Към текста

Метаданни

Данни

Серия
МеждуСвят (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
InterWorld, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2015 г.)

Издание:

Нийл Геймън, Майкъл Рийвс. МеждуСвят

Превод: Гергана Стойчева

ИК „Pro Book“, 2012 г.

ISBN: 978-954-2928-30-0

История

  1. — Добавяне

Част 1

Глава първа

Изгубих се в собствената си къща.

Предполагам, че не е чак толкова лошо, колкото звучи. Наскоро направихме нова пристройка — коридор и стая за хлапето, наричано още Кевин, моя малък брат. Вече мина месец откак дърводелците си тръгнаха и прахолякът след тях се уталожи.

Мама ни повика за вечеря и аз тръгнах надолу по стълбите. На втория етаж свърнах в грешна посока и се озовах в стая с тапети на облаци и зайчета. Осъзнах, че съм завил надясно, вместо наляво, затова чевръсто повторих грешката и се намърдах в килера.

Докато сляза, Джени и татко вече бяха седнали на масата, а мама ме гледаше с Онзи поглед. Знаех, че ще прозвучи тъпо, ако тръгна да обяснявам, така че просто млъкнах и се залових за макароните със сирене.

Проблемът е там, че ми липсва това, което леля Моди нарича „нюх за посока“. Нюхът ми явно е с постоянна тежка хрема. Забравете такива неща като това да отличиш север от юг и изток от запад — на мен ми е трудно да отлича дори ляво от дясно. В което се крие много ирония, като се има предвид как се развиха нещата…

Но аз избързвам.

Добре! Ще пиша така, както ни учеше господин Димас. Той казва, че няма значение откъде започваш, стига да започнеш отнякъде. Затова ще започна с него.

В края на октомврийския семестър на втората ми година всичко си беше почти нормално, като изключим обществените науки, което не беше голяма изненада. Преподавателят господин Димас бе известен с нетрадиционните си методи на обучение. За контролното в средата на срока например ни завърза очите и ни накара да забием кабарчета в картата на света и да напишем есе за мястото, където е попаднало кабарчето. На мен ми се падна Декатур, Илинойс. Някои се оплакваха, защото попаднаха на места като Улан Батор или Зимбабве. Но те бяха късметлии. Вие опитайте да напишете десет хиляди думи за Декатур, Илинойс.

Но господин Димас винаги прави такива неща. Миналата година например, когато водеше първата страница на местния вестник, за малко да го уволнят от училището. Цялата дандания стана заради това, че два класа получиха ролите на воюващи феодални царства, които трябваше да преговарят за мир през целия срок. Мирните преговори обаче се провалиха и двата класа влязоха в истинска война на двора по време на един свободен час. Нещата поизлязоха от контрол, в резултат на което имаше няколко разкървавени носове. В местните новини господин Димас бе цитиран с думите: „Понякога войната е нужна, за да ни научи да ценим мира и да разберем истинската стойност на дипломацията в предотвратяването на война. И предпочитам учениците ми да научат тези уроци на площадката за игра, вместо на бойното поле.“

В училище се говореше, че заради това ще го изгонят. Дори кметът Хенкъл бе ядосан, тъй като носът на сина му бе един от разкървавените. Мама, аз и Джени — по-малката ми сестра — стояхме до късно в деня на събранието на градския съвет, пиехме топъл шоколад и чакахме татко да се върне. Хлапето бързо заспа в скута на мама — по това време тя още го кърмеше. Татко влезе през задната врата едва след полунощ, метна шапката си на масата и каза:

— Гласовете бяха седем на шест в негова полза. Димас си запази работата. Гърлото ме боли.

Мама стана да му направи чай, а Джени го попита защо е подкрепял господин Димас.

— Моят учител казва, че той създава неприятности — добави Джени.

— Така е — отвърна татко. — Благодаря, скъпа. — Отпи от чая, после продължи: — Но той е един от малкото учители, които наистина се интересуват от това, което вършат и който има повече от една лъжичка мозък. — Той посочи Джени с лулата си и допълни: — Вечерният час мина, феичке. Бързо в леглото!

