Нийл Геймън, Майкъл Рийвс
МеждуСвят (8)

Глава седма

Изпаднах от блещукащо парче небе на около два метра над земята. Джей предвидливо се беше изтърколил от мястото, на което се приземих, така че се ударих в земята толкова силно, че си изкарах целия въздух.

Джей ме преобърна по гръб, провери трахеята ми да не е запушена, после седна с кръстосани крака до мен и зачака. След няколко минути дробовете ми си спомниха каква им е работата и се върнаха към нея, па макар и нацупено.

Джей изчака отново да започна да дишам нормално, после ми подаде малка стъкленица. Не знам къде я беше държал — костюмът му, който бе плътно по тялото, не оставяше място дори за кутия кибрит. Погледнах шишенцето доста колебливо, после му го върнах.

— Благодаря, не пия.

Той не го взе.

— Може би сега е моментът да започнеш. Трябва да научиш много неща, част от които няма да ти е лесно да чуеш — тъй като аз продължавах да не го приемем, той настоя: — Говоря сериозно, Джоуи! Все още не си имал време да бъдеш обхванат от шока, но той приближава като бързия влак, а ти си вързан за релсите.

Явно тогава го осени някаква мисъл, той се наведе напред и ме изгледа иззад безизразния сребърен овал на маската.

— Чакай малко, да не мислиш, че вътре има алкохол? — Когато аз кимнах, той избухна в смях. — В името на Арката, много забавно! Джоуи, довери ми се, в сравнение с алкохола това нещо е като пеницилина в сравнение със змийско масло. Защо, в името на здравия разум, ще пием някаква тератогенна отрова, като има толкова много други начини да се създадат етилови молекули, без такива опустошителни странични ефекти?

Той отвори шишенцето, вдигна наздравица и отпи една глътка. Бях изумен, че не свали безизразната маска — златистата течност протече през нея. Сякаш се завихри точно под прозрачната мембрана в долната част — златистата напитка се смеси със сребърното нещо и образува петно на Роршах — а после избледня. След това Джей пак ми подаде стъкленицата и този път и аз отпих.

Когато се пенсионирам, не се морете да ми давате пенсия — просто ме оставете да си отворя таверна в някой свят от средата на Арката и ми дайте разрешение да продавам това нещо. То се плъзна по гърлото ми и се сви уютно в стомаха ми, така нежно, сякаш цял живот е живяло там, а оттам излъчи чувство на отпускане, сила и увереност, които накараха всяка моя част, от пръстите на ръцете до пръстите на краката, да се чувства като последния син на Криптон. Можех да прескоча висока сграда само с един скок, да жонглирам с фолксвагени и да измисля единна теория на полето — а после да премина към някое истинско предизвикателство. Вместо това подадох стъкленицата на Джей.

— Уха!

— Добре влиза — съгласи се той. — Близо до вътрешния ръб на Хегемонията на МАГ има един свят. В него има езеро, в езерото — остров, а на острова има дърво. На всеки седем години дървото дава плодове и се смята за изключителна чест някой екип да получи задачата да Броди до там и да се върне с пълна кошница от тези ябълки. Те са тайната съставка на тази малка освежаваща течност. — Джей се изправи. — Ей-сега се връщам, само да свърша нещо набързо.

Отдалечи се на трийсетина метра и се обърна с гръб към мен.

Зачудих се защо не се скри зад някоя скала — после се огледах за пръв път, откакто изпаднах от Промеждутъка, и осъзнах, че няма достатъчно голяма скала. Стояхме насред прашна равнина, която се простираше до хоризонта във всички посоки. Пръстен от далечни планини обгръщаше равнината. Напомняше на купа за пунш на боговете. Чудех се колко ли горещо става тук и хвърлих поглед към небето, търсейки слънцето.

Слънце нямаше.

