Нийл Геймън, Майкъл Рийвс
МеждуСвят (17)

Глава шестнадесета

Ето как можете да намерите подземията, ако някога ви се случи да имате приятели, хвърлени в мрачна тъмница в някакъв замък.

Гледайте да не ви забележат. Намерете задното стълбище. После продължавайте да се спускате, докато вече не може по-надолу, дотам, където коридорите са тесни и миришат на влага и мухъл, и е толкова тъмно, че без странната светлина, която се носи с вас (ако имате големия късмет да ви придружава морфож) не виждате абсолютно нищо. Стигнете ли до това място, гарантирам ви, че тъмниците са точно зад ъгъла.

Замъкът бе почти пуст. Притаих се, когато чух стъпки в другия край на коридора, но това беше всичко. А хората, които преминаваха, приличаха по-скоро на хамали — бяха в бели дрехи и носеха столове и лампи. Сякаш изпразваха и затваряха сградата.

Намерих тъмниците за около двайсет минути без никакъв проблем.

Всъщност само с един малък проблем — бяха празни.

Имаше девет килии, девет дупки без прозорци, издълбани направо в скалата, с тежки железни врати с по едно малко запречено с решетки прозорче. И всички бяха празни. Единствените звуци, които долитаха, бяха драскането и шумоленето на плъховете и капещата по плесенясалите камъни вода. Рискувах и извиках имената им: „Джай! Джо! Джозеф!“ Но отговор не последва.

Седнах на камъните на пода на тъмницата. Не се срамувам да призная, че очите ми плувнаха в сълзи. Ню изплува иззад мен и заподскача във въздуха, докато по повърхността му преминаваха сияйни петна.

— Закъснях, Ню! — проговорих аз. — Сигурно вече са мъртви. Или са ги сварили, както казаха онези от МАГ, или са умрели от старост, докато ме чакат да се върна. И всичко това е… — щях да кажа „по моя вина“, но всъщност не бях сигурен дали е така.

Ню се опитваше да привлече вниманието ми. Носеше се пред лицето ми, пускайки малки многоцветни псевдоподи.

— Ню — казах, — досега ми помогна много. Но мисля, че вече стигнахме предела.

Раздразнено алено поруменѝ балончестата повърхност на малкия морфож.

— Виж! — натъртих аз. — Изгубих ги! Какво ще направиш? Ще ми кажеш къде са ли?

Повърхността на Ню заблещука, после се превърна във вихри и гроздове звезди сред нощно небе отгоре и отдолу. Разпознах мястото. Джей и лейди Индиго го бяха нарекли Абсолютното нищо. Бинарните го наричаха Статика. Под каквито и имена да беше известно, то си оставаше граничният район на Промеждутъка, дългият път между равнините.

— Добре, дори и да са там — казах аз, — няма начин да ги последвам.

Но Джей ме беше последвал, нали? Беше ме измъкнал от „Лакрима Мунди“.

Значи можеше да бъде направено.

Но не знаех как да го направя. Можех да Бродя през самия Промеждутък. А за да достигна Абсолютното нищо, щях да имам нужда от съвсем различен набор многопространствени координати, дадени ми от някой, запознат с тези нива на реалността…

Вдигнах поглед.

— Ню? — повиках го аз.

Морфожът бавно се отдалечи, стъпка по стъпка, докато стигна края на влажния коридор. После се засили към мен, по-бързо от саксия, падаща от перваз, и въпреки че знаех какво ще направи, не можах да се въздържа да не се отдръпна назад, когато изпълни полето на зрение ми и се чу…

пукккк!

… а светът ми се разпука на звезди.

Морфожът не се виждаше никъде. Вместо това всичко ми се струваше много познато. Имах дежа вю за бил съм тук и преди, но, разбира се, това не беше вярно, последния път, когато падах през Абсолютното нищо, Джей падаше с мен — всъщност двамата заедно падахме от „Лакрима Мунди“.

Сега вятърът между световете шибаше лицето ми и насълзяваше очите ми, а звездите (или каквото и да е това там в Абсолютното нищо) се размиваха, докато профучавах край тях. И аз падах, ужасѐн от празнотата на нищото, но всъщност бях дори още по-ужасѐн, защото сега не падах от нещо.

Сега падах към нещо.

Представете си поничка или вътрешна тръба — основната тороидна форма. Оцветете я с нещо черно и слузесто. Сега вземете пет такива и ги усучете, огънете ги и ги оформете заедно като онези балони, които уличните артисти понякога правят за децата — въпреки че ако направите за някое дете балон, който изглежда така, то ще се разплаче и ще избяга. Още ли ме следвате? Сега направете цялото това нещо с размера на супертанкер. Накрая покрийте всяка извита повърхност на това, с което разполагате сега, тоест с голямо, черно, тръбно зло нещо, с кранове, кули и стени с бойници, с балисти, топове, и…

Схванахте ли идеята?

