Нийл Геймън, Майкъл Рийвс
МеждуСвят (11)

Глава десета

А аз си мислех, че тестовете на господин Димас са трудни.

Изпитите в МеждуСвят биха накарали някой от Менса да закърши ръце. От ушите на най-добрите ни мозъчни тръстове би заизлизал пушек. Как се отговаря на въпрос като: „Невероятностният фактор на свят с обърнато време е солипсистичен или феноменологичен?“ Или: „Опишете шест приложения на анти-елемента пандемониум.“ А какво ще кажете за това: „Обяснете наличния гносис от Клипотичните същества от Седми ред.“

Опитайте да се борите с такива неща, когато едва сте изкарали тройка по Домашен бит и икономика.

Намирах се в тренировъчния лагер на МеждуСвят вече двайсет седмици. Двайсет седмици непрекъснати упражнения, уроци по бойни изкуства, за които никога не бях чувал (един от инструкторите беше от свят, където Япония се беше обединила с Индокитай, за да създаде, освен всичко останало, бойни стилове, пред които таекуондото изглеждаше като бални танци), умения за оцеляване, дипломация, приложна магия, приложна наука и един куп други неща, които едва ли ще намерите в програмата на повечето гимназии — а също и на техникумите, като стана дума.

След двадесет седмици МеждуСветска храна, интензивни тренировки, интензивно обучение — да му се не види, интензивно всичко — бях останал без мазнини като парче телешка пастърма, и се приближавах към такива мускулатура и рефлекси, каквито бях виждал да рекламират на гърба на старите книжки с комикси и за каквито винаги си бях мечтал. Освен това главата ми беше пълна с факти, обичаи и друга езотерика, която би ми позволила (теоретично) да мина за местен на голям брой Земи, където човечеството изглеждаше като мен.

Разбира се, новооткритите ми умения по хитруване и сливане с околността не биха ми помогнали много на някоя от другите Земи, за които знаехме, например тази, от която беше Джакон Хаарканен. Джакон беше пример за това какво би станало, ако в родословното дърво е имало вълк, може би преди трийсет хиляди години. Тя беше яка и дива, тежеше около 35 килограма, повечето — чисти, жилести мускули, покрити с къса тъмна козина. Имаше талант за груби шеги — обичаше да се свива на някоя от гредите в горната зала в спалното помещение и да те изненада, минеш ли отдолу, като се спусне и те събори на пода. Имаше остри зъби и яркозелени очи и все пак приличаше до известна степен на мен.

Както може би сте разбрали от описанието, Джакон беше една от по-далечните ми братовчедки.

В момента аз и тя, заедно с Джоузеф Хокун и Джерзи Хархкар стояхме на един от най-високите балкони в Базовия град, възползвайки се от рядката възможност за почивка от уроците. Наблюдавахме стадо антилопоподобни същества да профучават по протежението на тясната речна долина под нас. Беше по пладне и предпазните полета бяха достатъчно отслабени, че да позволят на охлаждащия ветрец от планетата да мине през тях. Стоях до едно дърво лигири, натежало от гроздове оранжево-червени плодове. Пред нас имаше цветни лехи с кралски лилии, циклопия, карамфили и син лотус. Имаше цикади, иглолистни растения и цветя, които не съществуваха на повечето Земи от милиони години. Комбинираните им ухания бяха достатъчни да ме замаят, особено след сухия филтриран въздух в учебните зали.

Базовият град, като други три-четири обречени плаващи градове, сред които бяха пръснати силите на МеждуСвят, нямаше фиксирано местоположение — вместо това се носеше, благодарение на съчетание от магия и наука, през свят, в който човеците все още си намираха един на друг вкусни бълхи. Все едно да живееш в постоянна обиколка на национален парк с размерите на планета, изглед след изглед от зрелищна природна красота. Плъзгахме се над върховете на гори, които се простираха на половин континент, висяхме над водопад, който никога нямаше да бъде наречен Ниагара, седяхме си в безопасност и наблюдавахме вулканични изригвания, торнадо, наводнения…

Има и по-лоши места да ходиш на училище.

