Нийл Геймън, Майкъл Рийвс
МеждуСвят (10)

Глава девета

Бях се вкопчил с всички сили в стръмната скала. Почти се сливах с нея със сивия си гащеризон и обувките за катерене. Към колана ми беше прикрепено въже, което ме свързваше с катерачката на около три метра над мен. Тя ме мразеше от все сърце. Това донякъде усложняваше положението, защото свободата, топлината, добрата храна и пътят към базата бяха на трийсетина метра над нея.

В моето сегашно положение, трийсетте метра си бяха равни на трийсет километра. Бях гладен, беше ми студено, пръстите на ръцете ме боляха, боляха ме и пръстите на краката. Да не споменаваме и всичко останало между тях.

Около главата ми бе увита невро-мрежа, кодирана да ми пречи да Бродя извън района, ако случайно ми се отвори такава възможност. Със сигурност щях да го направя, ако я нямаше мрежата. Повярвайте ми, беше изкусително, особено след като запръска суграшица — мокра, леденостудена смесица от дъжд и сняг, от която подгизнах, а после замръзнах. Перфектно! Започнах да треперя толкова силно, че едва се държах за скалата.

Зад мен някой се изкашля. Обърнах се много внимателно.

Беше Джай. Той е от онези, които изглеждат точно като мен, само че кожата му е орехово кафява. Беше навлякъл бяла роба и седеше с кръстосани крака. Всъщност се носеше с кръстосани крака на около петдесет метра над земята.

— Дойдох да видя как се справяте — каза той с лек акцент. — Дъждът прави катеренето по-проблематично. Ако при тези обстоятелства решите да приключите изкачването, няма да го възприемем като провал.

Зъбите ми тракаха като зарчета в чаша и почти не чувах какво казва Джай.

— Какво?

— Искате ли да прекратите изкачването?

Както споменах по-рано, тази идея беше много изкусителна. Но проблемите ми бяха повече от достатъчно и без да ми лепнат клеймото страхливец.

— Ще продължа! — казах аз. — Дори изкачването да ме убие.

— Това — отвърна неодобрително той — не е вариант.

Джай си падаше кретен, но поне признаваше съществуването ми. Той се понесе леко нагоре към лагера на върха на хълма.

Продължих да се катеря. Стигнах до дълбока пукнатина в скалата. Изкачих я като комин, като ожулих здраво ръцете и гърба си. След почти цяла вечност стигнах издатина на около десет метра от мястото, от което тръгнах, и видях момичето, с което се катерех. Тя се бе сгушила до едната страна на ръба, далеч от шибащата суграшица. Май не й беше много удобно — факт, от който се опитах да не изпитвам твърде голяма наслада. Тя едва-едва ме погледна, като стигнах при нея. Беше вперила очи в небето.

— Имаш ли идея как да стигнем върха? — попитах аз, оглеждайки с тревога скалата над нас.

— Списъкът с хора, с които не говоря, е доста кратък — отговори ми тя. — Всъщност включва само теб.

После се извърна, за да погледне застигналата ни буря.

Ами добре тогава… отворих термопакета на колана си и си сипах една чаша вряща разтворима бизонска супа. Не й предложих — първо, защото тя си имаше свои пакети на колана, точно както и аз, и второ, защо да го правя? Да върви по дяволите!

Отпивах бавно от супата, за да не си изгоря езика — това нещо се сгорещяваше много бързо — и гледах Джо. По-скоро двете неща, които я правеха толкова различна от мен.

— Стига си зяпал!

— Извинявай! — казах. — Просто там, откъдето идвам, никой няма криле.

Тя погледна така, сякаш бях дъвка, залепнала за подметката й. Джо е от един от вълшебните светове. Крилете — огромни, бели и покрити с пера, като ангелските от картините — не я задържат във въздуха, когато лети, въпреки че може да ги използва, за да планира и да сменя посоката. Това, което я държи във въздуха, както каза веднъж Старецът, е убеждението, че може да лети. Разбира се и фактът, че в нейния свят наистина има магия във въздуха. Често ми се е искало да я попитам дали нейният народ произхожда от крилати маймуни, както например народът на Джакон произхожда от вълчи свят. А може просто някога, много отдавна, някакъв вълшебник да е присадил лебедови криле на гърба на някое бебе и оттам нататък всички да са започнали да се раждат с крила. Но тъй като тя бе привързана към мен точно толкова, колкото би се привързала към вируса на ебола, нямаше голяма вероятност някога да получа отговор.

Бях в лагера едва от десет дни, а имах чувството, че е минал цял живот. И то не от щастливите. Беше от онези животи, които със сигурност ти доказват, че в предишното си прераждане си бил най-малко Чингис хан и все още имаш да изплащаш кармичен дълг.

Преди десет дни се събудих в някакво брезентово походно легло в бяла стая, която миришеше на дезинфектант, а в далечината се дочуваше оркестър. Музиката беше вълнуваща, ала тъжна.

Свиреха погребалния марш.

Музиката спря. Станах от леглото и олюлявайки се леко приближих до прозореца.