Това не беше нещо, към което ви се ще да падате. Повярвайте ми! То бе нещо, от което бихте искали да падате и то възможно най-бързо.

Но аз нямах избор.

Присвих очи срещу вятъра. Около голямото черно нещо имаше две или три дузини по-малки кораба — галеони, като „Лакрима Мунди“, и кораби, които бяха по-малки и по-бързи от него. Приличаха на патици, ескортиращи кит.

Знаех, че гледам атакуващата армада и флагмана на лорд Сатър. Само това можеше да е. Нападението на световете на Лоримаре бе започнало.

Най-накрая бях открил къде държат затворени приятелите ми — ако предположим, че още не бяха сварени на супа от Бродещи. Проблемът беше, че след около минута щях да се разбия като пъпеш, пуснат от небостъргач, и не можех да направя абсолютно нищо. Абсолютното нищо не е откритият космос. В него си има въздух и нещо като гравитация. Ако ударя кораба, съм мъртъв. Ако го пропусна — а шансът ми беше точно толкова, колкото мравка да пропусне футболно игрище — щях да падам вечно, освен ако не успея да отворя портал към Промеждутъка, а нямаше гаранция за това. Миналия път успях да се справя само защото Джей беше с мен.

Какво би направил Джей? — попитах се аз.

Мислех, че никога няма да попиташ, отвърна един глас в главата ми. Звучеше като моя глас, само с десет години по-стар и безкрайно по-мъдър. Не беше Джей, нито неговият призрак, нито нещо подобно. Бях си просто аз, така мисля, но открил глас, в който да се вслушам.

— Сега си във Вълшебен регион — продължи гласът на Джей. — Нютоновата физика е по-скоро предложение, отколкото непоклатим закон. Важна е силата на волята.

Това беше преразказ на лекция по Практическо чудотворство, или, както го наричахме, „Вълшебство 101“. „Вълшебството е просто начин да говориш на вселената с думи, които тя не може да пренебрегне — беше казал инструкторът ни, цитирайки някой, чието име вече бях забравил. — Някои части от Алти-лената слушат — това са вълшебните светове. Някои не го правят и предпочитат ти да ги слушаш — това са научните светове. Разберете ли това, всичко става доста просто.“

Разбира се, „доста просто“ е относителна идея в училище, където дори часовете за изостанали биха накарали Стивън Хокинг и Мерлин Магьосника да се изпотят здраво. Все пак бях научил достатъчно, за да знам, че мястото, където се намирах сега, е място на сурова и неконцентрирана магия. „Подпространство“, което работеше по-скоро по законите на колективното съзнание, отколкото според механистични принципи.

Воля. Това беше ключът.

Схвана идеята — похвали ме Джей някъде в главата ми. — Сега я приложи!

Огромната зла преплетена поничка се уголемяваше, докато падах към нея. Не изглеждаше много мека и беше дяволски трудно да не я уцелиш.

Добре тогава, реших аз. Ще я уцеля. Но не падах към нея — издигах се бавно към нея. Издигах се толкова бавно, толкова леко, че когато докосна повърхността й, сякаш пухче ще докосне тревата, сякаш перо ще полегне на възглавницата — тъй деликатно, че почти няма да се усети.

Трябваше само да убедя тази част на Алти-лената, че не падам стремглаво към смъртта си.

Което означаваше да убедя себе си…

Не падам — казах си аз. — Издигам се, лесно и леко. Меко и бавно…

И успях да пренебрегна тънкия, разумен глас отзад в главата ми, който крещеше от страх.

Не падах. Не падах…

Стори ми се, че вятърът в лицето ми отслабна. После всичко внезапно преобърна перспективата си на сто и осемдесет градуса и докато стомахът ми все още се опитваше да се справи с това…

Ударих повърхността на кораба доста по-силно, отколкото пухче, докосващо тревата — всъщност беше достатъчно да ми изкара въздуха и да се задъхам. Но нямах нищо счупено. Благодарих на гласа на Джей в главата си, докато лежах на палубата, вкопчен в едно въже в опит да си поема дъх.

Накрая успях да седна и да се огледам. Ню не се виждаше никъде — беше изчезнал още откакто по някакъв начин ме премести от тъмницата в Абсолютното нищо. Добре, бях съвсем сам и бях на кораба.

Сега какво?

Отговорът не се забави много. Изведнъж една ръка ме сграбчи за врата. Още ръце ме издърпаха за крака. Извиха ми ръцете зад гърба и ме повлякоха към една кула, надолу по десетина тесни стъпала, дълбоко във вътрешността на огромния флагман към обширно помещение, което изглежда бе отчасти стая с карти, отчасти инквизиция и отчасти аудитория в гимназия.

