Нийл Геймън, Майкъл Рийвс
МеждуСвят (15)

Глава четиринадесета

Отново можех да Бродя.

Не ме питайте как. Може би имаше повреда в джаджата, с която изстъргаха мозъка ми. А може би Ню беше непредвидена променлива, за която не бяха ме програмирали (или депрограмирали)… Все едно. Знам само, че докато стоях навън, в задния двор, докато треперех под снега, който се сипеше и докато гледах как малкия ми брат весело преследва балончетата, в главата ми избухнаха фойерверки и всеки от тях осветяваше спомен, който допреди малко бе скрит от мен.

Спомних си всичко — изтощителните дни и нощи на учене и упражнения, безкрайното разнообразие на съучениците ми и всички те — вариации на тема „Джоуи Харкър“, мъничките свръхнови, които пламваха сякаш безразборно в изкуственото око на Стареца, кипящата разноцветна лудост в Промеждутъка…

И рутинната мисия, която се обърка — как лейди Индиго отново ме плени, а после как Ню ме спаси…

Стоях на двора, треперех от студ, който нямаше нищо общо със снега, механично потапях пръчицата в сапунения разтвор, издухвах мехури и се чудех какво да правя сега.

Помня срама и безпомощността, които ме обзеха, когато се върнах без другарите си. Какво им се беше случило? Какво ли са сторили с тях лейди Индиго и лорд Сатър? От тях? Отчаяно исках да разбера. И знаех, че мога. Знаех, че отново мога да Бродя, че мога да се върна през Промеждутъка. Формулата за намиране на Базовия град пламтеше ясно и ярко в съзнанието ми. Можех да стигна там!

Но исках ли?

Ако пак напусна своята Земя, може никога да не се върна. Всеки път, когато отварях портал, все едно стрелях със сигнален пистолет за МАГ и Бинарните и поемах риска да привлека лошите насам. Бяха ми казали, че всеки Бродещ има уникален психичен почерк, който може да се проследи. Вероятно Бинарните имат хиляди секвенирани схеми, търсещи моята конфигурация, точно както МАГ поддържат фаланга от магьосници на 24-часова служба по същата причина. Не можех да изложа семейството и приятелите си на такава опасност.

Ако никога отново не се опитах да Бродя, шансовете бяха трилион към един която и от двете враждуващи страни някога да реши да завладее точно този свят. Буквално беше сигурно, че ще порасна, ще се оженя, ще имам деца, ще остарея и ще умра, без никога отново да чуя за Алти-лената.

Но никога да не Бродя…

Не знам дали съм споменавал, че Броденето е като всяко друго умение, в което те бива и ми харесваше. Чувствах се добре, чувствах, че е правилно да използвам съзнанието си, за да отворя Промеждутъка, да преминавам от свят в свят. Майсторите на шах не играят за пари, нито дори заради състезанието — те играят от любов към играта. Математиците не получават прозренията си, докато градинарстват — те жонглират с теории в главите си или бленуват „пи“ с безброй знаци след десетичната запетая. Подобно на трениран гимнастик, след като си припомних умението, не можех да устоя на изкушението да го използвам.

Не можех да си представя да живея цял един живот без отново да Бродя.

Но не можех да си представя и цял един живот без да видя отново мама и татко или Джени и хлапето. Веднъж се бях съгласил на това, но тогава го направих най-вече от чувство за вина след смъртта на Джей — изобщо нямах представа в какво се забърквам.

Този път знаех много добре.

Веднъж вече ме изгониха — втори път нямаше да ме оставят да се измъкна толкова лесно. Покажех ли си носа в Базовия град, вероятно щяха да ме изправят пред военен съд. О, може и да го наричат другояче, но отряд за разстрел под друго име пак си остава група мъже с насочени към теб пушки. Не знам дали бих поискал да ми завържат очите или не и нямах особено желание да разбирам.

Но ако останех тук, трябваше да живея със знанието, че съм изоставил в беда хора, на които държа, докато аз самият съм спасил задника си.