На широк плац се бяха събрали около петстотин души — много различни хора. Бяха строени в редици, около някаква кутия, в която имаше ковчег с тяло, покрито с черно знаме.

Знаех чие е тялото.

И знаех чий живот спаси той със смъртта си.

На някакъв подиум стоеше мъж, който изглеждаше така, както вероятно бих изглеждал аз на средна възраст. Той тъкмо приключваше речта си, в която изреждаше все хубави неща за Джей — знаех това, въпреки че почти не чувах думите му.

После от гърлата на хората се изтръгна вик — вик без думи, вик ридание за загубата, но и вик на триумф.

В този момент кутията с ковчега заблещука, засия и затрептя. После припламна и изчезна.

Оркестърът отново засвири траурния марш, но този път музиката звучеше различно, сякаш казваше „Животът продължава!“

Седнах обратно на брезентовото легло. Явно бях в някаква болница. Намирах се в базата с куполи като балони. И видях погребението на Джей.

В този момент на вратата се почука.

— Влез! — викнах аз.

На вратата стоеше мъжът, който произнесе речта.

— Здравей, Джоуи — каза той. Униформата му беше изпъната и чиста. — Добре дошъл в Базовия град. — Едно от очите му беше кафяво, точно като моите. Другото беше изкуствено: сякаш на мястото му имаше грозд цветни светодиоди.

— И ти също си аз — отбелязах аз.

Той сведе глава. А може и да беше кимване в знак на съгласие.

— Аз съм Джо Харкър. Тук всички ми викат Стареца, най-вече зад гърба ми. Аз съм главният.

— Съжалявам за Джей! — казах. — Върнах тялото му.

— Добре свършена работа — отвърна той. — Освен това донесе костюма му, което е дори още по-важно. Имаме едва дузина такива. Вече не се произвеждат. Светът, който ги правеше… вече го няма.

Той млъкна.

Реших, че трябва да кажа нещо, затова попитах:

— Няма го? Цял един свят?

— Световете са евтини, Джоуи. Звучи ужасно, но дори в най-ужасните неща има зрънце истина. Бинарните и МАГ смятат, че световете наистина са много евтини, а животът е още по-евтин… Но да се върнем на теб. Добре направи, че върна тялото на Джей. Така успяхме да се сбогуваме с него. А в костюма бяха последните му съобщения. — Старецът замлъкна. — Помниш ли, когато те докарахме тук? Изглежда бълнуваше. Не спираше да ме викаш.

— Така ли?

— Да. Каза, че Джей е умрял заради теб, за да те спаси. Говореше за морфожа и за тиранозавърската змия и че си постъпил глупаво и си го забъркал в тази беда…

Сведох поглед.

— Да.

Той отвори един бележник и прочете:

— „Джей каза да кажа на Стареца, че съжалява, да му кажа, че съжалява, задето го е лишил от един оперативен работник. Каза, че заместникът му получава най-високите му препоръки…“

— Аз ли казах това?

— Да — той пак погледна в бележника. После попита озадачено: — Какво е МразоНощ?

— МразоНощ ли? Не знам. Джей каза, че трябва да ви кажа, че не бива да губите нито един оперативен… МразоНощ идва.

— И не каза нищо друго?

Поклатих отрицателно глава.

Старецът ме плашеше. Да, наистина той бях аз, но той беше едно аз, което бе видяло страшно много. Чудех се как ли е загубил окото си. После се запитах дали наистина искам да знам.

— Можете ли да ме върнете у дома? — попитах.

Той кимна безмълвно. После добави:

— Да, можем, но няма да е лесно, а и ще означава, че сме се провалили. Ще трябва да заличим спомените ти, да премахнем от паметта ти цялата информация за това място, ще трябва да унищожим способностите ти да Бродиш из световете… Но ако искаш, можем да го направим. Може да се чудят къде си бил, но пък времето не тече като постоянен поток между световете, така че е възможно да си отсъствал не повече от пет минути… — По лицето ми сигурно се беше изписала надежда. — Но така ли ще ни напуснеш?

— Господине, не се обиждайте, но аз дори не ви познавам. Какво ви кара да мислите, че бих се присъединил към организацията ви?

— Ами ти идваш с най-високи препоръки. Джей е казал така. Както е споменал, не можем да си позволим да изгубим и един оперативен работник.

— Аз… аз ли съм заместникът, за който говореше той?

— Страхувам се, че да.

— Но той бе убит заради мен.

— Още една причина да останеш. Загубата на Джей беше трагедия. Загубата на двама ви ще е катастрофа.

— Разбирам… — Сетих се за дома — истинския ми дом, не за безбройните различни негови сенки. — Значи можете да ме върнете обратно?

— Да, щом искаш да изклинчиш, можем да те върнем.

Затворех ли очи, виждах Джей да ме гледа от червената земя преди да умре. Въздъхнах.

— Ще участвам — казах. — Но не заради вас, а заради Джей.

Той протегна ръка. И аз протегнах своята, за да ги стиснем като възрастни хора, но вместо това той хвана дланта ми в своята огромна и твърда длан, и се втренчи в очите ми.