Всъщност нямаше и небе. Вместо това цветовете се вихреха и се носеха като олио по вода, психеделично светлинно шоу, простиращо се от хоризонт до хоризонт. Нямаше ни един източник на светлина, но въпреки това всичко бе осветено от някакво меко, неясно откъде идващо сияние.

Погледнах към Джей, сега май говореше на нещо в ръката си. Вероятно записващо устройство. От време на време до мен долитаха откъслечни думи, но не разбирах никоя от тях. Почувствах се леко неловко — дали не записваше постъпките ми като показания пред някакъв измислен съд? Наистина ли ми беше приятел? Вярно е, че ми спаси живота, но дали не го направи просто, за да ме притежава неговата страна, вместо тази на лейди Индиго? Изглежда бях доста ценна собственост — въпреки че, убийте ме, не можех да разбера защо. В училище винаги последен ме избираха в отборите, дори побойници като Тед Ръсел ме избираха само в краен случай, след като бяха пребили всички останали.

Отхвърлих моментната параноя. Вярвах на Джей. Не бях съвсем сигурен защо. Просто в него имаше нещо.

Той се върна след няколко минути.

— Добре, седни на някой камък, защото това ще отнеме известно време — каза той и последва собствения си съвет. — Да започнем с главните неща и после ще продължим с някои подробности.

— Защо не започнем от началото? — предложих аз.

— Поради две причини. Първо — тази малка приказка няма истинско начало и вероятно няма и край. Второ — историята е моя и ще започна откъдето си искам.

Нямаше какво да отговоря на това, така че се облегнах и зачаках.

— Можеш ли да си свалиш маската?

— Не. Все още не. Така… цялостната картинка наричаме Алти-лена. Не я бъркай с Мулти-лената, което означава цялата безкрайност от паралелни вселени и всички светове в тях. Алти-лената е този отрязък от Мулти-лената, който съдържа всички неизброими Земи. А те са много! — Той млъкна и ми се стори, че се намръщи. — Разбираш ли от квантова диференциация? От принципа на неопределеността на Хайделберг? Линии на множествените светове?

— Ъъъ… — Бяхме споменали някои в часа на господин Лернър и помня, че бях чел статия в уебсайта на „Дискавъри“. Освен това бях гледал онзи епизод на класическия „Стар Трек“ където Спок е с брада, а „Ентърпрайз“ е пълен с космически пирати. Но всичко това, взето заедно ме прави експерт точно толкова, колкото и домашната ни котка.

Казах го и Джей махна с ръка.

— Няма значение. Без да искаш, ще научиш каквото ти е нужно — културна осмоза. Важно е да запомниш, че някои решения — важните решения, тези, които могат да създадат големи вълни във времевия поток — карат алтернативните светове да се разцепват на дивергентни пространствено-времеви континууми. Запомни това или ще се вцепеняваш всеки път, когато трябва да направиш избор: Алти-лената няма да създаде чисто нов свят въз основа на решението ти днес да обуеш зелени вместо червени чорапи. Или ако го направи, той ще просъществува само няколко фемтосекунди, преди да бъде рециклиран в реалността, от която е бил отцепен. Но ако президентът ви се опита да реши дали да бомбардира някой подстрекател от Близкия Изток или не, ще получи и двете — защото там, където преди е имало един свят, се създават два. Разбира се, Промеждутъка ги разделя, така че той никога няма да разбере.

— Чакай малко — опитваш се да кажеш, че създаването на нови алтернативни светове е съзнателно решение.

— Не се опитвам да го кажа — току-що го казах. Или не внимаваш?

— Но от чие съзнание? Божественото ли?

Джей сви рамене и цветовете на небето като разтопен метал заплуваха и потекоха по раменете му.

— Това е физика, не теология. Наричай го както ти харесва — Бог, Буда, Летящото спагетено чудовище, Първопричината-крайна цел, сумата на всички неща… Не ми пука! Съзнанието е фактор във всеки аспект на Мулти-лената. Квантовата математика има нужда от гледна точка, иначе не работи. Само се опитай да запомниш да не бъркаш съзнанието с егото. Това са две напълно различни неща — и от тях заменимо е именно егото.