Движехме се на изток заради поредната смяна във фазата. Случваше се по график. Докато гледахме, светът пред нас затрептя, после сякаш се разтопи, протече в моментни сцени от налудничавия пейзаж на Промеждутъка, и отново се завърнахме към реалността. Този път се носехме над обрулена тундра, а слънцето бе високо над главите ни. Виждах стадо зубри да препускат, а шепа мрачни мастодонти методично ошмулваха голяма върба. Въздухът беше по-студен, а в далечината видях блещукащите скали на планински ледници, докато пълзяха към нас и лъщяха като айсберг на слънцето.

Същата долина. Но различен свят.

Изненадваме местните, когато влизаме, затова се придържаме към праисторическите времеви потоци. Така има по-малък шанс да ни открият. Всичко е част от необходимите мерки, които предприема МеждуСвят, за да попречи на Бинарните и на МЕГ да го открият. Плаващите куполни градове се местят на случаен принцип сред няколко хиляди Земи на около половината разстояние от центъра на Арката. Ето защо, дори с моите умения за Бродене в Промеждутъка, имах нужда от помощ да открия точния свят, на който се намира Базовия град.

Помощта дойде под формата на странно малко уравнение, което Джей нарисува в кървавия пясък. Както повечето неща в МеждуСвят, то работеше чрез комбинация от магия и наука.

{MC}: = Ω/∞ нито беше само математически аргумент, нито изцяло вълшебно заклинание. То беше парадоксално уравнение, като например корен квадратен от минус едно — комбинаторно понятие, научно твърдение, създадено с магически средства.

{MC}: = Ω/∞ беше меметичен талисман, който всеки от нас носеше в главата си — само там и никъде другаде, и който ни позволяваше да „се завръщаме у дома“ през слоевете реалност, за да стигнем до Базовия град, където и да е той. Това беше ключ и трябваше да си Бродещ, за да прещрака в ключалката. Летящите кораби, захранвани от енергията на немъртви Бродещи, не можеха да го сторят; нито космическите кораби, кръстосващи през Статика на подпространството, задвижвани от дълбоко замразени Бродещи, мъртви на 99 процента. Трябва да си истински жив Бродещ, с ключ в главата, за да се получи. Ето защо беше буквално невъзможно някоя от империите да открие МеждуСвят.

Поне такава беше теорията.

Всичко това обясняваше усета за сигурност, който ни позволяваше да се чувстваме удобно на открито, докато четиримата се препитвахме един друг за утрешните изпити: Основни теории на мултифазната асиметрия в поляризираните равнини на реалността и Законът за неопределения трапецоид, наблюдаван в церемонията на деветте ъгъла.

Дори след пет месеца повечето от новите попълнения все още се държаха доста студено с мен. Вече не оставах сам на масата в голямата зала, но пък и не се избиваха да седнат до мен. А докато говореха с мен, все още се усещаше известна резервираност, която не можех да не забележа. Аз бях един от тях — аз бях тях, а човек не може да мрази себе си. Но пък не е и нужно непрекъснато да се обича. Така че след като никога нямаше да се превърна в господин Популярния, трябваше да се науча как да го понасям. Трите алтернативни версии на самия мен — терминът, използван от лектора ни в Нива на реалността 101, беше „паравъплъщения“ — които седяха с мен на терасата, бяха най-близко до това, което мога да нарека приятели — което ги поставяше в категорията на „не врагове“.

— Добре — казах аз, — избройте атрибутите, които остават константни от една равнина в друга.

— Ами… — измънка Джозеф и почеса носа си. — Всички ли?

— Те са само четири, Джозеф.

Джозеф беше от Земя, по-плътна от моята, което означава по-силно гравитационно поле. Той бе с фигурата на двукрак танк и вероятно бе по-силен, отколкото има право да бъде което и да е човешко същество. Веднъж ми го обясни — ставаше дума за някакви по-дълги и по-широки сухожилни връзки, увеличено съотношение между напречно набраздени и гладки мускули и по-голяма костна плътност. Аз знам само, че той е два пъти по-висок от мен и почти толкова силен.

