Към текста

Метаданни

Данни

Серия
МеждуСвят (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
InterWorld, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2015 г.)

Издание:

Нийл Геймън, Майкъл Рийвс. МеждуСвят

Превод: Гергана Стойчева

ИК „Pro Book“, 2012 г.

ISBN: 978-954-2928-30-0

История

  1. — Добавяне

Глава дванадесета

— Застанете зад мен! — извика Джай, като отново доказа, че може да каже точно каквото мисли, когато се налага.

Той се рееше на около петнайсет сантиметра от пода. Вдигна и двете си ръце и пред нас се оформи нещо като огромен прозрачен чадър. Психокинетичните способности на Джай не зависеха нито от магия, нито от наука, ми каза той веднъж, въпреки че са по-силни в магически светове. Те, каза ми той, са духовни. В този момент това ми беше все едно. Просто се надявах, че способностите му, каквито и да са те, могат да държат лейди Индиго настрана.

Дъжд от арбалетни стрели се блъсна в щита и се разпиля по пода.

Лейди Индиго направи знак и огърлица от яркочервени пламъци увисна над дланта й. Тя я приближи до устните си и духна. Пламъците изфучаха към чадъра-щит на Джай и щом го достигнаха, избухнаха в нещо като сиропен пурпурен пламък. Джай стисна зъби. Започна да се поти, а после и да трепери. Усилието да удържа щита на място му струваше доста.

После се чу „пук!“ и щитът изчезна в ярката светлина на пурпурния огън. Джай се срина на пода.

Чух ръмжене. Джозеф бе вдигнал Джакон, момичето-вълк, и я хвърли, почти като при игра на боулинг, към стълбището. Все едно играехме в База Прим, само че този път беше наистина. Тя събори дузина стрелци и се претърколи като гимнастик. После скочи от стълбите върху Невил. Мисля, че очакваше да го събори на пода, но докосна желираната му плът и замръзна, като човек, парализиран от опарване на медуза. Той я вдигна като детска играчка, разтърси я силно и я хвърли. Джакон повече не помръдна.

Джозеф изръмжа и замахна към Невил. Сигурно би било като да те удари танк, но желираният човек всъщност изобщо не се трогна. Джозеф заби юмрука си дълбоко в огромния корем на Невил, който просто се разтегли като на забавен кадър, без явно изобщо да смути Невил.

Желираният човек се засмя с гръмък, кален, бълбукащ смях.

— Изпращат деца насреща ни! — каза той. После протегна ръце — желираната плът се изстреля напред и покри лицето на Джозеф. Виждах как той се бори да диша, очите му се разшириха. После и той се строполи в безсъзнание.

Джо запърха нагоре, докато стигна гредите на тавана. Застана в най-горния ъгъл, далеч от обсега на стрелите.

Лейди Индиго щракна с пръсти и Скарабус коленичи в краката й. С един пръст тя докосна татуировката, която се гънеше по гръбнака му — рисунка на дракон.

И тогава Скарабус изчезна, а на негово място се появи огромен съскащ дракон, създание с криле и дълги нокти в комплект с кошмарно питоноподобно тяло. Той полетя със светкавична скорост към Джо. Тя ужасено запърха с криле в стената.

Той се уви около нея почти мързеливо, после я блъсна в стената и се спусна към пода, понесъл отпуснатото й тяло. Когато се сви на земята и се отърси, пак си беше Скарабус. Джо лежеше на пода до него.

Възцари се тишина.

Исках да направя нещо, но какво? Нямах специални умения или сили, като другите, и не носех оръжия — никой не носеше, с изключение на Дж/О, чиито оръжия бяха вградени. Това все пак беше само тренировъчна мисия.

— Имаш много сладки приятели — каза лейди Индиго. — И всички те също са Бродещи, в известен смисъл. Никой не е толкова силен или способен като теб, но като ги сварим и бутилираме, всеки ще захрани по един-два кораба. Нали?

Отнема известно време да ви го разкажа, но всичко се случи за няколко секунди. Бяхме останали само аз и Дж/О. Може и да си бях имал проблеми с малкото келеме — предполагам, че и аз съм бил същия на неговата възраст, но точно сега бяхме само двамата — и Ню, който се бе свил до размера на топка за боулинг с ужасен нюанс на полупрозрачно сиво.

— Не смятам така! — отвърна Дж/О на въпроса на лейди Индиго и насочи лазерната си ръка към нея. На връхчето й се появи нежен рубинен блясък, но нищо друго. Реших, че не му е сега времето да изтъквам, че отвъд определен предел технологията не работи в изцяло магичен свят.

Дж/О каза дума, която сигурно бе взел от някой от речниковите си програми, защото не я беше научил от мен.

После лейди Индиго също каза дума, която няма да намерите в нито един речник, махна с ръка и Дж/О застина. По лицето му се появи глуповато изражение.

— Откарайте ги в тъмницата! — нареди тя на войниците. — Всеки да бъде затворен в отделна килия. И ги оковете. — Тя пристъпи към Дж/О. — Иди с тези добри мъже до килията, която са ти приготвили и им помогни да те оковат. Ще дойда да те видя, след като всички се настаните.

Той погледна към нея като шпаньол, който гледа Господ. Догади ми се, защото знаех, че сигурно и аз съм изглеждал така, когато Джей ме спаси от пиратския кораб.