— Повтаряй след мен! — нареди ми той. — Аз, Джоузеф Харкър…

— А… Аз, Джоузеф Харкър…

— Като разбирам, че във всичко трябва да има баланс, заявявам, че ще направя всичко по силите си, за да защитавам и пазя Алти-лената от тези, които биха й навредили или използвали според волята си. Обещавам, че ще направя всичко по силите си да поддържам и подкрепям МеждуСвят и неговите ценности.

Повторих го колкото можах по-добре. Той ми помагаше, когато се запъвах.

— Добре — каза Старецът накрая. — Надявам се, че вярата на Джей в теб ще се оправдае. Иди да вземеш екипировката си от дежурния интендант. Хранилищата се намират в квадратната сграда от другата страна на плаца. В момента е единайсет нула нула — имаш достатъчно време да се настаниш в твоята казарма и да разопаковаш багажа си до единайсет и четирийсет и пет. Обядът е в дванайсет нула нула. В дванайсет и четирийсет започваш основното обучение.

Той стана и тръгна. Исках да му задам още един въпрос.

— Сър? Вие обвинявате ли ме за смъртта на Джей?

Светодиодното му око заблещука в студено синьо.

— Хм? Да, разбира се. Както и още петстотин души в базата. Имаш да се реваншираш за ужасно много неща, момче.

И излезе.

Все едно да си нов ученик в училище, което ненавиждаш. Дори още по-лошо. Все едно да си нов ученик в училище, което ненавиждаш, и което за капак се ръководи от армия садистични директори, и където учениците идват от различни страни и имат само едно-единствено общо нещо помежду си.

Всички те мразят.

Не можеше да е по-зле. Никой не плюеше в храната ми, никой не ме завличаше зад казармите, за да ме пребива от бой, никой не ми пъхаше главата в тоалетната и не пускаше водата, но и никой не говореше с мен, освен ако не се налага. Никой не ми помагаше. Ако вървях до класната стая по грешен път, никой не ми казваше, а когато ме видеха да тичам през плаца, плувнал в пот и останал без дъх, защото съм закъснял с пет минути… е, единствено тогава ги виждах да се усмихват, гледайки към мен.

Случайно ме събаряха, докато се катерехме по въже, получавах най-слабия гравитационен отблъскващ диск при състезание с дискове и най-старата, очукана и слаба пръчка по Магия 101, ядях сам на маса, насред претъпкана с хора зала… да, това се случваше, даже често.

Но нямах нищо против.

Дори обратно — радвах се. Не ме наказваха повече от това, което смятах, че заслужавам. Джей ми спаси живота, измъкна ме от онзи кораб насред Абсолютното нищо, спаси ме от собствената ми глупост, а аз му се отплатих, като оставих да го убият.

Ясно бе защо всички се редят на опашка да ме мразят. Самият аз всъщност оглавявах редицата.

Повей суграшица ме блъсна в лицето, закачих чашата на колана си и се обърнах към скалната стена.

— Добре! — казах. — Време е да тръгваме нагоре.

Джо мълчеше. Плесна с криле, за да отърси ледената вода и се обърна към скалата. Започна да се катери и след няколко минути аз я последвах.

Треперех. Сега обаче беше по-лесно — изглежда Джо имаше инстинкт за места, където да си пъхнеш ръката или крака, затова я следвах. Всичко беше чудесно, докато дъждът не се усили.

Погледнах нагоре. Скалата, на която бе стъпила Джо, се ронеше под краката й.

— Хей! — изкрещях и замахах яростно, за да я накарам да се дръпне.

Но тя не ми обърна внимание. После скалата поддаде и Джо се подхлъзна сред дъжд от камъчета. Падна право върху мен и събори и двама ни от скалната стена.

Полетът надолу беше дълъг, макар че двамата заедно падахме доста бързо.

Сграбчих я през кръста и се отблъснах с крака от скалата. Тя веднага схвана идеята и яростно запляска с криле. Може би не можеше да ни задържи дълго във въздуха, но на нас не ни трябваше много време.

Кацна пак на ръба, където бях изял супата си.

— Опитах се да те предупредя — казах аз.

— Да — отвърна тя. — Разбрах, че се опитваш да ми привлечеш вниманието. Само че просто не исках да те погледна.

Стоях под дъжда и треперех.

— Как се запозна с Джей? — попитах.

— Като всички. Един ден сме започнали да Бродим, той е дошъл и ни е довел тук. Най-вече ни е спасявал от бедите по пътя.

— Така откри и мен. По пътя спаси живота ми, три или четири пъти. Жертва и собствения си живот, за да ме докара тук… Но не мисля, че би се отнасял така с мен и съм сигурен, че не би допуснал да се оставя да се държат с мен по този начин.

Настана мълчание. После тя ме погледна с кафявите си очи, които сякаш виждах в огледало.

— Прав си. И аз не мисля, че би го направил. Ще кажа на другите.

После се изкачихме мълчаливо до върха на скалата, но това мълчание беше изпълнено със спокойствие.

След това нещата се промениха. Е, не много и не постоянно, но определено имаше подобрение.