— Симетрия, хиралност, съответствие и… ъм…

Изглеждаше така, сякаш може да победи голѐм на шах, ако първо някой завърже очите на голѐма. Но всъщност си беше доста умен — налагаше се, за да не изостава от всички други Джоевци.

— Предаваш ли се?

— Не е латералност, нали? — попита без особен ентусиазъм той.

— Да — отвърнах аз. — Това е.

— Мой ред е — намеси се Джерзи. — Какво са подпраговите изоритми и как се прилагат към Бродещите?

— Това го знам — отговорих аз. — Чакай, не ми казвай…

Джерзи се ухили.

— Не се тревожи — няма.

Джерзи изглеждаше много по-близък до мен в еволюционно отношение. Главната разлика между човечеството в света на Джерзи и в моя бе, че неговите хора имаха пера вместо косми. О — и жените снасяха яйца, вместо да раждат бебета. Което вероятно е свързано. Винаги се стрясках, когато Джерзи се появеше иззад ъгъла — в лице изглеждаше почти като мен, с може би малко по-остри черти около носа и скулите, но веждите му бяха светлосиви, а „косата“ му се състоеше от цветни израстъци, подобни на пера, дълги около двадесет сантиметра. Върховете им бяха яркочервени. Джерзи беше много умен, пъргав и саркастичен. Вероятно бе най-близкото до истински приятел, с което разполагах на няколко милиона Земи.

— Изоритъмът има нещо общо с това колко са високи нещата, а подпраговите изоритми са това, което позволява на Бродещите да минават от свят в свят, без да се озоват на десет метра над земята. Те ни държат на земното ниво, където и да отидем.

Той направи физиономия.

— Така е. Донякъде. Но ще трябва да подбереш по-подходящи думи. Хей, видяхте ли това, ей-там горе?

— Къде? — аз нищо не бях видял.

— Там горе. Високо в небето. Приличаше на… не знам, приличаше на балонче или нещо такова. Не, вече го няма.

Взрях се в синьото небе, но не видях абсолютно нищо.

 

 

Последната седмица беше пълна с изпити, което означаваше преговаряне до среднощ в допълнение към физическите тренировки през деня. Програмирането с делта вълни, на което ни подлагаха през средно трите или четирите (ако имахме късмет) часа сън, помагаше, но трябва да се допълва със старомодното четене на учебници, ако искаш да си блестящ. Никога не бях учил толкова много — имах чувството, че мозъкът ми се е подпалил. Будех се посред нощ и мърморех „непрекъснатото движение и философския камък“ и „това е хтонична цялост“ или „подпространството — наричано още Статик — и Абсолютното нищо са просто страни на възприемане, разположени под ъгъл от деветдесет градуса“. Учех усилено. И на другите не им беше по-лесно.

След това, сякаш за да стане още по-зле, се появиха проблеми с Дж/О Хр/Кр. Той е горе-долу аз — искам да кажа, че изглежда като мен, но е с една глава по-нисък — на неговата възраст и аз бях толкова висок. Има същия нос. Дори същите лунички. Изглежда на около единайсет и е по-млад от мен — всъщност от повечето от нас. И май това го дразни — или поне част от него. Все пак той е наполовина компютър. Или, както сам се нарича, „бионанотични единици“. Там, откъдето идваше, всички бяха такива.

— Има логика — каза ми един ден, докато се занимавахме в Рисковата Зона. — Все пак, ти нали носиш ръчен часовник, защо аз да не разполагам със същата информация като падащо меню в ретината?

Залегнах, претърколих се и се преметнах, за да избегна сноп гърчещи се кабели, изригнали внезапно от пода точно там, където стоях. Кабелите се метнаха към Дж/О и се пръснаха, за да го обгърнат. Дж/О вдигна дясната си ръка, покрита със слой ситна мрежа. Блесна ослепителна рубинена светлина, дочу се звук като цвърчене на бекон в тиган и когато зрението ми се проясни, от кабелите бяха останали само почернели угарки и миризма на озон.