Такъв си беше татко. Въпреки че е просто градски съветник, той има повече влияние сред хората от кмета. Преди е бил брокер на Уол Стрийт и все още се занимава с акциите на някои от най-видните жители на Грийнвил, включително на неколцина от училищното настоятелство. Работата на градски съветник му отнема едва няколко дни месечно през по-голямата част от годината, затова татко кара такси. Веднъж го попитах защо го прави, след като инвестициите му носят достатъчно пари у дома, дори без маминия бизнес с ръчно изработени бижута. Той каза, че обича да се среща с нови хора.

Човек би си помислил, че след като на косъм се размина с уволнението, господин Димас ще се стресне и ще укроти малко топката, но де такъв късмет. Идеята му за тазгодишния изпит по обществени науки бе доста откачена дори за човек като него. Той раздели класа на десет отбора от по трима души, отново ни завърза очите — падаше си по тая работа май — и училищният автобус ни остави на различни места из града. Трябваше да намерим пътя до няколко контролни пункта за определено време и без карта. Един от учителите попита това какво общо има с обществените науки и господин Димас каза, че всичко е обществени науки. Конфискува мобилните телефони, телефонните карти, кредитните карти и парите в брой, за да не можем да се обадим да ни вземат, нито да хванем автобус или такси. Разчитахме само на себе си.

Тогава започна всичко.

 

 

Не бяхме в истинска опасност — центърът на Грийнвил не е като центъра на Лос Анджелис или Ню Йорк, нито дори като центъра на Декатур, Илинойс. Най-много някоя стара дама да ни цапардоса с чантичката си, ако някой от нас е достатъчно глупав да се опита да й помогне да пресече Четирийсет и второ авеню. Аз бях в екип с Роуина Денвърс и Тед Ръсел, което означаваше, че ще бъде интересно.

Училищният автобус потегли с ръмжене и ние свалихме превръзките. Бяхме в центъра — това поне бе очевидно. Беше посред бял ден, през един хладен октомврийски следобед. Нямаше много пешеходци и автомобили. Веднага погледнах табелките на улиците — намирахме се на ъгъла на булевард „Шекли“ и улица „Саймък“.

Знаех къде сме!

Което бе толкова голяма изненада, че за момент си глътнах езика. Аз бях детето, което може да се изгуби, докато отива до пощенската кутия на ъгъла, но сега знаех къде сме! Стояхме точно на отсрещния тротоар и една пресечка по-надолу от кабинета на зъболекаря, където само преди няколко дни ходихме с Джени да ни почистят зъбите.

Преди да кажа каквото и да е, Тед извади картончето, което ни даде господин Димас и на което бе записано мястото, от което щяха да ни вземат.

— Трябва да стигнем до ъгъла на „Мейпъл“ и „Уейл“ — каза той. — Хей, може би баща ти ще ни качи, а, Харкър?

Не ви трябва да знаете друго за Тед Ръсел, освен че той не би могъл да напише „коефициент за интелигентност“. Не защото е тъп — какъвто очевидно е, — а понеже изобщо не му пука. Беше с една година по-голям от мен, защото повтаряше класа. Знаех, че от него ще чувам само шеги, при които дори първокласниците биха завъртели очи с досада. Но бях склонен да изтърпя Ръсел, колкото и противен кретен да е, за да съм тук — за да съм където и да е — с Роуина Денвърс.

Предполагам, че може би има по-красиви, по-умни и като цяло по-добри момичета в гимназия Грийнвил, но никога не съм си правил труда да ги търся. Ако ме питате, Роуина бе единственото момиче за мен. Но след две години опити не успях да я убедя, че не съм нищо повече от дребна сцена във филма на нейния живот. Не че ме мразеше, дори не може да се каже, че не ме харесваше — аз не бях толкова значим, че да има основание за това. Съмнявам се, че сме разменили повече от пет изречения през последната година и вероятно четири от тях са били нещо от типа на: „Извинявай, изпусна си това“ или „Извинявай, ти ли седеше тук?“. Великите любовни отношения не се градят с такива неща, въпреки че аз ценях всяко едно от тях.