Исках да му задам още въпроси, но той мина на друга тема.

— Мисли за този отрязък от Мулти-лената като за арка — разбира се, с няколко допълнителни измерения. — Той направи движения сякаш усукваше змия.

— В двата края на арката са родните светове на две независими империи, всяка от които контролира малък процент от индивидуалните Земи в тази дъга. Едната наричаме Бинарни. Те използват напреднала технология — под „напреднала“ имам предвид в сравнение с наличната в повечето от другите Земи — за да се разрастват из арката, покорявайки всичко по пътя си. Ти за малко да се сблъскаш с двама техни представители на Земята, по която Бродеше — момчетата от онези летящи дискове, които разправяха „съпротивата е непродуктивна“. Те обожават да говорят такива неща. Другата империя се нарича МАГ. Артилерията им разчита на магия — заклинания, талисмани, жертвоприношения…

— Чакай, задръж! — сключих длани във формата на буквата „Т“ — жестът за таймаут. — Магия? Нещо като „абракадабра“? „Фокус-мокус“?

Езикът на тялото на Джей подсказваше, че се нервира, но тонът му остана спокоен.

— Ами ние всъщност никога не сме ги чували да казват „фокус-мокус“, но да, това е общата идея.

Сякаш мозъкът ми изтичаше през ушите.

— Но това не е…

— Възможно? Изглеждаше ми като убеден вярващ, когато те измъкнах от „Лакрима Мунди“.

Зинах, после реших да затворя уста, след като от нея не излезе нищо. Джей се облегна назад с облекчение.

— Добре. За миг помислих, че ще опиташ да приказваш разумно. Никога не забравяй — в безкрайността от светове всичко не само е възможно, то е задължително. Продължавам: Бинарните и МАГ са вкопчени в битка, скрита и явна, за пълен контрол на Алти-лената. Тя продължава от векове, но напредват много бавно заради непосилните размери на задачата. Мисля, че последното преброяване, което прихванахме, показваше около няколко милиона милиарда трилиона Земи — повечето от тях се появяват от вакуума по-бързо от мехурчета в шампанско. МАГ се управлява от Съвета на тринайсетимата, а Бинарните ги владее изкуствен интелект, който се нарича 01101. И едните, и другите искат само едно — да властват над цялата работа и отказват да приемат, че Алти-лената работи най-добре, когато силите на магията и на науката са в равновесие. И тук се намесва МеждуСветът.

— Ти го спомена — него или тях — преди време.

— Да. За тях работя аз — и ти ни водиш натам.

Той спря, за да си поеме дъх. Въпросите ми бяха повече от Земите, но преди да ги задам и преди той да продължи да говори, нещо заръмжа.

Звукът беше далечен и никога преди не бях чувал такова нещо — но определено бе рев на звяр, тръгнал на лов, вероятно достатъчно едър, че двамата с Джей да му изглеждаме като обедно меню. Джей скочи на крака.

— Хайде! — дори маската не можеше да скрие нервността му. — Този свят се намира на върха на Промеждутъка, което е прекалено близо за мен.

Закрачихме пъргаво през изпечената и напукана пръст на долината. Чудех се какво ли я е изпекло така. Температурата беше приятна, дори леко хладна — предположих, че е около петнайсетина градуса. Погледнах към пълзящото небе и то вече не изглеждаше впечатляващо. Изглеждаше така, сякаш цветовете можеха да се изсипят отгоре ни във всеки един момент, като врящо олово от бойниците на военно укрепление. Потреперих и забързах крачка.

Хубавото на мястото беше, че нищо не можеше да се промъкне до нас. Ала все пак не ми харесваше. Бяхме изложени на показ като две полски мишки на хокейно игрище.

Вървяхме ли, вървяхме, а планините изобщо не се приближаваха.

Тогава с крайчеца на окото си забелязах цветно проблясване.