Но знаете ли от какво ми се догади още повече? Ще ви кажа. Ето от какво — оставиха ме последен, защото не се бояха от мен. Всеки друг бе проблем, който трябваше да бъде решен, или неприятност, която да се отстрани. Аз бях тривиалност. Не бях важен.

— Ами аз? — попитах.

— А, да! Малкият Джоуи Харкър! — лейди Индиго приближи до мен, застана дори прекалено близо. Усещах парфюма й, който бе нещо като смесица от рози и гнилоч. — Какво съвършено подходящо време. Надявах се да хвана първокласен Бродещ в малкия ни капан, но ти си повече, отколкото смеех да се надявам. Имат нужда от теб на МАГ. Много е спешно. Всеки момент ще започне голямо нападение. А ти можеш да захраниш флота от бойни кораби. След час тръгва куриерска шхуна и ти ще бъдеш на борда й. Разбира се, ще бъдеш парализиран. Скарабус!

Татуираният мъж кимна.

— Всичко е готово, милейди!

— Добре — каза тя и ми прати някаква магия.

Предполагам, че трябваше да е парализиращата магия, но не можах да разбера със сигурност, защото, преди да ме докосне, Ню се спусна надолу и прихвана магията. Заклинанието го удари, пръсна се в рой златни искри и се изпари.

Ню придоби точно същия цвят като пухкавите розови хавлии в банята на лейди Индиго. Зачудих се дали това не е някаква морфожска шега.

На лейди Индиго обаче не й беше забавно. Тя погледна към главорезите си.

— Какво е това създание? Невил?

— Не съм виждал такова преди — каза желираният мъж и метна голям зелен каноп по Ню. Канопът поспря, когато докосна повърхността на морфожа, застина за момент във времето и пространството, а после изчезна напълно. Зелено, златно и розово се завихриха по прозрачната кожа на Ню, подобно на сапунен мехур, а после той стана съвсем бял.

За известно време съществото просто си висеше във въздуха. Явно гледаше хората в стаята и се опитваше да реши какво да прави.

И после се спусна право към мен.

За миг докосвах повърхността на Ню, студена и хлъзгава, но — много странно, не беше противна — а после светът експлодира.

Видях много неща наведнъж, сякаш бяха наложени едно върху друго — видях лейди Индиго и килията, видях научнофантастичния бляскав свят, видях пленените ми спътници. Виждах всички от всички възможни ъгли, отгоре и отдолу, отстрани и отвътре навън, виждах ги и през времето — всички стечения на обстоятелствата, които ги бяха докарали дотук.

После се плъзнах в свят, който бе точно както трябва. Беше си на фокус, съвсем разумен и напълно логичен. На някакво ниво на съзнанието си знаех, че сега съм в Промеждутъка. Но Промеждутъка от гледна точка на многоизмерна форма на живот. Точно както го виждаше Ню.

Съзнанията ни се докосваха. И започнах да придобивам малка, но разрастваща се представа какво всъщност е Ню…

… и…

Паднах върху това, което минава за земя в Промеждутъка. В този случай беше тънък филм от медни пръски, които явно се задържаха заедно от повърхностното напрежение. Ято от противоположно въртящи се вихрушки премина през небето.

Мястото отново не беше логично, което за мен бе страхотно облекчение. Ню се рееше загрижено във въздуха край мен. Или може би Ню с размера на Върмонт бе на хиляди километри от мен, светещ в топъл и успокояващ нюанс на синьото. Той протегна един псевдопод и внимателно го разпери във ветрило от пръстоподобни форми, раздвижи ги в разкаяна дъга и ги погълна обратно в мехурестото си тяло.

— Благодаря ти, че ме измъкна оттам — казах аз. — Но ще трябва да се върна и да ги освободя. Те са моят отбор.

Ако безформено цветно мехурче може да свие рамене, то Ню безразлично сви рамене.

Аз се съсредоточих върху координатите на света-портал… и нищо не се случи. Сякаш светът вече не съществуваше. Сякаш координатите бяха безсмислени.

Концентрирах се по-силно. Нищо не се случи.

— Ню, къде бяхме? Какво се случи там?

Ню изглежда беше загубил интерес към мен. Завъртя се, избоботи нещо като неясна мелодия на тръбни камбанки и изчезна.

— Ню! Ню! — извиках аз, но нямаше полза. Морфожът го нямаше.

Опитах за последно да достигна света, в който отведох съотборниците си, но безрезултатно.

Тогава, с натежало сърце, помислих: {MC}: = Ω/∞ и поех към базата, за да се опитам да взема подкрепления, да се опитам да измъкна моя отбор от ноктите на лейди Индиго.

Базата беше претъпкана със завръщащи се от рутинната мисия отбори, понесли триумфално маяците си. Видях кентавъра Дж’р’охохо да препуска покрай мен, а на гърба му имаше момче, което можеше да съм аз.

Изтичах при първия офицер, когото видях, и й разказах моята история. Тя пребледня, повика някого и започнаха да се съвещават.

После ме заведе в стаята зад складовете, което бе най-близкото подобие на затворническа килия в Базата. Извади нещо, много приличащо на стандартен земен пистолет, каза ми да седна на пластмасовия градински стол, единствената мебел в стаята, а тя самата застана на вратата с насочено към мен оръжие.

— Опитай се да Бродиш и ще ти пръсна главата! — каза ми тя, а интонацията й не подсказваше да се шегува.

По-лошото беше, че някъде в безкрайността на възможните светове, в каменно подземие под рова на някакъв замък, моят отбор страдаше окован, ранен и изоставен.