Щеше ми се тези проклети сапунени мехури да не бяха включили незнайната електрическа верига, върнала спомените ми. Невежеството може и да не беше блаженство, но поне не беше кашата от съжаления, в която се озовах сега.

Снегът бе преминал в студен дъжд. Можех да обясня сам на себе си, че оттам идваше водата, стичаща се по бузите ми, но от небето не вали топла солена вода, нали? А и достатъчно вече се заблуждавах.

Загледах се в един сапунен мехур, който Кевин преследваше. Летеше по-високо от другите, на нивото на покрива на гаража. Понесе се към голите клони на близкия дъб и очаквах да видя как изчезва с безшумно пръсване.

Но не!

Вместо това той се порея за малко, после бавно се понесе към мен. Хлапето тичаше след него и викаше ядосано и безпомощно, защото не можеше да го стигне. Мехурчето се приближи с лекия повей, който се изви, после спря и започна да потрепва пред мен.

Аз казах:

— Здравей, Ню!

Морфожът се набръчка с оранжеви вълнички от удоволствие, после профуча край главата ми и над покрива. Аз се обърнах, за да го проследя, но той вече беше изчезнал.

— Бал-че? — жално попита Кевин. — Бал-че? Ню-у?

Кимнах.

— Точно така, хлапе — погледнах надолу към брат си, гледах го как изтрива нос с ръкава на палтенцето си и казах: — Време е да се прибираме.

 

 

Не спах почти цялата нощ, тревожех се за проблема първо от единия край, после — от другия. Можех да говоря с мама или с татко — те са страхотни родители, но и двамата заедно не биха събрали толкова въображение, че да се справят с един допълнителен Джоуи, какво остава за безкрайно много такива. С кого другиго можех да поговоря? Определено не и със съучениците си. Миналия срок откриха училищния съветник да подсмърча тихичко в кабинета си и все още не му бяха намерили заместник. Повечето от учителите ми бяха ограничени. След пет месеца тормоз в Базовия град знаех повече, отколкото всеки от тях някога щеше да знае или би понесъл да узнае. От целия учителски състав имаше само един човек, който може би щеше да ме изслуша, без веднага да повика хората с бели престилки.

 

 

Господин Димас се облегна на стола и се загледа в някаква точка над мен. Изражението му беше леко изумено и не можех да го виня — все пак вероятно не чуваше всеки ден история като тази, която му разказах.

След минута ме погледна.

— Когато започнахме разговора — каза меко той, — ти ме помоли да смятам това, което ще ми кажеш, за изцяло хипотетично. Предполагам, че все още е така?

— Ами да, господине — бях решил, че ако му разкажа историята с главен герой неназован въображаем приятел, вместо с моя милост, ще я преглътне по-леко. — Този, ъ-ъ, мой приятел, е между Сцила и Харибда^[1].

Той ми метна проницателен поглед и аз осъзнах, че съм използвал израз, който бях научил в Базовия град, а не тук.

— Както и да е — побързах да продължа, — какво смятате, че трябва да направи?

Димас запали лулата си, без да каже и дума. Когато най-накрая отвори уста, зададе въпрос.

— Значи според инструкторите в Базовия град вселената произвежда дублиращи се светове само когато се взимат важни решения, така ли?

— Като цяло да. Само че е много трудно веднага да прецениш кое е важно и кое — не. Казват, че ако пеперуда пърха в Бомбай, в Тексас може да се образува торнадо. Ако настъпите пеперудата, преди да е успяла да полети…

Той кимна. После ме погледна и каза:

— Знам, че ще прозвучи странно, но ще ми направиш ли една услуга, Джо? — напоследък хората започнаха да ми викат Джо, не знам защо. Отне ми известно време да свикна.

— Разбира се, господин Димас — казах аз.

— Свали си тениската.

Примигнах, после свих рамене. Не бях сигурен какво цели с това, но — и това беше донякъде тъжно — знаех и че не може да се мери с мен в какъвто и да е бой, честен или не.