Погледнах настрани и видях нещо, което ме накара да спра. На пръв поглед изглеждаше като огромен сапунен мехур — голям, колкото баскетболна топка — който изплува от широка цепнатина в земята. Издигна се леко, после спря и започна да се полюшва като балон, който се опитва да се откъсне от връвчицата си.

— Какво е това? — попитах аз.

Джей обърна покритата си със сребро глава към мехура. Стоях достатъчно далеч и виждах как цялото ми тяло се отразява в извивката между бузата и челюстта му.

— Нямам представа. Никога не съм виждал подобно нещо. Сигурно е някакъв морфож, което означава, че го приемаме за опасен и подминаваме.

Той отново пое напред, а след като хвърлих последен поглед на балона — почти изглежда живо, помислих си — се обърнах да го последвам.

Някъде от далечината долетя трещящ звук. Подсети ме за гърмящи змии или за някой, който влачи много дълга верига по скалите.

Обърнах се да погледна. Не видях нищо, способно да произведе подобен трясък. Но видях, че малкото балонче се дърпа яростно напред-назад, сякаш се опитва да избяга от нещо. Сферичната му повърхност пулсираше бързо в разнообразни цветове — предимно тъмночервени и оранжеви, преливащи до пурпурно.

Уплаших се. Не съм сигурен как разбрах, но ми стана ясно, че дребосъчето е в опасност.

Обърнах се и тръгнах към дълбоката пукнатина.

Чух как Джей извика зад мен:

— Джоуи! Не! Върни се!

— Мисля, че е в беда! — отвърнах му аз. — Не е опасно. — И продължих.

Спрях до пукнатината, която се оказа по-близка и по-голяма, отколкото смятах. Сега видях, че мехурестото същество е завързано към скалите на бездната с тънка нишка от протоплазма, ектоплазма или нещо такова.

— Джоуи! Това нещо е от Промеждутъка! Морфож! Веднага се върни тук!

Престорих се, че не го чувам.

Връзчицата беше ярка и тънка, като нишка слюнка. Струваше ми се, че може да се развърже само с поглед и да освободи малкото балонче.

— Завързано е! — извиках на Джей. — Мисля, че мога да го освободя.

Той идваше към мен. Ако исках да го направя, трябваше да действам бързо. Протегнах се и дръпнах нишката. Беше по-здрава, отколкото изглеждаше.

— Хей! — повиках Джей. — Да имаш нож? Сигурно можем да го срежем.

Той не отговори. Дори през сребърния костюм си личеше, че е бесен.

Малкото балонче над нас изглеждаше развълнувано. Пуснах нишката. Тя бе леко лепкава. Приличаше на паяжина.

— Сигурен съм, че е безобиден — казах на Джей. — Погледни го.

Джей въздъхна. Беше на около два метра от мен.

— Може да си прав — отвърна. — Но тук нещо не е наред. Как мислиш, че това мъниче е заседнало тук? И защо?

Паяжиновата нишка започна да вибрира. После се разнесе толкова силен рев, че едва не ми спука тъпанчетата. Осъзнах, че съм повикал нещо, като съм дръпнал паяжината. Мислех, че се опитвам да освободя малкия морфож, а всъщност съм ударил гонга за вечеря.

От бездната чудовището изрева.

„Чудовище“ е твърде употребявана дума, но не разполагах с по-подходяща в момента. Главата му приличаше малко на акула и малко на тиранозавър, закрепена на стоножкоподобно тяло, дебело като камион за доставки. Не знам колко дълго беше, ала стигаше да се изправи от бездънната пукнатина. Когато всеки сегмент изпълзяваше от скалата, трещеше и отекваше из клисурата като ужасно дълга верига. За много по-малко време, отколкото го разказвам, то се издигна на десетина метра над ръба. Зяпаше ме с огромните си фасетъчни очи, всяко голямо колкото дланта ми.

После нападна.