В стаята миришеше така, сякаш нещо бе умряло преди месеци и още не бяха открили какво е, за да го изнесат. Миришеше на гнило, на разложение и на мухъл.

Лейди Индиго и Невил Желирания човек бяха там, заедно с около петдесетина други, които не бях виждал. Някои изглеждаха като нормални хора — други бяха много по-екзотични.

А имаше и един, който не бях виждал досега, но познах в мига, в който влязох. Не бях виждал по-едър човек от него — толкова едър и с такива съвършени пропорции, че пред него всички други в стаята изглеждаха като малки деца. Бе облечен с роба в черно и алено. Тялото му — тази част, която виждах — беше човешко и мускулесто като на Давид на Микеланджело. Безупречно тяло.

Но лицето му…

Как да го опиша? Ако го видите, никога няма да можете да го забравите. Лицето му ще изплува пред погледа ви, започнете ли да заспивате, и ще се будите с писъци.

Представете си човек, който е започнал да се превръща в хиена, както върколак се превръща във вълк. Представете си го застинал насред трансформацията — лицето му наполовина муцуна, брадата му наполовина с кучешка козина, зъбите му — остри и създадени да разкъсват. Имаше свински очички, които светеха в червено, с хоризонтални цепки, като на пор, сплескан нос и челюст, постоянно изкривена в противна пародия на усмивка.

По някакъв изопачен начин ми напомняше на изображенията на Анубис, египетският бог с глава на чакал, който съпровожда душите на мъртвите до съда в отвъдния свят. Може би това е по-доброто описание, защото горе-долу същото щеше да направи и с мен.

Но не видът му обещаваше кошмарите. А усещането за това, което се крие зад ужасното му мутирало лице. Знаех, че за това чудовище, кошмарите са приятно забавление. Те са като танците в парка на Мери Попинс от филма на Дисни.

Лорд Сатър ми се усмихна с остри зъби и проговори с глас като меден блатен газ:

— Бяхме разочаровани, че те изпуснахме миналия месец от клопката, Джоузеф Харкър. Толкова ти благодарим, че се върна. — Той извърна главата си на хиена. — Беше права, лейди Индиго. Най-силният Бродещ на десетилетието! Подушвам го! Ще стане чудесно гориво за „Малефик“.

Отново се обърна към мен и аз за малко да изкрещя, когато противните му очи ме пронизаха.

— Имаш късмет — каза ми той. — Няма друг кораб, който може да те лиши напълно от всякаква външна материя, да ти смъкне цялата плът, кости, коса и мазнини, да те сведе до абсолютната ти същност — силата, която ти позволява да Бродиш от свят в свят, силата, която дава възможност на нас да пътуваме из Абсолютното нищо. Никой друг кораб не би могъл да го направи, освен „Малефик“. Отведете го — нареди той и няколко слуги се спуснаха към мен. Хванаха ме и ме завлачиха надалеч от лорд Сатър.

Внезапно над главата ми избухнаха разноцветни искри. Разпознах завихрянията в цветовете на дъгата и сърцето ми подскочи с облекчение. Ню се беше появил и се спускаше към мен. Надявах се някак си и да ме телепортира оттук, както беше направил преди, когато попаднахме с отбора ми в капана на лейди Индиго.

Лейди Индиго каза:

— Морфожът, милорд.

В гласа й нямаше притеснение.

— Точно така — потвърди спокойно лорд Сатър с неговия плътен, гърлен глас. — Както очаквах.

Той протегна ръка, в която държеше малка стъклена пирамида. Постави я на пода, отстъпи крачка назад и в същото време произнесе една-едничка дума. Тя звучеше като „смъкълтфоръо-гобслоч“, но вероятно не беше това. Блесна светлина, черна светлина — не като пурпурната светлина, с която се осветяват афишите, за да засияят цветовете, а истински черна, като обсидианов лъч, като крушка в негатив. Тя обгърна Ню, който започна да побелява, да се свива и да се променя.

Знаех, че ако Ню можеше да крещи, щеше да го направи.

— Не! — изкрещях аз, но нямаше значение.

Сноповете чернота някак си компресираха малкия морфож, натъпкаха го в трите измерения на този свят. После черните лъчи засветиха надолу към малката призма и след секунди изчезнаха, като след себе си оставиха единствено бял послеобраз върху ретината ми.

Лорд Сатър взе пирамидата. Дори от мястото, където стоях, виждах вътре в нея малко мехурче, което преминаваше от ядосани червени към бесни алени оттенъци.

— Казаха ми, че това създание се е привързало към теб, момче — засмя се той. — Затова взех едно резервоарче за него. Използвахме ги — о, преди толкова много години, когато се опитахме да колонизираме част от лудостта между световете. Тези същества бяха голяма досада. Резервоарчето няма да го задържи задълго — десет, най-много двайсет хиляди години — но предполагам, че никой от нас няма да е тук, когато накрая се счупи.