— Може да носиш и слънчев часовник на главата, ако питаш мен — казах, докато се премятах назад, за да избегна пламъка, изстрелян от стената. — Но не мисля, че е честно да снимаш учебниците на микрофилм и да ги съхраняваш в оперативната си памет, докато на нас ни се налага да ги запомняме.

— Ти губиш, лице от плът! — отвърна той. — Аз разполагам с най-добрата система — силикон и молекулярно инженерство, вместо протеини, нуклеотиди и нервни връзки. Полъх от бъдещето, скъпи!

Кретен! Държеше се така, сякаш той ги беше измислил тия работи, докато всъщност само произлизаше от култура, където ти инжектират компютри и машинки с размера на водни молекули още при раждането. Земята на Дж/О не беше Бинарен сателит — все още — но бе много по-развита от Земята, от която бях аз.

След като изпитите приключиха — така и не научаваме резултатите, което и до ден-днешен ме побърква — ни повикаха в залата за брифинг, всичките сто и десет нови попълнения, и там видях Стареца за пръв път, откакто положих клетва в лечебницата.

Изглеждаше състарен.

— Добре дошли, дами и господа — обърна се той към нас. — Сега вече всички сте готови да участвате във великата битка. Непрекъснато се създават нови светове. В някои науката процъфтява — видях как Дж/О вдига гордо глава — в други магията е движещата сила. Повечето са смесица от двете. Ние от МеждуСвят нямаме проблем с нито една от двете идеологии. Нашият проблем са МАГ и Бинарните, които искат да наложат своята система от вярвания и методи на реалност над другите светове — понякога чрез война, понякога по-недоловимо. МеждуСвят съществува, за да поддържа баланса. Ние сме партизанска група. Никога не бихме могли да се сблъскаме директно с някоя от страните, защото никога не бихме могли да победим — те ни превъзхождат и с хора, и с оръжия. Ние и не искаме да побеждаваме, но можем да сме захарта в резервоара с бензин, дъвката на стола или камъчето, което преобръща колата. Ние защитаваме Алти-лената. Ние поддържаме баланса. Това е задачата ни — да преграждаме приливите-близнаци на магия и наука, да осигуряваме смес от двете навсякъде. Вие, новобранци, завършихте първата стъпка от базовото обучение и всички получавате моите поздравления. Браво! Утре ще се разделите на малки отбори, които ще бъдат пратени на тренировъчни мисии. Във всяко едно отношение това ще е истинска полева операция, освен че, няма да сте в никаква реална опасност. Ще посетите приятелски или неутрални Земи и ще имате цел, която е в рамките на постижимото, дори доста лесна за постигане, за зададения период. Ще разполагате с двадесет и четири часа да завършите мисията си и да се върнете в базата. Всеки отбор ще се състои от четирима новобранци и един по-опитен оперативен, в случай, че нещо се обърка. Което, бързам да кажа, няма да стане…

 

 

По-късно в столовата седнах до Джерзи.

— Някога домъчнява ли ти за дома? — попитах го аз.

— Че защо да ми домъчнява? — озадачи се той. — Ако не бях тук, нямаше да съм в семейното гнездо, а щях да съм мъртъв. Дължа живота си на МеждуСвят.

— Схванах — казах с чувство на завист. Аз изпитвах носталгия непрекъснато, понякога до степен на истинска болка в стомаха, което блокираше биосензорите ми и шашкаше лекарите. Ала не си признавах, разбира се. Смених темата. — Чудя се дали ще сме в един отбор при тази тренировка.

— Защо да мислиш и премисляш толкова безплодно — чу се приятен глас зад нас, — когато, ако просто се отправите към таблото с бюлетина в коридора, на ваше разположение ще се открият пълните и окончателни факти.

Джай сведе глава, усмихна се и отмина.