Главата му беше като таксито на баща ми, устата му — широко разтворена, разкрила челюст, украсена с множество редове зъби, всеки дълъг като месарски нож. Заради размера си се спусна към мен като скоростен асансьор. Бях на път да стана ордьовър, когато усетих как нещо се блъсва в мен отзад, тласва ме напред и ме просва на ръба.

Извърнах се по гръб и зяпнах — видях как Джей стои на мястото, където бях аз допреди миг. После огромната паст на звяра го обгърна и започна да се затваря…

Тогава малкото сапунено мехурче се изстреля иззад рамото ми. Изглежда, като съм падал, съм скъсал нишката, която го държеше. То уцели муцуната на чудовището и се плисна по нея като полупрозрачно лепило.

Чудовището отстъпи назад с гневен рев и изпусна Джей. Устата му бе все още отворена — смъртоносните челюсти не бяха имали време да се затворят, а сега трябваше да ги държи отворени, за да диша — морфожът бе покрил носа му с лепнещата полупрозрачна субстанция на тялото си. Чудовището вилнееше, ревеше гневно и се опитваше да изтръска амфибиеподобния морфож. Успяваше да тръсне на няколко метра мехурчета, протегнали се на еластични пипалца, но те веднага се връщаха и отново залепваха около носа му. Колкото и да бе невероятно, балончето прозрачно желе всъщност наистина пречеше на змията Мидгард да ни сдъвче с Джей!

Чудовището се смъкна под нивото на земята и от звуците и от това как пръстта непрекъснато потреперваше, се досетих, че се опитва да изстърже съществото от Промеждутъка, като се удря в скалите. Не изчаках да разбера кой е победил. Вместо това се втурнах към Джей, сграбчих го за ръка и го издърпах, далеч от бойните действия. Реших, че твърде порасналото балонче няма да издържи дълго.

Спрях на 150 метра от пукнатината. Джей се строполи на пясъка. Ревът и разтърсванията от невидимото чудовище продължаваха. Виждах облаците прах и случайни парчета скала, изхвърлени нагоре. Можеше да е забавно, ако изключим нещо, което едва сега забелязах — кървава следа, гъста като боя и широка колкото дланта ми, проточила се без прекъсване от ръба на пропастта до тялото на Джей.

Ахнах и коленичих до него. Сребърният костюм бе пробит от двете страни на тялото — две огромни пробойни отляво, три отдясно, точно над хълбока. Зъбите на чудовището бяха оставили дупки с диаметър над два сантиметра и кръвта на Джей изтичаше на тласъци през тях. Нямаше начин да я спра, а и не знам дали от това щеше да има полза — той вече бе изгубил твърде много кръв.

Джей немощно протегна ръка, която аз веднага сграбчих.

— Ще те върна в МеждуСвят — промълвих, защото не знаех какво друго да кажа. — Ще минем през Промеждутъка, няма да отнеме много време… аз… толкова съжалявам…

— Млъкни! — прошепна Джей. — Няма да стане. Кървя… като три… прасета едновременно. А и мисля, че онова е отровно. Нямаш представа… колко боли… — гласът му беше глух и слаб.

— Какво мога да направя? — попитах безпомощно.

— Сложи ръката ми… на пясъка — отвърна той. — Ще ти покажа… как да стигнеш… крайната точка…

Поставих ръката му на земята. Той нарисува нещо със спазматични, резки движения по пясъка.

После спря, сякаш си почиваше. Почувствах се крайно безполезен.

— Джей? — опитах аз. — Ще се оправиш. Наистина!

Не лъжех. Изричах го, като се надявах, че това някак си ще се сбъдне.

Той ме изненада, като се надигна на лакът — другата му ръка сграбчи предницата на тениската ми и ме дръпна с изненадваща сила, докато лицето ми не спря на сантиметри от маската му. Отново погледнах трепкащото отражение на собствените си черти, гротескно отразени от повърхността на костюма.

— Кажи… на Стареца… че съжалявам… че го оставям… без… един оперативен агент. Кажи му… че заместникът ми… получава най-високите ми… препоръки.