Но сега можех да променя това. Можех да стана нещо повече от анонимно пиукване на екрана на нейния радар. На практика бях на петнайсет години и тя бе моята истинска първа любов. Сериозно го казвам. Или поне така си мислех навремето. Не беше просто залитане. Не бях просто влюбен в Роуина Денвърс — бях лудо, дълбоко, страстно влюбен! Дори казах на родителите ми как се чувствам, а за това е нужна голяма смелост. Ако тя някога ме забележи, казах им аз, това ще е една от най-големите любовни истории на столетието. Те разбраха, че говоря сериозно и дори не се пошегуваха с мен. Схванаха ситуацията. Пожелаха ми късмет — аз щях да съм Тристан, а тя щеше да е Изолда (които и да са те, татко го каза това), аз щях да съм Сид, а тя щеше да е Нанси (които и да са те, това го каза мама). Исках да впечатля Роуина Денвърс и какво от това, че знанието как се пресича улица в правилната посока не е романтично като в шекспирова пиеса? Използвам това, с което разполагам.

— Знам къде сме — казах аз.

Тед и Роуина ме погледнаха със съмнение.

— Да бе! По-скоро пак бих си сложил превръзката. Хайде, Роуина! — каза Тед и я хвана за ръката. — Всички знаят, че Харкър не може да си намери задника дори и двете му ръце да са вързани на гърба.

Тя измъкна ръката си и ме погледна. Виждах, че не е очарована от перспективата да върви пет-шест пресечки с Тед Ръсел, но също така не иска да се лута из центъра през остатъка от деня.

Сигурен ли си, че знаеш къде сме, Джоуи? — попита ме тя.

Жената, която обичах, ме молеше за помощ! Почувствах, че мога да намеря пътя до вкъщи, дори да е от тъмната страна на луната.

— Няма проблеми! — казах с цялата увереност на леминг, който мисли, че се отправя на приятен ден край брега. — След мен, хайде! — и поех надолу по улицата.

Роуина се поколеба за миг, после обърна гръб на Тед и тръгна след мен. Той за момент я зяпаше шокиран, после махна с ръка, сякаш да каже „вървете тогава“.

— Сама се загробваш! Ще кажа на Димас да прати спасителни отряди! — извика той на гърбовете ни, после се засмя и отпраши.

Сигурно е приятно сам да си си слушател.

Роуина ме настигна и известно време вървяхме мълчаливо. Пресякохме Аркрайт Парк и тръгнахме на север — поне така мисля — по „Коринт“.

След шест пресечки осъзнах нещо много важно — добре е да знаеш къде си, но още по-добре е да знаеш къде отиваш. Което аз определено не знаех — само след минути се загубих повече от когато и да било. И което бе по-лошо, Роуина го разбра. Личеше си от начина, по който ме гледа.

Започнах да се паникьосвам. Не исках да разочаровам Роуина, но и не исках да ме види как се провалям. Затова казах: „Изчакай малко!“ и затичах напред, преди тя да успее да каже нещо.

Отчаяно се надявах да намеря друга улица или знак, които да разпозная. Завих зад ъгъла и видях една сграда в края на следващата пресечка, която ми изглеждаше позната, затова тръгнах надолу по булевард „Аркрайт“, край парка, за да се уверя.

Дори в най-добрия случай времето в Грийнвил е странно. Това се дължи на близостта до река Гранд ривър, която ни осигурява пивоварната промишленост и туристите, които идват, за да се разхождат по еко пътеките и да видят водопадите. Но тя ни осигурява и мъглите, затискащи града, щом се захлади.

Една от тези мъгли се спусна на ъгъла на „Аркрайт“ и „Коринт“. Аз навлязох право в нея и усетих как мокри лицето ми. Повечето мъгли изтъняват, когато си в тях. Но не и тази. Все едно вървях сред гъст, заслепяващ, сив дим.

Навлязох в нея, без да й обръщам прекалено много внимание — все пак мислех за по-важни неща. След като се озовах насред мъглата, видях блестящи разноцветни светлини. Странно как изглежда един град, когато от него се виждат само светлините.