— Той да не каза, че отборните задачи вече са обявени? — попита ме Джерзи.

— Така мисля — отвърнах аз и двамата се втурнахме да се надбягваме по коридора към таблото, където вече се тълпяха новобранци, които преписваха съответната информация в тетрадките си и си подвикваха неща като: „Уха! Аз съм с Джолиет! Отивам да си взема чесън!“ и „Хей, Джиджу. Утре сме в един екип!“

Джерзи отметна глава назад и изкукурига.

— Аз съм в отбора на Стареца! — изкрещя той. Стареца лично водеше група от четирима новобранци. Завиждах, но донякъде чувствах облекчение, че не съм избран — понякога Стареца все още ме плашеше. Дж/О също беше в екипа на Стареца. Както и Дж’р’охохо. Той е кентавър и миналата седмица недвусмислено ни даде да разберем, че ако още веднъж чуе „яде като кон“ в столовата, всички ще получим отпечатъци от конски подкови по лицата си. Реших, че Стареца е избрал най-обещаващите кандидати за собствения си отбор. Не се изненадах, че не е взел мен и не можех да го виня.

Опитният оперативен на моя отбор беше Джай, загадъчен и, както веднъж сам се описа, многосричен.

— Това означава, че използва много дълги думи — каза Дж/О, който имаше достъп до няколко речника в главата си.

Ето ме и мен. Ето го и Джозеф, едър като бик. Ето я крилатата Джо, която не ми бе проговорила след онзи ден на скалите, но която вече не ме игнорираше. Ето я и Джакон, момичето-вълк. Можеха да ме сложат и в много по-лоша група.

После звънецът иззвъня и вкупом тръгнахме към лабораторните упражнения по практична тавматургия^[1].

 

 

Будилникът зазвъня половин час преди изгрев и прекъсна тревожния сън, в който аз и семейството ми, поради някаква причина, си бяхме събрали багажа и се бяхме преместили в Промеждутъка. Мятах се между опита да изкача стълбите в коридора, превърнали се в картина на Ешер, и това да слушам как мама ме поучава, че заради лошите оценки ще ме изядат демони. Мама бе станала като картина на Пикасо, двете й очи бяха от едната страна на носа, Джени се бе превърнала в момиче-вълк, а хлапето — в калмар, който живее в пещера в морето. Всъщност се зарадвах, че се измъквам от леглото.

Наредихме се за каша за закуска, като изключим месоядните мои версии, които разкъсваха месо от зубър — сготвено или, в случая на Джакон, сурово. После си взехме припасите и се събрахме на плаца в групи по петима.

На някои отряди бе дадена зелена светлина да потеглят, те пристъпиха в Промеждутъка и изчезнаха.

После асистентката на Стареца изтича от кабинета му и го повика. Стояха доста близо до нас. Чух: „Не могат! Сега ли? Е, нищо не може да се направи. Все пак се обаждат отгоре. Кажи им, че ще дойда.“

Той се обърна към Джай.

— Можеш да вземеш още един човек, нали?

Джай кимна. Държеше запечатаните заповеди, които щяха да ни отведат на тренировъчната мисия.

Стареца се върна при групата си и им съобщи новото развитие. После посочи различни места на плаца.

Духът ми се повдигна — надявах се, че Джерзи ще бъде разпределен в нашата група.

Вместо това към нас бавно приближи Дж/О.

— Здрасти, новият отбор! — каза той. — Е, аз съм готов да тръгвам. Ние, осъдените на смърт и така нататък.

— Не говори така дори на шега — скастри го Джай. Потупа ме по рамото — аз щях да съм Бродещият в екипа. — Наченете нашата междупространствена екскурзия.

— Какво? — попита Джо.

Джай се усмихна.

— Изведи ни оттук — каза той.

Поех си дълбоко дъх, със съзнанието си отворих вратата към лудостта и в индийска нишка навлязохме вътре.

Промеждутъкът беше студен и докато Бродех имаше вкус на ванилия и пушек от дърва.