Той пъхна пирамидата в джоба си.

— Често ми се е искало… — започна лорд Сатър, като се обърна към мен.

Не мисля, че някога изобщо бих могъл да опиша колко е ужасно, когато той говори сякаш само на мен и ме гледа право в очите. Беше си достатъчно зле, когато се обръщаше към всички в стаята, но когато ме погледна, се почувствах така, сякаш знае всяко едно лошо нещо, което съм сторил. И не само това, а също и че смята лошите ми постъпки за единствената част от мен, която има значение, а всичко останало е незначително и глупаво.

— Често ми се е искало — повтори той, — да можем да впрегнем морфожите. Ако успеем да използваме енергията им по начина, по който използваме тази на Бродещите, с лекота ще управляваме всеки свят и всяка вселена — славният паноптикум на съзиданието ще бъде наш. Но, уви, това не изглежда осъществимо. Имаше един такъв опит, но сега там, където някога се намираше Земята, върху която бе направен този експеримент, има единствено космически прах. От нея не остана парче по-голямо от бейзболна топка. Не, ще трябва да се задоволим с жизнената същност на деца като теб. — И той ми намигна, сякаш ми разказваше леко мръсен виц. Той бе нещото, което миришеше, сякаш е умряло преди много време, миризмата, която усетих, когато влязох в огромната зала. Усещаше се дъх на гнилост.

Никога в целия си живот не съм бил толкова уплашен от каквото и да било, както ме плашеше той. Може би в страха ми бе имало мъничко магия. Но дори и така да беше, аз нямах нужда от нея.

— В живота, който тепърва ти предстои — каза лорд Сатър, — или, да го кажем по друг начин, момче, в следващите трийсет-четирийсет минути, можеш да се утешиш с това, че същността ти — душата ти, ако предпочиташ, заедно с още много от вас, малки Бродещи, ще захрани корабите и плавателните съдове, които ще дадат възможност на моя народ и на моята култура да спечелят превъзходство във всичко, превъзходство, което справедливо заслужаваме. Това радва ли те, момче?

Аз не казах нищо.

Жълтите зъби се оголиха в пародия на дружелюбна усмивка.

— Знаеш ли какво? — каза той. — Падни на колене пред мен! Целуни ми краката! Обещай да ми служиш винаги и навсякъде. Тогава ще ти пощадя живота. Имаме достатъчно гориво за това нападение. За това начинание сме докарали всяка една бутилирана душица. Какво ще кажеш? Цуни краченце? — и той помаха пред мен огромния си крак, покрит с черна козина, а ноктите му бяха като на граблива птица.

Тогава разбрах, че ще умра, защото нямаше да му целувам краката. Погледнах го в очите и казах:

— Така и така ще ме убиеш, нали? Просто искаш първо да ме унижиш.

Той се засмя и стаята се изпълни с вонята на гранясало месо, започна да пляска по бедрото си с ръка, сякаш бях казал най-смешния виц на света.

— Точно така! — избоботи той между изблиците смях. — Наистина щях да те убия при всички положения. — После си пое дъх. — Ох, имах нужда от това. Толкова се радвам, че реши да наминеш. — После продължи: — Свалете го долу в стаята за топене! Време е да изрежем и да стопим него и останалите. Няма нужда да е безболезнено. — Той отново се обърна към мен, пак ми смигна и ми обясни словоохотливо: — Смятаме, че голямата болка, причинена на Бродещите по време на процеса на топене, разбунва духовете им и повишава енергията им. Сигурно защото болката е нещо, върху което могат да се съсредоточат. Е, довиждане, момче — и той протегна огромна ръка и ощипа бузата ми, почти любящо, като стар чичо.

После започна да стиска, все по-силно и по-силно. Обещах си да не викам, но болката стана непоносима.

Изкрещях.

Той ми намигна още веднъж, сякаш си бяхме разменили шега, която никой друг в стаята не схваща, и пусна бузата ми.

Извиха ми ръцете и ме поведоха навън. С такова облекчение се отдалечавах от лорд Сатър, че, поне за няколко мига, изобщо не ме интересуваше, че ме водят към стаята за топене.

Всеки път, когато в някоя книга се натъкна на фразата „участ, по-лоша от смъртта“, се замислям. Все пак, смъртта е възможно най-лошото нещо, и възможно най-окончателното спрямо обичайното развитие на нещата.

Но идеята да бъда убит, сварен и редуциран до това, което ме прави мен — а после да прекарам остатъка от вечността в бутилка, използван като някакво космическо захранване…

От тази перспектива смъртта изглеждаше доста добре, да знаете. Наистина.