Така че си свалих якето и широката тениска, която носех под него. Известно време господин Димас ме гледаше, без да каже нищо, после ми даде знак да се облека.

— Доста си отслабнал — заключи той. — Станал си и по-мускулест — колкото може да е някой на твоята възраст, което изобщо не е много — и все още си генетично програмиран да станеш по-скоро висок, отколкото едър.

Реших, че е най-добре да си мълча и да чакам. Надявах се накрая да отговори на въпроса ми.

И той го направи.

— Що се отнася до хипотетичния ти приятел, съгласен съм с теб — решението е много трудно. Но ако се върнем към същността на нещата, струва ми се, че въпросът, на който приятелят ти трябва да си отговори, е, дали щастието на един човек, или дори животът на един човек, тежи повече от съдбата на безброй много светове?

— Но аз… искам да кажа, той не е сигурен, че точно така ще стане!

— Той знае, че съществува такава възможност. Не ме разбирай погрешно — съчувствам му за болката от това решение. А и някои мъже изглеждат добре с бради — той видя объркването по лицето ми и продължи: — Не им се налага никога да се поглеждат в огледалото, защото не се бръснат.

Кимнах. Разбирах какво ми казва и знаех, че е прав. Така ми се изясни какво трябва да сторя. Не ми стана по-лесно, не, в никакъв случай. Но ми се изясни.

Изправих се.

— Господин Димас, вие сте адски добър учител!

— Благодаря ти. Училищното настоятелство не винаги е на същото мнение. Използвали са думите „Джак Димас“ и „ад“ в едно и също изречение. Доста често.

Усмихнах се и се обърнах да си вървя.

Той попита:

— Да те очаквам ли в час утре сутрин?

Аз се поколебах, после поклатих глава.

— И аз така си помислих. Успех, Джоуи! Успех на всички ви!

Исках да кажа нещо умно, но не можах да се сетя какво, затова просто стиснах ръката му и се изнизах колкото можех по-бързо.

 

 

Седнах на ръба на леглото и подадох старата ми пластмасова броня и лъчев пистолет от „Звездни бластери“ (и двата комплекта) на хлапето. Лъчевият пистолет излъчваше инфрачервен лъч, а сензор на гърдите на бронята го улавяше и го регистрираше.

Хлапето беше въодушевено — отдавна ги искаше.

— Джо-и-и! Лаго-даля!

Беше твърде малък за тях, но щеше да порасне.

В известен смисъл, казах си, щях да помогна това да се случи.

Казах на Джени, че може да вземе колекцията ми от дискове и дивидита, каквото й хареса. С нея имаме доста подобен вкус за филми — ако нещо завършва със Звездата на смъртта или с разумен еквивалент, който се взривява наистина зрелищно, ние сме доволни. Музиката е проблематична, но това, което не й хареса, можеше или да го продаде, или по-късно да оцени.

Разбира се, тя се отнесе доста скептично към внезапната ми щедрост. Казах й, че трябва да посетя някой по-отдалечени издънки на семейството и не съм сигурен кога ще се върна. Не добавих „ако изобщо се върна“. Може би трябваше, но ако си мислите, че е лесно да се сбогуваш с по-малките си братя и сестри и то може би завинаги — ами не е лесно.

С мама и татко беше още по-трудно. Не можех просто да им кажа, че заминавам, може би завинаги, а от друга страна исках да знаят някак си, че ще съм добре (въпреки че аз самият не бях сто процента сигурен в това).

В края на краищата доста оплесках нещата. Казах им, че отивам „в нещо като“ армия. Татко каза: „Не ми харесва това и е нужно да проведа само няколко телефонни разговора, за да не позволя това да се случи, младежо.“ Мама най-вече плачеше и питаше къде се е провалила като родител.

Мисля, че не биваше да се учудвам, че не успях — все пак дотогава не се славех с отлична репутация в грижата за близките си. Накрая обещах „да не вземам прибързани решения“ тази вечер и че „ще го обсъдим по-подробно на сутринта“.