— Ще му предам, който и да е той — обещах аз. — Но ще ми направиш ли една услуга в замяна?

Той немощно наклони глава под въпросителен ъгъл.

— Свали си маската — казах. — Нека видя кой си.

Той се поколеба, после вдигна ръка към лицето си и дръпна материала на костюма точно под брадичката. Тъканта от лицето му се превърна от отразително сребро в мътно бронзово-сиво и някак си се сви в пръстен около врата му.

Погледнах го. Нямаше никаква разлика. Маската си беше все още на мястото. Поне така помислих в началото, след шока при вида на лицето на Джей.

Разбира се, това бе собственото ми лице. Но не съвсем. Джей изглеждаше пет години по-възрастен от мен. През дясната му буза преминаваше белег, а долната част на ухото му завършваше с келоиден израстък. Но нямаше толкова белези, които да скрият кой е той всъщност.

Той бях аз. Ето защо гласът ми бе толкова познат. Той беше собственият ми глас. Или по-скоро беше гласът ми, както би звучал след пет години.

Зачудих се защо не го разбрах веднага и осъзнах, че всъщност го бях разбрал на някакво ниво. Разбира се, че той беше аз. По-готин и по-смел, и по-мъдър от мен и беше жертвал живота си, за да ме спаси.

Погледна ме с помътняващи очи.

— Движи… се…

Шепотът му почти не се чуваше.

— Сега не бива… да се губи нито един оперативен… твърде е опасно. Кажи му… МразоНощ… идва…

— Добре, обещавам.

Но очите му бяха затворени. Беше в безсъзнание.

Нямаше значение. Обещанието ме обвързваше, независимо дали Джей ме беше чул или не. Аз се чух да го давам и не исках да изживея живота си в опит да се оправдая защо не съм постъпил правилно.

Отпуснах тялото му и седнах на пети, в гърлото ми внезапно се появи буца. Не съм сигурен колко дълго стоях там и просто дишах.

После сведох поглед към фигурите, които беше начертал в пясъка.

Сигурно беше важно. Но когато разгледах символите по-добре, не видях никакъв смисъл. Приличаха на някакво математическо уравнение:

{MC}: = Ω/∞

Не разбирах какво значат, само че символите някак си пуснаха корени в мозъка ми, заблестяха в окото на съзнанието ми.

Над скалите бе настъпила тишина — чувах как Джей си поема дъх, свистенето на вдигнатия от вятъра пясък и нищо друго. Не знаех откога е така, но знаех, че неравната битка между чудовището и малкия морфож е завършила. Стана ми жал за малкото сапунено мехурче — първо примамка в капана, после убито при опита да спаси мен и Джей от чудовището.

Изправих се, обърнах се и се огледах. Нямаше следа от създанията. Пристъпих напред, за да огледам по-добре.

Нищо. Само прах, който постепенно се слягаше…

Джей променяше цвета си, кожата му ставаше по-бяла. Сигурно по зъбите на съществото е имало отрова, както каза той. И ако го бях послушал и не бях постъпил толкова глупаво, той никога нямаше да се напъха сам в челюстите на смъртта, за да ме измъкне оттам. Бях се втурнал там, където ангелите вероятно наистина се страхуват да стъпват — и Джей умираше заради това. Заради мен! Аз бях виновен! Никой друг!

Погледнах към небето и дадох още едно обещание към каквото и да имаше там, към които и да слушаше, че ако Джей оживее, ако се измъкне, ако му намеря лекар и той се оправи, тогава ще бъда най-добрият, най-усърдният, най-милият, най-готиният човек на света. Ще съм свети Франциск от Асизи или Гаутама Буда и всички от този род.

Но очите му бяха затворени и той не дишаше, не се движеше, сега, в този момент, и нямаше значение какво обещавам или колко добър ще съм в бъдеще.

Нищо нямаше значение.

Той беше мъртъв.