязък от реалността, който някак си е прищипан и обречен да се върти в една и съща затворена линия на съществуване отново и отново. Тази реалност може да съществува от секунди до години, дори до векове. Работата е там, че е откъсната от Алти-лената и може да бъде засечена или достигната не по-лесно от теоретична вселена във вътрешността на черна дупка.

Ако магьосниците на лорд Сатър някак са успели да отворят път към тези сенчести измерения, можеха да им направят заблуждаваща магия и така да ги накарат да изглеждат както те поискат — а после да ни изтеглят оттам в някой от световете на МАГ. И точно това бяха сторили. Нямаше никакъв начин да засечем измамата, нито чрез инструменти, нито чрез Бродене. Съвършен капан!

Но след като веднъж е отворено, това сенчесто царство вече не е недостъпно. Все още помнех как да стигна до него.

Не можех да се върна в МеждуСвят. Нямах нужното знание. Е, добре тогава, това не означава, че не мога да започна да търся приятелите си.

Представих си координатите, които ни отведоха в капана, и внимателно ги отворих със съзнанието си.

Огромна, яйцеподобна врата се появи на няколко метра пред мен със скърцане и с аромат на горчив шоколад.

Не минах през нея. Просто гледах и чаках. След миг вратата отново се затвори, после се сви до размерите на едно нищо и изчезна. Обаче там, където бе стояла, остана тъмно място като сянка, което се набръчка и заплющя, подобно на знаме под бурен вятър.

Това беше вратата към капана. Това беше порталът, който водеше към сенчестото измерение, в което отведох отбора си.

Там отивах сега.

Пристъпих към Бродене към сенчестата врата. Но преди да успея да вляза, внезапно нещо ми се изпречи, подскачайки в пространството. Беше балон с размерите на голяма котка, който ми препречи пътя.

— Ню — казах аз.

Бутилково зелено и неоново розово запрепускаха по повърхността му като предупреждение.

— Ню, трябва да мина оттам!

Повърхността на Ню се промени, свиваше се и се разтегляше, докато пред очите ми се появи нещо, което приличаше на балонеста карикатура на лейди Индиго. После образът с плясък се превърна пак в балон.

— Не успях да се върна там, защото ти ми пречеше, нали?

Дълбоко утвърдително завихряне.

— Виж, трябва да се върна! Те може отдавна да са умрели или да са били оковани едва преди пет минути — знаеш колко шантаво е времето, пътуваш ли от свят в свят, особено в тези сенчести измерения. Но те бяха моите хора и аз ги отведох там. Най-малкото, което мога да направя, е да ги измъкна или да умра, докато се опитвам.

Той се сви, сякаш мислеше. После се понесе нагоре и ми освободи пътя. Изглеждаше леко натъжен.

— Но, хей, ако искаш, ела с мен — винаги е добре да си с приятел.

Ню премина през палитра от ярки цветове, които не мисля, че можете да видите извън Промеждутъка, спусна се към мен и закръжи над лявото ми рамо.

Заедно пристъпихме в сянката.

Тогава за миг стана студено, като да стъпиш в река посред горещ ден, а после светът затрептя и се възстанови.

Стоях на покрив, в свят, който приличаше на нещо, излязло от „Дъ Джетсънс“. Ню заплава пред лицето ми, превърнал се в подобие на голяма леща. Погледнах света през огромния мехурест морфож и видях…

… сиво небе. Видях, че стоя на оръдейната кула на унил замък. Цялото място приличаше на празна сценична площадка, която отдавна не се използва. Наоколо не се мяркаше жива душа.

— Така — казах на Ню. — Да намерим тъмниците.