Завих на следващия ъгъл по „Фолбрук“, излязох от мъглата и спрях. Бях в част на града, която изобщо не познавах. Отсреща на улицата имаше „Макдоналдс“, който никога не бях виждал, с огромна зелена карирана арка над него. Предполагам, че имаше някаква шотландска промоция. Странно! Видях го, но всъщност не го отбелязах. Бях твърде зает с мисли за Роуина, чудех се дали има някакъв начин да обясня случилото се, без тя да ме помисли за пълен идиот. Нямаше такъв начин. Щеше да се наложи да се върна при нея и да призная, че съм се загубил. Чувството беше същото, като да отидеш на профилактичен преглед при зъболекар.

Поне мъглата почти се беше вдигнала, когато се върнах назад и прекосих улицата, останал почти без дъх. Роуина още чакаше, където я бях оставил. Гледаше витрината на магазин за домашни любимци, с гръб към мен. Пресякох улицата на бегом, потупах Роуина по рамото и казах:

— Съжалявам! Май трябваше да послушаме Тед. Не е нещо, което се чува много често, нали?

Тя се обърна.

Когато бях малък — имам предвид съвсем малък, още в Ню Йорк, още преди да се преместим в Грийнвил, дори още преди Джени да се роди — си спомням, че вървях след мама в магазин „Мейсис“. Тя пазаруваше за Коледа и можех да се закълна, че не откъсвах очи от нея. Беше със синьо палто. Следвах я из целия магазин, докато натискът на хората ме уплаши и сграбчих ръката й. Тогава тя погледна към мен…

И това изобщо не беше майка ми! Беше някаква жена, която никога не бях виждал, с подобно синьо палто и със същата прическа. Разплаках се и ме заведоха в един кабинет, където ми дадоха кока-кола, намериха майка ми и всичко свърши щастливо. Но така и не забравих този миг на объркване, в който очакваш един човек, а виждаш съвсем друг.

Точно така се почувствах и сега. Защото пред мен не стоеше Роуина. Приличаше на нея, колкото могат да си приличат сестри, а и дрехите й бяха същите. Дори носеше черна бейзболна шапка, точно като Роуина.

Но Роуина много се гордееше с дългата си руса коса. Неведнъж беше казвала, че иска да я пусне възможно най-дълга и никога да не я реже.

Това момиче беше с къса прическа — наистина къса. И дори не приличаше на Роуина, не съвсем. Не и отблизо. Очите на Роуина са сини. Това момиче беше с кафяви очи. Тя беше просто момиче с кафяво палто и черна бейзболна шапка, което гледаше кученцата на витрината на магазин за домашни животни. Съвсем се обърках и отстъпих назад.

— Извинете! — казах. — Помислих ви за друг човек.

Тя ме гледаше така, сякаш бях изпълзял от канала с хокейна маска и електрически трион в ръка. Не продума и дума.

— Наистина съжалявам! — казах аз. — Грешката е моя!

Тя кимна безмълвно и се отдалечи по тротоара до първата пресечка, като непрекъснато се обръщаше назад. После побягна, сякаш я преследваха всички хрътки от ада.

Исках да се извиня, задето я уплаших, но си имах други проблеми.

Бях се изгубил в центъра на Грийнвил.

Бях разделен от другите двама членове на моя отбор.

Бях предал всичките си дребни монети.

Бях скъсан по обществени науки.

Оставаше ми само едно, затова го направих.

Събух си обувката.

Под вътрешната подметка имах сгъната петдоларова банкнота. Мама ме кара да я държа там за спешни случаи. Извадих парите, обух си обувката, развалих банкнотата на дребни и се качих на автобуса за вкъщи, репетирайки всички неща, които щях да кажа на господин Димас, на Роуина, дори на Тед, чудейки се дали ще извадя късмет през следващите дванайсет часа да хвана толкова заразна болест, че да не ме пуснат на училище до края на срока…

Знаех, че бедите няма да свършат, като се прибера. Но поне вече нямаше да съм изгубен.

Оказа се, че дори не знам какво значи тази дума.