Но не можех да чакам до сутринта. Трябваше да го направя бързо, докато здравият разум е взел връх, както обичаше да казва дядо. Останах буден до два през нощта, дълго след като всички други заспаха, после се облякох и слязох долу.

Мама ме чакаше.

Седеше във фотьойла до студената камина, увита в халата си за баня. Отначало ме обзе ужасното чувство, че в съня си някак си съм Бродил и съм се плъзнал в друга паралелна Земя, защото мама пушеше, а беше отказала цигарите от поне пет години.

Замръзнах, спипан на светлината на холната лампа като заек в светлината на фаровете. Тя ме погледна и в очите й нямаше гняв — само примирение, което, разбира се, беше десет пъти по-лошо от какъвто и да е гняв.

Накрая се усмихна, но не и с очи, и каза:

— Що за майка бих била, ако не мога да прочета намеренията ти след толкова време? Мислиш ли, че не бих разбрала, ако заминаваш? Или че ще отида да спя и ще изпусна шанса си да се сбогувам?

През главата ми минаха хиляди отговори, някои истини, други — лъжи, повечето комбинация между двете. Накрая казах:

— Мамо, обяснението ще отнеме твърде дълго време и няма да повярваш на нито…

— Пробвай — каза тя. — Просто ми кажи. Кажи ми всичко. Но ми кажи истината.

И аз го направих. Казах й всичко, за което можех да се сетя. Разказах й всичко, от начало до край. Тя седеше и пушеше, и кашляше, и изглеждаше, сякаш леко й се гади (а аз не знаех дали това е защото не бе пушила от толкова много време или заради това, което й разказвах).

После аз свърших и двамата седяхме в мълчание.

— Кафе? — попита мама.

— Не мога да го понасям — отвърнах. — Знаеш това.

— Ще свикнеш — каза тя. — Аз свикнах.

Тя стана, отиде до кафе машината и си наля чаша кафе.

— Знаеш ли кое е най-лошото — каза внезапно тя, бързо, сякаш се бяхме карали за нещо и тя атакуваше с разбиващ довод, — най-лошото е, че не се тревожа дали полудяваш или не, дали ме лъжеш или такива глупости. Защото ти не ме лъжеш. Познавам те от много дълго време, Джоуи. Знам какво правиш, когато лъжеш. Не ме лъжеш — тя отпи от кафето. — И не си луд. Познавам луди хора. Ти не си от тях.

Извади още една цигара от пакета, но вместо да я запали, започна да я къса, докато говореше, първо обели хартията, после извади тютюна, разпарчетосваше я на хартия, тютюн и филтър, всичко в спретната купчинка в пепелника.

— Значи малкото ми момче отива на война. Ясно е, че не съм първата майка в историята, на която й се случва. И според това, което казваш, аз дори не съм първата — първото аз, на което му се случва. Но най-лошото е, че от мига, в който излезеш през онази врата, за мен ти ще си мъртъв. Защото никога няма да се върнеш. Защото ако… ако те убият, докато спасяваш приятелите си, докато се биеш с врага или в твоя Промеждутък… аз никога няма да науча. Спартанските майки казвали: „Върни се с щита си или върху него“. Но ти вървиш по свой път и аз никога повече няма да те видя, с щит или без. Никой няма да ми прати медал или — какво правят сега, телеграми ли пращат? — или съобщение, в което да пише: „Скъпа госпожо Харкър, със съжаление ви информираме, че Джоуи загина като… загина като…“

Помислих, че ще се разплаче, но тя си пое дълбоко въздух и просто поседя малко.

— Пускаш ли ме? — попитах.

Тя сви рамене.

— Цял живот се надявах, че ще имам деца, които знаят разликата между правилно и грешно. Които, когато се наложи да вземат решения, големи решения, ще постъпят правилно. Вярвам в теб, Джоуи! Ти постъпваш правилно. Как бих могла да те спра сега? Където и да отидеш, каквото и да ти се случи, знай едно, Джоуи — обичам те, винаги ще те обичам и мисля… знам, че постъпваш правилно. Просто… ме боли, това е.

