Нийл Геймън, Майкъл Рийвс
МеждуСвят (3)

Глава втора

Седях в автобуса зашеметен. Няколко пресечки след като се качих, престанах да гледам през прозореца и се загледах в гърба на седалката пред мен, защото улиците не изглеждаха както трябва. Не можех да посоча нищо конкретно, което ме притеснява, но всичко изглеждаше малко… не на място. Като зелената карирана арка на Макдоналдс. Поне да бях разбрал каква е промоцията им.

И колите… Татко казва, че когато бил малък с приятелите му лесно различавали форд и шевролет от буик. Сега всички коли изглеждаха еднакви, независимо от производителя. Но сякаш някой бе решил, че трябва да са боядисани в ярки цветове — оранжево, тревисто зелено и веселяшко жълто. Не видях нито една черна или сребриста кола през целия път.

Подмина ни полицейска кола с пуснати сирени и включени светлини — жълти и зелени, не червени и сини.

След всичко това приковах поглед в сивата напукана кожа пред мен. На половината път по моята улица ме обсеби идеята, че къщата ми няма да е на мястото си, че там ще има само празен парцел или — а това бе дори още по-притеснително — ще има различна къща. Или че ако в нея има хора, те няма да са моите родители, сестра ми и малкият ми брат, а ще са непознати. Моето място вече няма да е там.

Слязох от автобуса и взех на бегом трите преки до вкъщи. Къщата изглеждаше същата отвън — същия цвят, същите лехи с цветя и саксии по прозорците, същите тръбни камбанки, закачени на предната веранда. За малко да се разплача от облекчение. Реалността може и да се разпада край мен, но домът ми все още бе спокоен пристан.

Бутнах входната врата и влязох.

Миришеше като моята къща, не като нечия друга. Най-накрая можех да си отдъхна.

Освен това и изглеждаше същата — но изведнъж, както стоях в коридора, започнах да забелязвам разни неща. Малки неща, едва доловими. Такива, които ще решиш, че ти се привиждат. Помислих си, че може би килимът в коридора е с по-различна шарка, но кой, да му се не види, помни каква е шарката на килима? На стената в хола, където някога висеше моя снимка от детската градина, сега имаше снимка на момиче на моята възраст. Тя приличаше на мен, но все пак родителите ми бяха споменали, че ще снимат Джени…

И тогава прозрях. Беше като онзи път миналата година, когато се спуснах по водопада, бурето се удари в скалите и се разби и изведнъж светът се оказа твърде ярък и с главата надолу и ме заболя…

Имаше разлика, която не се виждаше от входа. Пристройката, която бяхме направили през пролетта — новата стая за Кевин, малкия ми брат — я нямаше.

Погледнах нагоре към стълбите. Ако застанех на пръсти, извил врат почти болезнено, виждах къде започва новият коридор. Опитах се да го сторя. Дори изкачих няколко стъпала, за да виждам по-добре.

Няма смисъл. Разширението все така го нямаше.

„Ако това е шега, помислих си аз, е измислена от някой милионер с много извратено чувство за хумор.“

Чух шум зад себе си. Обърнах се и видях мама. Само че не беше тя.

Точно както с Роуина, и тя изглеждаше различно. Носеше дънки и тениска, които не бях виждал. Прическата й беше същата, но очилата й бяха различни. Както казах, дребни неща. С изключение на изкуствената ръка. Това не беше дребно.

Беше от пластмаса и метал и започваше точно под ръкава на тениската й. Тя забеляза, че я зяпам, и изненаданото й изражение — тя не ме позна, не повече от Роуина — се превърна в подозрение.

— Кой си ти? Какво правиш в тази къща?

Вече не знаех да се смея ли, да плача ли или да започна да крещя.

— Мамо — отчаяно казах аз, — не ме ли познаваш? Аз съм Джоуи!

— Джоуи? Аз не съм майка ти, дете! Не познавам никого на име Джоуи.

Нищо не можех да отвърна на това. Просто я гледах. Преди да измисля какво да кажа или да направя, чух друг глас зад себе си. Момичешки глас.

— Мамо? Наред ли е всичко?

Обърнах се. Мисля, че подсъзнателно вече знаех какво ще видя. Нещо в гласа ми подсказа кой стои на върха на стълбите.

Момичето от снимката.

Не беше Джени. Това момиче беше с червеникавокестенява коса, лунички, глуповато изражение, сякаш прекарва твърде дълго време вътре в главата си.

Беше на моята възраст, така че не можеше да е сестра ми. Тя изглеждаше — и тогава си признах това, което вече знаех — тя изглеждаше точно така, както бих изглеждал аз, ако бях момиче.

Двамата се гледахме в шок. Много слабо, сякаш от много далеч, долетя гласът на майка й:

— Качи се горе, Джозефин. Побързай!

Джозефин!

Тогава някак си разбрах. Не знам как, но прозрението се стовари връз мен и разбрах, че това е истината.

Аз вече не съществувах. Някак си бях изтрит от собствения си живот. Не беше се получило напълно обаче, след като мен все още ме имаше. Но явно единствено аз мислех, че имам правото да съществувам. Някак си реалността се беше променила и сега най-голямото дете на господин и госпожа Харкър бе момиче, а не момче, Джозефин, а не Джоузеф.

Госпожа Харкър — странно бе да мисля за нея по този начин — госпожа Харкър ме оглеждаше внимателно. Беше нащрек, но изглеждаше и любопитна. Ами разбира се — виждаше семейната прилика в лицето ми.

— Аз… познавам ли те? — тя се намръщи в опит да се сети. След още минута щеше да разбере защо й изглеждам толкова познат — щеше да си спомни, че я нарекох „мамо“ — и, точно както при мен, светът й щеше да се разпадне.

Тя не ми беше майка. Без значение колко ми се искаше да бъде, без значение колко имах нужда да бъде, тази жена ми беше майка не повече отколкото онази със синьото палто в „Мейсис“.

Побягнах.

И до ден-днешен не знам дали побягнах, защото ми дойде твърде много, или защото исках да й спестя това, което аз вече знаех — че реалността може да се натроши като разбито огледало. Че това може да се случи на всеки, защото току-що й се беше случило и на нея, а и на мен.

Побягнах навън, надолу по улицата и продължих да бягам. Може би се надявах, че ако бягам достатъчно бързо и достатъчно надалеч, някак си ще се върна назад във времето, преди цялата тази лудост да ме бе връхлетяла. Не знам дали можеше да стане. Така и не ми се отдаде възможност да разбера.

Изведнъж въздухът пред мен се набразди. Заблестя като посребрени топлинни вълни и се разкъса. Сякаш самата реалност се разцепи. Мерна ми се вътрешността на странен психеделичен фон, целият изтъкан от плаващи геометрични фигури и пулсиращи цветове.

После от него прекрачи… нещо.

Може би беше човек — не знаех. Носеше тренчкот и шапка. Видях лицето изпод периферията на шапката, когато то вдигна глава, за да ме погледне.

Това бе моето лице.