И после тя ме прегърна. Лицето ми беше мокро, но не знаех дали от нейните, или от моите сълзи.

— Никога повече няма да се видим, нали? — попита мама.

Аз поклатих отрицателно глава.

— Заповядай — каза тя. — Направих го за теб. За сбогуване. Не знам какво друго мога да ти дам.

Тя измъкна от джоба си малко камъче на верижка. Изглеждаше черно, но когато върху него попадна светлина, заблестя в синьо и зелено, като крило на скорец. Тя го закопча на врата ми.

— Благодаря — казах аз. — Прекрасно е… — После добавих: — Ще ми липсваш!

— Не можех да заспя — обясни тя. — Така имаше с какво да се занимавам. — После добави: — И ти ще ми липсваш. Върни се, когато можеш… След като спасиш вселената.

Кимнах.

— Ще кажеш ли на татко? — попитах я аз. — Кажи му, че го обичам. И че беше най-добрият татко, на когото някой би могъл да се надява.

Тя кимна.

— Ще му кажа. Мога да го събудя, ако искаш?

Аз поклатих глава.

— Трябва да тръгвам.

— Ще почакам тук — каза тя. — За малко. В случай, че се върнеш.

— Няма — казах аз.

— Знам, че няма — отвърна мама. — Но ще почакам.

Аз излязох в нощта.

 

 

Навън бе под нулата. Плъзнах се в умствена настройка, която би трябвало да е изтрита от главата ми, и започнах да се оглеждам за потенциален портал.

Надявах се наоколо да има някой — не ми харесваше идеята да бродя (без главно Б) твърде далеч в такова време. Не мога просто да отворя портал към Промеждутъка, където ми се прииска. Ще ми се да можех, но не става така. Трябва да има известни сходни точки в пространство-времето, а те идват и отминават. Все едно да си хванеш такси — ако имаш късмет, някое ще спре пред дома ти, но е по-вероятно да почакаш известно време, дори да се наложи да идеш до най-близкия хотел или ресторант, където има пиаца за таксита. Има такива места, където е твърде вероятно да намериш потенциални портали. За съжаление, те не винаги са край ресторанти или хотели.

Може да звучи странно, но не си позволих да мисля за разговора с мама. Просто трябваше да се справя с твърде много изненади — усещах как клапите в мозъка ми заплашват да избухнат и при най-малкия намек да се замисля. Затова се концентрирах върху търсенето на портал.

Не почувствах слабото смъдене в главата, което обикновено указва, че наблизо има такъв, затова поех надолу по улицата, а дъхът ми излизаше от устата като облачета. Улових се как се чудя какви ли биха били сапунените мехури, които по-рано правех за хлапето, при температури под нулата.

Миг по-късно разбрах — в известен смисъл.

Ню се появи изневиделица в нощта и се зарея над мен. Пулсираше в тревожен спектър: зелено, оранжево, жълто, перлено. Мина ми през главата, че шарките му може да са дори още по-сложни, отколкото бях предполагал — че вместо да са симптом на основни емоционални състояния, може всъщност да са език. Защото той определено искаше да ми каже нещо.

Когато се увери, че привлече вниманието ми, той духна напред, спирайки от време на време, за да е сигурен, че го следвам. Което аз правех. Стигнахме до малък парк — на практика нищо повече от морава без къща в дъното — намираше се на шест пресечки от дома ми. Ню изглежда ме чакаше.

Знаех какво иска. Опипах за зараждащ се портал и знаех, че ще има такъв. Открих го.

Погледнах към Ню, който търпеливо плуваше във въздуха.

— Благодаря, приятел! — казах.

Настроих съзнанието си към това транспространствено сходство като ключ към ключалка, отключих и отворих широко вратата.

Зад нея се намираше променлив, неустойчив пейзаж, който изглеждаше като от комикс за „Доктор Стрейндж“. Изправих рамене, огледах се за последно, поех дълбоко въздух — и започнах да Бродя.